О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№540
гр.Кюстендил,
22.07.2020г.
Окръжен
съд-гр.Кюстендил, гражданско отделение, първи състав, в закрито съдебно
заседание на двадесет и първи юли, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Ваня Богоева
Членове:
Евгения Стамова
Веселина Джонева
след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.ч.гр.д.№283/2020г. по описа на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Двадесет и първа „Обжалване на
определенията“, чл.274 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по частната жалба на „***“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.***, представлявано от управителите С. Н.и Ц. С., подадена чрез пълномощника ю.к.Р. И., против разпореждане от
22.05.2020г., постановено от Районен съд-Дупница по ч.гр.д.№681/2020г. по описа
на съда, в частта, в която е
отхвърлено подадено от „***” ЕООД, срещу Х.Г.Х., с ЕГН **********, с настоящ адрес: *** заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за
неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги в размер на 1
200.48 лева и неплатена такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в
размер на 30.00 лева, дължими за периода 09.11.2018г. до 27.08.2019г., произтичащи
от сключен между страните договор за потребителски кредит №********** от
14.09.2019г.
Жалбоподателят
обжалва постановеното от РС – Дупница разпореждане в посочената част,
релевирайки доводи за неговата неправилност. Излага съображения за липса на пречка
по смисъла на чл.411 ал.2 от ГПК, обосноваваща отхвърляне на подаденото
заявление, като се изключва наличието на правомощие на заповедния съд да се
произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, дори в
хипотезата на чл.411 ал.2 т.3 от ГПК, като се счита,ч е в настоящия случай,
съдът е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. В
жалбата се прави тълкуване на разпоредбата на чл.411 ал.2 т.3 от ГПК и се
формира извод, че за да отхвърли заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, поради това, че искането се основава на неравноправна клауза в
договор, въпросната клауза следва да бъде обявена за такава по съответния
процесуален ред, което не е налице в настоящия случай. Втората хипотеза – за
наличие на обоснована вероятност за това – се счита, че предполага тълкуване на
критериите по чл.143 от ЗЗП, каквото заповедният съд не бил извършил, а и не
бил отчел нормата на чл.145 ал.2 от ЗЗП.
В частната
жалба се аргументира и теза за дължимост на суми по споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, което има за предмет предоставяне
на услуги в полза на кредитополучателя – промяна на погасителния план чрез
отлагане или намаляване на до 6 погасителни вноски или промяна на падежа им,
които услуги не са част от обичайната дейност по кредитиране, не произтичат от
закона, поради което е допустимо уговарянето им под формата на допълнителен
пакет, за който се дължи отделна такса. Също така се акцентира върху факта, че
сключването на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не
е било задължително условие за отпускането на кредита, а при сключването на
договора потребителят е бил информиран за общо дължимата цена по договора за
кредит и за закупения пакет от допълнителни услуги, с която същият се е
съгласил. От твърдението, че уговарянето на предоставяне на пакет допълнителни
услуги е по избор и изцяло в интерес на
кредитополучателя, се прави извод, че не се касае за неравноправна клауза и
липсват нарушения на законодателството в областта на потребителското
кредитиране.
Относно
таксата по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането се сочи, че същата не
представлява такса за управление на кредита, нито обезщетение за забава, а има
за цел да покрие административните разходи на кредитора при неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя, с което последният е запознат и не го
поставят в неравностойно положение
Претендира
се отмяна на разпореждането на ДнРС и постановяване издаване на заповед за
изпълнение относно всички претендирани от частния жалбоподател вземания.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Частната
жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и
срещу подлежаш на атакуване съдебен акт, в хипотезата на чл.274 ал.1 т.2 във
вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.
Преценена по
същество жалбата се явява неоснователна. Съображенията за формирания извод се
заключват в следното:
„***“ ЕООД е подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Христо Георгиев Христов, с адрес в
с.Червен брег, общ.Дупница, за следните суми: 1 000.00 лева -
главница, договорна лихва в размер на 321.21 лева за периода от 25.10.2018г. до
27.08.2019г. и неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги
в размер на 1200.48 лв., неплатена такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30.00 лева, дължими за периода 09.11.2018г. до
27.08.2019г., лихва за забава 110.33 лева за периода 26.10.2018г. –
27.08.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на вземането, дължими на основание
договор за потребителски кредит №********** от 14.09.2019г.
Към
заявлението, съобразно изискването на чл.410 ал.3 от ГПК са били представени:
Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №**********;
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги; Общи условия на „***“
ЕООД; Погасителен план към процесния договор за потребителски кредит; Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
Съдът с
разпореждане от 22.05.2020 г., постановено по ч.гр.д. №681/2020г. е отхвърлил искането за сумата от
1 200.48 лева, представляващо възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги, както и за сумата от 30.00 лева – неплатена такса, като за останалите
претендирани със заявлението вземания, е издал заповед за изпълнение. За да
постанови отхвърлителният диспозитив, съдът е констатирал нарушение на
разпоредбата на чл.10а ал.2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Приел е също така, че така
нареченото „Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“
всъщност е част от договора за кредит, но като е обособено отделно от договора,
е постигнато заобикаляне на ограничението на чл.19 ал.4 от ЗПК, който забранява
годишния процент на разходите /ГПР/ да бъде по-голям от петкратния размер на
законната лихва. Позовал се е на разпоредбата на чл.19 ал.5 от ЗПК,
регламентираща че клаузите, които предвиждат възнаграждения за допълнителни
услуги, надвишаващи посочените в ал.4 от същата разпоредба, са нищожни. Относно
таксата в размер на 30.00 лева е прието, че същата противоречи на чл.10а ал.4
от ЗПК, според която видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит, както и, че не се установява да е спазен принципът, залегнал
в чл.10а ал.3 от ЗПК, според който кредиторът не може да събира повече от
веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие.
Настоящата
инстанция намира постановения от РС-Дупница съдебен акт, за валиден и допустим
такъв.
Извършвайки
преценка относно правилността на разпореждането, ОС-Кюстендил счита същото за
правилно, а разглежданата жалба - за неоснователна, поради следното:
За да бъде уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението следва
да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и
чл.128 т.1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да отговаря на изискванията, произтичащи
от чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, която задължава
съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на
добрите нрави или дали не се основава на нервноправна клауза.
При анализа
на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед
качеството на кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика
това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, при който
освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на
кредитополучателя на „потребител“, приложими са и нормите на Закона за защита
на потребителите - съгласно чл.24 от ЗПК, във вр. чл.143 - 148 от ЗЗП, като
чл.146 ал.1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя, като по-слаба в
икономическо отношение страна.
В изпълнение
на коментираните правомощия и след запознаване с депозираното заявление, ведно
с доказателствата към него, съдът намира, че в процесния договор за потребителски
кредит е налице вероятна неравноправност на клаузите, формиращи т.нар.
„споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“.
Видно от
представения договор за потребителски кредит, същият е сключен за сумата от 1 000
лева, предоставена за срок от 24 месеца, при уговорени ГПР 41.17 % и фиксиран
годишен лихвен процент от 41.17 %, както и при уговорено възнаграждение за
избран пакет от допълнителни услуги – 1 200.48 лева за приоритетно разглеждане
и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на датата на падежа и улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Установява
се, че сумата от 1 200.48 лева не е предоставена за ползване на длъжника
като заем, а представлява уговорка по сключения договор за потребителски
кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от допълнителен
пакет услуги по договора за заем. Установява се и обстоятелството, че
погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна
лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги. Заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е уговорено и в т.VI от договора.
По
твърденията на заявителя-частен жалбоподател в т.12 от заявлението, преди да
бъде сключен процесния договор за потребителски кредит между длъжника и
заявителя, длъжникът е отправил до „***“ ЕООД искане за отпускане на кредит. На
длъжника е била предоставена предварително цялата изискуема от ЗПК информация
досежно параметрите на договора под формата на Стандартен европейски формуляр.
Сочи се, че след одобряването на отпускането на кредита, между страните е бил
сключен процесният договор за потребителски кредит. Твърди се, че заявителят е
изпълнил коректно задълженията си по договора, като е предоставил на длъжника
сумата, а длъжникът не е заплатил нито една погасителна вноска, поради което
дължи главницата, договорното възнаграждение, неплатеното възнаграждение за
допълнителен пакет услуги, такса за извънсъдебно събиране на вземането, както и
лихви.
При
съобразяване на разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит, настоящият състав намира, че клаузата за дължима такса
за допълнителен пакет услуги е нищожна.
На първо
място съдът приема, че възнаграждението, което се е задължил да заплати
потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги не отговаря на
изискванията на закона, тъй като не е формирана цена за всяка от услугите по
отделно, т. е. така уговореното възнаграждение не отговаря на императивните
изисквания на чл.10а ал.4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит.
На второ
място, при така описаните допълнителни услуги, съдът не споделя твърденията на
жалбоподателя, че тези услуги не са свързани с дейността на заявителя по
кредитиране, а само с необходимостта от скорошно получаване на исканата сума и
с непредвидени житейски обстоятелства, които го препятстват да изпълнява
задълженията си по погасителния план, поради което не е налице забраната по
чл.10а ал.2 от ЗПК. Касае се за дейности, които представляват типични и
характерни договорни права – да се одобри кредитът, да се измени падежната
дата, да се реорганизира правоотношението, да се адаптира към променените
условия и т. н., които по съществото си произтичат от наличието на договорно
правоотношение между равноправни субекти кредитодател и кредитополучател. Съдът
намира, че описаните допълнителни услуги са свързани изцяло с дейността по
усвояване и управление на кредита, поради което съгласно чл.10а ал.2 от ЗПК
кредиторът не може да въвежда и изисква заплащане на подобни такси.
На следващо
място, съобразени общо като стойност с останалите договорни ангажименти,
възнаграждението по допълнителния пакет надхвърля лимита, въведен с чл.19 ал.4
от ЗПК, което определя тази клауза за неравноправна. Таксата е и несъразмерно
висока спрямо отпуснатия кредит - видно е, че при отпуснат кредит в размер на 1
000 лева, уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е
1 200.48 лева, което води до съществено и неоправдано обременяване на
потребителя.
Наред с
това, заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т. е.
то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на изброените по-горе
услуги, както е посочено и в самото споразумение, и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. Според настоящия състав, възможността за предоставяне на тези
допълнителни услуги не е равностойна на реалното им предоставяне. Отделно, за
да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното
споразумение се изисква одобрение от кредитора, което, освен всичко останало,
означава, че той следва да плати предварително за възможност, която обаче
изцяло зависи от волята на кредитора.
Изложеното
обуславя категоричен извод за явна нееквивалентност на двете престации по
споразумението за закупуване на пакет от допълнителни услуги. Срещу гарантиране
на възможност за ползване на изброените в пакета допълнителни услуги ответникът
дължи заплащане на горепосочената сума. Насрещната престация е до такава степен
нееквивалентна на дължимото
възнаграждение, че практически може да се приеме, че престация липсва –
хипотеза, която осъществява основание за нищожност на споразумението, поради накърняване
на добрите нрави, по смисъла на разпоредбата на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД.
„Накърняване на добрите нрави“ е налице, когато с оглед установените в
обществото норми на поведение и общоприетия морал, сделката или договорът се
явяват несъвместими с тях. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Например един от тях е
принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като
се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти -
противоречието с този принцип може да доведе до нищожност на сделка, при която
са договорени насрещни престации в явна нееквивалетност една спрямо друга.
Нееквивалентността
на насрещните престации по споразумението за закупуване на пакет от
допълнителни услуги е в степен, която, според съда, нарушава изискването за
справедливост и респективно - накърнява добрите нрави. Всяка от допълнителните
услуги касае сключването или изпълнението на договора за потребителски кредит,
предвид което, следва да се отчете, че се касае до съглашение, при което има икономически по-слаба страна и
заплащането на бъдещи възможности е оценено на сума, надхвърляща максимално допустимата
сума за възнаграждение на кредитора и съобразно разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Нищожната
сделка не е правопораждащ конкретно правоотношение юридически факт, поради
което и от процесното споразумение за закупуване на допълнителни услуги не е
възникнало задължение за длъжника да заплати претендираната сума от
1 200.48 лева.
Правилно е
отхвърлителното разпореждане на ДнРС и в частта относно сумата от 30.00 лева,
представляваща такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането.
Наведените твърдения в заявлението, а именно – че сумата цели „обезщетяване на
разходите, направени от заявителя за извънсъдебно събиране на вземането“ ,
обуславят извода, че претенцията има характер на компенсаторна неустойка, тъй
като уговарянето й предварително в договора, препращащ към тарифата и в определен
размер, отново по тарифата цели да обезпечи изпълнението в срок на задължението
за връщане на заемната сума и да обезщети разходите за извънсъдебно събиране на
вземанията. Наименоването на това задължение от заявителя като такса, вместо
неустойка, съставлява опит да се представи на кредитополучателя, същата като
възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а
ал.1 от Закона за потребителския кредит са разрешени. Дейността обаче по
събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на
кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи
възнаграждение. По същество така начислената неустойка е в пълно противоречие с
ограничението в чл.33 от ЗПК – „При забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата“ - тъй като
предвижда различен вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното
задължение от разрешения от закона. С оглед изложеното и това, че нищожните
клаузи не пораждат задължение за плащане по тях, съдът намира, че заявлението
по чл.410 от ГПК и тази част се явява неоснователно и подлежи на отхвърляне,
като първоинстанционния акт следва да бъде потвърден и тази му част.
Воден от
горното, съдът
О
П Р Е
Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 22.05.2020г., постановено от Районен
съд-Дупница по ч.гр.д.№681/2020г. по описа на съда, в частта, в която е отхвърлено подадено от „***” ЕООД, срещу Х. Г. Х., с ЕГН **********, с настоящ адрес: *** заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за
неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги в размер на
1200.48 лева и неплатена такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането
в размер на 30.00 лева, дължими за периода 09.11.2018г. до 27.08.2019г.,
произтичащи от сключен между страните договор за потребителски кредит
№********** от 14.09.2019г.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.