Р Е Ш Е Н И Е № 260002
гр. Варна, 15.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на
шестнадесети декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ
МАРИНОВА
при участието на секретаря В. Т., като разгледа
докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 433 по описа за 2020г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от „Тома строй“ ЕООД (в
несъстоятелност), гр. Плевен, представлявано от синдика Д. Ш., насочена срещу
решение № 260141/17.07.20г. по гр.д. № 2242/19г. на ВОС, с което са били
отхвърлени предявените от въззивника обективно кумулативно съединени и в
условията на евентуалност искове за осъждане на „Овърсийз-Хоризонт“ АД,
гр.Варна, да заплати на ищеца, както следва:
·
сумата
от 99 071.47 лева представляваща обезщетение за ползите от които е лишен
ищеца вследствие на осъщественото от ответника „Овърсийз-Хоризонт“ АД без
правно основание ползване на собствения на ищеца имот – Ресторант на две нива,
находящ се в гр.София, район Триадица, ул.“Узунджовска“, № 7-9 на партерен и
сутерен етаж на сградата с площ на партерния етаж от 360,86 кв.м., а на
сутеренния 98,80 кв.м., Тераса с площ от 80,78 кв.м., заедно с 66,22% ид.части
от общите части на партерната и сутеренната част на сградата, както и 20,72%
ид.части от дворното място, съставляващо УПИ XIII-13,14 цялото с площ от 753
кв.м., заедно с Гаражна клетка № 7 в
общия подземен гараж в сутерена на сградата на кота „-3,80м.“ със застроена
площ от 20 кв.м., заедно с 2,27% ид.части от общите части на партерната и
сутеренната част на сградата, както и 0,72% ид.части от дворното място, описано
по-горе, определено като средномесечен пазарен наем за периода от 25.03.2016г. до 30.09.2016г., с която сума ответникът
се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.12.2019г. до
окончателното ѝ изплащане, на основание чл.5 9, ал.1 от ЗЗД;
·
сумата
от 405 456.66 лева, представляваща общ размер на неправомерно получени от
„Овърсийз-Хоризонт“ АД наеми по сключен със „Синема Ентъртейнмънт“ ЕООД договор
за наем от 28.09.2016г. за периода от
01.10.2016г. до 17.03.2019г. за описания по-горе недвижим имот, които са
дължими на собственика на имота граждански плодове от вещта, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба
в съда - 05.12.2019г. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 93
от ЗС;
·
евентуално
на горното - сумата от 405 456.66 лева, с която ответникът се е обогатил
неоснователно за сметка на ищеца, формирана като средномесечния наем за периода
от 01.10.2016г. до 17.03.2019г., поради това, че ищецът е бил лишен от ползването
на собствения си описан по-горе недвижим имот, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.12.2019г.
до окончателното ѝ изплащане, на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД;
и ищецът е бил осъден да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд-Варна сумата от
20 181.13 лв., представляваща дължима държавна такса, на основание чл.620,
ал.5 от ТЗ.
В
жалбата се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, поради което се отправя
искане същото да бъде обезсилено, евентуално – отменено и предявените искове да
бъдат уважени изцяло. Счита се, че първоинстанционният съд не е компетентен в
рамките на исковото производство да пререшава въпрос, който е решен с влязло в
сила решение относно допустимостта на подадената от длъжника „Интербетон“ ЕООД
жалба срещу издаденото по изпълнителното дело Постановление за възлагане на
имота. Противното би означавало създаване на условия за различна преценка
относно момента на влизането в сила на Постановлението за възлагане, който
момент съобразно нормата на чл. 496, ал. 2 от ГПК определя и настъпването на
вещно-транслативния ефект относно правото на собственост върху продадения на
публичната продан недвижим имот. Поради това и с оглед правната сигурност
следва да се приеме, че денят, в който влиза в сила Постановлението за
възлагане се определя от съда, който е компетентен да разглежда жалбата срещу
законосъобразността на постановлението за възлагане, подадена по реда на чл.
435 от ГПК. Не се споделят съображенията на първоинстанционния съд, основани на
мотивите на т. 3 от ТР № 7/31.07.17г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите нямат
отношение към поставения правен въпрос, а освен това именно т. 3 е била
подписана с много особени мнения от съдии от ВКС. Оспорват се изводите на съда
и относно това, че настоящият ответник не е участвал в производството по
в.гр.д. № 2959/19г. на СГС и поради това не е обвързан от постановеното по
същото дело решение. В тази връзка се сочи, че в това дело е участвал взискателят
по изпълнението, който е взел становище по подадената от „Интербетон“ ЕООД
жалба срещу Постановлението за възлагане. След като купувачът на имота по
публичната продан (какъвто се явява настоящият ответник) е обвързан от
евентуалната отмяна на Постановление за възлагане, той следва да бъде обвързан
и от решението, с което последното е потвърдено, вкл. и относно извода за
допустимостта на подадената срещу него жалба. Евентуални възражения на
ответника против взискателя по изпълнението за лошо водене на процеса по
посоченото дело на СГС следва да се отправят към самия взискател. Оспорват се
по същество и изложените от първоинстанционния съд съображения по процесуалния
въпрос относно надлежното връчване от ЧСИ на Постановлението за възлагане на
длъжника „Интербетон“ ЕООД чрез физическото лице Т.Ч., за който е установено, че не е бил служител на дружеството на длъжника по
изпълнението – евентуалното узнаване от длъжника на факта за издадено
Постановление за възлагане не е равнозначно на съобщаването му, каквото е
изискването на чл. 436, ал. 1, изр. 1 от ГПК за разлика от чл. 436, ал. 1, изр.
2 от ГПК, която е приложима за третите за изпълнението лица. Оспорват се и
мотивите, изложени в обжалваното решение, че ответникът е бил добросъвестен
владелец на имота, тъй като се поддържа, че невлязлото в сила Постановление за
възлагане не поражда вещно-транслативен ефект и поради това е „негодно“ правно
основание по см. на чл. 70 от ЗС. В цитираната норма са очертани само две
възможни хипотези на опороченост на правното основание, при които владелецът се
счита за добросъвестен – когато праводателят му не е бил собственик или когато
предписаната от закона форма не е била спазена. Всеки друг порок (например
невлизането в сила на постановлението за възлагане) следователно не води до
добросъвестност на владението.
В
подкрепа на поддържаната от въззивника теза, че моментът на влизането в сила на
Постановлението за възлагане се определя от съдебния акт на съда, осъществяващ
контрол за законосъобразността на това действие на съдебния изпълнител по реда
на чл. 435 от ГПК, се сочат определения на съда по несъстоятелността на
ищцовото дружество, който е възприел именно тази позиция.
В
с.з. въззивната жалба се поддържа чрез процесуален представител. В депозираната
от синдика на дружеството писмена защита се сочи, че ответното дружество
„Овърсийз-Хоризонт“ АД, гр.Варна е било страна по в.гр.д. № 2959/19г. на СГС и
е взело активно участие по същото (видно от самото решение на съда),
релевирайки възражение за просроченост на подадената против Постановлението за
възлагане жалба от „Интербетон“ ЕООД. Това обстоятелство, наред с
невъзможността да се ревизира преценката за допустимост на жалбата по чл. 436
от ГПК, направена от компетентния СГС, са довели до неправилния извод на първоинстанционния
съд, че Постановлението за възлагане е влязло в сила в по-ранен момент от
датата на съдебното решение, с което е била отхвърлена жалбата длъжника. Поради
това се поддържа, че вещно-транслативният ефект на Постановлението за възлагане
е настъпил на 18.03.19г., когато същото е влязло в сила. Оспорва се и правния
извод на ВОС, че е налице осъществявано за процесния период добросъвестно
владение от ответника върху имотите. В тази връзка се сочи, че невлязлото в
сила Постановление за възлагане не е основание, което е годно да направи
владелеца собственик. Според въззивника единственият, визиран в нормата на чл.
70 от ЗС порок на правното основание, при което владението е добросъвестно,
това е нищожността му поради неспазена форма за действителност. Всеки друг
порок води до недобросъвестност на владението.
В
предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна
„Овърсийз-Хоризонт“ АД, гр.Варна, подадена чрез адв. В. Г. ***, с който същата
е оспорена като неоснователна. Поддържа се, че обжалваното решение е допустимо
и правилно. Изтъква се, че първоинстанционният съд не е пререшавал въпроса
относно законосъобразността на Постановлението за възлагане, който е бил решен
с влязлото в сила решение по в.гр.д. № 2959/19г. на СГС. Исковият съд обаче е
направил допустимата преценка относно факти и обстоятелства, свързани с
твърденията на страните относно надлежното връчване на съобщението за
изготвеното Постановление за възлагане, което определя и момента на влизането
му в сила. Обратното би означавало, че произнасянето на съда относно
допустимостта на жалбата по чл. 435 от ГПК е равносилно на произнасяне по
правото на собственост върху имота, което не е вярно, тъй като споровете за
материални права не могат да се разрешават в производството по обжалване
действията на съдебния изпълнител. В тази връзка не се споделя изразеното от
въззивника, че подаването на възражение от взискателя по изпълнителното дело
обвързва и купувача на публичната продан с констатациите на съда относно
допустимостта на жалбата на длъжника. Купувачът е обвързан единствено от
решението на съда относно законосъобразността на Постановлението за възлагане.
Но дори и твърдените от въззивника пороци на решението на първоинстанционния
съд в тази насока да са налице, то решението не би било недопустимо, а
неправилно. Поддържа, че Постановлението за възлагане е било потвърдено и при
обжалването му от страна на самия ищец по настоящото дело, а преценката относно
момента на влизането му в сила е била извършена от ЧСИ. Въз основа на тази
преценка Постановлението за възлагане е било вписано в СВ на 21.01.16г., от
който момент то е противопоставимо спрямо всички, вкл. и спрямо ищеца, а въз
основа на вписаното постановление ответникът е бил въведен във владение на имота
на 25.03.16г. При тази фактическа обстановка ответното дружество не може да
отговаря за неоснователно обогатяване или за връщане на плодовете от имота,
защото се явява добросъвестен владелец. За да е негодно като придобивно
основание, Постановлението за възлагане следва да е било отменено като
незаконосъобразно или обявено за нищожно. Дори и да се приеме, че същото е
влязло в сила по-късно спрямо приетата от ЧСИ дата 17.11.15г., то към момента
на подаване на исковата молба, ответникът е собственик на имота. Налице е
оборимата презумпция за добросъвестността по см. на чл. 70, ал. 2 от ЗС,
относима към момента на установяване на владението, поради което и наведените
твърдения за ненадлежно връчване на Постановлението за възлагане и то на друг
длъжник в изпълнителното дело, не водят до извод за незаконосъобразност на
акта, с който ответникът е придобил собствеността. Ако въззивникът твърди
настъпила вреда от действията на съдебния изпълнител, то тези претенции следва
да се насочат към последния, а не към ответното дружество. Претендира се
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като допустимо и правилно, ведно
с присъждане на разноските в настоящото производство.
В
с.з. изразеното становище с отговора се поддържа чрез процесуален представител.
В депозираната писмена защита, вкл. и с допълнението на същата, се поддържа, че
прехвърлителният ефект на Постановлението за възлагане е настъпил от момента, в
който това е било отбелязано от ЧСИ върху него, тъй като същото не е било
отменено при обжалването му пред съда и е влязло в сила. Отбелязването на
момента на влизането в сила на Постановлението за възлагане не подлежи на
самостоятелно обжалване, не води до основание за отмяна на постановлението или
до неговата нищожност. И ако съдът потвърди постановлението, това не рефлектира
върху направената от съдебния изпълнител неправилна преценка, напротив – същата
следва да се приеме, че е санирана. Отделно от това се поддържа, че след като
Постановлението за възлагане не е отменено или прогласено за нищожно, то същото
е годно да направи ответника собственик на закупените имоти. Поради това се
поддържа, че дружеството е придобило собствеността върху имота на 17.11.15г., а
добросъвестното си владение на 25.03.16г. Същевременно дружеството не е знаело
за евентуалните пороци, свързани с отбелязването на ЧСИ, поради което е
добросъвестно. Позовава се на т. 4 от ТР № 3/10.07.17г. по т.д. № 3/15г. на
ОСГТК на ВКС, за да се поддържа тезата, че съдебното решение по жалбите по чл.
435 от ГПК създава силата на пресъдено нещо единствено относно
законосъобразността на действията на СИ, а не и по отношение на материалното
право на собственост. По своята същност произнасянето по допустимостта на
жалбата срещу възлагателното постановление има характера на определение, с
което не се формира сила на пресъдено нещо. Поради това се поддържа, че
първоинстанционният съд допустимо е преценил фактите и обстоятелствата, при
които е било връчено Постановлението за възлагане.
За да се
произнесе настоящият състав на съда съобрази следното по предмета на делото:
Първоинстанционното производството е образувано по исковете на „Тома
строй“ ЕООД /н/, гр. Плевен, за осъждането на ответника „Овърсийз-Хоризонт“ АД,
гр. Варна да му заплати за ползването на собствения му недвижим имот,
представляващ Ресторант на две нива в гр. София, р-н „Триадица“, ул.
„Узунджовска“, № 7-9, разположен на партерния и на сутеренния етаж на сградата,
построена в УПИ ХІІІ-13,14, кв. 329 по плана на гр. София, заедно с Гаражна
клетка № 7 в общия подземен гараж в сутерена на сградата с площ от 20 кв.м.,
както следва: за периода от 25.03.16г.
до 30.09.16г. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата в размер на
99 071.47 лв. /след увеличението на размера на иска, допуснато с
протоколно определение от 26.06.20г./, представляваща обезщетение за ползването
без правно основание на описаните имоти, съизмеримо със средния месечен пазарен
наем; и за периода от 01.10.16г. до
17.03.19г. на основание чл. 93 от ЗС сумата от 405 456.66 лв. /след
увеличението на размера на иска, допуснато с протоколно определение от
26.06.20г./, представляваща неправомерно получени от ответника наемни плащания
за отдаването под наем на имотите на наемателя „Синема Ентъртейнмънт“ ЕООД,
евентуално за този втори период и ако се отхвърли иска на посоченото основание
– на осн. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се претендира присъждането на посочената сума
като обезщетение за ползването без правно основание на описаните имоти,
съизмеримо със средния месечен пазарен наем. За всяка от претендираните суми се
иска присъждането и на законна лихва за забава, считано от датата на исковата
молба до окончателното ѝ изплащане. Наведените от ищеца твърдения са
били, че същият е придобил собствеността върху имотите чрез договор да
покупко-продажба на търговското предприятие на „Гео строй ГД“ ЕООД на 16.04.14г.,
което пък от своя страна го е придобило от „Боско строй“ ЕООД с нотариален акт
№ 112/14г. на нотариус Иван Дахтеров. Придобиването на имотите от ищеца е
станало при наличието на вписана в полза на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
ипотека, учредена от „Боско строй“ ЕООД. Въз основа на издаден в полза на
банката изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 20148380410887 на ЧСИ М.
Бъзински София, по което ищцовото дружество е било ипотекарен длъжник, а
изпълнението е било насочено върху ипотекираните имоти. На 04.03.15г. е било
издадено в полза на ответното дружество Постановление за възлагане на имотите.
Последното е било обжалвано от ищеца, но производството по тази жалба е било
прекратено с влязло в сила на 17.11.15г. определение. ЧСИ е извършил отбелязване,
че Постановлението за възлагане е влязло в сила на 17.11.15г. и е разпоредил
вписването му в СВ-София, което е станало на 21.01.16г., а на 25.03.16г.
ответникът е бил въведен във владение на имотите. С договор за наем от
28.09.16г. ответното дружество е отдало под наем имотите на „Синема
Ентъртейнмънт“ ЕООД, считано от 01.10.16г. при месечна цена от 5 000 евро
без ДДС. Така за периода от 01.10.16г. до 17.03.19г. ответникът е получавал
уговорената наемна цена за имотите. В тази връзка е изложено, че собственик на
имотите до 17.03.19г. вкл. е било ищцовото дружество, тъй като на 18.03.19г. е
било постановено решението по в.гр.д. № 2959/19г. на СГС, с което е била
отхвърлена жалбата на другия длъжник по изпълнителното дело „Интербетон“ ЕООД
срещу Постановлението за възлагане от 04.03.15г. Едва от 18.03.19г. същото е
влязло в сила и на осн. чл. 496, ал. 2 от ГПК купувачът е придобил правата
върху имотите. За да прецени допустимостта на тази жалба компетентният съд е
съобразил, че връчването на постановлението на длъжника „Интербетон“ ЕООД е
било ненадлежно извършено – на физическо лице Т.Ч., за който не е било посочено каква е
неговата длъжност в дружеството-длъжник.
В подадения отговор на исковата молба ответникът е оспорил предявените
осъдителни претенции. Твърдял е, че е добросъвестен владелец на имотите, тъй
като дори и да е имало порок в титула му за собственост, то дружеството не е
знаело за него. Ответното дружество е било снабдено от ЧСИ с акт, който е годен
да го направи собственик, върху същия е било отбелязано, че е влязъл в сила на
17.11.15г., бил е вписан в Имотния регистър на 26.01.16г., а на 25.03.16г.
дружеството е било въведено във владение на имотите. Поради това и на осн. чл.
71 от ЗС ответното дружество не дължи връщане на добивите, получени от вещта.
Освен това ответното дружество не е лишило чрез свои действия ищеца от
фактическата му власт върху имотите, а това е станало от ЧСИ. Поради това и
липсва причинната връзка на евентуално неоснователно разместване на блага по
см. на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Поддържало се е, че решението от 18.03.19г. по
в.гр. д. № 2959/19г. на СГС няма сила на пресъдено нещо в отношенията между
настоящите страни, поради което и е допустимо в настоящото производство
изследването на въпроса относно момента на влизането в сила на Постановлението
за възлагане. Поддържа се, че последното е било връчено на длъжника по
изпълнението „Интербетон“ ЕООД на 05.03.15г.на лице, което се е представило за
негов служител. Наред с горното се сочи, че „Интербетон“ ЕООД е узнало чрез
представляващите го лица за издаденото Постановление за възлагане, който факт е
удостоверен в подаваните от това дружество становища, в плащането от Т.Ч. на дължими
от дружеството такси във връзка с предприетото обжалване на постановлението.
Претендирало се е отхвърляне на предявените искове.
Въз
основа на наведените от ищеца твърдения по фактите и отправените въз основа на
същите искания, предявените искове за посочените периоди следва да се
квалифицират като такива съответно по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 93 от ЗС,
евентуално на последния – и иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. След като съдът се е
произнесъл по така предявените искове, обжалваното решение се явява допустимо.
Евентуално
незачитане на силата на пресъдено нещо, формирана между страните по факт с
правно значение или право, което има преюдициално значение за настоящия спор,
би довело до неправилност на съдебния акт, а не до неговата недопустимост.
Поради това и искането на въззивника за обезсилване на решението, аргументирано
с такива съображения, е неоснователно.
По фактите, установени въз основа на
събраните по делото писмени доказателства:
Видно
от НА № 62/17.06.10г. на нотариус Цв. Димитрова, рег. № 350 на НК, гр. София,
че „Боско строй“ ЕООД, действащо чрез пълномощника си Т.И.Ч., е учредило в полза на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ипотека върху
собствените си имоти, представляващи Ресторант на две нива в гр. София, р-н
„Триадица“, ул. „Узунджовска“, № 7-9 на партерния и сутеренния етаж на
сградата, построена в УПИ ХІІІ-13,14, кв. 329 по плана на гр. София, и Гаражна
клетка № 7 в общия подземен гараж в сутерена на сградата с площ от 20 кв.м.,
като допълнителни обезпечения по договор за банков кредит от 31.07.08г., към
който на 04.06.10г. е подписан Договор за встъпване в дълг и анекс № 3, с който
„Интербетон“ ЕООД е встъпило в дълга на кредитополучателя.
С НА № 112/24.03.14г. на нотариус
Иван Дахтеров, рег. № 039 на НК, гр. София, „Боско строй“ ЕООД е прехвърлило на
„Гео строй ГД“ ЕООД собствеността върху ресторанта и гаражната клетка срещу
погасяване на задължение по договор за цесия от 10.03.14г., до размер на
записаната в нотариалния акт стойност на имотите.
С договор с нотариална заверка на
подписите от 16.04.14г. на представляващите лица, „Гео строй ГД“ ЕООД е продало
на „Тома строй“ ЕООД търговското си предприятие като съвкупност от права,
задължения и фактически отношения, в това число и описаните ресторант и гаражна
клетка.
На 15.10.14г. в полза на
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
50280/14г. на СРС, 79 състав, с който „Боско строй“ ЕООД, „Еко бетони“ ЕООД,
представлявано от Т.Ч. и „Интербетон“
ЕООД са осъдени солидарно да заплатят на банката сумата от 700 000 евро
/част от главница от 816 300 евро/ ведно със законна лихва от 12.09.14г.
до изплащане на вземането, както и разноски.
Видно от удостоверение, издадено на
09.03.15г. от ЧСИ М. Бъзински, рег. № 838 на КЧСИ, че е било образувано
изпълнително дело № 20148380410887 въз основа на горния изпълнителен лист срещу
посочените в същия длъжници, както и срещу „Тома строй“ ЕООД като ипотекарен
длъжник.
На 04.03.15г. по изпълнителното дело
е било издадено Постановление за възлагане на собствеността върху ресторанта и
гаражната клетка в полза на купувача по проведената за имотите публична продан
„Овърсийз-Хоризонт“ АД, гр. Варна /л. 101/. Върху постановлението е отразено,
че същото е влязло в сила на 17.11.15г., а местен данък е внесен на 14.01.16г.
Отразената дата на влизането в сила на Постановлението за възлагане съвпада с
посочената в определение № 3256/19.11.15. по ч.гр.д. № 4 654/15г. на
АпС-София дата на проведено закрито с.з. по посоченото дело. С това определение
/л. 55-58/ е било потвърдено определение от 15.07.15г. по ч.гр.д. № 5749/15г.
на СГС /л. 51-54/, с което е била оставена без разглеждане жалба на „Тома
строй“ ЕООД от 13.03.15г. против Постановлението за възлагане от 04.03.15г. по
посоченото изпълнително дело и производството по делото е било прекратено.
Постановлението за възлагане е
вписано в СВ-София на 21.01.16г. а въз основа на същото на 25.03.16г. е
проведен въвод във владение на купувача в имотите /л. 102-103/.
Видно от изпратеното на 04.03.15г.
уведомление до длъжника „Интербетон“ ЕООД по изпълнителното дело, с което му се
съобщава издаването на Постановлението за възлагане, че същото е връчено на
05.03.15г. на Т.Ч., за когото е
посочено, че е служител в това дружество /л. 106/.
На 07.11.16г. е депозирано становище
до ВКС от „Интербетон“ ЕООД, представлявано от управителя В. Н., във връзка с подадена от „Тома строй“ ЕООД частна жалба против
определение на ВКС, с което е била оставена без разглеждане молбата му за
отмяна на Постановлението за възлагане. В становището се обсъждат фактите и се
излагат съображения относно момента на влизане в сила на Постановлението за
възлагане по изпълнителното дело, относно датата на неговото вписване в Имотния
регистър и в тази връзка относно допустимостта на молбата за отмяна /л. 107/.
На 26.10.18г. е депозирана от
„Интербетон“ ЕООД жалба против Постановление за възлагане от 04.03.15г. по
посоченото изпълнително дело, в която се сочи, че съобщението от 05.03.15г. не
е било надлежно връчено на дружеството /л. 41-47/. Изложено е в тази връзка, че
лицето Т.Ч. е непознато на
представляващия жалбоподателя, а освен това не е било служител на това
дружество. Нарушена била и нормата на чл. 50, ал. 3 от ГПК.
С решение № 1960/18.03.19г. по
в.гр.д. № 2959/19г. на СГС, ІV-А състав /л. 59-64/ съдът е приел за допустима,
но неоснователна подадената от „Интербетон“ ЕООД жалба. В решението е отразено,
че възражение срещу жалбата е било подадено от „Овърсийз-Хоризонт“ АД чрез адв.
Г., който е поддържал, че същата е недопустима поради просрочие, алтернативно –
неоснователна. Отговор е било подаден и от „Еко бетони“ ЕООД чрез управителя Т.Ч., който посочил, че той е получил съобщението
на ЧСИ, адресирано до „Интербетон“ ЕООД за Постановлението за възлагане, но той
не е служител на това дружество и не му го е предал.
За
опровергаване на твърдението на ищеца за липсата на връзка между „Интербетон“
ЕООД и лицето Т.Ч., ответникът е представил вносни бележки от
26.10.18г., с които Т.И.Ч. е заплатил за „Интербетон“ ЕООД дължимите
такси по жалбата на това дружество, подадена пред СГС, както и за преписи от
изпълнителното дело, както и за връчване на преписи от жалбата /л. 108-110/.
С
договор за наем с нотариална заверка на подписите от 28.09.16г.,
представляващите „Овърсийз-Хоризонт“ АД като наемодател и „Синема Ентъртейнмънт“ ЕООД като наемател, са уговорили
предоставянето под наем на описаните ресторант и гаражна клетка за срок от 126
месеца при месечна наемна цена от 5 000 евро без ДДС /л. 65-78/.
От
заключението на ССчЕ, изслушано пред ВОС, изготвено от вещото лице Ел. Т. се установява, че полученият от
„Овърсийз-Хоризонт“ АД общ размер на наемите по горния договор за наем за
периода от 01.10.2016г. до 17.03.2019г. възлиза на 139 162.92 евро с
левова равностойност 272 179.01 лева /след извършени прихващания на
насрещни вземания между страните/.
От
заключението на СОцЕ, изслушано пред ВОС, изготвено от вещото лице Н. М. се установява, че размерът на средният пазарен наем за процесния ресторант
на ул.“Узунджовска“ № 7-9 в гр.София помесечно за периода от 25.03.2016г. до
30.09.2016г. е 15 893.82 лева, а общо за периода – 99 071.47 лева;
Средният пазарен наем помесечно за периода от 01.10.2016г. до 17.03.2019г. на
същия обект е в размер на 13 515.24 лева, а общо за периода –
405 456.66 лева.
Въз основа
на установената по-горе фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
По същността на предявените искове за
неоснователно обогатяване.
С иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се цели да се възстанови неоснователното
разместване на блага от патримониума на един правен субект в този на друг, без
да има правно основание, което да оправдава това разместване, поради което
този, който се е обогатил от това разместване
дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Или,
предпоставките за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са: обедняване на
ищеца, обогатяване на ответника, като обедняването и обогатяването следва да
произтичат от един или от няколко общи факта. Обогатяването,
което винаги има материално естество /оценимо е в пари/ е налице не само когато
се увеличава имуществото на едно лице. То е налице и когато се спестяват на
обогатения някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от
собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане
/така в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 91 от
15.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6541/2013 г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Илияна Папазова/.
Отново съгласно установената по реда на чл. 290 от ГПК практика /например решение № 409 от 20.06.12 г. по гр. д. № 1411/10 г. по IV г.
о., № 55 от 28.02.12 г. по гр. д. № 652/11 г. на ВКС
и № 204 от 5.09.2013 г. по т. д. № 1158/10 на II т. о. на ВКС/ лицето, което
държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, всякога дължи на
собственика ѝ обезщетение за
ползите от които го е лишил, като правноирелевантно за пораждане на
извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била
ползвана и получени ли са от това приходи. Ползването на вещта от несобственика
може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава
добиви от вещта, включително и наем е ирелевантно Изводът се извежда от
приетото в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на
ВС, съгласно което обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на
едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на
друго претърпяло обедняване лице. Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде
поставяно в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи
от държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска
е, че вещ на ищеца е била държана без той да има основание за това. По този
начин собственика е бил лишен от възможност да я ползва, поради което за него е
налице обедняване. От друга страна - ответникът е държал чужда вещ, която е
ползвал или е могъл да ползва, в зависимост единствено и само от волята си.
На същата
плоскост стои разрешението на отношенията по повод получаването на добивите от
вещта от друг, вместо от собственика ѝ /както предвижда чл. 93 от ЗС/,
когато липсва основание за това – важи принципът за недопускане на
неоснователното обогатяване.
Или и в
двете хипотези, предявените искове предпоставят разрешаването на въпроса
относно това кога е преминала собствеността върху имотите от патримониума на
ищеца в този на ответното дружество и ако това е станало в по-късен момент от
предаване на владението върху вещите на ответника /25.03.16г./, дали последният
ще се ползва от по-благоприятните последици, предвидени в закона за
добросъвестния владелец – ще е имал правото да я ползва и да задържи получените
от нея добиви - чл. 71 от ЗС.
По правата на страните в настоящото
производство.
Страните по
делото не спорят, а и това е видно от обсъдените по-горе доказателства, че
ищцовото дружество е придобило правото на собственост върху описаните ресторант
и гаражна клетка на 16.04.14г. чрез сключения в предвидената от закона форма
договор за продажбата на търговско предприятие, част от което са били и тези
вещи. Освен това по делото се установи, че в полза на ответното дружество е
налице издадено от компетентен съдебен изпълнител законосъобразно Постановление
за възлагане на имота от 04.03.15г. въз основа на проведена по изпълнително
дело публична продан /жалбите на ищцовото дружество и на длъжник в изпълнителното
производство против Постановлението за възлагане са били съответно оставени без
разглеждане и отхвърлени с влезли в сила съдебни актове/.
Съобразно
нормата на чл. 496, ал. 2 от ГПК, от влизането в сила на постановлението за
възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота.
Следователно основният въпрос е от кой момент е влязло в сила постановлението
за възлагане, с което вещите са били възложени на ответното дружество, тъй като
това определя и момента, от който е настъпил транслативния ефект на акта на
съдебния изпълнител, респ. за принадлежността на материалното право на
собственост.
Според
приетото в т. 4 от ТР № 3/2105г., постановено на 10.07.17г. по т.д. № 3/15г. на
ОСГТК на ВКС, съдебното решение по жалбата по чл. 435, ал. 4 ГПК създава сила
на пресъдено нещо само по отношение на законосъобразността или не на действията
на съдебния изпълнител, но не и по отношение на материалното право на
собственост. Сила на пресъдено нещо за последното ще се създаде с решението по
иска по чл. 440 ГПК, тъй като предмет на този иск е именно принадлежността на
това право, като се цели да се отрече, че то принадлежи на длъжника. С оглед на
различния предмет на двете производства не съществува пречка, в случай че
жалбата му по чл. 435, ал. 4 ГПК не бъде уважена, третото лице да предяви иск
по чл. 440, ал. 1 ГПК, за да установи, че правото на собственост не принадлежи
на длъжника.
Това
становище на ВКС относно характера и правните последици на акта в производството по обжалване действията на съдебния изпълнител не
означава, че влязлото в сила решение не е задължително за съдилищата в страната
/напротив, то е задължително по арг. от чл. 297 от ГПК/. Наред с това, с
решението по жалба срещу действия на съдебен изпълнител се формира сила на
присъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се
постанови отмяната им, но не и по отношение процесуалната им законосъобразност
/в този см. виж Решение № 184 от 21.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2010 г.,
III г. о., ГК/. Последното означава, че преценката за допустимостта на жалбата
срещу действията на съдебния изпълнител е в правомощията на съда, разглеждащ
жалбата.
Но
дори и горното да не бъде споделено и да се приеме, че съдът разглеждащ спора
за принадлежността на материалното право, може да преценява и въпроса относно
момента на влизане в сила на Постановлението за възлагане /когато това, както е
в настоящия случая, определя момента на транслиране на вещното право/, вкл. и
относно това дали е била просрочена подадената срещу Постановлението за
възлагане жалба, то настоящият състав на съда намира следното:
Връчването
на Постановлението за възлагане от 04.03.15г. на длъжника по изпълнението
„Интербетон“ ЕООД, осъществено на 05.03.15г. на лицето Т.Ч., за което е било отбелязано от връчителя,
че е служител на дружеството-адресат, не е било надлежно. Това е така, защото
от една страна не е посочена длъжността на лицето, която същото заема в
дружеството /съгласно изискването на чл. 50, ал. 3, изр. 2 от ГПК/, а от друга
страна по делото се установи, че това физическо лице е било управител на другия
длъжник по изпълнението „Еко бетони“ ЕООД, което е имало същото седалище и
адрес на управление като на „Интербетон“ ЕООД. Няма доказателства това
физическо лице да е било натоварено с правото и задължението да приема книжа за
„Интербетон“ ЕООД. Наред с горното, нормата на чл. 436, ал. 1 от ГПК свързва
началото на срока за обжалване действието на съдебния изпълнител от страните по
изпълнителното дело с връчването на съобщение за извършеното, когато същите не
са присъствали при извършването му /за разлика от третите лица, за които
началото на срока се свързва с узнаване на факта за извършеното действие/.
Поради това и наличните данни по делото, че представляващият „Интербетон“ ЕООД
е узнал за Постановлението за възлагане от 04.03.15г. на по-ранна дата от тази
на подаването на жалбата срещу този акт на 26.10.18г., не са релевантни относно
определянето на начален момент на срока за обжалване от страна на този длъжник.
Поради
горното, следва да се приеме, че Постановлението за възлагане от 04.03.15г. е
влязло в сила с постановяването на необжалваемото решение № 1960 на 18.03.19г. по в.гр.д. № 2959/19г. на СГС, ІV-А състав
и от тази дата е транслирана собствеността върху възложените на купувача на публичната
продан вещи.
Относно вида на владението, осъществявано
от ответното дружество за периода от 25.03.16г. до 17.03.19г.
Съобразно
нормата на чл. 70, ал. 1 от ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта
на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му
не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена. Терминът
добросъвестно владение е terminus technikus и
съобразно приетото в доктрината /Таджер, В., Владение, С., 1991, с. 61 и сл./,
добросъвестността по смисъла на тази норма е незнанието от страна на владелеца,
че прехвърлителят му не е собственик на вещта или че предвидената от закона
форма на юридическото основание е опорочена. Това „незнание“ следователно може
да се изразява, както в незнание на правото /напр. относно процесуалните
изисквания за съответното производство, в което се издава съответния акт/, така
и в незнание на факта /напр., че праводателят не е собственик/. И в двата
случая то е релевантно за субективната страна на добросъвестността /налице е
следователно изключение от общото правило, че грешката в правото вреди, а
грешката във факта ползва/ - Таджер, В., цит. съч., с. 76. Причината за
незнанието е без значение – същото може да се дължи и на неполагане на дължимата грижа. Освен това, тъй като нормата е
дефинитивна, същата допуска единствено стеснително тълкуване /иначе би се
стигнало до утежняване положението на адресатите ѝ с допълнителни
изисквания при обективната им липсва/ - така Дачев, И., Правен режим на
подобренията в недвижими имоти, С., 2013, с. 135. Незнанието следва да е налице
единствено към момента на възникване на юридическото основание /така изрично
правната норма чл. 70, ал. 1, изр. 2 от ЗС/, като последващо узнаване на
„недостатъка“ на правното основание не води до недобросъвестност на владелеца.
Обективната
страна на добросъвестното владение изисква установяването на владението да
почива върху юридическо основание, което по начало е годно да направи владелеца собственик, но същият не става такъв
или поради това, че праводателят му не е собственик /защото никой не може да
прехвърли права, които не притежава/, или поради опороченост на предписаната от
закона форма /когато същата е такава за действителност, а не само за
доказване/. В доктрината се приема /Таджер, В., цит. съч. с. 62-64; Венедиков,
П. Ново вещно право, С., 1995, с. 55/, че юридическото основание следва да е
реално съществуващо, а не мнимо /владелецът само да си мисли, че то съществува,
а всъщност то да не съществува в реалността/. Безспорно, юридическо основание
наред с прехвърлителните сделки, представляват и конститутивни съдебни решения,
с които се прехвърлят вещни права, административни актове със същия правен
ефект, както и постановленията на съдебен изпълнител за възлагане на имота на
купувача по публичната продан.
Второто
изискване към правното основание е същото да е действително. Според приетото от
проф. Таджер специално относно съдебното решение – че същото следва да е влязло
в сила, тъй като ако същото е обжалвано, то няма действието на правно основание
и през това време владелецът не се счита за добросъвестен /цит. съч. с.
68/.
Наред
с горното обаче, за да се отговори на значимия за разрешаването на настоящото
дело въпрос дали невлязлото в сила постановление за възлагане е годно правно
основание по см. на чл. 70, ал. 1 от ЗС, следва да се има предвид и застъпеното
в доктрината становище относно втората алтернатива на „недостатъка“ на
юридическото основание, за който владелецът не знае – когато предписаната от
закона форма е опорочена. Всъщност, ако формата за действителност на акта
/сделка, съдебен или административен акт/ не е опорочена изобщо, то не стои
въпроса какво е владението, тъй като вещното право ще бъде надлежно
прехвърлено. Именно поради това и при изясняване същността на добросъвестното
владение според действащия ЗС /1951г./, проф. Венедиков /цит. съч. с. 52 и сл./
констатира, че промяната в нормативната дефиниция на този вид владение /спрямо
стария ЗИСС в чл. 312, в който не се е съдържала възможността да е
добросъвестен владелец този, който владее, без да знае, че законната форма на
основанието, на което владее, е опорочена/, създава мъчно преодолими
противоречия в текста. Счита, че съставителите на ЗС са поискали да направят
едно разширение спрямо ЗИСС /отм./, което да обявява за добросъвестен владелец
не всеки купувач на недвижим имот с неформален договор /който не е във формата
на нотариален акт/, а само случаи, при които им се е струвало, че купувачът
заслужава по-меко отнасяне: случаи, при които поначало волята е изразена в
нужната форма, но при съставянето на акта е допусната грешка, за която вината
лежи не в купувача /бел. подчертаването е на съда/. Това са случаите,
когато формата е спазена, но само донякъде, така че привидно имаме акт, който
външно изглежда напълно редовен. Но при съставянето му е допуснат недостатък
във формата /“порок“/, за който приобретателят по акта е било извинимо да не
знае. В този смисъл авторът дава примери – при съставянето на нотариален акт за
продажба нотариусът е пропуснал да го прочете на страните, или същият е
извършен от съдия, който не е бил компетентен да замести нотариуса, или е
извършен от нотариус, който не е компетентен да го извърши. Това са
недостатъци, за които е трябвало да следи преди всичко длъжностното лице, което
извършва акта, и мъчно може да се упреква страната, загдето не е установила
пропуска, извършен от служебното лице /бел. подчертаването е на съда/.
При
изясняване същността на вложеното от законодателя съдържание относно
„опорочаване“ на формата в чл. 70, ал. 1 от ЗС, проф. Таджер /цит. съч., с.
74-75/ достига до същия извод: има се предвид такъв порок, който не прави акта
нищожен от материалноправна, а от процесуалноправна гледна точка, привеждайки
подобни на дадените от проф. Венедиков примери относно нарушения при изповядването
на нотариалния акт. Признава, че това са все пороци във формата на нотариалния
акт, които съгласно чл. 472 от ГПК /отм./ (сега чл. 576 от ГПК) правят нищожно
нотариалното действие и макар то да е извършено от собственика и владелеца,
последният не може да придобие собствеността, а получава само владението. Щом
обаче владелецът не знае порока във формата, а правното основание съществува,
той е добросъвестен.
Именно
поради това и добросъвестното владение се нарича „титулно владение“ /проф. Л.
Василев, Българско вещно право, 1995г./ - юридическото основание като титул, на
който се опира владението, изисква същото да е годно „от външна страна“ да
породи целените с него правни последици на прехвърляне на вещното право.
Вярно
е, че в доктрината е изразено и становището, че всяка нищожност, вследствие на
опорочаване на формата за действителност, води до извода за липса на годно
юридическо основание да прехвърли вещното право и поради това правилото на
второто предложение на чл. 70, ал. 1 от ЗС не оправдава съществуването си, тъй
като изобщо не може да се срещне /така Дачев, И., цит. съч., с. 156 и
цитираната там статия/.
Настоящият
състав на съда счита, че не може при наличието на тази разширена /спрямо ЗИСС
/отм.// редакция на действащия чл. 70, ал. 1 от ЗС, да се приеме, че във всеки
случай на нищожност на акта, установеното въз основа на него владение е
недобросъвестно /такава е логическата последица при посочените по-горе примери
и в доктрината – пороците са основание за нищожност на самия нотариален акт по
см. на чл. 576 от ГПК, от което пък следва и нищожност на договора на осн. чл.
26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД/. Аналогичен е настоящият случай по делото – налице е
издадено от компетентен ЧСИ Постановление за възлагане на недвижим имот, което
от влизането си в сила е годно юридическо основание да прехвърли собствеността
от ипотекарния длъжник в патримониума на купувача. Спазени са всички изисквания
във връзка с издаването на този акт и чиято законосъобразност е потвърдена в
осъществената съдебна проверка по повод неговото обжалване /макар и в по-късен
момент спрямо момента на установяване на владението/. Налице е обаче неправилен
извод относно момента на влизането в сила на Постановлението за възлагане,
извършен от компетентния в конкретната хипотеза да преценява този факт негов
издател, който неправилен извод е удостоверен и върху постановлението.
Вследствие на този извод са последвалите действия от купувача да заплати
съответните местни данъци, а съдебният изпълнител да поиска вписването на
Постановлението за възлагане. Въводът във владение, осъществен от ЧСИ е основан
на този титул, който е редовен от външна страна и ако следва да се използва
израза на проф. Венедиков, правилната преценка относно момента на влизането в
сила на Постановлението за възлагане е трябвало да се направи „преди всичко от
длъжностното лице, което извършва акта, и мъчно може да се упреква страната,
загдето не е установила пропуска, извършен от служебното лице“.
Ако
се допусне, че е правилен извода, че ще е добросъвестно владение, основано на
нотариален акт, изповядан от нотариус от съдебен район, различен от този по
местонахождението на имота /поради което този акт е нищожен, респ. и самият
договор/, то по аргумент за по-силното основание следва да се приеме, че е
добросъвестно и владението, основано на законосъобразно постановление за
възлагане, което е влязло в сила по-късно от удостовереното върху акта от
издателя му и от установяването на владението, за който факт владелецът не е
знаел към момента на предаването на владението от съдебния изпълнител /подобни
хипотези може да има и при невярно отразяване от съда като влезли в сила на
конститутивни решения, с които се прехвърлят вещни права, на които е основано
владението, но които по-късно са допустимо обжалвани и потвърдени/.
Поради
това и ответното дружество в качеството му на добросъвестен владелец на осн.
чл. 71 от ЗС е имало правото да се ползва от описаните ресторант и гаражна
клетка за процесния период и да получава добивите от същите. Предявените главни
и евентуален иск се явяват неоснователни, а обжалваното решение, инкорпориращо
този правен извод, следва да бъде потвърдено.
Въпреки
отправеното от въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба искане за
присъждане на разноски, доказателства за извършването на такива не са представени
и не следва да се присъждат.
При
този изход на спора и на основание чл. 620, ал. 5 от ТЗ дължимата за въззивното
производство държавна такса в размер на общо 10 090.57 лева, която не е
внесена при подаването на въззивната жалба, следва да се събере от масата на
несъстоятелността, т.е. да се възложи в тежест на въззивника „Тома Строй“ ЕООД
/в несъстоятелност/ гр. Плевен.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260141/17.07.2020г., постановено по
гражданско дело № 2242 по описа за 2019г. на Окръжен съд-Варна.
ОСЪЖДА „Тома
Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК ********* със седалище: гр. Плевен, ж.к.
„Сторгозия“, № 116, представлявано от синдика Д.Ш. ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд-Варна сумата от 10 090.57 /десет хиляди и деветдесет
лева и петдесет и седем ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното обжалване, на основание чл. 620, ал. 5 от ТЗ.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщението до страните /чрез процесуалните им представители/ при наличието на
предпоставките за допускане на касационното обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: