Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 11.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на десети юли две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. № 13040 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 вр. чл. 439 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „Б.Е.“ ООД срещу решение от 21.07.2019 г. по гр.д. №18982/2019 г. на
Софийския районен съд, ГО, 41 състав, с което е признато за установено на
основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сума в
размер на 226,47 лв. – главница за предоставени и таксувани далекосъобщителни
услуги за периода 07.07.2006 г. – 07.09.2006 г., законна лихва върху главница в
размер на 245,32 лв. от 25.11.2008 г. до 01.04..2019 г. и 65,00 лв. по издаден
изпълнителен лист от 20.08.2009 г. по ч.гр.д. №38664/2008 г. по описа на СРС, І
ГО, 54 състав, поради погасяване на правото на принудително изпълнение на
вземането с изтичане на предвиден в закона давностен срок, като ответникът е
осъден да заплита на ищеца разноски по делото.
Във въззивната жалба се твърди, че
атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно поради грешно
приложение на материалния закон и несъобразяване с практиката на ВКС. Излага
доводи, че в процесния случай е приложимо ППВС №3/18.11.1980 г., съгласно което
погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането. Счита, че погасителна давност би
могла да започне да тече едва от момента на постановяване на ТР №2/26.06.2015
г. на ОСКГТ, поради което до приключване на съдебното дирене пред
първоинстанционния съд не е изтекла погасителната давност. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Т.Г.Г. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния
съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, поради което на основание чл.272 ГПК настоящият въззивен
състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага
следното:
Разпоредбата
на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по
чл.439 ГПК се
явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в
изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането,
предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По
своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на
твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест
на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от
иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не
се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/
- насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др.
до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение
и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността
с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е
уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно
давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе
правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че
тези правила са неприложими при прекъсването на давността
с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността
се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и
с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността
се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство,
поради т.нар. “перемпция”,
настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието
е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изп. производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
В случая изпълнителният лист е издаден на
20.08.2009 г., като по него не са правени отбелязвания, а и липсват твърдения
от въззивника, да е било образувано друго предходно изпълнително производство
преди процесното изп. д. №20198600400253 по описа на ЧСИ В.М.. Последното е
инициирано от въззивника с молба от 06.03.2019 г. Предвид изложеното,
настоящият въззивен състав приема, че не са налице данни кредиторът по
изпълнителния лист да е извършвал каквито и да е юридически действия, които да
спират или прекъсват давността, за периода от снабдяване с изпълнителния титул
до образуване на изпълнителното производство на 06.03.2019 г. Ето защо, към
тази дата е била изтекла 5-год. погасителна давност за обективираните в
изпълнителния лист вземания.
Настоящият
съдебен състав не споделя довода на въззивника, че в конкретния случай не са
приложими разясненията, дадени с т.10 ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като
същите се прилагат, считано от 26.06.2015 г., съгласно цитираното във въззивната
жалба решение №170/17.09.2018 г. по гр.д. №2382/2017 г. на ІV ГО на ВКС. Налице
са множество решения на ВКС /напр. решение №451/29.03.2016 г. по гр.д.
№2306/2015 г. на IV ГО, решение №325/13.01.2016 г. по гр.д. №2783/2015 г. на
III ГО и др./, в които разрешението на т.10 ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е
прилагано и отпреди 26.06.2015 г., което становище се споделя и от настоящия съдебен
състав.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№171855 от 21.07.2019 г., постановено по гр.д. №18982/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 41 състав.
ОСЪЖДА „Б.Е.“ ООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Т.Г.Г., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.