№ 4689
гр. София, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Гражданско дело №
20241110112422 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба от „А. Ф.“ ЕООД,
предишно наименование „М. Б.“ ООД, вписано в ТР към Агенция по
вписванията с ЕИК *********, представлявано от Управителя П. И. чрез
пълномощник юрисконсулт К. И. К. срещу Н. С. К., ЕГН **********, с адрес:
Област София - град, гр.С....., с която се иска да бъде признато за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумите в размер на 1111,43 лева, падежирали
лизингови вноски по договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0009494 от
24.10.2019 г. за периода 20.05.2020 г. до 04.12.2020 г., ведно със законна лихва
от 18.04.2023 г. до окончателното изплащане, 1420,77 лева, падежирали
вноски за възнаградителна лихва по договора за периода 20.05.2020 г. до
04.12.2020 г., 25,31 лева, неустойка за забава върху лизинговите вноски за
периода 20.05.2020 г. до 04.12.2020 г., 1097,76 лева еднократно начислена
неустойка поради прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
523,02 лева разходи за данъчни задължения за 2020 г., 265,98 лева, разходи за
застрахователни премии, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д № 20360/2023г. по описа на СРС 168 състав.
Ищецът твърди, на 24.10.2019 г. между „М. Б.“ ЕООД, ЕИК ********* в
качеството на Лизингодател и Н. С. К. в качеството на Лизингополучател е
сключен Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността №AG0009495. В изпълнение на задълженията си
Лизингодателят е придобил собствеността върху посочения от
Лизингополучателя лек автомобил марка „АУДИ“ модел „А8",
идентификационен номер на рама *******************, per. № ******** и е
предоставил ползването му на Лизингополучателя, за което е съставен
приемо-предавателен протокол от 24.10.2019 г. Автомобилът бил оценен на
7500,00 лева, Лизингополучателят не е имал самоучастие и размерът на
финансирането е 7 500,00 лева. Всички съществени условия са подробно
1
описани в Договора, приетите от клиента Общи условия и приложенията -
неразделна част от Договора. В частност, Лизингополучателят е поел
задължение за заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта
лично, по предназначение и с грижата на добър стопанин. Договорен бил срок
от 36 месеца, изтичащ на 20.10.2022 г. съгласно приложения Погасителен план
- неразделна част от Договора за финансов лизинг. Договорен е фиксиран
лихвен процент в размер на 41,16 %, съответно размер на месечни анюитетни
вноски от 365,92 лева. Лизингополучателят е преустановил плащания по
договорения погасителен план. Заплатени са 6 цели вноски и част от 7-а
вноска по погасителен план. Последното плащане в размер на 200,00 лева
постъпило на 18.05.2020 г. Към 15.10.2020 г. неплатени останали вноски №7
(частично) по Погасителен план с падеж 20.05.2020 г. до вноска №11 с падеж
20.09.2020 г. Предвид допуснатото неизпълнение на договорни задължения
Лизингодателят предприел действия да развали едностранно договора с
уведомление от 15.10.2020 г. Уведомлението е връчено на лизингополучателя
лично срещу подпис. Лизингополучателят е предал Лизинговия актив на
04.12.2020 г. на представител на Лизингодателя, за което е съставен протокол,
включително с отразяване на състоянието на вещта - същата е с демонтиран
двигател. Поддържа, че на основание чл. чл. 345 от ТЗ във вр. с чл. 8.1 от
приложимите към Договора Общи условия за периода, през който е ползвал
вещта, Лизингополучателят дължи заплащането на договорените месечни
вноски по погасителен план от 7-а (с падеж 20/05/2020 г.,) до 13-та с падеж
20/11/2020 г. и част от 14-та вноска пропорционално на дните ползване в общ
размер от 2 532.20 лева, в това число главница в размер на 1111,43 лева и
възнаградителна лихва в размер на 1420,77 лева. На основание чл. 15.1 от
приложимите ОУ, предвид допуснатата забава в плащанията на 7-та до 13-та
вноски е начислена неустойка в размер на 25,31 лева към 04/12/202 г. в размер
на законната лихва за забава за всеки ден просрочие върху главницата,
включена в съответната месечна вноска от датата на падежа. На основание
чл.15.5 от приложимите към Договора Общи условия, Лизингополучателят
дължи на Лизингодателя неустойка за прекратяване на договора по вина на
Лизингополучателя в трикратен размер на договорената месечна вноска или
общо 1097,76 лева, дължима еднократно към датата на прекратяване на
Договора. На основание чл. 8.6. във вр. С чл. 8.7.5 от Общите условия,
Лизингополучателят дължи да възстанови на Лизингодателя направените
разходи за заплащане на застрахователна премия по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“. Премиите са заплатени от
собственика на основание чл. 483 от КЗ по сметка на застрахователния брокер.
На основание чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.4 от Общите условия,
Лизингополучателят дължи да възстанови на Лизингодателя направените
разходи за заплащане на данъци на основание чл. чл.52-61 от Закона за
местните данъци и такси в общ размер на 523,02 лева за 2020 г. Ето защо счита
че има правен интерес от предявяването на настоящите искове, счита че
същите са основателни и моли за тяхното уважаване.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения особен
представител е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове. Прави възражение за изтекла погасителна давност за
главниците за неплатени вноски. Оспорва размера на предвидената лихва като
противоречащ с добрите нрави. Оспорва неустойката като прекомерна, моли
за отхвърляне на исковете.
Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като
2
обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и
правна страна намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. с чл. 342, ал.2 ТЗ, чл. 79,
ал.1 предл. първо ЗЗД вр. с чл. 345, ал.1 ТЗ вр. с чл. 232, ал.2 ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД
и чл. 86 ЗЗД, като същите са предявени по реда на чл. 422, ал.1 ГПК.
По отношение на исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, чл. 342, ал.2 ТЗ.
По отношение на иска за главница за непогасени лизингови вноски.
Финансовият лизинг е търговска сделка, институционализирана в глава
X. ТЗ. Със сключването на този договор лизингодателят се задължава да
придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и
да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Лизингополучателят се
задължава да плати възнаграждението на определени вноски, платими по
предварително уговорен погасителен план, на посочена дата. С всяка
лизингова вноска той плаща част от цената на вещта като еквивалент на
предоставеното ползване и лихва поради разсрочване на плащането на цената
на вещта. По време на договора или след изтичане на неговия срок
лизингополучателят може да придобие собствеността върху вещта, но при
всяко положение рискът от случайното й погиване или повреждане е за него.
Договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за
поръчка /аргумент от сравнителен анализ на чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 280 ЗЗД/ и
на договора за наем /аргумент от препращащата разпоредба на чл. 345 ТЗ/. По
своите правни последици той е близък до договора за продажба на изплащане
срещу запазване на собствеността. И за двата договора е налице изключение
от правилото, че собствеността и рискът се носят от едно и също лице
/сравнителен анализ от чл. 343 ТЗ и чл. 205 ЗЗД/. Финансовият лизинг може да
се разглежда и като форма на предоставяне на целево инвестиционно
кредитиране. Вместо да придобие вещта и да плати цената за нея,
лизингополучателят влиза в правоотношения с лизингодателя, който се
съгласява да я купи и да му я предостави за ползване.
По своята същност финансовият лизинг представлява специфична
финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по
избор на лизингополучателя. С него лизингодателят, финансирайки със свои
средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на
практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена,
като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на
лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на
определени интервали от време. За разлика от оперативния лизинг, при
договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение
/общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че
покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на
лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за
закупуване на този актив от лизингополучателя. При оперативния лизинг не е
налице мандатен елемент - поръчката на лизингополучателя за придобиване
на вещ от трето лице. При него стойността на вещта не се покрива изцяло от
лизинговите вноски, плащани през установения в договора срок, и
лизингодателят има интерес от остатъчната стойност на вещта, като разчита
на възможността за продажбата му или за повторното му предоставяне за
3
ползване от друг лизингополучател. Докато при оперативния лизинг
интересът на лизингодателя е получаване на отделната лизингова вноска, при
финансовия лизинг интересът е получаване на цялото лизингово
възнаграждение.
От изложеното следва че за да бъде уважен предявения иск че ищецът
трябва да докаже при условията на пълно и главно доказване две
предпоставки. Първата е че е налице валидно договорно правоотношение по
което той е изправна страна т.е. че, в качеството на между ищеца лизингодател
и ответника, в качеството на лизингополучател, е сключен договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив, по силата на който, лизингодателят е предоставил на
лизингополучателя твърдяната в исковата молба лизингова вещ. Втората е
размерът на незпълнената част от задължението т.е. размерът на дължимите
лизингови вноски, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер.
Налице е първата предпоставка.
По делото е представен и неоспорен от страните договор от 24.10.2019г.
по силата на който ищецът в качеството му на лизингодател и ответникът в
качеството му на лизингополучател се съгласили ищецът да придобие
лизингов актив – лек автомобил „АУДИ“ модел „А8", идентификационен
номер на рама *******************, per. № ********. Автомобилът бил
оценен на 7 500,00 лева. Ответникът се задължил да върне главницата по
договора заедно с възнаградителна лихва в размер на 41,16 % разсрочено на
равни месечни вноски от по 365,92 лева за периода до 20.10.2022г.
От представеното по делото свидетелство за регистрация част I е видно
че лек автомобил „АУДИ“ модел „А8", идентификационен номер на рама
*******************, per. № ******** е станал собственост и е регистриран
на името на ищеца.
Видно от представения приемо-предавателен протокол лизинговата вещ
била предадена на ответника.
Видно от представеното уведомление за прекратяване на договора за
лизинг договорът бил прекратен на 15.10.2020г. като лизинговата вещ била
върната на ищеца.
От изложеното следва да се приеме че е налице валидно договорно
отношение по договор за финансов лизинг и ищецът е изпълнил задължението
си да предостави автомобила за ползване.
Налице е и втората предпоставка.
От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като пълно всеобхватно и компетентно е видно, че при
условие че договора е прекратен на 15.10.2020г. дължимата главница възлиза
на сумата от 843,68 лева.
Съдът намира, че е без значение на коя дата е връчено уведомлението за
прекратяване на договора на ответника, тъй като същият се счита за прекратен
едностранно от ищеца на 15.10.2020г. а не с връчването на уведомлението.
Ето защо искът за главница за непогасени лизингови вноски следва да се
уважи до този размер и отхвърли за разликата до пълния претендиран размер.
По отношение на възнаградителната лихва.
Уговорената възнаградителна лихва представлява възнаграждението на
търговеца за сключването на договора.
4
В настоящия случай макар лизингът да е търговска сделка същият е
сключен с лице което е потребител и ответникът се ползва от потребителската
закрила.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.3 ГПК Съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.
В случая страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят
дължи заплащане на възнаградителна годишна лихва в размер на 41, 16 % от
главницата по договора.
Както беше посочено по-горе финансовият лизинг представлява
специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена
форма по избор на лизингополучателя от което следва че за него следва да се
прилагат правилата за закрила на потребителите в ЗПП, а разрешенията,
дадени в практиката на съдилищата, касаещи потребителски кредити намират
приложение и в настоящия случай.
Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по
тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на
волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните
клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави
е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските
сделки. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава
на принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала
изискване чрез договорите да не се злоупотребява.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3то
ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може
законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено
чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото
право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване - аргументи от чл. 6 3 о т ЗЗД, чл. 302 от
ТЗ, чл. 307 от ТЗ и чл. 289 о т ТЗ. Преценката за нищожност на договорни
клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. Въпросът дали
договорената лихва е несъвместима с добрите нрави се решава конкретно за
всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не
само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока
на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за
лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по
договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Нарушение на
нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено
за генериране на свръхпечалба.
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
5
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021
г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В съдебната практика са
установени субективните критерии за накърняване на добрите нрави при
злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода
(Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК и
Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., ГК,
Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК,
Решение № 183 от 21.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 542/2018 г., I т. о., ТК),
които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на
специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител,
поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сделката, се
налага да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и
явна несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото
от зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително,
че да има практически нулева стойност. Нарушение на нравствения императив
би имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на
свръхпечалба.
В своята практика ВКС приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В този смисъл са решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ВКС, Второ ГО; решение по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, Второ
ГО; решение по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, Второ ГО; определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО, определение
№ 527 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на ВКС, Трето ГО.
В случая е уговорен годишен лихвен процент от 41,16 %. Трикратният
годишен размер на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, формирана като сбор от основен лихвен процент на БНБ плюс 10
процентни пункта е 30 % /основен лихвен процент към датата на сключване на
договора - 0. 00 %, плюс 10 %/, а дневният размер на законната лихва за
просрочени парични задължения е равен на 1/360 част от годишния размер,
определен по, ал. 1 /чл. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/.
При съобразяване на стойността на лизинговата вещ, срока на ползване и
функцията на възнаградителната лихва /цена на парите като капитал и цена на
6
времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал/, се
налага извод, че клаузата за възнаградителна лихва от 41, 16 % е
недействителна поради противоречие с добрите нрави.
Налице е нарушаване на принципа за недопускане на несправедливото
облагодетелстване, тъй като възнаграждението е предвидено за генериране на
свръхпечалба.
Ето защо искът за лихвата върху лизинговите вноски противоречи на
добрите нрави и като такъв подлежи на отхвърляне.
По отношение на иска по чл. 79, ал.1 предл. първо ЗЗД вр. с чл. 345,
ал.1 ТЗ вр. с чл. 232, ал.2 ЗЗД пр.2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 ТЗ, приложима и при двата
основни вида договора за лизинг - оперативен и финансов,
лизингополучателят има задълженията на наемател по чл. 232 и чл. 233, ал. 2
ЗЗД. Налице е изрично препращане към основното задължение на наемателя
за заплащане на наемна цена - чл. 232, ал. 2 ЗЗД, както и към други законови
разпоредби в ЗЗД, регламентиращи наема на вещи, с изключение на тези,
чието съответно приложение е изрично изключено - чл. 347, ал. 2 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 232, ал.2, пр.2 ЗЗД Наемателят е длъжен
да плаща разходите свързани с ползването на вещта.
Дължимите суми за задължителните премии по по договора за
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" имат характер на такива
разходи, тъй като са свързани с текущото ползване на вещта от
лизингополучателя, поради което се дължи тяхното заплащане. В същия
смисъл е постигнатата между страните уговорка в общите условия.
В случая са представени доказателства за заплатена застрахователна
премия по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" в размер на
182 лева за периода 11.04.2019г. – 11.03.2020г. Направеното плащане се
установява и от заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
За останалата част до пълния претендиран размер следва да се отхвърли
като неоснователна и недоказана.
Тук следва да се държи сметка, че представеното извлечение и платежно
нареждане касаят период след исковия а именно от 04.11.2020 – 03.11.2021г. и
не следва да се вземат предвид.
По отношение на дължимите местни данъци съдът намира следното:
Поначало настоящия състав на съда намира, че дължимите местни
данъци не представляват разходи свързани с ползването на веща и като такива
не следва да се поемат от наемателя, респ. лизингополучателя. Данъчните
задължения не са консумативни разноски (напр. такси за доставена топлинна
или електрическа енергия или за В и К услуги и т.н.) или такси (напр. за
поддръжка на общите части или такса смет и т.н.) поради което не попадат в
обхвата на разпоредбата на чл. 232, ал.2, пр.2 ЗЗД.
Съдът намира обаче, че няма пречка между страните да бъде постигнато
съглашение за заплащането им от наемателя, респ. от лизингополучателя.
В настоящия случай т.8.6 от Общите условия е предвидено че
лизингополучателят се задължава да заплаща дължимите данъци и такси във
връзка с лизинговия актив.
Ето защо предвид изричната уговорка за прехвърляне на тежестта за
заплащане на данъците върху наемателя то съдът намира, че е налице
7
задължение за заплащане на ответника на дължимите данъци.
По отношение на размера от представеното извлечение за заплатени
данъци и от заключението по допуснатата съдебно счетоводна експертиза се
установява, че ищецът заплатил данъци в размер на 523,02 лева.
Ето защо искът за заплащане на данъчни задължение следва да бъде
уважен.
По отношение на иска с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД.
По своята същност неустойката е предварително съглашение за
определяне размера на вредите от неизпълнение, като на изправната страна по
договора е предоставена възможността да получи това обезщетение, без да
доказва размера на действително претърпените вреди. Неустойката може да
бъде определена като абсолютна величина, но може да бъде и определяема.
Размерът на неустойката се определя с оглед постигането и на трите й
функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Допустимо е
уговореният размер на неустойката да бъде по-голям от претърпените от
кредитора вреди, тъй като към момента на уговаряне на неустойката не е
известно кога ще настъпи неизпълнението, съответно размерът на вредите
може да варира. В тези случаи, ако неустойката е прекомерно голяма с оглед
реално претърпените вреди може да се иска намаляването й по чл. 92, ал. 2
ЗЗД. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Неустойката е нищожна само ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. За разлика от прекомерността,
нищожността на неустойката трябва да е установима към момента на
сключване на договора.
За да бъдат уважени така предявения иск ищецът следва да докаже, че
неустойката да е уговорена във формата на главния договор, а именно
писмена, да е настъпило предвиденото в договора основание за нейното
плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция;
В доказателствена тежест на ответника е да установи, че
неизпълнението се дължи на обстоятелства за които той не е отговорен.
В случая се претендира неустойка при едностранно прекратяване на
договора по чл. 15.5.
Съгласно чл.15.5 от приложимите към договора Общи условия,
лизингополучателят дължи на лизингодателя неустойка за прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя в трикратен размер на договорената
месечна вноска.
В случая се установява, че договора е прекратен едностранно от
лизингодателя на основание чл. 13. т.5, I поради неплащането на лизингови
вноски.
Ето защо съдът намира, че е налице неустоечна клауза и е настъпило
основанието за нейното реализиране.
При това положение на разглеждане подлежат двете възражения.
Първото възражение е за противоречие на неустойката с добрите нрави.
С оглед задължителните разрешения в т. 3 от ТР № 1/09 от 15.06.2010. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите
нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й функции
8
/обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ и нарушаваща принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, като се съобразяват специфичните факти и
обстоятелства, включително примерно посочени критерии като естеството и
размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението-
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди. Не е нищожна по условие неустойка само заради това, че е уговорена
без краен предел или без фиксиран срок, тъй като преценката за накърняване
на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към
момента на сключване на договора.
Както беше посочено преценката за валидността на неустоечната клауза
следва да може да се направи към момента на сключване на договора.
В случая съдът намира, че неустойката уговорена в чл. 15.5 от общите
условия не противоречи на добрите нрави и не се отклонява от присъщите
функции. Същата е в размер от 1097,76 лева, а размера на главницата по
договора е в размер на 7500 лева. Следователно същата не надминава 15% от
размера на главницата по договора и при това положение същата не се
отклонява от нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
По отношение на нея съдът намира, и че не е прекомерно голяма така че
да се налага намаляването .
По отношение по иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата.
Установява се че длъжникът е останал в забава на плащане на главницата
и следователно искът за законната лихва в размер на 25,31 лева се явява
основателен.
В тази връзка съдът държи да посочи че е без значение че законната
лихва е назована в общите условия като неустойка. Същата няма характер на
неустойка, а на мораторна лихва.
По отношение на възражението за изтекла погасителна давност.
С оглед обстоятелството че исковете са установени по основание на
разглеждане подлежи възражението за изтекла погасителна давност.
Погасителната давност е сложен юридически факт, съвкупност от два
елемента: бездействие на титуляра на правото и изтичането на определен
период от време.
Целта на погасителната давност е своевременното упражняване на
субективните граждански права. На кредитора чрез нея се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това
става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление
пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на
кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от
време. Според разпоредбата на чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно.
9
Това означава, че освен изтичане на определен срок от време, за да настъпи
погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от длъжника,
че иска да се ползва от давността.
Независимо от спецификата на договора за финансов лизинг, с който на
практика се осъществява и инвестиционно кредитиране на
лизингополучателя, основното задължение на лизингополучателя за плащане
на лизингови вноски, така както и основното задължение на наемателя, има
характер на периодично плащане. Съгласно договорните клаузи и
погасителния план към договора, плащането на лизинговите вноски е
периодично, с падеж, който настъпва през предварително определени
интервали от време, при предварително определен размер на плащанията, като
се касае за повтарящо се изпълнение на парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт. Относно вземанията по периодични плащания е
приложима специалната тригодишна погасителна давност, съгласно чл. 111, б.
„в“ ЗЗД, която е приложима и към вземанията за вноските по договора за
финансов лизинг.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от
датата на падежа на вноските.
Съгласно разпоредбата на чл. 116 б. б давността се прекъсва с
предявяването на иск. В случая заявлението е подадено на 19.04.2023г.
Следователно биха били погасени всички вноски с настъпил падеж преди
19.04.2020г. но такива не се претендират.
При това положение възражението се явява неоснователно.
По отношение на разноските.
При този изход на производството право на разноски имат и двете
страни.
Ищецът има право на разноски съразмерно на уважената част от
исковете.
Същият претендира разноски в размер на 120,23 лева за държавна такса
в исковото производство, 600 лева депозит за възнаграждение на особен
представител и 615,78 лева депозит за възнаграждение на вещо лице 120, 23
лева държавна такса в заповедното производство.
Претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева в
двете производства.
Съразмерно на уважената част от исковете следва да му бъдат
присъдени разноски в размер на 801,47 лева в исковото производство
съразмерно на уважената част от исковете. В заповедното производство му се
следват разноски в размер на 72, 11 лева.
Ищецът има право и на заплащане на възнаграждение за един
юрисконсулт което съдът определя на 200 лева за двете производства.
Съразмерно на уважената част от исковете на него му се следва присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 118, 49 лева.
Мотивиран от гореизложеното Софийският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете предявени по реда на чл.
10
422, ал.1 ГПК, че Н. С. К., ЕГН **********, с адрес: Област София - град,
гр.С....., ДЪЛЖИ на „А. Ф.“ ЕООД, предишно наименование „М. Б.“ ООД,
вписано в ТР към Агенция по вписванията с ЕИК *********, представлявано
от Управителя П. И., на основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. с чл. 342,
ал.2 ТЗ, чл. 79, ал.1 предл. първо ЗЗД вр. с чл. 345, ал.1 ТЗ вр. с чл. 232, ал.2
ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 843,68 лева, представляваща
падежирали лизингови вноски по договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив
№AG0009494 от 24.10.2019 г. за периода 20.05.2020 г. до 04.12.2020 г., ведно
със законна лихва от 18.04.2023 г. до окончателното изплащане, сумата от
25,31 лева, лихва за забава върху лизинговите вноски за периода 20.05.2020 г.
до 04.12.2020 г., 1097,76 лева еднократно начислена неустойка поради
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, 523,02 лева разходи
за данъчни задължения за 2020 г., 180 лева разходи за застрахователни премии,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д № 20360/2023г. по
описа на СРС 168 състав., КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А. Ф.“ ЕООД, предишно наименование
„М. Б.“ ООД, вписано в ТР към Агенция по вписванията с ЕИК *********,
представлявано от Управителя П. И. срещу Н. С. К., ЕГН **********, с адрес:
Област София - град, гр.С..... искове с правно основание на основание чл. 79,
ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. с чл. 342, ал.2 ТЗ, чл. 79, ал.1 предл. първо ЗЗД вр. с
чл. 345, ал.1 ТЗ вр. с чл. 232, ал.2 ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане
на сумата над присъдения размер от 843,68 лева, представляваща падежирали
лизингови вноски по договор за финансов лизинг до пълния претендиран
размер от 1111,43 лева (или за сумата от 267,65 лева) за сумата от 1420,77
лева, падежирали вноски за възнаградителна лихва по договора за периода
20.05.2020 г. до 04.12.2020 г. и за разликата над присъдения размер от 182 лева
разходи за застрахователни премии до пълния претендиран размер от 265,98
лева (или за сумата от 83,98 лева) КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ И
НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА Н. С. К., ЕГН **********, с адрес: Област София - град,
гр.С....., ДА ЗАПЛАТИ на „А. Ф.“ ЕООД, предишно наименование „М. Б.“
ООД, вписано в ТР към Агенция по вписванията с ЕИК *********,
представлявано от Управителя П. И., на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от
801,41 лева разноски в исковото производство, 72,11 лева разноски в
заповедното производство и 118,49 лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11