Р Е Ш Е Н И Е
№ ..................
гр. Кюстендил, 15.10.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември, две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 745 по описа на съда за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422
от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.
Образувано е по искова
молба, депозирана от „СИС КРЕДИТ“ АД против С.Ж.З..
В исковата молба се сочи, че
на 11.06.2008 г. бил сключен Договор за потребителски кредит с номер FL414606 между „Българска
пощенска банка“ АД (понастоящем „Юробанк България“ АД) и ответника, по силата
на който банката предоставила на последния кредит в размер на 6500 лв. За
предаване на процесната сума и усвояването й банката представяла Бордеро №
76253/11.06.2008г.
Страните договорили заемът да бъде върнат на 120
месечни вноски в размер от 105,67 лв. всяка (и 104,38 лв. за последната вноска)
с краен срок за издължаване 11.06.2018 г., ведно с начислената съгласно
договорните условия лихва. Сочи се, че кредитополучателят бил неизправна страна
по договора, като непогасеното му задължение към кредитора възлизало на 6444.15
лв. главница и 1438,69 лв. – договорна лихва. Кредитът бил станал изцяло
изискуем на 11.06.2018г. – с настъпване падежа и на последната погасителна
вноска.
Твърди се, че на 18.10.2013 г. процесното вземане било
прехвърлено на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, а последното на свой ред го
прехвърлило с договор за цесия от 30.11.2017г. на ищеца в настоящото
производство. За извършените цесии длъжникът бил надлежно уведомен, а ако съдът
намерел, че такова уведомяване липсва, то уведомленията били приложени към
исковата молба и следвало да се връчат заедно с нея в хода на производството.
Ищецът предприел принудително събиране на вземането
си, поради което било образувано ч.гр.д. № 2092/2020г. на КРС. В хода на
последното била издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът в срок
подал възражение по чл. 414 от ГПК. С оглед това, предявяването на настоящите
положителни установителни искове било съответно на дадените в тази насока от
съда указания по см. на чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК.
Предмет на настоящото производство била единствено
сумата от 1250,00 лв., като част от общо дължимата главница от 6444.15 лв.
Ето защо се поддържа искане за признаване на установено в отношенията между страните, че С.Ж.З., ЕГН:**********, с адрес: *** дължи и
следва да заплати на „ СИС КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Средец“, ул. „Георги С. Раковски“ № 140, ет.4, сума
в размер на 1250.00 лв. (хиляда
двеста и петдесет лева) – главница, като част от общото задължение за главница
от 6444.15 лв., дължима по Договор за потребителски кредит № FL4606
от 11.06.2008г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
Претендират се и съдебните
разноски по заповедното производство, както и по настоящото такова.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е
депозирала писмен отговор. Сочи на нередовност на исковата молба, а и на неоснователност
и недопустимост на същата. Твърди се, че представеното по делото извлечение по
договор FL414606
от 11.06.2008г. от счетоводните книги на банката било с недостоверно
съдържание. Същото възпроизвеждало парично задължение, което в действителност
не съществувало. Отделно, в него не се съдържала необходимата информация за
усвояване на процесната сума, за настъпилата предсрочна изискуемост на целия
дълг, брой неплатени вноски, момент, от който банката била обявила предсрочна
изискуемост и т.н.
Липсвали доказателства за реалното
предаване на процесната сума от страна на банката.
Не било надлежно и съобщаването на
процесните цесии на длъжника по подробно изложени за това съображения.
Твърди се, че ответникът не бил
длъжник по процесния договор, доколкото по никакъв начин не могъл да се направи
извод, че предмет на договора е вземане, по което той е задължено лице.
Договорът не бил съобразен и с
изискванията на Закона за потребителския кредит (отм.), поради което бил и недействителен. Отделно,
уговорените в него клаузи били и неравноправни и като неуговорени индивидуално,
били и нищожни.
Прави възражение за изтекла
погасителна давност.
Предвид изложеното се иска отхвърляне
на исковата претенция и присъждане на сторените в производството разноски.
В съдебно заседание исковата молба се
поддържа, посредством предварително депозирана такава в изложения смисъл, а
ответникът не се явява и не се представлява.
Съдът, след като взе предвид доводите на
страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от представеното
заверено копие на Договор за потребителски кредит № FL414606/11.06.2008г. е, че ответникът и
„Юробанк И Еф Джи България“ АД (с предишно наименование „Българска пощенска
банка“ АД) влезли в договорна обвъзраност, по силата на която на З. бил отпуснат
кредит в размер на 6500,00 лв., платим на 120 месечни вноски с краен падеж –
11.06.2018г. Уговореният по договора ГПР възлизал на 17,13%, а годишната лихва
представлявала сбор от БЛП за съответния период плюс надбавка от 6.20 пункта.
Приложимият към
процесния договор Погасителен план (л. 12 и 13 от делото) установява падеж на
първа погасителна вноска – 11.07.2008г. и на последна такава – 11.06.2018г.
За установяване
усвояването на процесната сума от ответника, ищцовото дружество представя
банково бордеро № 76253/11.06.2008г. (л. 14).
Видно от Договор за
прехвърляне на вземания № 1/18.10.2013 г. е, че „Юробанк България“ АД и
„Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, в качеството си на цеденти, прехвърлили на
„Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, като цесионер, вземанията, предмет на Приложение №
1 към договора. Копие от последното е представено по делото, като от
съдържанието му се установява, че в предметния му обхват е включено и
процесното вземане към ответника в настоящото (спр. л. 17 до 19 от делото).
Било изготвено,
адресирано до ответника, уведомление, изходящо от „Бългериън Ритейл Сървисиз“
АД, „Юробанк България“ АД и „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с което последният се
уведомявал за станалото прехвърляне на процесното вземане.
От представеното на л.
21 и 22 от делото заверено копие на Известие за доставяне се установява, че
пратката, съдържаща процесното уведомление за станалата цесия, е останала
непотърсена от получателя.
С Договор за
прехвърляне на вземания от 30.11.2017г., ведно с Приложение № 1 към него, „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД на свой ред
прехвърлило вземането си към ответника на ищцовото дружество (спр. л. 25 до 28
от делото).
С Уведомление изх. №
168/16.01.2018г. „Сис Кредит“ АД, надлежно упълномощен от цедента (спр.
заверено копие на пълномощно на л. 32 от делото), уведомило ответника за
станалото прехвърляне като доказателства за получаване на соченото уведомление,
по делото не са представени.
Надлежно упълномощаване
за уведомяване на длъжниците за станало прехвърляне на вземанията по см. на чл.
99, ал.3 от ЗЗД се съдържа и на л. 31 от делото, относимо към първата по време
цесия от 18.10.2013г.
От материалите по приложеното ч.гр.д.
№2092/2020 г. на КРС, се установява, че в полза на заявителя – ищец
понастоящем, била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
260244/2020 г., връчена на длъжника лично, като в законоустановения за това
срок същият е депозирал възражение по см. на чл. 414 от ГПК.
С оглед на това заповедният съд е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок, като именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното
производство е предявил настоящите положителни установителни искове.
Останалите събрани по делото доказателства не
променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат
подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за
безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани
по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и
безпротиворечиви.
Във връзка с последното съдът намира за
небходимо да посочи, че изводите му се базират на представените по делото
писмени документи, имащи характер на доказателства, доколкото не са изключени
от доказателствената съвкупност по см. на чл. 183 от ГПК. В последния смисъл и
съобразно указанията на съда, ищцовото дружество е представило приложените към
исковата молба документи в оригинал, съответно в официално (нотариално)
заверени преписи (което законът позволява – спр. чл. 183, изр. 1во, предл. 2-ро
от ГПК), поради което и не представлява пречка за съда да обоснове изводите си
именно на база съдържащите се в посочените документи обстоятелства.
При така установените фактически
обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:
По допустимостта: Целта
на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за
което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на пресъдено нещо, тъй
като в случая депозирането на възражение по чл. 414 от ГПК препятства влизането
й в сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за
изпълнение придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен
лист.
В случая се установи, че в хода на
заповедното производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК за търсените суми в полза на настоящия
ищец, връчена на длъжника лично, като в законоустановения срок същият е
депозирал възражение по см. ан чл. 414 от ГПК.
Ето защо съдът е разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. Указанията на заповедния
съд до заявителя са съответни на установените обстоятелства, като е спазен и
срокът за предявяване на установителния иск. При посочените съображения претенцията е допустима.
В тази връзка съдът счита за неоснователни изложените
в отговора доводи за липса на идендитет в претенцията, заявена в заповедното
производство и тази в исковото такова. И в двата случая се претендира
единствено сума за главница по процесния източник на облигационни отношения,
при това претенцията е заявена като частична такава, само за сума от 1250,00
лв. от общо дължимия размер за главница, възлизащ на 6444.15 лв.
По основателността: Съдът е сезиран с искане за установяване на вземане
по договор за потребителски кредит с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и чл. 86 от с.з.,
което е било прехвърлено по силата на договор за цесия на настоящия ищец, предявено по реда на
чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
В тежест на ищеца тук е
било да установи вземането си както по основание, така и по
размер, а така също да обоснове и активната си процесуална легитимация въз
основа на процесните цесионни правоотношения (и по двата договора за цесия, доколкото
същите са деривативен придобивен способ и за да придобие ищцовото дружество
процесното вземане, праводателят му също следва да е бил собственик на
вземането), респ. съобщаването им на длъжника.
В тежест на ответника пък е било да установи
положителния факт на погасяване на сумите, както и възраженията, на които се
позовава, вкл. всички факти, които изключват, унищожават или погасяват
претендираното право.
При така разпределената доказателствената тежест, съдът
намира, че исковата претенция е установена със средствата на ГПК, а ответната
страна не успя да докаже защитната си позиция.
Досежно въпроса за
активната процесуална легитимация на ищцовото дружество.
Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с Договор за цесия № 1/18.10.2013г. на „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, като за извършената
цесия било изпратено уведомление до ответника (л. 20), изходящо от цесионера, доколкото
съдържащия се в същото подпис е на представляващото цесионера лице – Александър
Грилихес. В последния смисъл е налице и надлежно упълномощаване на цесионера да
извърши от името на цедента уведомяването по см. на чл. 99, ал.3 от ЗЗД - спр.
л. 31. Доказателствата по делото установяват, че същото е останало непотърсено
от получателя си. С втори договор за цесия от 30.11.2017г. „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД на свой ред прехвърлило процесното вземане на ищеца като
отново липсват доказателства за получаване от страна на длъжника на Уведомление
изх. № 168/16.01.2018г. на „Сис Кредит“ АД, надлежно упълномощен да извършва
уведомяването по см. на чл. 99, ал. 3 от цедента „Фронтекс Интернешънъл“ – спр.
л. 32 от делото. В изложения контекст се поддържа, че цесиите не са произвели
действие спрямо длъжника и ответник в настоящото.
В този аспект следва да се посочи,
че по правило с
договора за прехвърляне на вземания кредиторът прехвърля вземанията си на трето
лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника. За да произведе
действието си спрямо него обаче, цесионният договор следва да му бъде съобщен
от предишния кредитор съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на
длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия с оглед
изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител
на правата по съответния договор. В съдебната практика се приема, че уведомлението може да се връчи на длъжника и заедно с исковата молба, който
факт следва да се зачете съгласно чл. 235 ал.3 от ГПК. Липсва и законово
ограничение съобщаването на цесията да се извърши от новия кредитор, който
действа като пълномощник на стария кредитор, което действие се възприема за
валидно и поражда правно действие.
Така, в настоящия случай, на първо
място съдът намира, че процесното вземане е било предмет и на двата цесионни
договора, което обстоятелство се установява от приложените към същите
приложения, представляващи неразделна част от тях. По отношение уведомяването
на длъжника за сторените цесии, такова е извършено в хода на настоящото
производство (спр. л. 41 от делото), чрез връчване на ответната страна на двете
уведомления по см. на чл. 99, ал.3 от ГПК (като приложения към ИМ), изходящи от
цесионерите, за което обаче последните са били надлежно упълномощени от
цедентите по съответните договори. А както съдът посочи, съобщаването по см. на
чл. 99, ал.3 от ГПК, извършено в хода на настоящото производство, следва да
бъде зачетено като обстоятелство имащо значение за спорното право по см. на чл.
235, ал.3 от ГПК и в този смисъл произвежда правния си ефект, вкл. в правната
сфера на длъжника и ответник в настоящото.
Изложеното идва да покаже, че
ищцовото дружество успя да обоснове активната си процесуална легитимация по
предявените искове, поради което съдът следва да разгледа наведените от
ответната страна възражения, касателно процесния договор за потребителски
кредит.
За
основателността на главната претенция следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпил падеж за връщане
на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
Така,
на първо място настоящият състав намира, че процесният източник на облигационния
отношения е действителен такъв, поради което и поражда процесуалния си ефект в
патримонуима на страните по сделката. В този смисъл съдът намира за
неоснователно релевираното възражение за недействителност на договора на осн.
чл. 8, ал.1, т.1 от ЗПК (отм), вр. с чл. 14 от с.з. (отм). Посочените
разпоредби са относими спрямо договори, имащи за предмет придобиване на стоки
или предоставяне на услуга чрез разсрочено плащане или лизинг, какъвто
настоящият случай не е. Както сочи и ответникът, отпуснатата сума е за „текущи
нужди“, което по никакъв начин не се субсумира под хипотезата на сочената
разпоредба. Липсват каквито и да е други данни в процесния договор, от които да
се заключи, че отпуснатата по него сума е за закупуването на стоки, както сочи
ответната страна. Поради това и възражението й в този смисъл съдът намира за
неоснователно.
Наведено
е и възражение за това, че клаузите в договора не са индивидуално уговорени,
поради което са неравноправни, а от тук и нищожни такива. В този смисъл съдът
намира, че процесният договор не е сключен при общи условия, за да се преюмира,
че съдържащите се в него уговорки не са индивидуално договорени. Представеният
договор е индивидуален такъв с посочени в същия конкретни параметри, касаещи
същественото съдържание на сделката. Но дори и да се приеме, че някои от
клаузите имат характера на общи условия, пореди което и не са индивидуално
договорени, то съдът не установи наличието на неравноправни такива, което да
обоснове тяхната нищожност. Конкретно релевирани насоки от ответната страна в
изложения смисъл липсват, а и съдът ex officio не установи такива да
са налице.
Досежно
изправността на кредитора по сделката, а именно – реалното предаване на
процесната сума на кредитополучателя – по делото бе представено банково бордеро
№ 76253/11.06.2008г. (л. 14), което установява заверяването на сметката на
кредитополучателя с посочената сума от 6500,00 лв., която сметка е идентична на
посочената такава в чл. 2 от процесния
договор. Представения към последния погасителен план установява падеж на всяка
от погасителните вноски, което на свой ред дава възможност да се установи и
моментът на евентуалното изпадане на длъжника в забава, като в случая дори не
се претендира лихва за забава. Изложеното води до неоснователност, а и в
отделни части - неотносимост, на
релевираните от ответната страна в сочения контекст възражения.
Предвид
горното съдът намира, че е налице валиден договор за потребителски кредит,
сключен между страните по делото, по който кредиторът е изправна страна и
вземането по който е станало изискуемо – спр. приложения погасителен план,
който установява падежна дата на последната погасителна вноска – 11.06.2018г.
(при депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение – на
18.11.2020г.).
Останалите
наведени от ответника доводи досежно „недостоверността на представеното по
делото извлечение от счетоводните книги на банката“ съдът не обсъжда, доколкото
от една страна такова не е приложено по делото, а от друга – предствянето му не
е било и необходимо предвид обстоятелството, че предходното „проверовъчно“
производство на ч.гр.д. № 2092/2020г. на КРС е такова по чл. 410 от ГПК, а не
се основава на документ по см. на чл. 417 от с.к. В този смисъл и възраженията
в изложената насока са ирелевантни и неотносими към правния спор.
На
последно място липсват представени по делото доказателства за заплащане на
процесната сума за главница, предявена частично от общо дължима такава в размер
на 6444.15 лв. Отделно, не се спори, че ответникът е останал задължен по този
договор, за който съдът установи, че е валиден такъв и е произвел действието си
в отношенията между страните по него.
Поради
изложеното, настоящият състав установи, че са налице материалноправните
предпоставки, обуславящи основателност на заявената претенция, поради което и
същата следва да се уважи.
Като
последица от горното, следва да се уважи и претенцията за присъждане на законна
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 от ГПК за издавне на заповед за изпълнение на парично задължение
(18.11.2020г.) до окончателното й изплащане.
По правопогасяващото
възражение за изтекла давност.
Предвид
установената от съда основателсност на частично заявената претенция за главница
и следващата се от това основателност и на акцесорната й такава за законна
лихва, съдът намира за небходимо да се произнесе и по надлежно релевираното с
отговора правопогасяващо възражение по см. на чл. 110 от ГПК.
Процесното
вземане за главница произтича от договор за
потребителски кредит, разновидност на общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор за
заем, се прилага общата петгодишна давност
предвид разпоредбите на чл. 110
и чл. 111 от ЗЗД.
В този смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК, при договора
за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.
В същото решение е прието още, че за разлика
от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ
правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за
банков кредит с уговорени анюитетни вноски
отделните плащания са начин на разсрочено погасяване
на едно общо задължение на отделни части. Независимо от това, несъмнен е
фактът, че всяка анюитетна вноска, по силата на договорения
между страните погасителен план, съставляващ неразделна
част от договора, е със самостоятелен отделен
падеж, с настъпването на който вноската става изискуема. А съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който
вземането е изискуемо. В този смисъл е и съдебната практика. В решение № 161 от 08.02.2016 г. на ВКС по т. д. №
1153/2014 г., II т. о., ТК, се приема, че при разсрочено плащане на
отпуснатия кредит всяка погасителна
вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. В Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК, се сочи, че: "Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който
вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответницата....., е да внася
анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договорите за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на
която плащането е било дължимо по отношение на банката. ".
Предвид
изложеното правото на иск досежно вземанията на кредитора
за всички погасителни
вноски, касателно главницата, преди 18.11.2015г. е погасено по давност. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
е депозирано на 18.11.2020 г. и прекъсва течението на погасителната
давност по отношение на анюитетните
вноски, дължими след 18.11.2015 г. Така, дължими, съгласно приложения
погасителен план, са вноските за главница от 11.12.2015г. насетне и възлизащи
на сума от 2622,84 лв. Предвид обстоятелството обаче, че настоящата претенция е
заявена като частична такава за сума от 1250,00 лв., то съдът ще я уважи в
пълния й размер.
По разноските:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски
се следват единствено на ищцовото дружество. Доказателства за сторени такива са
ангажирани на л. 6 (25,00 лв. платена държавна такса) и л. 37 (560,00 лв.
заплатено в брой адвокатско възнаграждение).
Доколкото
исковата претенция е свързана с установяване на задълженията, посочени в
заповедта за изпълнение, издадена в предходно заповедно производство, вкл. и
разноските за него, с оглед изхода от делото и задължителните указания по т. 12
от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ищеца се следва сума в размер на
25,00 лв. държавна такса, платена в производството по
ч.гр.д. № 2092/2020г. на КРС, както и заплатено в същото производство
адвокатско възнаграждение от 480,00 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Ж.З.,
ЕГН:**********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ И СЛЕДВА ДА ЗАПЛАТИ на „СИС КРЕДИТ“ АД, вписано в ТР при АВ с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ул.
„Георги С. Раковски“ № 140, ет.4, сума в размер на 1250.00 лв. (хиляда двеста и петдесет лева нула стотинки) –
главница, като част от общото задължение за главница от 6444.15 лв., дължима по
Договор за потребителски кредит № FL4606 от 11.06.2008г., ведно със законната лихва от момента
на подаване на заявлението (18.11.2020г.) до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е била издадена Заповед №
260244/23.11.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в
производството по ч.гр.д. № 2092 от описа на КРС за 2020 г.
ОСЪЖДА С.Ж.З., ЕГН:**********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „ СИС КРЕДИТ“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ул.
„Георги С. Раковски“ № 140, ет.4 сумата в размер 585,00 лв. (петстотин осемдесет и
пет лева нула стотинки), представляваща
деловодни разноски за настоящото производство, както и сумата в размер на 505,00 лв. (петстотин и пет лева
нула стотинки) - деловодни разноски в хода на заповедното
производство по ч.гр.д. № 2092/2020 г. на КРС.
Препис от
настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След
влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния
съд.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в двуседмичен
срок от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Кюстендил_____________