РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

РЕШЕНИЕ

 

 

№ 1777

 

гр. Пловдив, 18 октомври 2022 год.

 

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІХ състав, в открито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ БОТЕВ

ЧЛЕНОВЕ:          ТАТЯНА ПЕТРОВА  

                             ПЕТЪР КАСАБОВ

                            

при секретаря Б.К. и участието на прокурора Д. С., като разгледа докладваното от чл. съдията ТАТЯНА ПЕТРОВА к.а. дело № 1484 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, жалбите и становищата на страните:

1. Производството е по реда на глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

2. Образувано е по две касационни жалби:

2.1. От Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр. София към Министерство на правосъдието, чрез ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 572 от 05.04.2022 г. на Административен съд – Пловдив, Х с., постановено по адм. д. № 1831 по описа на съда за 2021 г., в частта, с която ГДИН – София е осъдена да заплати на Н.К.К. сумата в размер на 2144 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му в периоди от 19.02.2019 г. до 17.02.2020 г., от 05.01.2021 г. до 18.01.2021 г., от 21.01.2021 г. до 17.03.2021 г., от 26.03.2021 г. до 25.04.2021 г. и от 27.04.2021 г. до 06.07.2021 г., за престоя му в Затвора Пловдив, както и законната лихва върху тази сума, считано от 06.07.2021 г. - датата на постъпване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено в осъдителната му част и да бъде постановено друго, с което исковите претенции на ищеца да бъдат отхвърлени, респективно решението да бъде отменено в частта му, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за сумата над 500 лв. до присъдения размер от 2144 лв.  Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Твърди се най-общо в тази насока, че при постановяване на решението съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, съответно не са установени по категоричен начин реално претърпени вреди и причинната връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган от структуралната на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди.

Ответникът по тази касационна жалба – Н.К.К., не взема конкретно становище по касационната жалба на ГДИН - София.

2.2. Втората касационна жалба е предявена от Н.К.К., чрез процесуалния му представител адв. М., с адрес ***, партер, против Решение № 572 от 05.04.2022 г. на Административен съд – Пловдив, Х с., постановено по адм. д. № 1831 по описа на съда за 2021 г. в частта, отхвърляща претенцията до пълния й размер от 15 000 лева в рамките на исковия период от 12.01.2018 г. до 06.07.2021 г.

Изразява се  несъгласие с извода на съда за недоказаност и неоснователност на оплакванията на К. за липса на изолация, достатъчна осветеност и отоплени на обитаваните от него помещения в Затвора Пловдив, за непредоставяне на завивки и липсата на проведена по отношение на него корекционна индивидуална и групова работа. Сочи се, че първоинстанционният съд макар да е приел за основателни част от оплакванията, а именно тези касаещи липсата на уединение в санитарните възли и пренаселеността, при които е пребивавал К., така присъденото обезщетение във връзка с тези оплаквания е занижено и неотговарящо на практиката на ЕСПЧ.

В този смисъл се иска отмяна на оспореното решение в посочената част и постановяване на ново, с което искът да бъде уважен в цялост.

Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр. София, не взема конкретно становище по касационната жалба на К..

3. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив дава заключение, че жалбите са неоснователни, поради което решението на първата инстанция следва да бъде оставено в сила.

ІІ. За допустимостта:

4. Касационните жалби са подадени в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същите се явяват ДОПУСТИМИ.

ІІІ. За фактите:

5. Административен съд - Пловдив е разгледал по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искова молба предявена от Н.К.К., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в затвора в гр. Пловдив, срещу ГД "Изпълнение на наказанията", с която на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е претендирано обезщетение в размер на 15000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба (06.07.2021 г.) до окончателното й изплащане, за нанесени му неимуществени вреди - обида, възмущение, стрес, болки и страдания за периода от 12.01.2018 г. до 06.07.2021 г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвор – Пловдив, изразяващи се в: изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“); във всички килии, които е обитавал е липсвала вентилация, което водила до задух и кашлица; санитарните възли са с неработещи казанчета, липсват работещи чешми и умивалници; тоалетната не е шумоизолирана и липсва уединение; банята е обща за целия отряд, освен това в нея работят само 5-6 душа, от които тече или студена, или гореща вода; водата  е с лошо качество и не е годна за пиене; прозорците са с малък размер, поради което килиите са без достатъчен достъп на естествена светлина; по външните стени на затвора изолация липсва, поради което през зимата в помещенията е студено; през зимата не са му предоставяни достатъчно дебели завивки, а на молбите да му бъдат предоставени такива получавал отказ; спалното му и постелъчно бельо се сменя изключително рядко, което е предпоставка за развъждане на дървеници и бълхи в леглата; в килиите има дървеници и хлебарки, а също така мухъл и плесен; с ищеца не е водена индивидуална и корекционна работа, не му е давана възможност да участва в програми за въздействие, което е довело до поведенческа и личностна криза

6. С оспореното съдебно решение, постановено в производството по реда на чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е осъдил Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, да заплати на Н.К.К., сумата от 2 144 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периодите от 19.02.2019 г. до 17.02.2020 г., от 05.01.2021 г. до 18.01.2021 г., от 21.01.2021 г. до 17.03.2021 г., от 26.03.2021 г. до 25.04.2021 г. и от 27.04.2021 г. до 06.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2021 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска до пълния му размер от 15 000 лева и за периодите  от 30.12.2020 г. до 04.01.2021 г., от 19.01.2021 г. до 20.01.2021 г., от 18.03.2021 г. до 25.03.2021 г. и на 26.04.2021 г.

7. За да постанови този резултат, с цел установяване на фактите по делото, освен представените по делото писмени доказателства (справки, писма, становища, докладни записки от различни служители в Затвора Пловдив), съдът е допуснал свидетелски показания на свидетелите Мартин Радков Ламбов.

Въз основа на събраните по делото доказателства (писмени и гласни доказателствени средства), съдът е установил, следното от фактическа и правна страна:

Н.К. *** от 19.02.2019 г. до 17.02.2020 г., когато е освободен. На 30.12.2020 г. отново е постъпил в Затвора - Пловдив и към 06.07.2021 г. (датата на подаване на исковата молба) се намира там.

За посочените периоди от 19.02.2019 г. до 17.02.2020 г. и от 30.12.2020 г. до 06.07.2021 г., е установено, че ищецът е пребивавал в помещения в Затвора - Пловдив, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

Според съда, тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. В тази насока са и показанията на разпитаните по делото свидетели.

Посочено е, че изключение от казаното правят периодите от 30.12.2020 г. до 04.01.2021 г., от 19.01.2021 г. до 20.01.2021 г., от 18.03.2021 г. до 25.03.2021 г. и на 26.04.2021 г. в Затвора - Пловдив.

За основателни са приети и твърденията по отношение на липсата на уединение в санитарните възли, доколкото от страна на ответника не са представени доказателства в подкрепа на обратното. Прието е обаче, че неосигуряването на шумоизолация в тоалетната не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, доколкото поставянето на шумоизолация е над средното ниво на битови условия.

Останалите твърдения на ищеца са приети от съда за недоказани.

Установено в тази насока е, че помещенията, които е обитавал Н.К. *** през исковия период, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща вода, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване, а отоплението се е осъществявало посредством централно парно.

По отношение наличието на топла течаща вода, е установено, че на К. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група.

За недоказани са приети твърденията на ищеца, че не са му предоставяни завивки и поради това е изпитвал студ, тъй като не са налице данни същият изобщо да е депозирал такива молби до администрацията на затвора, съгласно утвърдения за това ред и съответно да му е било отказвано. Освен това е констатирано, че на всеки лишен от свобода е позволено да ползва собствени завивки, предоставени му от негови близки.

Неоснователни според първоинстанционния съд са и оплакванията по отношение изпирането на спалното и постелъчно бельо на К., тъй като от представените справка и становище по делото се установява, че изпирането на личното и постелъчно бельо, и ползването на пералня е по усмотрение на лишения от свобода. При захабяване на бельото и при желание от страна на  лишените от свобода може да бъде заменено. По делото не са събрани данни К. да е депозирал молба, с която да иска получаване на допълнителен постелъчен инвентар или изпиране на зачисления му такъв, на която да е получил отрицателен отговор.

За неоснователни са приети и оплакванията за наличие на дървеници и хлебарки през разглеждания тук исков период, защото от страна на ответника се представени доказателства, че такива дейности са били договорени, съответно изпълнени.

И най-сетне за неоснователни са приети и твърденията досежно липсата на индивидуална корекционна работа с ищеца. В тази връзка съдът се е позовал на чл. 152 ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, както и на приложените по делото доказателства (л. 29, 31, 37 по адм. д. № 1831/2021 г.), според които на ищеца е предлагано да бъде включен в групова работа, към която той не е проявил интерес, а освен това с него са провеждани беседи при планиране и препланиране на присъдата, за участие в групова работа, при мотивиране за започване на работа и др. Отделно от това е констатирано, че по време на престоя му в Затвора - Пловдив, със заповед на началника на затвора е бил устроен на работа в „Обособено производство“. При това положение е прието, че ищецът не е бил лишен от социални дейности и в този смисъл от възможности за ресоциализация и личностна промяна.

Крайният извод на съда е, че правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 ЗИНЗС налага да се приеме, че К. е претърпял чест от твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия в Затвора – Пловдив (за периодите от 19.02.2019 г. до 17.02.2020 г., от 05.01.2021 г. до 18.01.2021 г., от 21.01.2021 г. до 17.03.2021 г., от 26.03.2021 г. до 25.04.2021 г. и от 27.04.2021 г. до 06.07.2021 г. - датата на депозиране на исковата молба, общо 536 дни), позовавайки се на чл. 52 от ЗЗД, съдът е приел, че най-справедливо в този случай е да се присъди обезщетението в размер на 2144  лв.

В останалата част за разликата над 2144 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лева, вкл. и за периодите от 30.12.2020 г. до 04.01.2021 г., от 19.01.2021 г. до 20.01.2021 г., от 18.03.2021 г. до 25.03.2021 г. и на 26.04.2021 г., искът каза се е отхвърлен като неоснователен.

Съответно, спрямо този размер на главния иск (2144 лв.), е уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 06.07.2021 г. – датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

ІV. За правото:

8. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК Това прави излишно тяхното преповтаряне.

9. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

10. Правилен е извода на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периодите предмет на исковата молба.

Несъстоятелни са твърденията както в касационна жалба на ГДИН, така и в касационната жалба на К., че решението е необосновано. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в исковата молба обстоятелства, които съответно обуславят частично уважаване на исковата претенция, т.е. присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон, но не в пълния претендиран размер. Несъгласието на страните с изводите на съда не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение. Съдът в изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието й е приел за доказани част от твърдените в исковата молба факти.

Доводите наведени в касационната жалба на К. са наведени и пред първоинстанционния съд, който в решението си ги е обсъдил подробно. Както вече бе казано, фактическите констатации и правните изводи формирани от първостепенния съд се споделят напълно от настоящата инстанция, което прави излишно тяхното преповтаряне.

11. Първоинстанционният съд след като е направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за основателно и доказано оплакването за недостатъчната площ на помещенията, в които ищецът е  изтърпявал наложеното му наказание, което обосновано е квалифицирано като нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС. Правилен е и извода на съд, че останалите оплаквания на К. за лоши битови и хигиенни условия и за неосигуряване на индивидуална корекционна работа с ищеца, са недоказани и неоснователни.

Неправилен единствено се явява извода на първоинстанционния съд за основателност на твърденията на ищеца за липсата на уединение в санитарните възли, поради непредставяне на доказателства в подкрепа на обратното от страна на ответника. В случая това поведение на ответника не дава основание съдът да приеме за доказани фактите, за които не е представена информация каквато принципна възможност (а не задължение) създава чл. 285 ал. 3 от ЗИНЗС (според който съдът задължава специализираните органи по изпълнение на наказанията да предоставят информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като в случай на неизпълнение на това задължение съдът може да приеме за доказани съответните факти.), доколкото от страна на ищеца не са ангажирани никакви доказателства в тази насока. Все в тази насока следва да се добави, че възведената в закона презумпция в чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е само за настъпването на неимуществените вреди, но не и за фактите, обосноваващи наличието на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС (които подлежат на установяване от ищеца).

Изложеното обаче не променя извода на настоящата съдебна инстанция за правилност на оспореното решение като краен резултат.

12. Доколкото в случая са налице кумулативно елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер, съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие (505 дни, в първоинстанционното решение неправилно е посочено, че се касае за 536 дни), както и жизнения стандарт в страната през исковия период (минималната работна заплата през 2019 г. - 560 г., през 2020 г. – 610 лв., а през 2021 г. – 650 лв.), настоящата касационна инстанция намира, че справедлив размер на обезщетението за исковия период е именно сумата от 2144 лв., каквато е била преценката на първоинстанционния съд.

13. Изложеното до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на касационните жалби, с които е сезиран съда.

 

Така мотивиран, Пловдивският административен съд, ХIХ касационен състав,

 

            Р  Е  Ш  И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 572 от 05.04.2022 г. на Административен съд – Пловдив, Х с., постановено по адм. дело № 1831 по описа за 2021 г. на същия съд.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                       ЧЛЕНОВЕ : 1.

                                                                        

                                                                                       2.