РЕШЕНИЕ
гр. София, 30.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на осми март две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Кирилка
Илиева,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. № 11379/2018 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 267 и сл. ГПК
С
Решение № 57-II-68/07.03.2016 г., постановено по гр. дело № 42274/2013 г. по описа на СРС, 57
състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание
чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 222, ал. 3 КТ- за признаване на
установено, че „НДК- К.ц.“ ЕАД дължи на И.М.П. сумата от 7 809,20 лв. -
неплатени вноски за месеците февруари, март, април и май 2013 г. по
споразумение № С-474/04.10.2011 г., представляващи обезщетение, дължимо от
работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът
или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за
която сума по гр. дело № 28035/2013 г. по описа на СРС, 57 състав, е издадена
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 15.07.2013 г.
Съобразно изхода на спора по същество е разпределена отговорността за сторените
от страните по делото разноски.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в която са
наведени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. С Решение № 96/06.01.2017 г.,
постановено по гр. дело № 6766/2016 г. по описа на СГС, IV-Д въззивен състав,
е потвърдил Решение № 57-II- 68/07.03.2016 г., постановено по гр. дело №
42274/2013 г. по описа на СРС, 57 състав.
Срещу
така постановеното въззивно решение е подадена касационна жалба от пълномощника
на въззивника - И.М.П.. Касационно обжалване на решението е допуснато с
определение № 83/31.01.2018г. за преценка на допустимостта му с оглед
твърдението на касатора за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск и по
въпроса за дължимите процесуални действия от въззивния съд при констатиране от
него на недостатък на доклада на първоинстанционния относно разпределението на
доказателствената тежест при оспорване на представени документи.
С
Решение № 87/16.08.2018 г., постановено по гр. дело № 2162/2017 г. по описа на
ВКС, IV Гражданско отделение, е отменено Решение № 96/06.01.2017г., постановено
по гр. дело № 6766/2016 г. по описа на СГС, IV-Д въззивен състав. След отмяната
на решението от ВКС, са дадени задължителни указания за разпределение на
доказателствената тежест, както и за изслушване на нова СИЕ, преценка на
показанията на разпитания по делото свидетел в съответствие с разпоредбата на
чл. 172 ГПК и анализ на събраните по делото писмени доказателства, съобразно
твърденията на ищеца и възраженията на ответника.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от дадените задължителни указания от ВКС.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
основателна по следните съображения:
С
Определение № 21117/08.10.2018 г., настоящият съдебен състав е разпределил
доказателствената тежест и е допуснал релевираните от въззивника
доказателствени искания за назначаване на съдебно-икономическа експертиза и за
събиране на гласни доказателства. С определение, постановено в о.с.з. на
08.03.2019 г., с оглед неподдържането на доказателственото искане на
процесуалния представител на въззивника за събиране на гласни доказателства,
съдът е отменил определението си от 08.10.2018 г., с което на въззивника е
допуснато гласно доказателствено средство, чрез разпит на един свидетел.
От
неоспореното от страните заключение на изслушаната и приета по делото пред
настоящата съдебна инстанция съдебно-икономическа експертиза, което съдът
кредитира изцяло, като компетентно дадено и неоспорено от страните, се
установява, че във фиша за заплати за м. април 2011 г. на въззивника по делото
начисления брутен размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е 41 985
лв. Брутното трудово възнаграждение, върху което е начислено обезщетение е в
размер на 2 099,25 лв., от които
1 350 лв. основна заплата и 749,25 лв. допълнително възнаграждение за
прослужени години. Съгласно приетата по делото съдебно-икономическа експертиза,
първото плащане на обезщетението е на 10.10.2011 г., когато е сключено
споразумение № С-474/04.10.2011 г., а последното плащане е на 10.05.2012 г.
Общо на ищеца е била заплатена сумата в размер на 16 312,50 лв.
Съгласно цитираната по-горе разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, доколкото въззивната
инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна
материалноправна норма /установена в публичен интерес/, а и в случая не е
налице задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания дадени
в т. 1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По конкретно наведени
доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
В
обжалваното решение, първоинстанционния съд е приел, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, прекратено
на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.05.2011 г. и след като
ищеца И.М.П. е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Прекратяването е обективирано в Заповед № 7/28.04.2011 г. на г.д.на „НДК- К.ц.“
ЕАД, съгласно която в полза на служителя следва да бъде изплатено обезщетение
по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 49 от колективния трудов договор в размер на
брутното му трудово възнаграждение за 20 месеца. На 04.10.2011 г. - след
прекратяване на трудовоправната връзка помежду им, страните по нея са сключили
споразумение с № С-474/04.10.2011г., като в т. 1 са констатирали, че „НДК - К.ц.“
ЕАД дължи на И.М.П. сумата от 39 046 лв., представляваща обезщетение при
пенсиониране на основание чл. 49 от Колективен трудов договор от 01.12.2009 г.,
а в т. 2 страните са уредили начина на изплащане на така установеното
задължение - на равни месечни вноски от по 1 952.30 лева всяка, платими на
10-то число от месеца за периода от 10.10.2011 г. до 10.05.2013 г.
Първоинстанционният
съд е приел за неоснователна претенцията на ищеца с неправилно дадена правна
квалификация чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. с чл. 222,
ал. 3 КТ за признаване на установено дължимостта на
претендираната от ищеца сума, представляваща неплатени вноски за месеците
февруари, март, април и май 2013 г. по споразумение № С-474/04.10.2011 г.,
представляващи обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст.
Във
връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания следва да се отбележи, че
за да възникне правото на парично обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, следва в
обективната действителност да са настъпили следните юридически факти: 1.
трудовото правоотношение да е прекратено, независимо от правното основание за
прекратяване; 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст преди прекратяването на трудовото правоотношение
съгласно КСО; 3. да е работил при ответника повече от 10 години преди
прекратяване на трудовото правоотношение и 4. Наличие на сключен с ответника
колективен трудов договор от 01.12.2009 г., чиято разпоредба на чл. 49 от
колективния трудов договор предвижда по – благоприятен размер на дължимото от
работодателя обезщетение при пенсиониране.
Не
е спорно по делото, а и се установява от надлежно приобщените и неоспорени
писмени доказателствени средства, че страните по делото са били обвързани от
трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
считано от 01.05.2011 г. и след като служителят И.М.П. е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Прекратяването е обективирано в Заповед
№ 7/28.04.2011 г. на г.д.на „НДК- К.ц.“ ЕАД, съгласно която в полза на
служителя следва да бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 49 от
КТД в размер на брутното му трудово възнаграждение за 20 месеца. На 04.10.2011
г. - след прекратяване на трудовоправната връзка помежду им, страните по нея са
сключили споразумение с № С-474/04.10.2011 г., в чиято т. 1 са констатирали, че
„НДК - К.ц.“ ЕАД дължи на И.М.П. сумата от 39046 лева, представляваща
обезщетение при пенсиониране на основание чл. 49 от Колективен трудов договор
от 01.12.2009 г., а в т. 2 страните са уредили начина на изплащане на така
установеното задължение - на равни месечни вноски от по 1952,30 лева всяка,
платими на 10-то число от месеца за периода от 10.10.2011 г. до 10.05.2013 г.
Основният
спорен въпрос между страните по делото е дали ищецът се е присъединил към КТД,
распективно съществува ли право да получи обезщетение в размер на брутно трудово
възнаграждение за 20 месеца, съобразно разпоредбата на чл. 49 КТД.
Съгласно
чл. 3, ал. 2 КТД от 01.12.2009 г., сключен между НДК, представлявана от г.д.и
Синдикати, представлявани от председателя на синдикалната организация на НДК
към КНСБ, договорените условия в настоящия КТД има действие и за работниците и
служителите присъединили се с писмени заявления по реда на чл. 57, ал. 2 КТД. В тази връзка следва да се отбележи, че с
молба от 06.03.2015г. /лист 86-89 по делото на СРС/ ищецът е изложил твърдения,
които поддържа и във въззивната жалба, че обвързаността му от колективния
трудов договор произтича от депозирано от него до работодателя писмено Заявление от 11.01.2010 г. (лист 97 от
делото на СРС), върху което, в горния му ляв ъгъл е изписано „Получено
12.01.2010г. и следва подпис на лице“. Ответникът по иска своевременно - в
указания от съда срок, с писмена молба от 20.03.2015 г. е оспорил
достоверността на датата на заявлението, както и авторството на отбелязването,
че същото е получено от работодателя. Това заявление по своята правна природа е
частен диспозитивен документ, който не се ползва с формална доказателствена
сила по отношение на посочената в него дата и поради това, в случай, че бъде
оспорено, както е в конкретния случай, отразеното в него подлежи на доказване
на общо основание с всички доказателствени средства. Във връзка с момента на
съставяне на процесното заявление, както и достигането му до адресата- г.д.на
„НДК- К.ц.“ ЕАД, като свидетел пред СРС е разпитана Б.М.– съпруга на ищеца.
Същата дава показания, че е видяла съпруга си да предава заявлението на жена,
за която твърди да заема длъжността секретар на заместник- г.д.към Техническата
дирекция, която отговаряла за „техническите въпроси“. Тези показания, преценени
по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за правдиви и обективно дадени, тъй като
същите се подкрепят от представената от ответника Заповед № 7/28.04.2011г. на г.д.на
„НДК- К.ц.“ ЕАД, с която е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на
основание чл. 325, т. 1 КТ и е разпоредено да му бъде изплатено обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 49 от КТД в размер на брутното му трудово
възнаграждение за 20 месеца, като размера на дължимото на ищеца обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ от 20 месеца е отразено и в съставения и издаден от ответника
работодател – фиш за заплата за месец април 2011 г. /лист 98 по делото/.
Изложеното налага обоснован извод, че подаденото от ищеца писмено Заявление от
11.01.2010 г. (лист 97 от делото на СРС) за присъединяване към КТД на осн. чл.
3, ал. 2 КТД, вр. чл. 57, ал. 2 КТД е стигнало до работодателя и същият е обективирал
знанието за това в издадените Заповед № 7/28.04.2011г. и фиш за заплати за април
2011 г., като впоследствие волята на робатодателя е възпроизведено и в сключеното на 04.10.2011 г. /след прекратяване
на трудовоправната връзка помежду им/ Споразумение с № С- 474/04.10.2011г., в
чиято т. 1 са констатирали, че „НДК- К.ц.“ ЕАД дължи на И.М.П. сумата от 39046
лева, представляваща обезщетение при пенсиониране на основание чл. 49 от
Колективен трудов договор от 01.12.2009г., а в т. 2 страните са уредили начина
на изплащане на така установеното задължение- на равни месечни вноски от по
1952.30 лева всяка, платими на 10-то число от месеца за периода от 10.10.2011г.
до 10.05.2013г.
Не
спори между страните, че ответникът не е заплатил гратификационно обезщетение
по чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл. 49 КТД, разсрочени със споразумение № С-474/04.10.2011 г. и с падеж
по споразумение № С-474/04.10.2011 г., съответно месеците февруари, март, април
и май 2013 г., които общо възлизат на от 7 809,20 лв.
По
изложените съображения настоящият състав на съда приема, че ответникът „НДК- К.ц.“
ЕАД дължи на И.М.П. сумата от 7 809,20 лв. – представляващи
гратификационно обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл. 49 КТД и с падеж по
споразумение № С-474/04.10.2011 г., съответно месеците февруари, март, април и
май 2013 г., които общо възлизат на от 7 809,20 лв. Този извод не се променя
от обстоятелството, че в представения списък от председателя на СО на КНСБ при
НДК /лист 23-26 по делото на СРС/ името на ищеца не фигурира като присъединен
към КТД, , тъй като такова изискване не е въведено в чл. 3, ал. 2 КТД, вр. чл.
57, ал. 2 КТД, нито че заявлението на ищеца от 11.01.2010 г. не е въведено и не
фигурира в представата извадка от дневник съгласно единната държавна система за
деловодство /ЕДСД/, доколкото самият КТД не съдържа допълнителни изисквания към
работниците и служителите, желаещи да се присъединят към КТД, а достатъчно е
писмено изявление до органа на работодателска власт - на г.д.на НДК, което да
бъде прието, както е в конкретния случай.
Нещо
повече, паричното вземане, уредено в чл. 222, ал. 3 КТ, има характер на
гратификация и е израз на отблагодаряване за дългогодишна работа. От гледна
точка на тази същност на плащането следва да се изследват всички отношения,
които възникват при прилагане режима на това обезщетение. Нормативно установеният
критерий за диференциране на размера на това обезщетение е съобразно
обстоятелството дали работникът или служителят е работил през последните 10
години при един и същ работодател, като страните не спорят, че ищецът е работил
при ответника над 25 години. Имайки предвид, че в закона нормативно е установен
само минималния размер на дължимото от работодателя гратификационно
обезщетение, не съществува правна забрана при прекратяване на трудовото
правоотношение със служител, работодателят да определи по-голям размер на
дължимото обезщетение от установения в закона минимум.
При този изход на делото ответникът
следва да бъде осъден да заплати на въззивника ищец на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за производството пред СРС в размер на 1757,68
лв., както и разноски за производството пред СГС в размер на 1250,00 лв., като
такива за производството по гр. дело № 2162/2017 г. по описа на ВКС, IV
Гражданско отделение, не следва да се присъждат предвид изричното изявление на
пълномощника на ищеца в о.с.з. от 02.04.2018 г., че не претендира такива.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 57- II- 68/07.03.2016г.,
постановено по гр. дело № 42274/2013г. по описа на СРС, 57 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл. 49 КТД от 01.12.2009 г., че „НДК- К.ц.“ ЕАД, ЕИК *****дължи на И.М.П., ЕГН ********* сумата
в размер на 7 809.20 лв., представляващи гратификационно обезщетение по чл.
222, ал. 3 КТ, вр. чл. 49 КТД и с падеж по споразумение № С-474/04.10.2011 г.,
съответно месеците февруари, март, април и май 2013 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК от 15.07.2013 г. по гр. дело № 28035/2013 г. по описа на СРС, 57 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК НДК- К.ц.“
ЕАД, ЕИК ********, да заплати на И.М.П., ЕГН ********* сумата от общо 3007,68
лв., представляващи разноски в производствата пред СРС и СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: