№ 66
гр. София, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стефан Илиев
Членове:Вера Чочкова
Стефан Милев
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20241000601497 по описа за 2024 година
Подсъдимият А. Р. М. е подал в срока и по реда на гл. XXI НПК въззивна жалба,
с която е оспорил частично правилността на постановената от СГС (по н.о.х.д. №
3921/24 г.) Присъда № 151/30.09.24 г. относно размера на наложеното му наказание (3
години лишаване от свобода; условно, с 5-годишен изпитателен срок по чл. 66 НК) и
относно уважения в цялост от първата инстанция граждански иск (чл. 45 ЗЗД) на ДФ
„Земеделие“ за сумата от 463 676, 21 лв., ведно със законната лихва.
Обжалваната присъда е издадена след съкратено съдебно следствие по чл. 371,
т.2 НПК и с нея подс. М. е признат за виновен по повдигнатото му от Европейската
прокуратура (ЕП) обвинение за престъпление по чл. 248а, ал.5, вр. ал.3, вр. ал.2 НК,
сведено до това, че на 13.12.17 г., като управляващ и представляващ „Б.“ ЕООД, е
представил пред ДФ „Земеделие“ (гр. София) неверни сведения и така на 22.12.17 г. по
сметка на горепосоченото дружество са получени 463 676, 21 лв., предоставени от ЕС
на българската държава.
Жалбата и допълнението към нея, изцяло поддържани от подсъдимия и
упълномощения му защитник (адв. Д.) в откритото заседание пред САС, са с
претенция размерът на наказанието и продължителността на определения към него
изпитателен срок да бъдат намалени (чл. 337, ал.1, т.1 НПК), а уваженият от СГС
граждански иск – отхвърлен, поради предявяването му след изтичане на 5-годишната
1
давност по чл. 114, ал.3, вр. чл. 110 ЗЗД. Прокурорът пледира присъдата да бъде
потвърдена в цялост, а представителят на гражданския ищец (юрк. Г.) възразява
единствено срещу тезата за погасена давност, считайки, че в случая нейният начален
момент („откриването на дееца“ по смисъла на чл. 114, ал.3 ЗЗД) за ДФ „Земеделие“ е
датата 23.07.24 г. (връчването на уведомлението по чл. 247в, ал.2 НПК, удостоверено
на л.20 от н.о.х.д. № 3921/24 г.).
I.
САС откри в делото основания за частична ревизия на присъдата, която обаче не
засяга предявените с обвинителния акт на ЕП факти. Те са били изцяло признати от
подсъдимия (чл. 371, т.2 НПК) и приети за установени „в мотивите на присъдата“ (чл.
373, ал.3 НПК), така че въззивната инстанция няма правомощие да се отклонява от тях
(т.8.2. към Т.р.1/09-ОСНК). Безпредметно в този смисъл се явява цялостното им
преповтаряне; по-скоро следва да бъдат откроени накратко само инкриминираните
обстоятелства с пряко съставомерно значение:
През м. октомври 2017 г. подсъдимият А. Р. М. (ЕГН: **********) придобил
дружествените дялове върху „Б.“ ЕООД (ЕИК: *********) и станал едноличен
собственик и управител на посоченото търговско дружество, което още от м. август
2016 г. било бенефициер по сключен с ДФ „Земеделие – Разплащателна агенция“
(ДФЗ-РА) Договор № 07/04/2/0/00516/03.08.2016 г. за безвъзмездна финансова помощ
по подмярка „4.2. Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти“
от Програмата за развитие на селските райони (ПРСР). Подсъдимият нямал намерение
да изгражда предвидената в договора инвестиция в с. Долни Драгойча (общ. Дряново),
а единствено – да усвои предвиденото авансово плащане по проекта, което ДФЗ-РА
можело да отпусне при представяне от ползвателя на банкова гаранция, покриваща
100% от стойността на въпросния аванс (чл.15, ал.4 Нар. 20/27.10.15 г.).
На 30.11.17 г. варненският клон на „Интернешънъл Асет Банк“ АД („ИАБ“ АД)
издал в полза на „Б.“ ЕООД банкова гаранция, с която се потвърждавало, че
дружеството е редовен и надежден платец и се поемало задължението банката
безусловно и неотменимо да заплати още при първо искане на ДФЗ всяка сума до
максималния размер на бъдещото авансово плащане (463 676, 22 лв.). Гаранцията
влизала в сила от деня на превода на плащането по посочената сметка на „Б.“ ЕООД,
която малко по-късно (по съгласие на страните: ДФЗ и „Б.“ ЕООД) била променена. На
04.12.17 г. подс. М. подал пред Регионалната разплащателна агенция на ДФЗ в гр.
Велико Търново заявка за авансово плащане, към което приложил актуалната банкова
гаранция. Част от служителите на Агенцията, обаче, установили пропуски, защото
текстът на гаранцията не съответствал на утвърдения образец на интернет-страницата
на ДФЗ. Като момент на влизане на гаранцията в сила се сочел денят на паричния
превод по сметка на „Б.“ ЕООД, а не датата на издаване на самия документ (какъвто
2
бил образецът). Така, на 08.12.17 г. св. И. Г. (експерт в ДФЗ) уведомил с писмо подс.
М., че редовността на банковата гаранция е задължителна предпоставка за авансовото
плащане и от бенефициера следва да бъде представена нова гаранция, която да влиза в
сила от момента на издаването й.
Подсъдимият нямал намерение да инициира промени в издадената спрямо
неговото дружество банкова гаранция и - за да отговори да изискванията на ДФЗ, М.
се снабдил с неистински документ – Промяна № 1/08.12.17 г. към Банкова гаранция №
4031/30.11.17 г., в която вече било отбелязано, че влиза в сила от датата на нейното
издаване, а от неустановено по делото лице бил имитиран подписът на св. П. Д.
(директор на „ИАБ“ АД, клон Варна). Документът бил представен от подс. М. на
13.12.17 г. пред ДФЗ-РА в гр. София. Служителите, които го обработили, първоначално
не открили проблеми в автентичността и съдържанието му и така се стигнало до
издаване на решение за одобряване на авансово плащане по Договора от 03.08.16 г.,
въз основа на което на 22.12.17 г. отдел „Финансова отчетност“ при ДФЗ превел по
сметката на „Б.“ ЕООД (**********) в „ИАБ“ АД сумата от 463 676, 21 лв., която -
като част от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони – била
предоставена от Европейския съюз на българската държава. Инвестицията, за която
била осигурена субсидията, не била реализирана, а на 06.01.21 г. подс. М. прехвърлил
собствеността на „Б.“ ЕООД на св. П. М..
II.
Преценката на СГС, че самопризнанието на подс. М. по чл. 371, т.2 НПК не е
голословно, а се подкрепя от доказателствените материали, е правилна. Никоя от
страните по делото не оспорва съдържанието на доказателствените средства, които
органите на досъдебното производство са събрали; нито начина, по който те са били
оценени от първата инстанция и това е напълно логично, ако се отчетат приложените
особени правила по гл. 27 НПК. И доколкото в тази насока пред САС не са повдигнати
въпроси, налагащи произнасяне по конкретни оплаквания (чл. 339, ал.2 НПК),
дължимата пълна служебна проверка на присъдата (вкл. и в частта й „по
доказателствата“) не налага задълбочено проследяване на иначе кореспондиращите
помежду си факти.
Показанията на св. Н. Б. (т.31, л. 35 от д.п.), съпоставени с наличните като
писмени доказателства (т.9 от д.п.) договори за безвъзмездна финансова помощ от
03.08.16 г. и за прехвърляне на дружествените дялове от 27.10.17 г., като цяло
потвърждават предявените с обвинението и признати от подс. М. факти относно
предходната собственост на „Б.“ ЕООД и последващото встъпване на подсъдимия като
нов собственик/управител на посоченото дружество, което продължило да е страна
(бенефициер) по договора с ДФЗ-РА (погрешно посочено многократно в мотивите на
СГС като „бенефициент“). Друга група от доказателствени материали – показанията на
3
свидетелите П. Д., директор на варненския клон на „ИАБ“ АД (т.8, л. 89 от д.п.) и И.
Г., служител в централното управление на ДФЗ, заявката за авансово плащане от
04.12.17 г. (т.9 от д.п.) и приложената към нея оригинална банкова гаранция от 30.11.17
г., както и уведомителното писмо на св. Г. от 08.12.17 г., разкриват хронологията на
събитията от момента, в който подс. М. получил първоначалната гаранция, до
последващото им развитие (представянето банковата гаранция пред ДФЗ;
установеното от Г. несъответствие относно момента на влизането й в сила; и
уведомяването на подсъдимия, че пропускът следва да бъде отстранен).
Съществено значение за установяването на инкриминираните в обвинението и
признати от подс. М. факти относно самото деяние и съставомерния му резултат имат
вече цитираните показания на св. Д., който е отрекъл предявената му като документ
(писмено доказателство) Промяна № 1/08.12.17 г. към първоначалната банкова
гаранция да е била съставяна от него и подкрепящото ги заключение на почерковата и
документно-техническа експертиза (т.32, л. 10 от д.п.), която е потвърдила
неавтентичността. Ако се проследи внимателно хронологията на кореспонденцията
между ДФЗ и подс. М. (като управител на „Б.“ ЕООД), става ясно, че М. е депозирал
пред Фонда неистинския документ само 5 дни след като е бил уведомен за
първоначално констатираната нередност. А – че въпросната „неистинност“ не е била
своевременно установена от чиновниците в ДФЗ и като фактически резултат е довела
до разпореденото авансово плащане на 463 676, 21 лв. в полза на „Б.“ ЕООД, става
ясно от съдържанието на електронно съставения от експертите И. Г., Д. И. и Х. З.
контролен лист „ОАР-1“, попълнен в Информационната система за административен
контрол на Фонда; от издаденото от директора на ДФЗ Решение №
07/04/2/0/00516/1/01/03/01 за одобряване на поисканата авансова финансова помощ,
както и от банковите извлечения (т.5 от д.п.), потвърждаващи, че горепосочената сума
е била трансферирана на 22.12.17 г. по сметка на бенефициера.
Цитираните дотук доказателствени източници са напълно достатъчни, за да
бъдат ценени в подкрепа на направеното от подсъдимия самопризнание, без да се
налага обсъждане на всички материали, събрани в хода на досъдебното разследване,
много от които не са относими към формулирания от прокурора окончателен предмет
на делото.
III.
Градският съд е оценил законосъобразно деянието на подс. А. М. като
квалифициран случай на престъпление по чл. 248а, ал.5, вр. ал.3, вр. ал. 2 НК, с което е
възприел изцяло и тезата на държавното обвинение.
Подсъдимият, на първо място, отговаря на особеното качество на субекта по по-
тежко наказуемия състав на чл. 248а, ал.3 НК, защото в случая е действал като лице,
което едновременно управлява и представлява юридическо лице – търговското
4
дружество „Б.“ ЕООД. Именно в това му качество той е осъществил изпълнителното
деяние по чл. 248а, ал.2 НК, като на 13.12.17 г. е представил „неверни сведения“ пред
администрацията на ДФЗ-РА в гр. София. Вярно е, че от предявените с обвинението
факти става ясно, че в случая всъщност е употребен „неистински документ“ (по
смисъла на чл. 93, т. 6 НК), а неавтентичността по принцип поглъща (изключва)
възможността за същия документ (Промяна № 01/08.12.17 г.) да се търси наказателна
отговорност за неверността (недостоверността) на отразените в него обстоятелства
(относно момента на влизане в сила на банковата гаранция). Но общите постановки в
т.6 към П-3/82-Пл. и следващата ги съдебна практика (р.160/96-II, 482-99-I, 328/04-II,
194/07-I, 600/08-I, 12/14-II и т.н.) касаят единствено института на документните
престъпления, както и съставите извън гл.IX НК (Oс.ч.), които включват документа
като предмет или средство на деянието. Обективната страна на чл. 248а, ал.2 НК,
обаче, има за предмет по-широкото понятие „неверни сведения“, което обхваща не
само формалното отразяване на информация върху материални носители, но и
възможността за довеждането й до знанието на съответния адресат и по други начини
(вкл. и устно – така по р. 352/24-I, 72/22-I, 50139/23-III). Следователно - независимо, че
за употребения от подс. М. неистински документ (Промяна № 1/08.12.17 г.)
прокурорът е преценил, че не следва да повдига отделно обвинение по чл. 316 НК,
няма никаква пречка съдържащите се в този документ сведения (че действителната
воля на издателя на гаранцията е тя да влезе в сила от деня на издаването й, а не от
датата на превода на авансовото плащане) да бъдат оценени като „неверни“. Те не
кореспондират на обективната действителност и в същото време имат съществено
правно значение, защото бенефициентът по субсидията (ДФЗ-РА) е предявил
изричното изискване банковите гаранции по чл. 15, ал.4 от Нар. № 20/27.10.15 г. да
съдържат волеизявление за влизането им в сила от датата на тяхното издаване.
Поведението на подс. М. недвусмислено разкрива и типичния за субективната
страна на този вид престъпления пряк умисъл, сведен до съзнанието на дееца за
общественоопасния характер на деянието (че предоставя недостоверни данни, които са
пряко основание за насрещно разпореждане с финансова субсидия); до предвиждането
на неговите последици (възможността възприетите от адресата неверни сведения да
доведат до акт на имуществено разпореждане) и желанието (целта му) те да настъпят.
Проявена в случая е била и специфичната съставомерна цел на деянието – да бъдат
получени от дружеството „Б.“ ЕООД средства от фондове, предоставени от ЕС на
българската държава.
Общественоопасните последици на извършеното деянието – преведената по
сметка на „Б.“ ЕООД на 22.12.17 г. парична сума (463 676, 21 лв.), налагат
престъплението да бъде квалифицирано под най-тежко наказуемия му състав (чл. 248а,
ал.5 НК) заради настъпилия вредоносен резултат за ДФЗ-РА. Произходът на
получените от дружеството средства отговаря на заложеното в цитираната разпоредба,
5
доколкото техен източник е Европейският земеделски фонд за развитие на селските
райони, а предоставянето им от ЕС на българската държава е по силата на подмярка
„4.2.Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти“.
IV.
С всичко посочено дотук въззивният жалбоподател като цяло е съгласен, защото
недоволството му касае, на първо място, размера на наложеното с присъдата
наказание.
СГС е индивидуализирал (чл.54, ал.1 НК) продължителността на лишаването от
свобода в рамките на 4 години и 6 месеца (при законови предели по чл. 248а, ал.5 НК
– „от две до осем години“), а след редукцията по чл. 58а, ал.1 НК (обусловена от
действието на чл. 373, ал.2 НПК) е занижил санкцията с една трета - до 3 години
лишаване от свобода. Прави впечатление, обаче, че макар да е констатирала „превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства“, първата инстанция е преценила, че
следва да фиксира размера на наказанието „към средния“ (мотиви, л. 67-гръб от
н.о.х.д.). Проявеният подход не намира законова опора в разпоредбата на чл. 54, ал.2
НК и в тази насока поисканото с въззивната жалба намаляване на наказанието (чл. 337,
ал.1, т.1 НПК) има своето основание.
Към отчетените от Градския съд смекчаващи факти – чистото (заличено от
реабилитация) съдебно минало на подсъдимия, събраните за него добри
характеристични данни (трудова и социална ангажираност) и добросъвестното му
процесуално поведение, следва да бъде добавено още едно обстоятелство, което също
има своята относителна тежест: изтеклият повече от 7 години период от време след
извършване на престъплението (до разглеждане на делото в сегашната инстанция) се
явява неразумен, като се отчете, че обвинението не е за случай с правна или
фактическа сложност. Касае се за лесно проверими данни, по които предметът на
доказване е можел да бъде прецизиран много по-рано, а наказанието – своевременно
наложено, за да постигне реално целите си по чл. 36 НК; или казано по друг начин –
това, за което като процесуален резултат подс. М. в крайна сметка е бил обвинен и
признат за виновен, е непропорционално на продължителността на наказателното
производство към днешна дата. Така, че цялата съвкупност от смекчаващи данни има
съществен превес над единствено изтъкнатото от СГС отегчаващо обстоятелство,
свързано с високия размер на имуществената вреда за ДФЗ-РА. Това съотношение на
практика мотивира въззивната инстанция да измени обжалваната присъда, като
размерът на първоначално определеното наказание лишаване от свобода да бъде по-
скоро приближен към минимума по чл. 248а, ал.5 НК и индивидуализиран в рамките
на 3 години (вместо постановените с присъдата 4 години и 6 месеца), които – след
дължимата редукция по чл. 58а, ал.1 НК – да се сведат до две години.
Преценената от Градския съд продължителност на изпитателния срок по чл. 66
6
НК (5 години) също не кореспондира на целите по чл. 36 НК и в този смисъл се явява
прекомерна. Изцяло ненужно е повече от 7 години след престъплението деецът да
бъде обвързван с рестрикциите на максималния изпитателен срок, защото данните за
неговата личност разкриват, че поправянето му, личната и генерална превенция на
санкцията, могат да бъдат постигнати и в по-кратък от 5-годишния период. Безспорно
е, че в принципен план при условното осъждане изпитателният срок има своето
значение за постигане на целите по чл. 36 НК, но в случая, освен закъснялото
правосъдие, следва да бъде отчетено и проявеното до този момент превъзпитателно
въздействие спрямо подсъдимия от хода на самото наказателно производство, което
при личност с неговия интелект несъмнено е оказало своя ефект. Ето защо, САС
намери за необходимо намаленият размер на самото наказание да бъде последван и от
скъсяване на определения към него изпитателен срок по чл. 66 НК, чиято
продължителност да се сведе до 3 години.
V.
Основно поддържаното пред въззивния съд възражение, че СГС е разгледал и
уважил гражданския иск на ДФЗ-РА, въпреки че деликтната претенция е била
предявена след изтичането на 5-годишната давност по чл. 114, ал.3, вр. чл. 110 ЗЗД,
втората инстанция намери за основателно.
В практиката няма строго утвърдени критерии от кой момент за увреденото
лице започва да тече 5-годишният срок за погасяване на вземането по чл. 110 ЗЗД,
поради което актуални понастоящем са дадените в Т.р.5/06-ОСГ(Н)К разясненията, че
„откриването на дееца“ (по смисъла на чл. 114, ал.3 ЗЗД) при деликта е фактически
въпрос, подлежащ на конкретна преценка във всеки индивидуален случай. Затова –
както впрочем е отбелязано и в р. 33/22-III – изцяло погрешен е подходът по
дефиниция да се приема, че деецът може да се счита за открит с привличането му като
обвиняем и това винаги да е началният момент на 5-годишния срок, в чийто рамки
пострадалият или ощетеното юридическо лице да могат да претендират обезвреда.
По сега разглежданото дело давността за гражданския иск е започнала да тече в
доста по-ранен момент, значително предхождащ и полученото от ДФЗ-РА съобщение
по чл. 247в, ал.2 НПК (на което гражданският ищец се позовава), и привличането на
подс. М. като обвиняем (чл. 219, ал.1 НПК) в хода на разследването през 2023 г.
Защото за ощетеното юридическо лице (ДФ „Земеделие“) подс. А. М. е бил „открит“
като „деец“ по смисъла на чл. 114, ал.3 ЗЗД още през м. февруари 2018 г. От
съдържанието на раздел I към сигнала (жалбата), която директорът на ДФЗ е адресирал
до органите на МВР (ГД“БОП“) още на 20 февруари 2018 г. (т.2, л. 1-5 от д.п.),
недвусмислено личи, че към посочената дата администрацията на Фонда е била изцяло
наясно с фактите, които 6 години по-късно прокурорът е инкриминирал в сега
разглеждания обвинителен акт. В този сигнал са описани всички обстоятелства, при
7
които на 13.12.17 г., като управител на „Б.“ ЕООД, подс. А. М. е представил
неистинския документ (Промяна №1 към Банкова гаранция № 4031/30.11.17 г.), станал
едно от основанията за извършеното на 22.12.17 г. авансово плащане на 463 676, 22 лв.
към бенефициера. Отразено е също, че ощетеното юридическо лице е научило за
„измамата“ още на 16.02.18 г., когато е уведомено от „ИАБ“ АД, че такъв документ не
е бил издаван. Което в обобщение сочи, че през м. февруари 2018 г. ДФЗ е бил наясно
с всички фактически признаци на претърпения деликт, включително и с личността на
извършителя, спрямо когото са разполагали с достатъчно време да предявят в рамките
на давността по чл. 110 ЗЗД претенцията си по чл. 45 ЗЗД.
Проявеното в следващите повече от 6 години бездействие няма своето логично
обяснение, защото не е имало пречка исковата претенция да бъде заведена вън и
независимо от наказателното производство. А поддържаната пред САС теза, че
представителите на Фонда научили за „откриването на дееца“ (чл. 114, ал.3 ЗЗД) едва с
уведомяването им за разпоредителното заседание пред СГС (т.е. с получаване
съобщението от 23.07.24 г., приложено на л. 20 от н.о.х.д. № 3921/24 г.), очевидно не
кореспондира с данните, изнесени от самите тях в сигналното съобщение до МВР-
ГД“БОП“ от 20.02.18 г. Давността за иск срещу подс. М. по чл. 45 ЗЗД в случая е била
погасена през м. февруари 2023 г. Следователно – макар и да не се е явявало пречка за
разглеждането (допускането) на иска от СГС (ведно с обвинението по чл. 248а, ал.5
НК), изтичането й преди предявяването му е било основание за неговото отхвърляне
по същество (т.3 към Т.р.1/13-ОСНК). Именно в такъв смисъл обжалваната присъда
следва да бъде изменена (чл.337, ал.3 НПК), а това дефинитивно предпоставя и отмяна
на присъдата в частта й относно присъдената в полза на ДФЗ законна лихва за
увреждането (която СГС недопустимо е присъдил без изобщо такава да е предявявана)
и наложената спрямо подс. М. държавна такса в размер на 4% от стойността на
уважения иск (18 547, 05 лв.).
Водим от всичко изложено дотук - на основание чл. 337, ал.1, т.1 и ал.3 НПК,
Софийският апелативен съд (Наказателно отделение, Трети състав),
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 151/30.09.2024 г. по н.о.х.д. № 3921/24 г. на СГС, като:
а) намалява наложеното на подс. А. Р. М. (ЕГН: **********) наказание на две
години лишаване от свобода, а размера на определения за него изпитателен срок по чл.
66 НК - на три години;
б) отхвърля изцяло предявения за съвместно разглеждане в наказателното
производство срещу подс. А. М. граждански иск на Държавен фонд „Земеделие“ за
сумата от 463 676, 21 лв.
8
в) отменя присъдата в частите й относно осъждането на подс. М.:
- да заплати на граждански ищец Държавен фонд „Земеделие“ законната лихва
по предявения граждански иск, считано от датата на увреждането - 13.12.2017 г.;
- да заплати по сметка на СГС сумата от 18 547, 05 лв., съставляваща 4% от
стойността на гражданския иск.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалите й части.
Решението подлежи на обжалване и протест по касационен ред в 15-дневен срок
от обявяването му на страните, като по отношение на прокурора същото да бъде
съобщено на офиса на Европейската прокуратура в гр. София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9