Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 08.10.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета
година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16276 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.09.2019 год., постановено по гр.дело №20337/2016 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, са отхвърлени предявените от Н.Н.И., Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А. срещу „Р.“ ООД искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователните действия, с които пречи на ищците, като собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда в гр.София, ул.“*******, да ползват въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на сградата и да предостави ключ от металната входна врата за тях; отхвърлен е предявения от Н.Н.И. срещу „Р.“ ООД иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на неосигурен достъп и лишаване от право на ползване на въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на жилищна сграда в гр.София, ул.“*******; отхвърлен е предявения от К.В.А. срещу „Р.“ ООД иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на неосигурен достъп и лишаване от право на ползване на въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на жилищна сграда в гр.София, ул.“*******; Б.П.С. е осъден на основание чл. 109 ЗС да прекрати неоснователните действия, с които пречи на Н.Н.И., Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А., като собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда в гр.София, ул.“*******, да ползват въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на сградата, като предостави на ищците постоянен достъп до въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на сградата, ведно с ключ от металната входна врата за тях; отхвърлен е предявения от Н.Н.И. срещу Б.П.С. иск с правно основание с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на неосигурен достъп и лишаване от право на ползване на въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на жилищна сграда в гр.София, ул.“******* и е отхвърлен предявения от К.В.А. срещу Б.П.С. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на неосигурен достъп и лишаване от право на ползване на въздушния проход и свободното дворно място, находящи се на партер-ниво кота +/-0 на жилищна сграда в гр.София, ул.“*******, като ответникът Б.П.С. е осъден да заплати на ищците Н.Н.И., Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 300 лв., а ищците Н.Н.И., Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А. са осъдени да заплатят на ответника Б.П.С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 000 лв.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците Н.Н.И., Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А.. Жалбоподателтите поддържат, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че действията на ответника Б.П.С. са противоправни и е уважил предявения срещу него иск по чл. 109 ЗС. Неправилно обаче бил отхвърлен предявения негаторен иск срещу „Р.“ ООД. Трите паркоместа били собственост на дружеството, като Б.С. бил негов управител и в това си качество осъществявал правомощията на правото на собственост, като с цел неговото опазване бил ограничил достъпа до паркоместата. Следователно ответникът Б.С. бил действал както в лично качество /съсобственик на дворното място и собственик на самостоятелен обект в сградата/, така и в качеството си на управител на „Р.“ ООД. Претенциите за собственост на ответното дружество били оборени в процеса. Проходът към двора бил обща част по предназначение, а трите паркоместа, като част от незастроеното дворно място, били съсобственост на собствениците на УПИ V-24, кв.222. В този смисъл предявеният срещу „Р.“ ООД иск по чл. 109 ЗС се явявал основателен. Освен това адресът на управление на дружеството бил именно на ул.“*******, офис 2, гр.София. Неправилно СРС бил приел, че претендираните от Н.Н.И. и К.В.А. неимуществени вреди са само хипотетични и не са пряка и непосредствена последица от действията на ответника, тъй като при липсата на поставена преграда нямало гаранция, че ищците ще могат да паркират в двора, тъй като с оглед броя на собствениците в сградата трите паркоместа не можело да се ползват едновременно от всички. Единствените, които настоявали да им бъде осигурен достъп до двора за паркиране на автомобили били ищците. Те притежавали най-големия дял от УПИ V-24, кв.222 – 18.42 % ид.ч., които се равнявали на 16.78 кв.м. По проект едно паркомясто било от 12 кв.м. и ако не била поставена преграда ищците щели да могат да паркират на едно от трите паркоместа. По делото нямало доказателства, че други собственици са заявили участие в разпределението на паркоместата. Т.е. налице била правна гаранция, а въз основа на нея и напълно легитимни очаквания от ищците да ползват едното паркомясто за паркиране на семейния автомобил с оглед нуждата от полагане на специална грижа за ищцата К.А. – възрастен и болен човек със 72 % инвалидност. Действително правилно СРС бил приел, че с решение на Общото събрание на етажните собственици от 03.12.2015 год. бил приет единствено начина на ползване на двора от всички собственици на апартаменти, а не конкретно от ищците И. и А., но това решение не можело да е аргумент за отхвърляне на исковете за неимуществени вреди. В правомощията на Общото събрание на етажните собственици било да вземе решение единствено за свободния достъп до прохода и дворното място – с оглед онази част от него, която е нужна да ползване на сградата по предназначение и за осигуряване на достъп до нея. По отношение на останалата час от двора, в която се намирали паркоместата, Общото събрание на етажните собственици нямало правомощия. Земята не била със статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, тъй като липсвала пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на дворното място. При това положение разпределянето на ползването на трите паркоместа можело да стане само между собствениците на земята. Извършването на доброволно разпределение на ползването на двора и паркоместата между съсобствениците съобразно обема на правата им не било извършено /било осуетено/ именно поради неоснователните претенции за собственост на двамата ответници. С действията си ответникът Б.С. бил лишил ищцата К.А. от единствената приемлива и безопасна за нея възможност за всекидневен престой на открито и поддържане на двигателна активност. По този начин тя била поставена в принудителна изолация във времето, в което близките й били ангажирани в трудовия процес, т.е. през по-голяма част от деня. Тази ситуация била източник на душевни болки и страдания за ищцата, наред с отрицателните емоции и чувството за несигурност в случаите, когато здравето й било застрашено и се налагало да изчаква да бъде откарана от своите близки в болницата. Това се било отразило на физическото и емоционалното й състояние, което допълнително било стресирало и ищцата Н.И., която била ангажирана с непосредствените грижи за майка си. Предвид решението на Общото събрание на етажните собственици от 03.12.2015 год. за свободен достъп до двора на кооперацията, което ответниците не били изпълнили, налице били реално настъпили неимуществени вреди. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.
Ответниците по жалбата Б.П.С. и „Р.“ ООД считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържат, че уважаването на иска по чл. 109 ЗС срещу първия от тях не изхождало от наличието на паркоместа в свободната дворна площ, като без значение било кой заявява права върху тях и на какво основание ги ползва. В първоинстанционното производство ищците не твърдели, че ответниците заявяват собственически права върху паркоместата. Те обосновавали такава теза едва във въззивната жалба. От събраните доказателства по делото не се установявало, че ответното дружество е възложило действия по преграждане на прохода и ограничаване на достъпа до свободната дворна площ. Не било доказано, че в полза на ищците било разпределено или предоставено ползването върху едно или повече паркоместа на основание чл. 43, ал. 3 ЗУТ – нито с решение на съсобствениците на дворното място или по съдебен ред по чл. 32, ал. 2 ЗС, нито с решение на Общото събрание на етажните собственици по чл. 11, ал. 1, т. 10, б.“и“ ЗУЕС. Самите ищци били посочили, че претенциите им да ползват едното паркомясто са всъщност „очаквания“, а математическите преобразувания на идеални части от дворното място, което считали, че притежават, и превръщането им в реални части /изразени в квадратни метри/ не държало сметка да естеството на съсобствеността като правно явление и не почивали на закона. Разпоредбата на чл. 43, ал. 3 ЗУТ ясно указвала какъв е начинът на разпределяне на ползването на паркоместата в дворното място, като по делото не било установено, че подобно разпределяне е било извършено. Не били и ясно кое от паркоместата се полага на ищците и защо. Във въззивната жалба ищцата К.А. били изложени за първи път твърдения за настъпили неимуществени вреди, които не били заявени своевременно. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни,
намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 109 ЗС и искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е частично неправилно.
По отношение на иска по чл. 109 ЗС срещу
„Р.“ ООД:
Целта на иска по чл. 109 ЗС е да даде защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение на обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение. Защитата, която нормата на чл. 109 ЗС дава, е осъждане на лицето, което извършва неоснователните действия, пречещи на собственика да упражнява пълноценно правото си на собственост, да преустанови тези действия /иск за прекратяване на нарушението/, както и осъждането на лицето, поддържащо неоснователно създадено състояние, пречещо на спокойното ползване на вещта, да премахне това състояние и да възстанови предишното /иск за премахване на последиците от нарушението на правото на собственост/.
Двете задължителни условия за уважаване на иска по чл. 109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 4/2015 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2015 год., ОСГК.
С негаторния иск може да се търси защита от един съсобственик срещу друг съсобственик, който е осъществил в съсобствения имот такива действия, с които се пречи на упражняването на правото на собственост, както и срещу действия, които възпрепятстват ползването на общи части.
В разглеждания случай съдът е сезиран с претенция за осъждане на двамата ответници да прекратят неоснователните действия, с които пречат на ищците, които твърдят, че са собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда в гр.София, ул.“******* и съсобственици на УПИ УПИ V-24, кв.222, местност „Западно направление – метростанция 5-7“ по плана на гр.София, да ползват свободната дворна площ /въздушния проход/ от посочения парцел, като им предоставят безпрепятстван и постоянен достъп до тази площ и ключ от поставената метална входна врата, водеща до нея.
Безспорно е във въззивното производство, а от събраните писмени доказателства по делото се установява, че страните притежават самостоятелни обекти в процесната жилища сграда – в режим на етажна собственост /с общо 20 самостоятелни обекта, които се притежават от различни правни субекти/, както и права върху УПИ V-24, кв.222, в което е построена същата, като не всички етажни собственици притежават идеални части от дворното място.
Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че застроената площ на сградата по проект е 187.88 кв.м., като в нея се включва и въздушен проход от 31.18 кв.м., като общата свободна дворна площ от застрояване е 97.12 кв.м. спрямо площта на УПИ V-24, кв.222, местност „Западно направление – метростанция 5-7“. По проект и изпълнение сградата има две сутеренни нива на – 2.80 и – 5.16 с 10 гаражни клетки и платформа. Трите паркоместа на ниво партер са предвидени върху конструкцията на първо сутеренно ниво, но тази конкрукция не е част от застроената площ на сградата съобразно § 5, т. 15 от ДР на ЗУТ, а представлява свободна дворна площ - § 5, т. 16 ДР на ЗУТ. Въздушният проход осигурява достъп както до трите паркоместа по проект, така и до офис №2 на партерния етаж. Процесната сграда се намира с източната си фасада към ул.“Одрин“, откъдето е входът за сградата, за автомобилната платформа и въздушният проход, осигуряващ достъп до вътрешния двор и офис №2. Спрямо положението на централния вход на сградата и ширината на тротоара от 5 м. е налице възможност за временно спиране на автомобили за спешна помощ, таксиметрови автомобили и други превозни средства.
Установено е въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля К.В.И./съпруг на ищцата Н.И./, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, че Б.С. е ограничил достъпа до свободната дворна площ чрез поставена външна метална врата, като ищците не разполагали с ключ за същата.
Настоящият съдебен състав приема, че дворното място е обща част по предназначение – чл. 38, ал. 1 ЗС, но това правило е валидно за частта от дворното място, нужна за ползване на сградата по предназначение и за осигуряване на достъпа до нея. Останалата част от него би могла да съставлявало обща част на етажната собственост само ако е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята, в противен случай незастроената част от дворното място, извън тази, която е необходима за ползването на сградата по предназначение и за осигуряване на достъп до нея, е в режим на обикновена съсобственост и ползването й може да бъде разпределено с договор между съсобствениците, по решение на мнозинството, притежаващо повече от половината от вещта, или с решение на съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗС – виж например Решение № 71 от 25.05.2017 год. на ВКС по гр.дело № 3936/2016 год., І г. о., ГК, Решение № 201 от 20.01.2020 год. на ВКС по гр.дело № 2616/2018 год., І г. о., ГК.
Предвидените паркоместа в свободната дворна площ на процесния УПИ /т.е. незастроената част от него – виж § 5, т. 16 от ЗР на ЗУТ/ не са самостоятелни обекти на правото на собственост /респ. обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ/, а представлява необособена и несамостоятелна реална част от такъв обект – парцел, сграда или отделен обект в нея, и поради това не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, но прехвърлянето на идеални части от самия обособен обект /парцел, сграда или отделен обект от нея/ е напълно възможно – в този смисъл Решение № 199 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5955/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 171 от 8.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4175/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 222 от 30.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4076/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 53 от 8.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5871/2007 г., I г. о., ГК.
Следователно страните по делото се явяват съсобственици на процесния УПИ, респ. на сводобната дворна площ от него, върху която ответниците не биха могли да имат изключителни самостоятелни права. Съгласно нормата на чл. 43, ал. 3, изр. 2 ЗУТ, когато земята, върху която е изградена жилищната сграда, не е със статут на обща част по чл. 38, ал. 1 ЗС, паркирането се осигурява чрез разпределяне на ползването върху тази част от свободната дворна площ, която не е необходима за ползването на сградата по предназначение. В случая по делото по делото нито се твърди, нито се доказва, че е било взето решение от мнозинството съсобственици за начина на ползването на спорната площ, поради което и с оглед чл. 31 ЗС всеки от тях може да ползва общата площ, ако не пречи на останалите.
Материално правната легитимация на ответника-съсобственик в имота по предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС предполага установяване на фактическо действие от негова страна, надхвърлящо ограниченията на собствеността и противоречащо на установения правен режим на ползване на имота, водещо до накърняване на правата на друг съсобственик. В разглеждания случай и доколкото първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му, в която е уважен предявения от ищците срещу Б.П.С. иск по чл. 109 ЗС и се ползва със сила на пресъдено нещо – чл. 298 и 299 ГПК, настоящият съдебен състав приема за установено, че посоченият ответник е извършил действия по ограничаване на достъпа до свободната дворна площ /въздушния проход/ от процесния УПИ чрез поставяне на метална входна врата, без да предостави ключ от същата на ищците, като по този начин е препятствал упражняването на правото им собственост в пълен обем.
Основният спорен между страните въпрос във въззивното производство е свързан с това дали ответното дружество е пасивно легитимирано по предявения иск по чл. 109 ЗС.
Настоящият съдебен състав намира, че надлежен
ответник по иска по чл. 109 ЗС е не само лицето, което по твърдение на ищеца е
извършило неоснователното действие, но и лицето, което поддържа това
неоснователно действие, с което се създават пречки за упражняване на правото на
собственост. Това лице не е само собственика на съседен имот, който не изпълнява
задълженията си по чл. 50 ЗС, съсобственика, но и всяко трето лице, което
извършва смущаващите правото на собственост действия. Тогава, когато с
еднократни действия се създава неправомерно състояние, смущаващо правото на съсобственика,
задължен да го отстрани е както този, който го е извършил, така и този
съсобственик, в чиято полза е извършено това действие. В този случай са
възможни две хипотези. Когато извършващият действието по договор за възлагане,
той ще носи отговорност само ако извърши действия извън или неотговарящи на
възложената работа. В хипотезата, когато извършващият действието не действа по
възлагане, той носи отговорност по отношение на собственика освен в изпълнение
на общия принцип, че всеки е длъжен да отстрани вредите, които виновно е
причинил другиму – чл. 45 и сл. ЗЗД, така и в изпълнение на задължението си да
се въздържа от неоснователни действия, които смущават правото на собственост,
което се извлича от нормата на чл. 109 ЗС. Последното задължение кореспондира
на характера на вещното правоотношение. Вещното субективно право е абсолютно и
изисква от всички правни субекти да се въздържат от действия, с които пречат на
упражняването му. Защитата на това субективно право се осигурява чрез иска по
чл. 109 ЗС. Следователно пасивно легитимиран по негаторния иск при създаване на
неоснователно състояние, което е пречка за упражняване правото на собственост,
е както собственика на имота, възложил работата, при която е създадено това
състояние, чието поведение не е необходимо да е виновно, така и прекия
извършител, като се е отклонил от възложеното, или ако е действал без възлагане
– в този смисъл Решение № 215 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
874/2010 г., I г. о., ГК.
В случая е безспорно по делото, че Б.С. е органен представител – управител на „Р.“ ООД. Правомощията на управителя да извършва определени действия произтичат от законовото му представителство като орган на дружеството с ограничена отговорност /чл. 135, ал. 1, т. 2 ТЗ/ и поради това се определят с дружествения договор и закона, а в случаите на възлагане с договор за управление и при съобразяване с обема на дадения мандат. Независимо от вида на правоотношението между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител, избраният с негово съгласие и вписан в търговския регистър управител на търговското дружество придобива в пълен обем правомощията и представителната власт, които законът предвижда за уреждане на отношенията с трети за дружеството лица. Дружеството с ограничена отговорност формира и изразява общата воля на съдружниците чрез своите органи, поради което действията на управителя са подчинени на взетите решения от общото събрание на дружеството, но имат значение само във вътрешните им отношения, тъй като обвързват дружеството. По отношение на третите лица, ограниченията на представителната власт на управителя нямат действие, освен при няколко управители /чл. 141, ал. 2 ТЗ/. Управителят изпълнява правомощията на оран на дружеството въз основа на дружествения договор, решенията на общото събрание на съдружниците и на закона – чл. 141, ал. 1 ТЗ. При неизпълнение на задълженията от дейността му като орган на дружеството в закона е предвидена специална имуществена отговорност на управителя, която се отличава от общата отговорност за вреди при неизпълнение, тъй като възниква не за всички вреди, а само за тези от тях, които са резултат от неизпълнение на задълженията му по възложения мандат /чл. 145 ТЗ/.
Доколкото в правомощията на управителя е извършването на действия по ограждане на притежаван от дружеството недвижим имот, като изрично възлагане за това не е необходимо, а същевременно в случая „Р.“ ООД признава, че има достъп до офис №2 /в отговора на исковата молба излага и че е собственик на този имот; същият е и официално регистриран в Търговския регистър като негов адрес на управление/, какъвто достъп е установено по несъмнен начин по делото, че може да бъде осъществен единствено чрез въздушния проход, то въззивният съд приема, че неоснователните действия са резултат и от действията на посочения ответник, който не е упражнил контрол върху начина, по който управителят изпълнява задълженията си съобразно възложеното и закона и отделно от това очевидно се е ползвал от създаденото състояние /т.е. одобрил го е/ и го е поддържал в продължение на години, като не е предал ключ на ищците от поставената метална входна врата, водеща до свободната дворна площ от процесния УПИ.
В този смисъл, противно на приетото от СРС, предявената срещу него претенция по чл. 109 ЗС се явява основателна и следва да бъде уважена.
По отношение на исковете с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу Б.П.С. и с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД „Р.“ ООД:
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вреда, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Учреждението, организацията или юридическото лице отговарят не за своя вина – действие или бездействие, а заради вината – действието или бездействието на лицата, на които са възложили работа. За реализиране на тази отговорността не е необходимо установяване на конкретната самоличност на прекия извършител, а на факта, че същият е причинил вредите при или по повод работа, възложена му от лицето, срещу което е насочена претенцията. Следователно, за да се ангажира отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД трябва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, установени в нормата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
Вредата по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитените от закона права и интереси на увредения, като тя може да засяга, както настоящото имущество на увредения, така и вероятното бъдещо увеличение на имуществото му. Противоправно е всяко поведение, причиняващо вреди другиму, включително и неимуществени такива, представляващи търпени негативни психични изживявания – чувство на безпокойство, стрес, безсилие, страх, притеснение. Съответно обезщетението за причинените от непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е лицето, чието лично или имуществено благо е засегнато от събитието, което по своя фактически състав е непозволено увреждане. Затова само по отношение на него възникват правните последици на този фактически състав.
С оглед изложеното вече по-горе, въззивният съд приема, че неоснователно създаденото състояние по препятстване на възможността на двете ищци да ползват свободната дворна площ /въздушния проход/ от процесния УПИ е резултат от действията на двамата ответници, поради което и на основание чл. 53 ЗЗД те по принцип са отговорни солидарно /няма пречка обаче увреденият да претендира ангажиране на разделната им отговорност, както е в случая/.
Установено е по делото въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – нотариална покана, експертно решение и епикриза и гласните доказателства чрез разпита на свидетеля К.В.И., които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, че невъзможността двете ищци да упражняват спокойно и в пълен обем правото си на собственост им е причинило неудобства в ежедневието. Дългият период на противоправно бездействие на ответниците носи допълнително стрес на ищците. Те съответно търпят допълнително негативни емоции и от многобройните опити на ищцата Н.И. да принуди Б.С. да й предаде ключ за поставената метална входна врата, с което да осигури нормални условия за живот, както и от това, че възрастта и здравословното състояние на ищцата К.А. /която е с общо загубена работоспособност 72 % и с водеща диагноза: други деформиращи дорзопатии/ налагат придвижването й да бъде организирано от дъщеря й – първата ищца, преобладаващо с превозно средство, особено в случаите на влошаване на състоянието й /проведени през 2015 год. оперативни процедури с голям обем и сложност на таза и долния крайник/.
Следователно доказано е настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в създадените за ищците неудобства, притеснения и стрес.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобрази разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се отчетат от съда при определяне размера на обезщетението /виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.
Съобразявайки всички горепосочени обстоятелства настоящият
съдебен състав намира, че размерът на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за
справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на
живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, следва да бъде определен, както следва: 1 000
лв. на ищцата Н.Н.И. на 1 000 лв. и 2 000 лв. на ищцата К.В.А., като
отговорността на ответниците следва да бъде ангажирана до размер на 1/2 част от
посочените суми /с оглед диспозитивното начало в гражданския процес/, до които
и релевираните претенции следва да бъдат уважени.
Във връзка с възраженията на ответниците следва да
бъде посочено, че без значение е обстоятелството дали е било възможно
разпределянето на ползването на свободната дворна площ /въздушния проход/,
респ. на предвидените паркоместа по реда на чл. 32, ал 2 ЗС /предвид по-големия
брой съсобственици на терена/, при положение че ищците са били лишени от
възможността дори временно да я ползват, респ. временно да спират превозни
средства там.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено
в частта му, в която е отхвърлен предявения срещу „Р.“ ООД иск по чл. 109 ЗС, в
частта му, в която са отхвърлени предявените от Н.Н.И. срещу Б.П.С. и „Р.“ ООД искове
по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумите от по 500
лв. и в частта му, в която са отхвърлени предявените от К.В.А. срещу Б.П.С. и „Р.“
ООД искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумите
от по 1 000 лв., които претенции подлежат на уважаване.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която
четиримата ищци са осъдени да заплатят на ответника Б.П.С. разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 500 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС
следва да бъде потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците Н.Н.И. и К.В.А.
неприсъдената част от разноските в първоинстанционното производство за държавна
такса в общ размер на 120 лв., както и направените разноски от четиримата ищци във
въззивното производство за държавна такса в общ размер на 210 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от
08.09.2019 год., постановено по гр.дело №20337/2016 год. по описа на СРС, ГО,
50 с-в, в частта му, в която е
отхвърлен предявения от Н.Н.И., Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А. срещу „Р.“ ООД
иск с правно основание чл. 109 ЗС, в частта му, в която са отхвърлени предявените от Н.Н.И. срещу Б.П.С. и „Р.“ ООД искове по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумите от по 500 лв., в частта му, в която са отхвърлени предявените от К.В.А. срещу Б.П.С. и „Р.“ ООД искове по чл. 45, ал.
1 ЗЗД и по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумите от по 1 000 лв., както и в частта му, в която ищците Н.Н.И.,
Н.К.И., А.Н.Н. и К.В.А. са осъдени да заплатят на ответника Б.П.С. разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 500 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, офис №2 и със съдебен адрес: адв. М.К.,***, на основание чл.
109 ЗС да прекрати неоснователните
действия, с които пречи на Н.Н.И. с ЕГН **********, Н.К.И. с ЕГН **********, А.Н.Н. с ЕГН ********** и К.В.А. с ЕГН **********, и четиримата с адрес: *** и със съдебен адрес:***, офис
403, да ползват свободната дворна площ /въздушен проход/ от УПИ УПИ V-24,
кв.222, местност „Западно направление – метростанция 5-7“ по плана на гр.София, като им предостави
постоянен достъп до свободната дворна площ /въздушен проход/ и им предаде ключ
от металната входна врата, водеща към нея.
ОСЪЖДА Б.П.С. с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен
адрес: адв. М.К.,***,
да заплати на Н.Н.И. с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***, офис 403, по
иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
настъпили в резултат на лишаването на ищцата от достъп до свободната дворна площ /въздушен проход/ от УПИ УПИ V-24, кв.222, местност „Западно
направление – метростанция 5-7“ по плана на гр.София.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, офис №2 и със съдебен адрес: адв. М.К.,***, да заплати на Н.Н.И. с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***, офис 403, по
иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на лишаването на ищцата от достъп до свободната дворна площ /въздушен проход/ от УПИ УПИ V-24,
кв.222, местност „Западно направление – метростанция 5-7“ по плана на гр.София.
ОСЪЖДА Б.П.С. с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен
адрес: адв. М.К.,***,
да заплати на К.В.А. с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***,
офис 403, по иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на лишаването на
ищцата от достъп до свободната дворна площ /въздушен
проход/ от УПИ УПИ V-24,
кв.222, местност „Западно направление – метростанция 5-7“ по плана на гр.София.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, офис №2 и със съдебен адрес: адв. М.К.,***, да заплати на К.В.А. с ЕГН
**********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***, офис 403, по иск с правно
основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
настъпили в резултат на лишаването на ищцата от достъп до свободната дворна площ /въздушен проход/ от УПИ УПИ V-24, кв.222, местност „Западно
направление – метростанция 5-7“ по плана на гр.София.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.09.2019 год., постановено по гр.дело
№20337/2016 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Б.П.С. с ЕГН **********, с
адрес: *** и „Р.“
ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, офис №2, и двамата със
съдебен адрес: адв. М.К.,***, да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Н.Н.И. с ЕГН ********** и К.В.А. с ЕГН **********, и двете с адрес: *** и със съдебен адрес:***, офис 403,
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в
размер на 120 лв., както на Н.Н.И. с ЕГН
**********, Н.К.И. с ЕГН **********, А.Н.Н. с ЕГН ********** и К.В.А. с ЕГН **********, и четиримата с адрес: *** и със
съдебен адрес:***, офис 403, направените разноски във въззивното производство за държавна такса в общ
размер на 210 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/