Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 29.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло
Димитров
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 10033 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.07.2020
г., постановено по гр.д. №21070/2019 г. по описа на СРС, 34 с-в, Държавата,
представлявана от М.НА Ф., е осъдена да заплати на „А.” ЕООД, на основание чл.
49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, вр. сумата от 24 725,51 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на незаконни
действия на орган на държавата - Народно събрание, изразяващи се в приемане на
закон - §6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г., с който са създадени чл. 35а, чл. 35б,
чл. 35в и чл. 73, които противоречат на Конституцията на Република България,
ведно със законната лихва, считано от 11.04.2019 г. (датата на предявяване на
исковата молба) до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 3029,02 лв. - разноски за производството пред СРС.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ответника Държавата, представлявана от М.НА Ф., с
доводи за неговата недопустимост, евентуално неправилност. Счита, че решението е
недопустимо поради неподсъдност и неподведомственост на спора на гражданските
съдилища, тъй като развилите се и приключили публичноправни отношения за
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. не се трансформират във висящи частни
гражданскоправни отношения по силата на закон след 10.08.2014 г. със страни
въззиваемото дружество и държавата. До датата 10.08.2014 г. в случай че
дружеството твърди да е платило без основание държавна такса, е бил налице
приложим правен ред, по който може да се търси възстановяване на неоснователно
платени публични държавни вземания по ДОПК и ЗДТ.
Претенцията
срещу държавата за вреди от законодателната дейност на Народното събрание била
недопустима и тъй като конституционно регламентираната нормотворческа дейност и
възникващото властническо правоотношение не подлежали на съдебен контрол от
гражданските съдилища. Отношенията между Народното събрание и останалите
гражданскоправни субекти, които възниквали въз основа на извършената
властническа законодателна дейност, не били частни гражданскоправни или
административноправни правоотношения, а специфични държавно-властнически
отношения в сферата на публичното право.
Счита, че съдебното
решение е недопустимо и поради липса на пасивна процесуална легитимация на
държавата, представлявана по реда на чл. 31, ал. 1 от ГПК, тъй като тя отговаря
за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни длъжностни лица,
но само и единствено в лицето на правосубектния държавен орган, с който тези
длъжностни лица се намират в трудови или служебни правоотношения, а в случая
вредите са настъпили в резултат от акт на Народното събрание, което има
самостоятелна правосубектност.
Първоинстанционният
съд неправилно бил приел, че е осъществен деликт по отношение на въззиваемото
дружество, извършен от правосубектното Народно събрание, който извод следвал от
постановеното Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV
г. о., ГК, въпреки че то е постановено между различни страни и касае спор, чийто
предмет е различен. Позовавайки се на мотивите на Решение № 3 от 28.04.2020 г.
на КС, счита, че са противоречиви и неправилни изводите в обжалваното решение,
според които отношенията с ищеца, приключили към 31.05.2014 г., се явяват
„заварени“ приключени отношения към 09.08.2014 г., чиито правни последици не се
запазват именно по силата на конституционното решение.
По отношение на
исковата претенция в общ размер на 24 725,51 лв. липсвала констатация от страна
на първоинстанционния съд същата сума да е била преведена в държавния бюджет,
като съдът единствено е приел за установено, че на 15.07.2014 г. е нареден
банков превод на сумата от 20 788 923 лв., представляваща удържаните такси
от всички производители.
Първоинстанционният
съд не бил посочил по ясен и категоричен начин извършителят на противоправното
поведение, доколкото в изпълнените с вътрешни противоречия мотиви на обжалвания
акт не се правела разлика между колективен законодателен орган Народно
събрание; народни представители, осъществили виновно и противоправно
действие/бездействие при упражняване на публична власт; трето за спора лице,
изпълнило свое задължение по двустранна търговска сделка към въззиваемото
дружество; Конституционния съд, чието решение било влязло в сила на 09.08.2014
г.; Държавата като субект, получил държавни такси.
От мотивите на
съдебното решение не можело да се установи кое е увреждащото въззиваемата
страна поведение на ответника, респективно противоправното
действие/бездействие, нито кога и от кого е осъществено.
Липсвало
всестранно и пълно обсъждане на всички доказателствата по делото, в резултат на
което съдът е достигнал до необоснован извод относно периода на удържани
държавни такси, датата на постъпване събраните такси от дружеството в държавния
бюджет, като е тълкувал мотивите на горецитираното конституционно решение на
разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от КРБ в абсолютно противоположен смисъл.
Поддържа, че
обявяването на противоконституционност на закон не е установен в закона
правопораждащ факт на гражданскоправна отговорност на държавата или на Народното
събрание, не възниква частно гражданско правоотношение с определено съдържание
между равнопоставени страни, а приемането на обратното означава да се
обезсмисли съществуването на нормата на чл. 151, ал. 2 от КРБ и на разпоредбата
на чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Счита, че нормата на чл. 7 от КРБ не изменя
фактическия състав, материалноправните предпоставки в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, при наличието на които възниква гаранционно- обезпечителна отговорност за
субекта, с който причинителите на вредите се намират в служебно или трудово
правоотношение, и не урежда самостоятелно право на иск, нито алтернативен
универсален ответник в лицето на държавата за целите на гражданското
производство, различен от посочения в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД.
Оспорва правния
извод на първоинстанционния съд, че държавата като субект на частни граждански
правоотношения по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ГПК е възложител на мандат и
законодателна власт на народните представители и на 42-то Народно събрание,
като именно последното е материално легитимирано да отговаря по предявения иск
за вреди. Министърът на финансите като представител на държавата нямал
качеството на възложител на работата на Народното събрание и/или на народните
представители, нито има правомощия пряко да им възлага изпълнение на
властнически функции, дейности и правомощия, поради което не следвал да носи
отговорност за дейността на законодателния орган.
Позовавайки се
на разпоредбата на чл. 5, ал. 5 от КРБ и на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ ответникът
счита, че отношенията, които са се породили и развили въз основа на нормите от
ЗЕВИ до влизането в сила на решение № 13/31.07.2014 г. на КС, са били в
съответствие с Конституцията и доколкото самият основен закон предвижда
нормативният акт да остане приложим и в сила до обявяването му за
противоконституционен, това изключвало тезата, че действията на Народното
събрание по приемането на акта са противоправни.
Липсвали и
доказателства, че ищцовото дружество е претърпяло вреди от бездействие на Народното
събрание и то на приетата от съда дата 09.08.2014 г. До влизане в сила на
решението на Конституционния съд не било налице противоправен резултат от
приемането и прилагане на действащи законови разпоредби по силата на чл. 151,
ал. 2 от КРБ, които на основание чл. 86, ал. 2 от КРБ са задължителни за всички
държавни органи, организации и граждани и тъй като тези отношения между
държавата и производителите на енергия по чл. 35а от ЗЕВИ са приключили изцяло
до 09.08.2014 г., то и правните последици от приложението на тази разпоредба се
запазват изцяло, а извършеното въз основа на закона до обявяването му за
противоконституционен запазва своето действие, т.е. не е вреда и не отпадала с
обратна сила. Изтъква, че в обжалваното решение не били изложени никакви мотиви
относно наличието на причинна връзка между противоправно поведение на ответника
и настъпили имуществени вреди, нито относно наличието на вина, доколкото по
делото не било установено физическото лице, извършило противоправно увреждащо
въззиваемото дружество поведение.
Неправилно
първоинстанционният съд отхвърлил и възражението за погасяване предявеното
вземане по давност като неоснователно, приемайки, че увреждането от приключили
към 31.05.2014 г. публични правоотношения въз основа на обективно и действащо
право, каквото е чл. 35а от ЗЕВИ, настъпвало едва на 09.08.2014 г. като правна последица от влизане в сила
на решение на КС.
Поддържа, че недопустими
са и евентуалните искове по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД. По
изложените съображения моли обжалваното решение да бъде обезсилено и
производството прекратено или евентуално атакуваният съдебен акт да бъде
отменен, а предявените искове изцяло отхвърлени.
Въззиваемият
ищец „А.” ЕООД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните
съображения:
Не е спорно по
делото, че през периода 01.04.2014 г. - 31.05.2014 г. ищецът е бил производител
на електрическа енергия от възобновяеми източници и между него и „ЕВН България
Електро“ АД в качеството на купувач е сключен договор № 287/25.01.2012 г.. С
решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014г. на Конституционния съд
разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/2013г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2
и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4
от Закона за енергията от възобновяеми източници са обявени за
противоконституционни. Решението на Конституционния съд е обнародвано в ДВ, бр.
65/06.08.2014 г. и е влязло в сила три дни след това, съгласно чл. 14, ал. 3 от
Закона за Конституционния съд, т.е. на 10.08.2014 г.
По предявеният
главен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД ищцовото дружество претендира
осъждането на ответника Държавата, представлявана от М.НА Ф., да му заплати
обезщетение в размер на 24 725,51 лв., представляващо вреда от приемането
на противоконституционната разпоредба на чл. 35а-35в от ЗЕВИ, по силата на които
норми в периода 01.04.2014 г. – 31.05.2014 г. процесната сума е неправомерно
удържана и преведена в бюджета на КЕВР.
Понастоящем е
формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на Върховен касационен съд,
която изцяло се споделя от настоящия въззивен състав, относно пасивната процесуална
и материална легитимация на Държавата и нейните органи (в случая Народното
събрание) за отговорност за вреди по аналогични казуси, в които на
производители на електрическа енергия са били удържани суми, поначало дължими
им се като продажна цена за произведената електроенергия от възобновяеми
източници, въз основа на обявените за противоконституционния разпоредби на чл.
35а-35в от ЗЕВИ (решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV ГО
на ВКС, решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV ГО на ВКС,
решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., ІV ГО на ВКС).
Обобщено, в тези съдебни актове се приема, че Държавата и нейните органи не са
различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и
интегрирани в едно цяло, тъй като конкретният държавен орган не може да бъде
отделен от това цяло, доколкото неговите правомощия произтичат от държавата и
той ги упражнява от нейно име. Действията на държавния орган се явяват действия
на самата държава и когато от действията или бездействията на държавния орган
бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от
Държавата. Поради това за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност
за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с
отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди
може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите,
когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин
орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във
втория случай Държавата не става страна по делото, но е обвързана от
постановеното по него решение. Недопустимо е единствено предявяването на иск за
обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в
едно и също производство.
Предвид
изложеното неоснователни са оплакванията на въззивника за недопустимост на
обжалваното решение, аргументирани със съображения за отсъствие на пасивна
процесуална легитимация и неподведомственост на спора, касаещ според него административноправни,
а не гражданскоправни отношения.
В
горепосочената съдебна практика също така е прието и че производителят на
електрическа енергия от възобновяеми източници, какъвто безспорно се явява дружеството
– ищец, търпи имуществени вреди от удържането на такси по реда на чл. 35а – 35в
от ЗЕВИ, които са в пряка причинно-следствена връзка от противоправната
законодателна дейност на Народното събрание, изразяваща се, както в приемането
на противоконституционните процесни разпоредби на чл. 35а-35в от ЗЕВИ, така и в
неизпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 от ЗКС да уреди
противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на тези противоконституционни
разпоредби от ЗЕВИ. Следва да бъде отбелязано, че прогласеното с разпоредбата
на чл. 151, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решението на Конституционния
съд, с което обявява за противоконституционен даден закон, не може да бъде аргумент
за освобождаването на Държавата от отговорност за вреди, произтекли от приложението
на приетия от нормотворческия орган отменен закон (в частност от приложението
на нормите на чл. 35а – 35в ЗЕВИ). Непредвиждането на обратно действие на
решенията на КС цели правна сигурност, но по изричната норма на чл. 22, ал. 4
ЗКС задължава органа, който е постановил отменения
закон да уреди последиците от приложението му. Безспорно е, че Народното
събрание, което е приело обявените за противоконституционни норми не е
предприело действия за връщане на удържаните от производителите на електрическа
енергия от възобновяеми източници такси, поради което Държавата отговаря за
това бездействие на своя орган. В тази връзка, неоснователни са доводите на
ответника за неправилно тълкуване от страна на СРС на мотивите на решение №3 от
28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС. В решение № 84 от 10.06.2021 г. по
гр. д. № 2696/2020 г., ІІІ г. о. на ВКС и цитирана в него практика на други
състави на ВКС, е изяснено действието на горепосоченото конституционно решение
№3, според което при спор, основан на закон, обявен за противоконституционен с
решение на КС, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден
(невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага,
респ. не е следвало да бъде приложен, като това важи за неприключените
правоотношения и за приключените правоотношения, когато Народното събрание не е
изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с КРБ (чл. 22, ал. 4
ЗКС), включително за всяко съдебно производство, независимо дали е образувано
преди или след влизане в сила на решението на КС.
От приетата
пред СРС допълнителна съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
процесната сума от 24 725,51 лв., представлява част от удържаната такса за
второто тримесечие на 2014 г. от общо 36 124,75 лв., като същата е
постъпила по сметка на КЕВР, т.е. в Републиканския бюджет на 15.07.2014 г. като
включена в сумата от 20 788 923 лв. Следва да се отбележи, че въпреки
оспорването на ССчЕ от страна на ответника, няма основание същата да не бъде
кредитирана, тъй като вещото лице е работило по счетоводните записвания,
находящи се както в ищцовото дружество, така и в въз основа на тези в КЕВР.
С оглед
спецификата на противоправното поведение на ответника, произтичащо от
приемането на противоконституционни разпоредби в закон и удържането на суми по
силата на тези разпоредби, то и вредата за ищеца настъпва с влизане в сила на решение
№ 13/31.07.2014 г. на КС, т.е. 10.08.2014 г., когато нормите са загубили своето
действие.
Следователно ищецът
е претърпял имуществена вреда в размер на 24 725,51 лв. и същата е в пряка
причинно-следствена връзка от противоправната законодателна дейност на Народното
събрание, изразяваща се, както бе вече изяснено, в приемането на
противоконституционните разпоредби на чл. 35а-35в от ЗЕВИ, а също така и в
неизпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 от ЗКС да уреди
противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на тези
противоконституционни разпоредби. Ето защо и ответникът следва на основание чл.
49 ЗЗД да заплати претендираната сума под формата на обезщетение за намаляване
имуществената сфера на въззиваемото дружество с удържаната такса.
По своевременно
релевираното възражение за настъпила погасителна давност следва да се съобрази,
че приложим е общият петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД, а началният момент според
уреденото в чл. 114, ал. 3 от ЗЗД започва да тече от откриването на дееца. С
оглед приетото по-горе, че увреждането е настъпило от момента на влизането в сила
на решението № 13 от 31.07.2014 г. по к.дело № 1/2014 г. на КС, а именно на
10.08.2014 г., то от този момент до датата на предявяване на иска – 31.04.2019
г. не е изтекъл необходимият срок и вземането не е погасено по давност.
Тъй като
крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход
на спора на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение, като съдът намира за основателно възражението за прекомерност,
релевирано от въззивника, с оглед отсъствието на фактическа и правна сложност
на делото пред настоящата инстанция, поради което от претендираните 1620 лв. с
ДДС следва да се присъдят 1526,12 лв. с ДДС, изчислени по правилото на чл. 7, ал.
2, т. 4 от НМРАВ.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.07.2020 г., постановено по гр.д. №21070/2019
г. по описа на СРС, 34 с-в.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от М.НА Ф., със съдебен
адрес:***, да заплати на „А.” ЕООД, с ЕИК *******, със съдебен адрес ***, чрез
адвокатско дружество „Г.и П.“, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК,
сторените пред СГС разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 1526,12 лв. с ДДС.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.