№ 3582
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100502533 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.11.2021 год., постановено по гр.дело №18532/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 39 с-в, „П.Н.“ ЕООД е осъдено да заплати на М. П. Д.-К. по иск с правно
основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.02.2020
год. до окончателното й изплащане, изразяващи се в негативни емоционални и психически
изживявания, нарушена работоспособност, влошено здравословно състояние, неудобство,
срам, подкопан авторитет, в резултат на клеветнически твърдения в статия, публикувана на
28.02.2020 год. в www.pik.bg, със заглавие „Изгонена от министерски съвет управлява
милиони в Изпълнителна агенция по околната среда /Документи/“ и в статия, публикувана
на 30.04.2020 год. в www.pik.bg, със заглавие „Разкритие: Видна протестърка от кръга на
подсъдимия П. захапва 80 милиона лева в Агенцията за околна среда в остър конфликт на
интереси! Замесен е Ц.В. /документи/“, а именно: 1/ „изхвърлена най-позорно от
Министерския съвет лично от премиера Б.Б.“; 2/ „предрешавали изхода на обществени
поръчки за милиони до момента, в който се опитват да договорят обществена поръчка за
милиони, но плановете им са осуетени“; 3/ „Наглото дуо, вместо да се сниши и да е доволно,
че не е на топло, продължава да реди нагли схеми.“; 4/ „зад гърба на премиера, министъра
на МОСВ Е.Д. и бившия директор на ИАОС Г.Б.“; 5/ „М. Димитрова няма управленски
опит и не може да заема ръководни постове“; 6/ „Тези хора вредят на ВМРО и ГЕРБ“; 7/
„сменен изпълнителният директор на Агенцията по околна среда именно заради схемите на
1
Д.-К.“; 8/ „Напористата дама явно е с много сериозен гръб и протекции“; 9/ „Всички в
Изпълнителната агенция се молят кога ще свършат техните мъки и въпросната служителка
ще бъде освободена, с нейното назначение се свързват и едни от най-големите и масови
оставки в ИАОС, защото най-опитните и знаещи служители си тръгват или са позорно
изгонени. Още по-сладка за нея е трапезата на европейските проекти, където само за няколко
месеца без да работи дамата си докарва доход от близо 10 000 лева“; 10/ „Буди сериозно
притеснение фактът как тримата отново са назначени на благи постове“; 11/ „за 1 г. дамата
прави главоломна кариера, като се издига до зам.-изпълнителен директор и в този период
заплатата й е увеличавана няколкократно в нарушение на всички закони и правила“ и 12/
„Редно е министърът да провери как служител без опит и образование ще управлява един от
най-значимите проекти в министерството“, като искът е отхвърлен в останалата му част до
пълния предявен размер от 8 000 лв.; отхвърлени са и предявените от М. П. Д.-К. срещу „П.-
Н.“ ЕООД искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетения за
имуществени вреди за сумата от 71.28 лв., представляваща разходи за медикаменти за
подобряване на здравословното състояние на ищцата влошено от публикуваните статии и за
сумата от 112.80 лв., представляваща направени разходи пред нотариус с цел
удостоверяване на написаното в статиите, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от датата на увреждането – 05.05.2020 год. до окончателното им изплащане и
ответникът „П.Н.“ ЕООД е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 502.13 лв., а ищцата М. П. Д.-К. е осъдена да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 453.49 лв.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск за обезщетение за
неимуществени вреди, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „П.Н.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че СРС не бил обсъдил
всички доказателства по делото, като не бил взел предвид доводите на ответника.
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесните статии съдържат обидни
думи и клеветнически твърдения, като не бил разграничил кои от изявленията са обидни и
кои от тях са клеветнически. За да бъде ангажирана отговорността за клевета, трябвало да е
налице ясно, точно и конкретно твърдение за осъществен факт от действителността, като в
настоящия случай СРС избирателно бил анализирал само част от изявленията, но след това
бил присъдил обезщетение за всички 12 изявления. Съдебната практика била
последователна, че предположенията, създаването на различни версии и аналогии, изводите,
интерпретациите и другите проявления на субективна психическа и интелектуална дейност,
които правели от прочетеното и чутото, изказани мнения, съждения, оценки и внушения не
осъществявали състава на клеветата. Неправилно първоинстанционният съд не бил
кредитирал показанията на свидетеля Н.. Въз основа на тях било установено, че било
извършено журналистическо разследване, като всички обстоятелства, изнесени в статиите,
били представени и известни на общественото пространство от други лица и медии и в този
смисъл информацията, получена при журналистическото разследване на ответника било
потвърдена. Фактът, че преките източници на информация не били дали съгласие да бъдат
2
оповестени имената им и да потвърдят верността на изявленията като свидетелстват по
делото, препятствало ответника да проведе доказване на верността на процесните
твърдения, но нямало пречка да бъде извършено доказване и с косвени доказателства. По
делото не било доказано, че ищцата била претърпяла неимуществени вреди в размера,
определен от СРС. От показанията на свидетеля К.А. не било установено настъпването на
каквито и да било вреди. Освен това твърденията на влошаване на здравословното и
психологичното състояние на ищцата не подлежали на доказване с гласни доказателства, а
трябвало да се установят с медицински документи, респ. експертиза. Претендираното
обезщетение било със завишен размер. Освен това ищцата била публична личност и
обществена фигура и следвало да търпи критика в по-голяма степен от обикновените
граждани. А и според дадените тълкувания по дела, разгледани пред ЕСПЧ, свободата на
словото включвало също така възможно прибягване до определена степен на преувеличение
или дори провокация; свободата на словото важала в еднаква степен, както за политически
въпроси, така и до всички други въпроси от обществен интерес; задължително следвало да
се вземе под внимание, че в качеството си на публично лице, адресатът неизбежно и
осведомено се излагал на близко наблюдение на всяка негова дума и действие, както от
журналистите, така и от цялото общество – следователно той трябвало да проявява по-
висока степен на толерантност, като тя трябвало да бъде по-голяма при политиците,
останалите публични лица, като най-голяма защита на честта и достойнството трябвало да
получат частните лица; когато, изразите употребени от граждани, били насочени към борба с
обществено неприемливи явления и били част от дебат по въпроси от значителен обществен
интерес била допустима и употребата на „твърд“, „агресивен“, „неприятен език“.
Следователно процесните изрази били проявна форма на свободата на словото и не
надхвърляли пределите на необходимата и допустима критика. Освен това изнесената от
ответника информация по отношение на ищцата, била получена от друг източник и
представлявало предаване на получена от друг източник информация, а не лично твърдение
за осъществен факт, който може да бъде проверен за вярност. Негативните оценки за
определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не
пораждали отговорност, ако не засягали достойнството на личността /т.е. ако не
осъществявали състава на престъплението обида/. Процесните изявления не били нито
клеветнически, нито обидни и без значение било дали ищцата се била почувствала
наклеветена или обидена. Касаело се за коментар, мнение и препредаване на информация от
друг източник. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата М. П. Д.-К. счита, че решението на |СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че първоинстанционният съд бил
разграничил понятията клевета и обида, като правилно бил приел, че факти с неверни данни
и данни с негативен подтекст могат да засегнат граждански и човешки права, какъвто бил
процесният случай. За субективните мнения също можело да бъде ангажирана отговорност,
ако представлявали обида, както и в частност. В процесните статии се съдържали
клевентически и обидни изявления, позорящи личността на ищцата, като СРС бил посочил,
3
че в статиите били използвани методи и похвати, с които се целяло засилване на
внушението по отношение на ищцата. Показанията на свидетеля Н. били обсъдени, но
първоинстанционният съд не бил кредитирал тезата за добросъвестно журналистическо
разследване. За осъществяването на такова разследване по делото не били ангажирани
доказателства от страна на ответника. Ищцата не била „публична личност“, не била
обществена фигура и не била от кръга на лицата, посочени в чл. 6, ал. 1 ЗПКОНПИ.
Търпените от ищцата вреди били доказани по делото въз основа на показанията на
свидетелите К.А. и К.К.. Размерът на присъденото обезщетение бил справедлив. Правилно
СРС бил приел, че когато авторът на публикациите бил предоставил информация, като
преразказана, без да е посочен източникът й или като изходяща от трето лице, без в
действителност то да я е предоставило на конкретния журналист или издател, то именно
последните отговаряли за верността й като за собствени изявления, както било и в частност,
с оглед липсата на доказателства за противното. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да
се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната
цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
4
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на
деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес,
субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В разглеждания случай ищцата се позовава на увреждащо поведение на служител
/служители/ на ответника, изразяващо се в публично разгласяване на отрицателни оценки и
мнения за неговата личност, които са унизителни и разгласяването на позорни обстоятелства
– осъществено съответно на 28.02.2020 год., чрез публикуването на статия в www.pik.bg, със
заглавие „Изгонена от министерски съвет управлява милиони в Изпълнителна агенция по
околната среда /Документи/“ и на 30.04.2020 год., чрез публикуването на статия в
www.pik.bg, със заглавие „Разкритие: Видна протестърка от кръга на подсъдимия П. захапва
80 милиона лева в Агенцията за околна среда в остър конфликт на интереси! Замесен е Ц.В.
/Документи/“.
Безспорно е във въззивното производство, че ответното дружество е издател на
информационна страница в интернет сайт www.pik.bg, в която са били публикувани
процесните статии, с автори негови служители.
Като издател на вестника, ответникът определя характера и съдържанието на
публикуваните материали, има качеството на възложител на работа и носи отговорност по
чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени при изпълнението на тази работа. Въпросът кой е авторът
на статията е без значение за отговорността на издателя.
При осъществения анализ на съдържанието на процесните изявления въззивният съд
приема следното:
Свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се
засягат други конституционни ценности – каквито са доброто име и правата на другите
граждани. Следователно въпросът за баланса при упражняването на конституционно
гарантираните права може да бъде решен след конкретна преценка на всеки случай.
Прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България свобода на печата и
другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната
общност да бъдат информирани по въпроси, които представляват интерес. В нейното
съдържание не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни,
засягащи лични граждански и човешки права и не предпоставя налагане на негативен
подтекст /виж Решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., III г. о., ГК,
Решение № 484 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., III г. о., ГК/.
Едно изявление е противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му
в обществото и доколкото това изявление не е вярно. Това е така, тъй като съгласно чл. 39,
ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява мнение и да го
разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
Обективният критерий за ограничаване на това основно права на гражданите е въведен в ал.
5
2 на посочения текст, а именно – това право не може да се използва за накърняване на
правата и доброто име на другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на личността е
правно значима ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като
субективно право от категорията на абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от
Конституцията/.
Казването или извършването на нещо унизително за честта и достойнството на другиго
в негово присъствие е противоправно деяние – обида /чл.146, ал.1 от НК/. Съответно
разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на
неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета /чл.147, ал.1 от НК/. С тези
деяния се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена
оценка за личността му, неговата самооценка.
Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в
обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е
обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца
оценка е основателна. Обидата може да се осъществи както устно, така и писмено, като е
необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче,
мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява
престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението
между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого и обидата.
За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят
достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни
и цинични. Обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, докато мнението, макар и
негативно, представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на
личност или събитие.
СГС приема, че изразите „Наглото дуо, вместо да се сниши и да е доволно, че не е на
топло, продължава да реди нагли схеми.“ /3/; „зад гърба на премиера, министъра на МОСВ
Е.Д. и бившия директор на ИАОС Г.Б.“ /4/; „Тези хора вредят на ВМРО и ГЕРБ“ /6/;
„сменен изпълнителният директор на Агенцията по околна среда именно заради схемите на
Д.-К.“ /7/; „Напористата дама явно е с много сериозен гръб и протекции“ /8/; „Буди сериозно
притеснение фактът как тримата отново са назначени на благи постове“ /10/ и „за 1 г. дамата
прави главоломна кариера, като се издига до зам.-изпълнителен директор и в този период
заплатата й е увеличавана няколкократно в нарушение на всички закони и правила“ /11/ са
обидни. Не се касае просто за негативна оценка на личността и поведението на ищцата във
връзка с дейността й като директор на Дирекция „Финанси, правно обслужване,
администрация и човешки ресурси“ при Изпълнителна агенция по околна среда /ИАОС/ и
заместник изпълнителен директор на ИАОС, а са изрази, пряко насочени и целящи да уязвят
нейните чест и достойнство. В тази връзка следва да се отбележи, че от значение са не само
употребените конкретни думи и изрази, изведени от общия контекст и разглеждани
поотделно, но и цялостното внушение на статиите, общото впечатление и замисъл. Предвид
изобилстващите еднозначно негативни изрази се налага изводът, че процесните статии с
6
целия си смисъл и контекст представят ищцата като лице, което се занимава с неморални и
обществено неприемливи дейности, злоупотреби, което е основание за санкция.
Действително, както вече бе посочено, не всяка негативна или експресивна оценка може да
се приеме за обидна, но със сигурност обидна е оценката, която чрез позорящо внушение
създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия, поради което отговорност
може да се носи и за оценъчни съждения и мнения, ако те съдържат такива обидни изрази,
както е в частност.
Разгласяването на позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице за
такова обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното
обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт за пострадалия, отнасящ се
до минали или настоящи прояви от личния му живот или неговата професионална
реализация /брачна изневяра, побой, тормоз над близки, отсъствие от работа, немарливо
изпълнение на служебните задължения и др./, укорим от гледна точка на общопризнатите
морални норми или отразяващ отрицателни качества на субекта, характеризиращи го
негативно /мързелив, корумпиран, страдащ от алкохолизъм, наркомания и др./, който е от
естество да накърни доброто му име в обществото, да компрометира честта и достойнството.
В този смисъл твърдението за позорното обстоятелство трябва да е ясно и да съдържа
информация за времевите му и пространствени параметри и всички релевантни детайли,
която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите
се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива,
които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че
тези обстоятелства са безспорен факт. И това е предпоставено от необходимостта за
установяване на неговата достоверност, подлежаща на доказване в гражданския процес. В
този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната
интерпретация на тези факти. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат
съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други
форми на субективна психическа дейност.
Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която
е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на
абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/. Поради това всякакви
твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат
честта и достойнството й. Ако обаче са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат
на проверка за вярност – те съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само
твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата.
В частност настоящият съдебен състав счита, че останалите процесни изрази клеветят
ищцата – те най-общо са свързани с професионалната й непригодност, неизпълнение на
служебни задължения/злоупотреба със служебно положение, загуба на работодателско
доверие. В тях се съдържа еднозначно конкретизиране на личността на ищцата, като
изнесените факти противоречат на обществената оценка на личността й. Следователно като
7
предмет на иска са въведени обстоятелства, което не сочат лично субективно преживяване и
възприятие на ищцата, а са обективно отразени факти, които се съдържат в статиите и могат
да бъдат извлечени от нея без субективно съждение или предубеждение. По делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства, че ищцата е била дисциплинарно уволнена, че
по отношение на нея са били предприети действия за ангажиране на наказателната и/или
дисциплинарната й отговорност във връзка с изпълнение на трудовите й функции в областта
на обществените поръчки, че е участвала в изготвянето на документи във връзка с обявени
обществени поръчки, че не притежава изискуемите образование, квалификация и опит за
длъжностите, които е заемала, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника,
съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Следователно разпространените фактически
твърдения са неверни, като в случая не е оборена презумпцията за вина, поради което и
издателят носи отговорност, доколкото засяга неблагоприятно ищцата и не е положил
дължимата грижа преди изготвянето/публикуването на процесните статии да провери
достоверността на разпространената информация – в съответствие с правилата на добрата
журналистическа практика. Данни за противното не се съдържат и в показанията на
свидетеля Ч.И. Н. /служител на ответното дружество/, доколкото същият изрично сочи, че в
края на м.февруари 2020 год. по пощата на медията, на която ответникът е издател, бил
получен от негови източници конкретен материал за уволнението на ищцата, като била
извършена проверка за това дали ищцата е била уволнена и причините за това, дали се
занимава с обществени поръчки, а същевременно е видно от приетите като доказателства по
делото заповеди на изпълнителния директор на ИАОС, че трудовите правоотношения за
длъжността „заместник изпълнителен директор“ на ИАОС и за длъжността „директор на
дирекция“, заемани от ищцата, са били прекратени по взаимно съгласие на страните, а от
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля К.В.А.в, че документите по
обществените поръчки са били изготвяни единствено от служители от специализираната
администрация, които са изготвяли техническите спецификации, критериите за подбор и
методиките. Следователно изводите на СРС за противоправност и виновност на деянията са
обосновани.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че няма правни
норми за начина, по който журналистите трябва да извършват проверка на
неблагоприятните за другиго факти, когато за опозоряващи, преди да ги разпространят.
Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил
потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната
проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В
този случай, а/респ. издателят/ не отговаря за причинените вреди. Разпоредбата на чл. 10, т.
1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително
разпространяването на информация и идеи без намесата на държавните власти. Нормата не
дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други
лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя за се отстоява.
Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация,
за да нанасят обиди и да клеветят /в този смисъл Решение № 85 от 23.03.2012 год. на ВКС по
8
гр. дело № 1486/2011 год., IV г. о., ГК/. Стандартът да добросъвестна журналистическа
практика се счита за постигнат, когато способът за набиране на сведенията за дадено лице с
достатъчна конкретика е бил доказан по делото, макар и без персонализиране на източника,
но пък с обособяване на конкретен кръг лица, група, общност или принадлежност.
Доказани са и останалите предпоставки за уважаване на иска по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД – настъпили вреди, изразяващи се в негативни емоционални и психически
преживявания, нарушена работоспособност, влошено здравословно състояние, неудобство,
срам, подкопан авторитет /както се твърди и в исковата молба/ и причинна връзка. С
показанията на разпитаните по делото свидетели К.В.А.в и К.К.К., които подлежат на
кредитирани като ясни, убедителни, житейски логични и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, са установени претърпените от ищцата неимуществени
вреди в резултат на отразеното в статията.
Причинените при деликт вреди поначало се обезщетяват парично, като на поправяне
подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 51,
ал. 1 ЗЗД. Досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените вреди и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на
съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това
обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на
Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства могат да начина на извършване на
увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и
пр.
Настоящият съдебен състав счита, че присъждането на 4 000 лв. би било справедливо по
размер обезщетение за търпените неимуществени вреди, до който и размер релевираната
претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането /чл. 84, ал. 3 ЗЗД/, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
В тази връзка следва да бъдат отчетени, от една страна, броя и вида на обидните и
клеветническите изрази, установената тежест на вредите – отражението на процесните
изрази върху поведението на ищцата и обстоятелството, че същите са били разпространени
пред неограничен кръг от лица чрез онлайн издание, както и обществено-икономическите
условия в страната към датата на деликта. Дори и ищцата да е следвало да понася засилен
обществен интерес и да търпи повече укори с оглед длъжността, която е изпълнявала, следва
да се посочи, че по принцип свободата на изразяване на мнение и оценка за публични
личности и дейността им не е безгранична, а ограничена до възможността да бъдат
засегнати неоправдано честта и достойнството на конкретна личност чрез нанасяне на
обида, респ. оклеветяване – в този смисъл виж Решение № 50118 от 10.11.2022 год. на ВКС
9
по гр. дело № 4583/2021 год., I г. о., ГК. Отделно от това следва да се има предвид, че в
случаите на причиняване на неимуществени вреди с няколко деяния, които са свързани
помежду си, обезщетението се определя глобално при отчитане на кумулирания ефект от
отделните деяния /виж Решение № 204 от 12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., IV
г. о., ГК/. От друга страна по делото липсват данни за изразени конкретни негативни
нагласи спрямо ищеца от трети лица и за особена продължителност на претърпените
негативни преживявания. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално
удовлетворение – признаване, че действията на служители на ответника са противоправни, и
отговорността му за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на
действително претърпените вреди. От значение е и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта“ до голяма степен
отразява обществената оценка на засегнатите нематериални ценности, а в сферата на
последните равенството в обществото намира най-чист израз /виж Решение № 50118 от
10.11.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4583/2021 год., I г. о., ГК/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200
лв. /с ДДС/.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.11.2021 год., постановено по гр.дело №18532/2020
год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „П.Н.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“******* *******, да заплати на М. П. Д.-К. с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11