№ 494
гр. Варна, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 19 СЪСТАВ, в публично заседание на втори
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Кристиана Кръстева
при участието на секретаря Теодора К. Кирякова Костадинова
като разгледа докладваното от Кристиана Кръстева Гражданско дело №
20213110105250 по описа за 2021 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422
ГПК вр. чл. 240, ал.2 ЗЗД от „П. К. Б.” ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр.С., бул. „Б.”**** срещу АНТ. Й. АТ., ЕГН********** с адрес гр. Б., ж.к. „М.“ *** за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува
вземане срещу ответника за сумите, както следва: 1913,23лева, представляваща неизплатена
главница по договор за револвиращ заем № **********/23.10.2013г.; 4201,07лева
представляваща договорно възнаграждение за периода 13.03.2015г. – 13.02.2018г.;
50,95лева, представляваща обезщетение за забава за периода 14.05.2014г.-13.02.2018г.;
766,83лева, представляваща обезщетение за забава за периода 13.02.2018г.-14.12.2020г. вкл.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 15.12.2020г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 262385/16.12.2020г. по ч.гр.д. № 16136/2020г. по
описа на ВРС, на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На
23.10.2013г. с ответницата е сключен договор за потребителски кредит № **********. Въз
основа на него, финансовата институция е отпуснала на ответницата сумата от 2000 лева,
преведена по посочена от нея банкова сметка на 24.10.2013г. Връщането на сумата е
следвало да стане в срок до 48месеца съобразно погасителен план с падеж 13-то число на
месеца и размер на погасителната месечна вноска от 168,01лева. На 10.04.2014г. бил
сключен анекс към договора, като страните се договорили да бъдат отложени три
погасителни вноски, с което бил коригиран погасителния план и вноските се проминили от
48 на 51бр. Крайният срок за връщане на отпуснатия кредит бил дата 13.02.2018г. Твърди се,
че страните са уговорили ГПР от 146,24% и ГЛП от 98,52%. Посочва, че ответницата е
извършила плащане на 12 пълни вноски и една непълна, последната от които с дата
08.02.2017г. С общо платените от нея суми, със сумата от 2059,65лева е погасена главница,
със сумата от 14,40лева е погасено задължение за лихва забава. Съгласно ОУ на договора,
ответницата дължи договорно възнаграждение, което е било предварително определено в
договора и плащането му е разсрочено съгласно погасителния план. И доколкото ответникът
не е извършил плащане на вноските съобразно уговореното в договора, дължимото такова е
1
в размер на 4201,07лева. С изтичане срока на договора обаче е настъпила и изискуемостта
на вземането по него в цялост. Молбата е за уважаване на исковата претенция. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Исковете се оспорват, като недопустими, поради извършено плащане на сумите по тях и
като несонователни. Оспорва се действителността на сключения договор, поради неспазване
изискванията на чл.11 ал.1, т. 10 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави. Сочи
да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото липсвала ясно разписана
методика на формиране на ГРП. Отделно размерът на ГПР от 146,24% надвишавал
многократно размера на законната лихва. Предвид неспазване изискванията на чл.10, ал.1,
чл. 10 се сочи договорът да е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК. Навеждат се твърдения за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради накърняване на добрите нрави,
доколкото надхвърля с над 3 пъти законната лихва. Твърди че договорът е сключен във
вреда на потребителя по см. на чл. 143 ЗЗП. Твърди, че по отношение на вземанията е
изтекла погасителна давност за всяко едно от тях. Искането е за отхвърляне на исковата
претенция и присъждане на разноски.
В проведеното открито съдебно заседание ищцовото дружество, редовно уведомено
чрез процесуален представител с писмено становище поддържа исковата молба, оспорва се
отговора на исковата молба и е представен списък по чл. 80 ГПК. Ответникът редовно
уведомен чрез процесуален представител не се явява и не изпраща представител.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, и приложимите материални норми, съдът приема за
установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК и
съединени с него осъдителни претенции с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.1
ЗЗД.
Предмет на исковата претенция по установителния иск е сума, представляваща
непогасено задължение- главница по договор за револвиращ заем №**********/23.10.2013г.
Правният интерес от търсената защита се извежда от предходно развило се заповедно
производство по ч.гр.д. № 16136/2020г. по описа на ВРС, по което е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответникът е възразил в срока по чл. 414 ГПК.
По делото са приобщени материалите по ч.гр.д. №16136/2020 г. по описа на ВРС, от
което се установява, че в полза на ищеца в настоящото производство е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумите от 1913,23 лева,
представляваща главница по договор за револвиращ заем № **********/23.10.2013г., ведно
със законната лихва считано от подаване на заявлението – 15.12.2020г. до окончателното
погасяване на вземането; 4201,07лева, представляваща договорна лихва за периода
13.03.2015г. до 13.02.2018г.; 50,95лева, представляваща обезщетение за забава за периода
14.05.2014г. до 13.02.2018г.; 766,83лева, представляваща законна лихва за периода
13.02.2018г. до 14.12.2020г., както и сумата от 188,64лева, представляваща сторени в
заповедното производство разноски.
Така очертаният предмет на спора, възлага в тежест на ищеца установяване на
следните твърдяни от него факти относно съществуване на спорното право: валиден договор
за револвиращ заем № **********/23.10.2013г. по който е предоставил на ответника сума
пари и нейния размер; настъпил падеж на задължението в цялост; дължимост на
възнаградителна лихва и нейния размер; изпълнение на задълженията, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата
писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят и индивидуалното договаряне
на условията по договора; договаряне размера на лихвата в съответствие с типични разходи
2
на кредиторите и обичайна печалба.
От ангажираните по делото писмени доказателства, неоспорени от ответника се
установява следното:
На 23.10.2013г. е сключен процесният договор за револвиращ заем при посочени от
ответника параметри - в размер на 2000лева със срок на издължаване 48месеца, падеж на
месечната вноска 13-то число на месеца, месечна вноска в размер 168,01лв. и при годишен
процент на разходите 146.24% и годишен лихвен процент 98.52%. Общо дължимата сума по
договора, ведно с договорното възнаграждение, е в размер на 8171,93 лева.
На 10.04.2014г. ответницата А. е поискала писмено промяна на погасителния план, с
искане да бъдат отложени три погасителни вноски, - номер 6, 7 и 8, които е трябвало да
бъдат заплатени в края на погасителния план. С предоставения по делото Анекс № 1 към
договор за револвиращ заем № **********/23.10.2013г. е определен нов коригиран
погасителен план, като погасителните вноски се променят от 48 на 51 броя. С подписване на
договора и изрична декларация към него, ответникът е удостоверил съгласието си с ОУ към
договора и получаване екземпляр от тях. Удостоверено е получаването на стандартен
европейски формуляр към договора и допълнителна преддоговорна информация към него.
Усвояването на отпуснатата сума по договора е извършено чрез банков превод на
24.10.2013г. по посочена от кредитополучателя банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД, в
доказателство за което е представено преводно нареждане. Следователно, между страните е
възникнало валидно заемно правоотношение с посочените параметри, по което ответникът е
получил заем в размер на 2000лева.
Неоснователно се явява възражението на ответника за погасяване по давност на
задълженията му, произтичащи от процесния договор. Според чл.430, ал.1 от ТЗ с договора
за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена
цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. В случая срокът на кредита е изтекъл на
13.02.2018г. и от тази дата започват да текат давностните срокове за вземанията на ищеца.
Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК -15.12.202г. ,вземанията на ищеца са били изискуеми, доколкото на 13.02.2018г. е
изтекъл срокът на кредита.
Възражението на ответника за недействителност на договора поради нарушаване на
изискванията на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК съдът приема за основателно. В разпоредбата на чл.
11 от ЗПК е посочено съдържанието на договора за кредит и са предвидени задължителни
реквизити, които то следва да включва като условия за усвояване на кредита, начин на
формиране на лихвен %, условия за издължаване, съдържание на погасителния план,
информация за дължимите плащания и т.н. В процесния договор обаче единствените данни
за тази информация се съдържат в раздел VI- „Параметри на договора“, от съдържанието на
който обаче потребителят не може да прецени икономическите последици от договора, а на
същия като по-слабата страна в това правоотношение законодателят е предоставил
съответни стандарти за защита. На първо място, изисква се информацията да е ясна,
разбираема и недвусмислена, а от посочените числа в раздел VI не се разбира какво точно се
включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата и оттук
потребителят е поставен в неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за
конкретните условия по кредита. В процесния договор кредиторът е посочил само като
абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР. Липсва ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите, като по този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт. Дължимостта му е уговорена в чл.4 от ОУ, като размерът на това
възнаграждение е предварително определен на база лихвения процент по договора и
плащането му е разсрочено на вноски съобразно погасителен план. То се дължи за срока на
3
действие на договора, т.е в рамките на въведения период от 13.02.2014г. до 13.02.2018г.
/когато изтича срока на договора/. В т. VI „Параметри“от договора е предвидено, че ГЛП е
98,52% или лихвен процент на ден 0,27%. Възнаградителната лихва представлява
възнаграждение за ползваните пари, уговаряването й е допустимо в ЗПК и е включено в
общия разход по кредита на потребителя. Липсват императивни норми регламентиращи
максималния размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на договора.
Доколкото обаче се касае за потребителски договор, то прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода
на договаряне търпи ограничение ползвайки се от защитата на специалните закони - ЗЗП и
ЗПК и това са „добрите нрави“. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
пр.3 ЗЗД е налице именно тогава, когато се нарушава правен принцип, какъвто е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения. Целта на спазването му,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Затова и максималният размер на
лихвата, било възнаградителна, било за забава, е ограничен. Обратното би означавало
икономически по - слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като
недостигът на материални средства за един субект да се използва за облагодетелстване на
друг. В този смисъл, по договорите за заем обичайната минимална цена за ползване на
заетите средства е законната лихва, т.е 10% годишно. В случая е видно, че уговореният
лихвен процент е 98,52%, при ГПР от 146,24%. Съдът намира, че размерът на тази лихва
противоречи на добрите нрави, поради което същата се явява нищожна на основание чл. 26
ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Няма спор по това, че страните по един договор по смисъла
на чл. 9 от ЗЗД могат свободно да определят неговите условия, но свободната им воля е
ограничена както от повелителните разпоредби на закона, така и от добрите нрави. Добрите
нрави са неписани правила и норми, но в определени случаи законодателят може да включи
същите в действащото законодателство. Това е възможно и в случаите, когато с действията
си определени субекти накърняват добрите нрави. В тази връзка след сключването на
процесния договор са приети изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014г. Със
същите е въведена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на МС на РБ. Видно от мотивите за това изменение
(изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014г. на законопроекта за
изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014г., 42-
то НС) законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на „бързи” небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност (влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост) или ниска информираност и на професионалните
заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от
неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Настоящият състав на съда намира, че до
тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било
регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но общественият
морал не е допускал злоупотреба с договорната свобода, при която икономически по-
силният участник в оборота (в случая търговец, разполагащ със свободни средства
предназначени за извличане на печалба) да налага на по-слабия си клиент(търсещ спешно
финансиране извън специализирания банков пазар) условия при които да реализира
необосновано висок приход, чрез добавяне на неясни по вид разходи към икономически
обоснования размер на цена на рисково кредитиране. Допускането на търговия, в която се
планират отнапред като загуби преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се
цели компенсирането им с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца
несъмнено представлява несправедливо третиране на участниците на пазара. При такова
определяне на цените на предоставената услуга или търговецът се освобождава от грижата
да договаря разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички свои
4
клиенти, като прехвърля с високата цена на малкото платежоспособни длъжници риска от
неизпълнение на мнозинството или (при полагане на съответната грижа и подбор на
предимно платежоспособни клиенти) си осигурява източник на приход значително
надхвърлящ както разходите за дейността му, така и обичайната печалба, без да предоставя
насрещно каквато и да е престация над обичайно банково кредитиране. Именно този
обществено неприемлив резултат е наложил и по-новата законодателна уредба. Съдът
заключава, че и преди нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да
се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите
съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
От горното може да се направи извод за това, че договорът е сключен при определен
само от търговеца размер на възнаградителната лихва, без потребителят да е изразил
съгласие или да е направил предложение по отношение на годишния лихвен процент и
годишният процент на разходите, които параметри определят възнаградителната лихва. Така
по начина, по който е бил сключен въпросният договор за потребителски кредит, следва, че
същият е поставил в неблагоприятно положение потребителя спрямо финансовата
институция, отпускаща му заема и предвидила неравноправни договорки за
възнаградителната лихва, поради което договорът се явява недействителен на основание чл.
143 от ЗЗП, вр. чл. чл. 24 от ЗПК. Като такъв, по смисъла на чл.23 от ЗПК, потребителят по
този договор е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва. В
случая получената сума от 2000 лева, видно от приложеното по делото извлечение по сметка
към ДРЗ **********, ответникът по делото е направил дванадесет пълни погасителни
вноски и една непълна. Ответникът е извършил плащане по договора в размер на общо
2072,03 лева. С тази сума ищецът е отнесъл 86,77 лева в погашение на главница, 1970,86
лева в погашение на договорното възнаграждение, а сумата от 14,40 лева е отишла за
погасяване на лихвите за забава по кредита, на основание т.10.1 от ОУ на договора. Поради
това, съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, искът е основателен за останалата непогасена
главница в размер на 1913, 23лева, тъй като ответникът не доказва да е погасил дълга,
поради което претенцията за неиздължена главница е доказана по основание. Върху сумата
то 1913,23лева следва да се изчисли и претендираното от ищеца обезщетение за забава,
което изчислено от съда чрез програмен продукт „Апис Финанси“, се явява на 403,91лева за
периода от 13.02.2018 - 13.03.2020 и на 81,84 лева за периода от 14.07.2020 - 14.12.2020; /в
периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020 г. не е начислявана законна лихва с огледа
разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИП/. При тази фактическа обезщетението за забава е
дължимо до размера от 485,75лева, като за горницата над тази сума до пълно претендирания
размер от 766, 83 лева, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претендираната от ищеца лихва за забава в размер на 50,95лв. за
периода 14.05.2014г. до 13.02.2018г, съдът намира същият за неоснователен поради
следните съображения: посочено е от ищеца, че лихвите за забава са заплатени и сумата от
„50,95 лева“ лихва за забава е техническа грешка, но с уточнителна молба вх.№
5852/28.01.2022 г. отново е направено искане за постановяване на решение, с което да се
установи, че ответникът дължи сумата от 50,95 лева лихва за забава. С уточнителна молба от
07.05.2021 г. ищецът пояснява, че от начислените лихви за забава в общ размер на 14,40
лева са заплатени 14,40 лева от ищеца. Тези твърдения на ищеца съдът цени като признание
на неблагоприятен факт, при условията на чл.175 от ГПК. Доколкото признанието не
обвързва съда да приеме за доказано признатото, а трябва да го прецени с оглед на всички
обстоятелства по делото, следва да се посочи и че ищеца не е доказал претенцията в размер
на 50,95 лв. - обезщетение за забава за периода 14.05.2014г. до 13.02.2018г и поради това
искът в тази му част следва да се отхвърли, като неоснователен.
По разноските: и двете страни са направили искане за присъждането им.
5
На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски.
Представен е списък по чл. 80 ГПК, съобразно който реализираните такива в настоящото
производство са - 205,93лева за държавна такса и претендирано юк. възнаграждение. По
отношение на юрисконсултското възнаграждение, съдът намира, че същото следва да бъде
определено в размер на 100лева за исково производство, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 ГПК. Така общият размер на разноските е
305,93 лева. Съобразно уважената част на исковата претенция в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер на 105,87лева.
Съобразно т.12 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в полза на ищеца следва да се
присъдят и сторените от него разноски в заповедното производство съобразно уважената
част на исковата претенция. Претендират се 138,64лева за платена ДТ и юк. възнаграждение,
определено от съда в размер на 50лева. Предвид частично уважаване на исковата претенция,
заявена с иска по чл. 422 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в общ
размер на 65,28лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът също има право на разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Претендират се такива за адв. възнаграждение в размер на
680лева за исковото производство и 300лв. адв. възнаграждение за заповедното
производство. По отношение на направеното от ищеца възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, съдът намира възражението за частично
основателно. Процесуалното представителство осъществено от процесуалния представител
на ответника се е изразило в подаване на възражение по 414 ГПК в заповедното
производство и подаване на отговор на исковата молба. Видно от представения списък по
чл. 80 ГПК (л. 42 от делото) адвокатския хонорар е в размер на 680лв., като минималният
размер, определен по реда на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е в размер на 674,05лв. Възнаграждението за исковото
производство не се явява прекомерно, тъй като надвишава нормативния минимум едва с
разлика от 5.95лв., която не би могла да обуслови необходимостта от редукцията му по реда
на чл. 78, ал. 5 ГПК. Възражението за прекомерност за претендираното адвокатско
възнаграждение следва да се уважи за заповедното производство. Видно от представени
списък по чл. 80 ГПК (л. 28 от ч.гр.д № 16136/2020) дължимият адвокатски хонорар е 300лв.
Съдът, след като съобрази задължителните указания в т.12 от ТРОСГТК 4/2013 год.,
съгласно което сезираният с установителен иск по чл. 422 ГПК съд при определяне на
отговорността за разноските следва да отчете както направените разходи за защита в
исковото, така и в заповедното производство, намира че извършеното процесуално действие
по подаване на възражение по чл.414 ГПК, за техническо по своята същност и предвидимо
по своя резултат, което води до извода за значителна несъразмерност на претендирания
размер на адвокатско възнаграждение. В случая по аналогия следва да намерят приложение
нормите предвидени в чл.6 от Наредба № 1/2004 г. възнаграждения за съвет, а именно т.5 за
изготвяне на други молби. Тези действия на адвоката са най-близко до действията му по
подаване на възражение по чл.414 от ГПК и дължимото за тях възнаграждение е в размер на
50 лв. в настоящия случай.
Така общият размер на разноските сторени от ответника в заповедното и исковото
производство е 730лева, за адвокатско възнаграждение. Съобразно отхвърлената част на
исковата претенция в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на
444,67лева за исковото производство и 32,70лева за заповедното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че в полза на ищеца
6
„П. К. Б.” ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Б.” ***
съществува вземане срещу ответника АНТ. Й. АТ. , ЕГН********** с постоянен адрес гр.
Б., ж.к. „М.“ *** за сумите както следва: 1913,23 лева, представляваща неизплатена
главница по договор за револвиращ заем № **********/23.10.2013 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 15.12.2020г.
до окончателното изплащане на задължението; сумата от 485,75лева, представляваща
обезщетение за забава за периода 13.02.2018г. до 14.12.2020г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата от 4201,07лева - договорно възнаграждение дължимо за периода от 13.03.2015г. до
13.02.2018г., за сумата от 50,95 лева - обезщетение за забава за периода 14.05.2014г. до
13.02.2018г. и за разликата над 485,75лева до предявения размер от 766,83лева -
обезщетение за забава за периода 13.02.2018г. до 14.12.2020г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 262385/16.12.2020г. по ч.гр.д. № 16136/2020 г. по
описа на ВРС, на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА АНТ. Й. АТ. , ЕГН********** с постоянен адрес гр. Б., ж.к. „М.“ *** ДА
ЗАПЛАТИ на „П. К. Б.” ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С., бул.
„Б.” *** сумата от 105,87лева, представляваща сторени в исковото производство разноски,
съразмерно с уважената част от иска и сумата от 65,28лева, представляваща направени в
заповедното производството по ч.гр.д. № 16136/2020г. на ВРС съдебно-деловодни разноски,
на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА „П. К. Б.” ЕООД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на АНТ. Й. АТ. ,
ЕГН********** с постоянен адрес гр. Б., ж.к. „М.“ *** сумата от 444,67лева,
представляваща сторени в исковото производство разноски, съразмерно с отхвърлената част
от иска и сумата от 32,70лева, представляваща направени в заповедното производството по
ч.гр.д.№ 16136/2020г. на ВРС съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВОС в двуседмичен срок, считано от
връчване на съобщението за обявяването му, ведно с препис от съдебния акт.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7