Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 14021 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Г.К.“ ЕООД срещу решение № 162686/10.07.2019
г., постановено по гр. д. № 65278/2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 81-ви
състав, с което е осъден да заплати на ищеца „М.“ ООД сумата от 7 800 лева, представляваща
изплатено авансово възнаграждение по договор от 30.10.2013 г., подлежащо на
връщане на основание чл. 3, изр. 2 от договора, ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 1 493,65 лева, представляваща законна лихва за
забава върху главницата за периода от 21.11.2016 г. до 09.10.2018 г.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост
на обжалвания съдебен акт, който се намира за поставен при допуснати нарушения
на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че противно на възприетото от
районната съдебна инстанция, от представената по делото справка от СРМ
системата на „Г.К.“ ЕООД /неоспорена от ищеца/ се установява, че ответникът
точно и добросъвестно е изпълнил всички свои задължения по процесния договор,
като за неговия срок е извършен периодичен преглед и мониторинг на всички
програми за финансиране в сферата на дейност на възложителя и са предлагани и
обсъждани редица програми и варианти за кандидатстване за финансиране, които
надхвърлят заложените по договора осем възможности за изготвяне на проект.
Твърди се, че във връзка с договорните взаимоотношения между представители на
двете дружества са осъществявани множество срещи, на които на ищеца е
представяна детайлна информация за програмите, но последният не е взел решение
за кандидатстване по която и да е от тях и по този начин не е изпълнил
собствените си задължения по договора – чл. 10 от същия, за оказване на
необходимото съдействие на ответника. Излага се, че в нарушение на
процесуалните правила СРС не е указал на „Г.К.“ ЕООД, че не сочи доказателства
за твърдението си, че е изпълнил задълженията си по процесния договор, като
неправилно не е уважил и искането му да установи това обстоятелство със
свидетелки показания. Счита се, че атакуваният съдебен акт е и недопустим,
доколкото е разгледан иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а не както е
посочено в исковата молба – такъв по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Предвид наведените съображения
се отправя искане въззивният съд да отмени решението на районната съдебна
инстанция и да постанови ново, с което да остави без уважение предявените от
ищеца искове като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия,
в който се излагат подробни съображения за неоснователност на същата и се
намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно, поради което се
отправя искане за неговото потвърждаване. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд,
съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователни са
доводи на жалбоподателя за недопустимост на атакувания съдебен акт поради неправилно
дадена от районната съдебна инстанция правна квалификация на спора. Постоянна е практиката на ВКС, че
едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които
делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено
въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е
бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална
предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният
съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка,
обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи
служебно.
Ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите
обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се
индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято
защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска
въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум /в
този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979 г., решение № 51/07.04.2009 г. по т. дело №
623/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 176/03.11.2010 г. по т. дело № 118/2010
г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 186/26.11.2010 г. по т. дело № 417/2009 г. на
ВКС, ТК, решение № 145/15.12.2009 г. по т. дело № 250/2009 г. на ВКС, ТК, I ТО.
и др./. В процесния случай, при
твърдение за възникнало правоотношение по договор за консултантски услуги,
извършено авансово плащане на възнаграждението по същия и неизпълнение на
насрещното задължение от страна на ответника – изпълнител, възложителят може да
реализира правата си по различни начини. Ако договорът не е развален, възложителят
има правата по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - да иска изпълнението заедно
с обезщетение за забавата, т. е. да предяви иск за реално изпълнение и иск за
обезщетение за вредите от забавата, или да иска обезщетение за вредите от
неизпълнението. Ако договорът е развален, възложителят има правата по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В настоящия случай в исковата
молба не са изложени твърдения за разваляне на договор, поради което иск
по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД не е предявен. Релевираните в
исковата молба факти и обстоятелства се основават на неизпълнение на основно
задължение на изпълнителя по договора за консултантски услуги, а заявената
претенция за заплащане на платеното авансово възнаграждение представлява по
своята същност искане за обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат
на това неизпълнение в размер на платения аванс. В настоящия казус сключеният
между страните договор е прекратен, поради изтичане на срока му и
непродължаването на действието му от страните. СРС също е приел,
че договорната връзка е прекратена на това основание, а не поради
разваляне на договора, само което би имало обратно действие /чл. 88, ал. 1 от ЗЗД/. Прекратяването на договора има
действие само за в бъдеще, поради което не може да се окачестви като основание
за връщане на полученото по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя
/така решение № 64 от 3.06.2011 г. на ВКС
по т. д. № 558/2010 г., I ТО, и определение № 462 от 15.07.2014 г. на ВКС по т.
д. № 3947/2013 г., II ТО/.
Решението на СРС е и
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Между страните не се
спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че на 30.10.2013 г. между „М.“
ООД, като възложител, и „Г.К.“ ЕООД, като изпълнител, е сключен договор за
консултантски услуги /договора/ със срок на действие три години /чл. 4 от
същия/, по силата на който „Г.К.“ ЕООД е приело в периода на действие на
договора срещу уговорено в него възнаграждение да извърши следните услуги: мониторинг, периодичен преглед на европейски, национални и
други донорски програми за финансиране в сферата на дейностите и интересите на
възложителя; предоставяне на възложителя по телефона или в офиса му на
неограничен брой консултации и предложения за изработване на проекти за
кандидатстване за финансиране европейски, национални и други донорски програми;
изработване и редакция на проект с пълната документация за кандидатстване по
европейски, национални и други донорски програми за финансиране, избрана от
възложителя и отговаряща на профила му въз основа професионалните упътвания и
инструкции на изпълнителя; администриране на изготвения проект, включващо
подаване на подписаните от възложителя документи до финансиращата институция,
поддържане на връзка с финансиращата институция и системно следене на
развитието на проекта до вземане на окончателно решение и оценка по проекта от
финансиращата институция; изготвяне на бизнес и финансови планове и анализ на
рисковете, свързани с подготвянето и реализирането на проектите; предлагане при
необходимост на възложителя на консорциумни партньори с оглед подготвянето и
реализирането на проектите; изготвяне при необходимост на изискуемите
документи, за неограничен брой тръжни процедури; след одобряване на проект/и за
субсидия от финансиращата институция и получаване на финансиране, поемане на
задължение за обгрижване на одобрените проекти за периода на договора. Съгласно
чл. 5.1 от договора, „М.“
ООД се е задължило да заплати на изпълнителя авансово възнаграждение в размер
на сумата от 6 500 лева без ДДС, платима по посочена в договора банкова
сметка ***. Между страните не е спорно, че така уговореният аванс е бил
заплатен от страна на възложителя, за което по делото е представена фактура № **********/30.10.2013 г. за 7 800 лева с ДДС и
отчет по сметка на клиента „М.“ ООД в „Т.Б.“ АД. В чл. 3 от
договора е уговорено, че в рамките на неговия срок изпълнителят следва да
предложи на възложителя не по-малко от осем възможности за изготвяне на проекти
за кандидатстване за финансиране от европейски, национални или други донорски
програми, които са подходящи за постигане на декларираните от възложителя цели
в сферата му на интереси, посочени от възложителя в чл. 2 от договора, като в
случай че изпълнителят предложи по-малко от осем възможности за изготвяне на
проект, възложителят има право на пропорционално обратно изплащане на
авансовото възнаграждение от изпълнителя.
С разглежданата в настоящото производство искова
молба „М.“ ООД е предявило срещу „Г.К.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащането на авансово
изплатеното възнаграждение по договор от 30.10.2013 г.,
подлежащо на връщане на основание чл. 3, изр. 2 от него. В тази връзка, основаният спорен между страните въпрос
касае наличието на основание за връщане на заплатеното авансово възнаграждение,
съответно налице ли е неизпълнение от страна на ответното дружество на
задължението му в рамките на срока на договора да
предложи на възложителя не по-малко от осем възможности за изготвяне на проекти
за кандидатстване за финансиране от европейски, национални или други донорски
програми, които са подходящи за постигане на декларираните от възложителя цели
в сферата му на интереси, посочени от възложителя в чл. 2 от същия.
Настоящият съдебен състав, при внимателна преценка и
анализ на цялостния събран по делото доказателствен материал, намира за
правилен крайния извод на районната съдебна инстанция, че ответното дружество
не е установило при условията на пълно и главно доказване вмененото му в негова
тежест обстоятелство за изпълнение на задължението му по чл. 3 от договора,
което от своя стана би обусловило правото му да задържи заплатеното от „М.“ ООД
авансово възнаграждение в размер на сумата от 7 800 лева с ДДС. Противно
на поддържаното от жалбоподателя, от представената от него пред районната
съдебна инстанция справка от СРМ системата му не може несъмнено да се приеме,
че същият точно и добросъвестно е изпълнил всички свои задължения по процесния
договор, както и че за неговия срок е извършен периодичен преглед и мониторинг
на всички програми за финансиране в сферата на дейност на възложителя и са
предлагани и обсъждани редица програми и варианти за кандидатстване за
финансиране, които надхвърлят заложените по договора осем възможности за
изготвяне на проект. Това е така, тъй като коментираната справка по своята
същност представлява частен писмен документ, който се ползва с доказателствена
сила само когато удостоверява
неизгодни за издателя му факти, какъвто не е настоящият случай.
Освен това, ирелевантно в случая е дали ищецът е оспорил изрично този документ,
доколкото доказателствената му сила
не е подчинена на изискванията за оспорване неговата истинност, а се преценява от съда по вътрешно убеждение
с оглед на всички обстоятелства по делото. Обсъжданите доводи на въззивника
за изпълнение на договорните му задължения не се установяват и от показанията
на разпитания пред настоящата съдебна инстанция свидетел – Ц. А.Н., служител
при ответника, допуснат от СГС на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК.
Действително, при разпита си същата заявява, че по време на договорните
взаимоотношения между страните са провеждани множество срещи, дискусии,
изпращани са документи, правени са предложения за възможности за кандидатстване
за финансиране с оглед интересите на възложителя по конкретни програми, по
които последният е отговарял на изискванията, но накрая „М.“ ООД не е изявило
желания да кандидатства по всички от предложените им програми. Въпреки това
свидетелката посочва, че предложенията от страна на изпълнителя са правени
предимно на срещи между страните, а по телефон са били уговаряни самите срещи,
като Ц. Н. никога не е работела директно и пряко с ищеца, не е присъствала на
никоя от провежданите с него срещи и не му е отправяла предложения. Или, от
така дадените от свидетелката показания, които съдът цени при условията на чл.
172 от ГПК, не се установява несъмнено твърдението на „Г.К.“ ЕООД за изпълнение
на задължението му по чл. 3 от процесния договор, доколкото показанията на Ц. Н.
за това обстоятелство са производни – същата не е присъствала лично на нито
една от срещите, на които сочи да са правени на възложителя предложения за
възможности за изготвяне на проекти за кандидатстване за финансиране от
донорски програми, като и самата тя не е отправяла лично такива предложения. По
тези съображения доказателствено неподкрепено и респективно неоснователно се
явява и възражението на жалбоподателя, че в процесния случай е налице
хипотезата на чл. 95 от ЗЗД, още повече, че с оглед уговореното между страните
отправянето на съответните предложения по смисъла на чл. 3 от договора е обвързано
със съобразяването от страна на изпълнителя с декларираните от възложителя цели
в сферата му на интереси, посочени в чл. 2 от същия, а не с предоставянето на
някакво допълнително съдействие или документация. Съответно, единствено въз
основа на така ангажираните по делото доказателства - справка от СРМ системата
на въззивника и показанията на св. Ц. Н., по делото липсва осъществено пълно и
главно доказване на факта на изпълнение от страна на жалбоподателя на
задължението му по чл. 3 от процесния договор, което би обусловило правото му
да задържи заплатеното от „М.“ ООД авансово възнаграждение в размер на сумата
от 7 800 лева с ДДС.
Така, поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявения иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно
и законосъобразно. Предвид установеното наличие на главен дълг и забава в погасяването
му, то правилно районната съдебна инстанция е уважила и предявения иск с правно
основание чл. 86 от ЗЗД. Доколкото във въззивните жалби не са изложени
конкретни оплаквания относно определения от СРС размер и период на мораторната
лихва, то и на основание чл. 269 от ГПК този въпрос стои извън въззивния контрол и не следва да се
обсъжда.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има единствено ищецът – въззиваем. Същият е поискал присъждането на такива –
сумата от 810 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, но по
делото не са представени доказателства за реалното извършване на така
претендираните разноски.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от
06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната
част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната
трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител, в
зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на
плащане – в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва
или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на
разписка, или с представянето на доказателства за извършен банков превод. При
плащане на адвокатското възнаграждение в брой е допустимо удостоверяването на
плащането да бъде извършено и с разписка, издадена след сключване на договора,
ако плащането е извършено след възникване на правоотношението по договора за
процесуално представителство и правна помощ, или с касов бон, ако адвокатското
дружество разполага с фискално устройство. Съгласно разпоредбата на чл. 113, ал.
1 от ЗДДС, фактурата служи за доказване на извършена доставка
на услуга, респективно на стока, или за получаване на авансово плащане.
Фактурата като първичен счетоводен документ, съобразно чл. 6, ал. 1
от ЗСч, е носител на информация за регистрирана стопанска
операция, но не е доказателство за извършено плащане по стопанската операция.
В процесния случай, пред настоящата съдебна
инстанция въззиваемата страна е представила договор за правна защита и
съдействие от 08.10.2019 г., сключен с „А.Д.Й. ИД.“, за оказване на правна
защита, съдействие и процесуално представителство пред СГС от името и за сметка
на „М.“ ООД в производството по настоящото дело. В т. III от договора е уговорено
възнаграждение в размер на сумата от 810 лева с ДДС, платимо в срок до
15.10.2019 г. по банковата сметка на адвокатското дружество. По делото е
представена и фактура № **********/08.10.2019 г., с доставчик „А.Д.Й. ИД.“ и
получател „М.“ ООД, с посочена в нея сума за плащане – 810 лева с ДДС, но така
посочената фактура не удостоверява, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено.
Тя отразява единствено факта, че „М.“ ООД дължи на адвокатското дружество
възнаграждение в размер общо на 810 лева с включен ДДС по договор за правна
защита и съдействие от 08.10.2019 г., както и че уговореното плащане е по
банкова сметка, ***ршен банков превод на тази сума, като такова доказателство
не е ангажирано по делото.
Предвид изложеното, доколкото въззиваемият не е
доказал действителното извършване на фактурираните разноски с оглед
задължителното условие за присъждането им, регламентирано в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, то и искането
на последния за тяхното присъждане следва
да бъде оставено без уважение.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 162686/10.07.2019 г., постановено по гр. д. № 65278/2018 г. на
Софийски районен съд, ГО, 81-ви състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.