Р Е Ш Е Н И Е
№ 279
гр. Русе, 26.11.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговско отделение, в публично заседание на тридесет и първи октомври
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПАРМА ТАРАЛАНСКА
ЪШЪЛ ИРИЕВА
при участието на секретаря Ева
Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Ириева
в.т.д. № 333 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл.ГПК.
С решение № 1331 от 25.07.2019г.,
постановено по гр.д. № 4312/2018г. по описа на Русенски районен съд е уважен предявеният
иск с правно основание по чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 т.2 ГПК вр. чл.342-347 от ТЗ вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД, с който е признато за установено по отношение на „О****“
ЕООД (с предишно наименование „С****“ ЕООД), ЕИК ****, че Д.Р.К. и П.С.К. с ЕГН
********** дължат на ищеца - „О****“ ЕООД, сумата по Индивидуален договор за
финансов лизинг № **********/12.01.2011г., в размер на 4694,89 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда - 19.02.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение № 584/20.02.2018г по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
1133/2018г. по описа на РС-Русе. С решението на РРС, Д.Р.К. и П.С.К. са осъдени
да заплатят солидарно на „О****“ ЕООД направените по делото разноски в общ
размер 1827,07лв.
Срещу решението са подадени въззивни
жалби от Д.Р.К., чрез адв.Св.К. и от П.С.К., чрез адв.П.Х., в които се излагат идентични
оплаквания за неправилно приложение на материалния
закон и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че от събраните по
делото доказателства се формират различни правни изводи от тези, изложени в
мотивите на решението. Сочи се, че съдът е достигнал до извода за основателност
на претенцията и дължимост на посочените в нея суми
въз основа на приетата СЧЕ, която единствено открива какви счетоводни
записвания има в книгите на една от страните и дали е отразено плащане по
записаните вземания, като извода на съда, че щом се откриват такива записвания,
то сумите са дължими е погрешен. На следващо място се твърди, че РРС неправилно
е приел всички възражения срещу заявената претенция за неоснователни, като са
изложени подробни аргументи за
основателност на наведените възражения.
С въззивните жалби се иска обжалваното
решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск
да бъде отхвърлен. Претендират се и направените в първоинстанционното и
въззивното производство разноски.
В срока по чл.263 ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна „О****“ ЕООД, чрез адв. Д.Б., с който е
направено искане въззивните жалби да бъдат оставени без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено изцяло.
Въззивните
жалби са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално
допустими и като такива, следва да се разгледат по същество.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбите.
При изпълнение правомощията си по чл.269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение правилността му, по
наведените от въззивната страна доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството пред първоинстанционния
съд е образувано по иск с правно основание по чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 т.2 ГПК вр. чл.342-347 от ТЗ вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Страните не спорят, а и от
представените по делото писмени доказателства се установява, че страните са
били в договорни отношения по силата на сключен на 12.01.2011г. индивидуален
договор за финансов лизинг №**********/12.01.2011г. между „С****“ ЕООД/понастоящем
„О****“ ЕООД/, в качеството му на лизингодател и „Р****“
ООД, ЕИК ****, в качеството му на лизингополучател, и
Д.Р.К., и П.С.К., в качеството им на съдлъжници.
Договорът бил сключен при общи условия за финансов лизинг на „О****“ ЕООД,
Приложение А, неразделна част от договора за финансов лизинг от 12.01.2011г. Съгласно
т.1.3. от ОУ, съдлъжниците се задължават солидарно с лизингополучателя за изпълнението на всяко едно от
задълженията на последния по договора за лизинг и безусловно поемат пълна
отговорност за плащане и изпълнение на произтичащите от договора за лизинг
задължения на лизингополучателя, като за собствени
задължения, без право на възражение за поредност на
претенцията. При условията на договора за лизинг и общите условия към него, лизингополучателят получил за временно ползване, до
изтичането на срока на лизинга, употребяван товарен автомобил марка „И****“,
модел „Д****, с рег. № ****, шаси ****, двигател с № ****,
срещу задължението да плати лизинговата цена. Същата съгласно т.1.12. от ОУ
представлявала сбор от стойността на авансовата вноска, всички следващи
лизингови вноски и остатъчната стойност-подробно индивидуализирани в
погасителен план - Приложение Б към договора за лизинг. Срокът на лизинга бил
24 месеца, през който период лизингополучателят
дължал равни месечни лизингови вноски и ползвал лизинговата вещ, а след
изтичането на срока на лизинга следвало да я върне на лизингодателя,
освен в случая на т.2.2 от ОУ- придобиване право на собственост върху вещта при
изпълнение на предвидените условия. В индивидуалния договор за финансов лизинг било
посочено, че лизинговата вещ, обект на същия, е описана в нареждане за покупка
- Приложение В към договора, също представляващо неразделна част от него.
На 12.01.2013г. срокът на договора
изтекъл. На 05.02.2013г. лизингополучателят „Р****“
ООД подал искане за придобиване на
собствеността върху лизинговата вещ/Приложение Г/ съгласно т.2.2 вр. т.16 от ОУ,
с оглед изпълнение на задълженията по договора, като декларирал, че ще заплати
и остатъчната стойност, с което ще се изпълнят условията за придобиване на
правото на собственост. В отговор на искането, на 19.06.2013г. лизингодателят изпратил по имейл на адреса на електронната
поща на лизингополучателя съобщение за неплатени
задължения в размер на 719,86лв. На 21.06.2013г. посочената сума била изплатена
от лизингополучателя по сметка на лизингодателя.
На 31.03.2014г. в РГермания,
при проверка на лизинговата вещ от службата за пътен контрол на Федералната
служба за превоз на товари се установили тежки технически дефекти по превозното
средство, поради което била наложена забрана за движението му по пътищата и
били свалени контролните му табели с рег.№ ****. Впоследствие табелите били предадени в
българското посолство в Берлин, откъдето с писмо изх.№КО-31-А-152 от
10.05.2014г. са изпратени до РБългария, МВнР, дирекция Консулски отношения и получени
на 26.06.2014г., след което предадени на МВР. С писмо №11937Р-2556 от 22.08.2014г.
от ГД“НП“ табелите са изпратени на СДВР София и получени с вх.№Я-79160 от
26.08.2014г. От приложената електронна кореспонденция по делото се установява,
че лизингополучателят е уведомил за проблема с
табелите лизингодателя, чрез служителя му-св.С.Б., още
на 30.11.2015г., и едва на 13.06.2017г. табелите са получени от лизингодателя, като собственик на автомобила. На следващия
ден-14.06.2017г. лизингодателят изпратил имейл по
електронен път, с който уведомил лизингополучателя за
дължими суми по договора в общ размер 5736,62лв., с които последният не се
съгласил. Въпреки това било изявено желание за придобиване собствеността върху
лизинговата вещ от негова страна. Лизингодателят
изискал автомобила и на 26.07.2017г. в с.Н****, същият бил предаден от св.К.,
баща на въззивника Д.К. на св.П.Г., служител при въззиваемия,
за което бил оформен приемо-предавателен протокол. Автомобилът бил
транспортиран с репатриращ автомобил до гр.София, като преди това била
извършена смяна на акумулатора му с новозакупен,
които разходи били за сметка на лизингодателя. На
22.08.2017г. лизингополучателят изпратил по телепоща съобщение до лизингодателя,
получено на 23.08.2017г., с което отправил покана до последния в 7-дневен срок да
изпълни задълженията си и прехвърли собствеността върху лизинговата вещ, срещу
задължението за изплащане на остатъчната стойност и задълженията по фактури до
31.12.2014г.
Съобразно приетото заключение на СЧЕ, извършените
плащания от лизингополучателя по договора са на обща
стойност 21209,58лв., като последното извършено плащане е на дата 21.06.2013г. Посочено
е, че до тази дата са платени всички лизингови вноски по договора, както и
всички начислени до 08.05.2013г. задължения за застрахователни премии, данъци,
такси и др. Видно от заключението, дължимите и неплатени суми са в размер на
4694,89лв., индивидуализирани в табл.1 и
начислявани за периода от 07.08.2013г. до 28.08.2017г., включващи заплатени от лизингополучателя суми за: застраховки „Каско“ и
„Гражданска отговорност“, Годишен данък МПС, административни такси за
застраховки, транспортни услуги,
акумулатор, общ технически преглед, тестване, консумативи И****, съответни по
пера и суми на претендираните с исковата молба.
Въззиваемият
подал заявление по реда на чл.410 ГПК, в което претендирал сумата от 4694,89лв.
като парично вземане: разходи, такси и разноски, свързани с изпълнението и
прекратяването на Индивидуален договор за финансов лизинг №**********/12.01.2011г.
и приложимите към него ОУ. По заявлението било образувано ч.гр.д.№1133/2018г.
по описа на РРС и издадена заповед №584/20.02.2018г. за изпълнение на парично
задължение в полза на „О****“ ЕООД срещу „Р****“ ООД, Д.Р.К. и П.С.К., с която
е разпоредено същите да заплатят солидарно на
заявителя сумите: 4694,89лв. –главница, ведно със законната лихва от
19.02.2018г. до окончателното изплащане на вземането;93,90лв.-държавна такса и
600лв.-адвокатско възнаграждение. Заповедта за изпълнение срещу „Р****“ ООД
влязла в сила, след изтичане на двуседмичен срок от връчването й, при условията
на чл.50 ал.2 от ГПК, като РРС разпоредил издаване на изпълнителен лист срещу
този длъжник, който бил връчен на пълномощник на заявителя. На длъжниците Д.Р.К. и П.С.К. заповедта за изпълнение на
парично задължение била връчена при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, на 11.04.2018г. В законоустановения едномесечен
срок и съгласно указанията на РРС по
реда на чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК „О****“ ЕООД предявил иск по чл.422 от ГПК
срещу длъжниците Д.Р.К. и П.С.К., понастоящем въззивници,
за сумата от 4694,89лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
16.02.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и за направените
разноски в заповедното и в
първоинстанционното производство.
За да приеме, че исковата претенция е
основателна и следва да бъде уважена, районният съд приел, че не бил доказан
факта на изплащане на претендираната от „О****“ ЕООД сума, произтичаща от
сключения договор за финансов лизинг и общите условия, неразделна част от него,
от страна на въззивниците. Обосновал се с
установеност на общият размер на дължимите и неплатени суми по индивидуален
договор за финансов лизинг № **********/12.01.2011г. от заключението на СЧЕ, както
и представените с исковата молба писмени доказателства, удостоверяващи тяхното
възникване и надлежно заплащане от страна на лизингодателя.
Счел възраженията на Д.К. и П.К. относно изпадането на лизингодателя
в забава да прехвърли автомобила, относно неоказаното от негова страна
съдействие за връщане на табелите и отговорността му за начисляваните през този
период разходи във връзка с ползването и изземването на вещта за неоснователни.
Тези изводи не се споделят от въззивния
съд по следните съображения: Страните в производството са били обвързани с
договор за финансов лизинг по смисъла на чл.
342, ал.2 ТЗ, по силата на който лизингодателят
се задължава да придобие вещ от трето лице при условията, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Финансовият лизинг съчетава мандатен елемент - поръчката на лизингополучателя, с финансово-кредитен елемент -
придобиване на вещта от лизингодателя от трето лице,
с негови средства, както и с договора за наем - предоставя-нето на вещта за
ползване на лизингополучателя срещу заплащане на лизингодателя на възнаграждение за ползването под формата
на лизингови вноски. По своята същност финансовият лизинг представлява
специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по
избор на лизингодателя. С него лизингодателят,
финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като си
осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизингово
възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени интервали
от време. Размерът на лизинговото възнаграждение е калкулирано по такъв начин,
че покрива първоначалната стойност на вещта, разноските на лизингодателя
и неговата печалба, поради което съдържа и клауза за закупуване на вещта от лизингополучателя. Интересът на лизингодателя
е получаване на цялото лизингово възнаграждение. Основно задължение на лизингодателя е да предаде или осигури вещта, да предостави
обекта за ползване на лизингополучателя и да осигури
свободно ползване на обекта на лизинга в рамките на уговорения срок, а това на лизингополучателя - да заплаща лизинговите вноски и
разходите, свързани с ползването на вещта. Безспорно е установено, а и не се
спори по делото, че в срока на лизинга страните са изпълнили визираните им задължения
по сключения между тях договор. След изтичане на срока на лизинга-24 месеца, с
начало 12.01.2011г., съгласно чл.3 т.1 от ОУ, на 12.01.2013г. на основание чл. 17.1
от ОУ във вр. т.2 от договора, същият е бил прекратен. Съгласно чл.347 ал.2 от ТЗ За договора за
лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем с изключение на чл. 229, ал. 3, чл. 231, ал. 1 и 2, чл. 233, ал. 1, чл. 235, чл. 236, ал. 1, чл. 237, чл. 238 и чл. 239 от Закона за
задълженията и договорите. Следователно след изтичане на срока на договора за
лизинг и продължилото след това ползване на лизинговата вещ със знанието и без
противопоставянето на лизингодателя не води до
трансформиране на договора, в такъв за неопределен срок. Т.е. действието на
договора е прекратено и всички начислявани от лизингодателя
впоследствие разноски за застраховки и такси, пътен данък, заплатена глоба, за
които няма спор, че действително са направени от лизингодателя,
са на отпаднало договорно основание, последица
от вече прекратения договор, а не както са претендирани от въззиваемия
в заповедното и в исковото производство като договорни задължения по
Индивидуален договор за финансов лизинг от 12.01.2011г. във връзка с
изпълнението и прекратяването му. Те могат да се предяват
от лизингодателя като регресно
вземане, обезщетение за вреди или неоснователно обогатяване спрямо въззивниците. С оглед на това на посоченото основание с
исковата молба те се явяват недължими и неоснователно претендирани.
На следващо място произтичащото от изтичането
на срока на лизинга задължение на лизингополучателя
за връщане на автомобила на лизингодателя, следва да
бъде осъществено при всички случаи, освен в случая на чл.2 т.2 от ОУ-придобиване
правото на собственост върху лизинговата вещ. Страните са уговорили възможност това
да се осъществи при изтичане срока на лизинга, като се заяви изрично намерение в
срока по чл.16 т.2 от ОУ-7 работни дни преди изтичане срока на лизинга. Този срок
не е преклузивен и няма пречка изявлението да се
направи и след него на осн. чл.342 ал.3 от ТЗ.
В случай, че волята на съконтрахентите е била изтичането
на този срок да води до погасяване на субективното право на лизингодателя
да придобие вещта, то тази последица е следвало точно и ясно да бъде предвидена
в договора. С отправянето на изрично искане Приложение Г, на 05.02.2013г., лизингодателят е заявил на лизингополучателя,
че желае да закупи лизинговата вещ и ще заплати остатъчната му стойност. Последователна
е съдебната практика, че с отправяне на искане за закупуване и при условие, че
договорът за лизинг съдържа съществените реквизити на договор за
покупко-продажба, както е в случая, същият се трансформира в предварителен
договор за покупко-продажба. Лизингодателят е
следвало да отговори своевременно на искането, но същият реагирал едва след четири
месеца, на 19.06.2013г., със съобщение по имейл до лизингополучателя
за неизплатени задължения по лизинговата схема в размер на 719,86лв. Тези
задължения също били изплатени от лизингополучателя
на 21.06.2013г. Към този момент са били налице всички предпоставки за
придобиване правото на собственост от лизингополучателя
и сключване на договор за покупко-продажба на автомобила, тъй като са били
платени всички лизингови вноски, както и всички начислени до 08.05.2013г.
задължения за застрахователни премии, данъци, такси и др. Въззивния
съд не споделя изводите на първостепенният съд, че съобщението от 19.06.2013г.
не е в отговор на искането на лизингополучателя. Видно
от приложените писмени доказателства, кореспонденцията между страните се
осъществява и по електронен път, като и двете страни са изпращали и получавали
съобщения на електронната си поща. За доказателствената стойност на приетите по
делото доказателства, изразяващи се в разменена между страните кореспонденция
по електронната мрежа е налице задължителна за съдилищата съдебна практика.
В Решение № 77 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г.,
IV г. о., ГК е прието, че съгласно § 11 ДР
ЗЕС, "електронна поща" е съобщение във вид на текст, изпратено
чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в
нея или е получено в крайното оборудване на получателя, а § 22 от същите
разпоредби дефинира "Интернет" като система от взаимносвързани
мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като
самостоятелна виртуална мрежа. Електронната поща, когато е изпратена чрез
Интернет и съдържа изявление с гражданскоправно
значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3,
ал. 1 ЗЕДЕП/ ЗЕДЕУУ-загл. изм.ДВ, бр.85 от 2017 г./. Възпроизвеждането
на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките
му. Съгласно чл. 184,
ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв
носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание. От представената по делото хронологична последователност
на разменената кореспонденция между страните, която не се оспорва, се налага
извод, че съобщението от 19.06.2013г. е дошло след отправеното искане
Приложение Г, поради което е в отговор на същото. Като не е предприел необходимото
за реализиране правата на лизингополучателя за
придобиване на собствеността върху лизинговата вещ в разумен срок и при наличие
на всички предпоставки за това, лизингодателят се
явява неизправна страна, което освобождава от отговорност лизингополучателя
и съдлъжниците му по отношение разноските, които са им
начислени три години по-късно, когато лизингодателят е
решил да си върне лизинговата вещ, а именно тези по подготовката за изземване на
автомобила-смяна на акумулатор, както и тези за транспортни услуги по
транспортирането му до гр.София, а впоследствие до сервиз, както и тези за общ
технически преглед, тестване и консумативи. Освен това, очевидно лизингодателят е действал недобросъвестно, като в
продължение на три години, считано от 21.06.2013г. е начислявал разходи на лизингополучателя, същевременно не му е оказал съдействие
за връщане на регистрационните табели, с което е препятствал реалното ползване
на автомобила. Въпреки, че е бил информиран от лизингополучателя
за проблема с табелите още през месец ноември 2015г. по електронна поща,
регистрационните табели са получени от лизингодателя
едва на 13.06.2017г., след което са и предприети от него действия по изземване
на автомобила от лизингополучателя. Поради
отпадналото действие на договорните отношения и недобросъвестното поведение от
страна на лизингодателя по отношение на задължението
му да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ на лизингополучателя
в разумен срок, се препятства възлагането в тежест на последния, както и на въззивниците, на отговорността за разноските по
изземването, транспортирането и прегледа на вещта.
Предвид изложеното, съдът приема, че
исковата претенция не е основателна и
следва да бъде отхвърлена на посоченото основание, а решението на районния съд,
с което я е уважил следва да бъде отменено.
С оглед отхвърлянето на исковата
претенция, в тежест на въззиваемия по правилата на
чл.78 ГПК са направените от въззивниците разноски в
първоинстанционното и във въззивното производство, съобразно представен списък по
чл.80 ГПК. Размерите на заплатените от въззивниците
адвокатски възнаграждения са съобразени с Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед защитавания
материален интерес и не се явяват прекомерни предвид действителната правна и
фактическа сложност на делото. Поради това въззиваемият
следва да бъде осъден да заплати на въззивницата П.К.
разноски в размер на 750лв. за първоинстанционното производство и 593,90лв. за
въззивното производство, а на въззивника Д.К. съответно 765лв. разноски за
първоинстанционното производство и 593,90лв. разноски за въззивното
производство.
Воден от горните мотиви, Русенски
окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1331 от
25.07.2019г., постановено по гр.д. № 4312/2018г. по описа на Русенски районен
съд И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск с правно
основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 т.2 ГПК вр. чл.342-347 от ТЗ вр. чл.86
ал.1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на „О****“ ЕООД (с
предишно наименование „С****“ ЕООД), ЕИК ****, че Д.Р.К. и П.С.К. дължат
на „О****“ ЕООД, сумата по Индивидуален
договор за финансов лизинг № **********/12.01.2011г., в размер на 4694,89 лева,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.02.2018г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „О****“ ЕООД да заплати на П.С.К.,
ЕГН **********,***, разноски в размер на 750лв. за първоинстанционното
производство и 593,90лв. за въззивното производство.
ОСЪЖДА
„О****“ ЕООД да заплати на Д.Р.К., ЕГН **********,*** разноски в размер на 765лв. за
първоинстанционното производство и 593,90лв. за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: