№ 177
гр. Велико Търново , 16.04.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на шестнадесети април, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20214000500145 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.248 ал.3 ГПК.
Депозирана е частна жалба от В. Л. Д. против Определение № 260039/
14.01.2021 г. по Гр.д. № 57/ 2020 г. по описа на РОС, с което съдът е отхвърлил
искането му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Съдът не обсъдил подробно изложените от него възражения срещу възлагането в
негова тежест на разноските на ищеца и конкретно, че не е дал повод за завеждане на
делото, и неправилно приел, че в решението си е обсъдил този въпрос. В решението
подобни мотиви не били изложени. Правилно било прието, че той е изпаднал в забава
едва след подаване на исковата молба, при което осъждането му за разноски не
кореспондирало с така приетото. Сочи, че макар началната дата на изискуемостта на
задължението да е моментът на разместване на имуществените блага, длъжникът
следва да изпълни задължението си след отправена до него покана и от него момент
дължи и обезщетение за забава, а по делото не било доказано ищецът да го е канил да
върне исковата сума преди завеждане на делото. Счита за неправилни изводите на
съда, че не е налице нито хипотезата на чл.78 ал.2 ГПК, нито на чл.78 ал.3 ГПК. Съдът
не отчел обстоятелството, че след получаване на исковата молба той в кратък срок
погасил задължението си, въпреки че с налагането на запор върху банковата му сметка
като обезпечителна мярка ищецът допълнително затруднил изпълнението на
задължението му да върне сумата. Не съобразил, че ищецът не направил отказ или
оттегляне на иска за главницата след заплащане на исковата сума и искът му в тази
част е отхвърлен, поради което ако се дължат разноски, то те следва да бъдат
1
определени съразмерно на уважената част, а не за цялата искова претенция. Моли
обжалваното определение да бъде отменено и да бъде изменено решението на РОС в
частта за разноските.
Насрещната страна „ВиК“ ООД – Русе заема становище за неоснователност на
жалбата и несъстоятелност на изложените доводи, че жалбоподателят – ответник пред
РОС – не е дали повод за завеждане на иска. Сочи, че той е бил длъжен да върне
сумата в момента на получаването й без основание и като не е сторил това, е станал
причина за съдебното производство. Исковата претенция е отхвърлена, но не като
неоснователна, а поради извършено в хода на производството плащане. Моли
обжалваното определение да бъде потвърдено.
Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба, становището на
насрещната страна и доказателствата по делото, намира следното:
РОС е сезиран с иск от „ВиК“ ООД – Русе против В. Л. Д. с правно основание
чл.55 ал.1 предл. първо от ЗЗД – за връщане на сумата 26 156.73 лв., получена на
17.12.2019 г. чрез банков превод по негова сметка при първоначална липса на
основание. По образуваното на 24.01.2020 г. Гр. дело № 57/ 2020 г. е допуснато
обезпечение на иска чрез запор на банковата сметка, по която е преведена сумата.
След получаване на препис от исковата молба – на 30.01.2020 г. е превел на ищеца
сумата 10 600 лв., като е посочил в отговора си, че поради запора на банковата му
сметка е поставен в невъзможност да възстанови цялата претендирана сума. Възразил
е, че ищецът не е предприел никакви действия по доброволно уреждане на
отношенията им по повод неправилно преведената му сума, а е завел иска срещу него в
противоречие с добрите нрави и морала. След отмяна на обезпечението по молба на
ищеца, на 14.12.2020 г. Д. е превел и остатъка от търсената сума – 15 556.73 лв. С
постановеното по делото решение съдът е отхвърлил иска за главницата по
съображения, че е погасена в хода на производството и е осъдил ответника да заплати
законната лихва за забава в размер общо на 108.42 лв. Присъдил е в тежест на
ответника направените от ищеца разноски в размер на 2698.91 лв., направени за
заплатени държавни такси за исковото и обезпечителното производства и адвокатско
възнаграждение.
Ответникът в законовия срок е инициирал производство по чл.248 ал.1 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските, като наведените от него доводи са, че
задължението за връщане на даденото е безсрочно, поради което дължи изпълнение
ведно с лихва едва след покана от кредитора, а такава в случая е исковата молба, след
получаването на която той веднага е предприел действия по погасяване на
задължението си. Посочил е, че е налице хипотезата на чл.78 ал.2 ГПК – не е станал
причина за завеждане на делото и е признал иска – и не следва да носи отговорността
2
за разноските по делото. Алтернативно е посочил, че ако се дължат разноски, то те са
само съразмерно на уважената част от иска. Ищецът в отговора си е възразил, че
невръщането на получената без основание сума е обосновало предявяването на иска и
исковата му претенция е отхвърлена не като неоснователна, а поради погасяване на
вземането след завеждането й. С обжалваното пред настоящата инстанция определение
съдът е отхвърлил искането, като е приел, че ответникът следва да понесе
отговорността за разноските, защото е дал повод за завеждане на иска и че не намира
приложение разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК, която е относима към случаите на
неоснователно предявен иск, какъвто не е конкретният казус.
ВТАС изцяло споделя правните изводи на първоинстанционния съд. За да
аргументира тезата си, че не е дал повод за завеждане на иска, жалбоподателят
неправилно свързва падежа и изискуемостта на вземането и забавата в изпълнението с
еднакви правни последици. Както е разяснено в ТР № 5/ 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/
2017 г., на ОСГТК на ВКС, тези понятия не са еднозначни, независимо че в определени
хипотези е възможно моментът на настъпването им да съвпада. Падежът е моментът, в
който задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника, изискуемостта е
възможността на кредитора да иска реално изпълнение – било като отправи
извънсъдебна покана до длъжника, било като предяви иск за реално изпълнение в
защита на своето право, а забавата е противоправно закъснение, за което длъжникът
отговаря. Задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е
безсрочно и като такова то е изискуемо от момента на разместване на имуществените
блага, но изискуемостта му не води автоматично до забава на длъжника. За изпадане на
последния в забава по безсрочното задължение е необходимо той да бъде поканен от
кредитора да изпълни. Т.е. изискуемостта на вземането за връщане на недължимо
полученото и изискуемостта на вземането за обезщетение за забава не съвпадат, както
счита жалбоподателят – първата е настъпила на 17.12.2019 г., а втората – на 24.01.2020
г. с предявяване на иска. Към датата на предявяване на иска вземането на ищеца за
преведената на ответника без основание сума е било изискуемо и ответникът е дължал
връщането й без да е нужна нарочна покана от кредитора. Той е получил сума, за която
не би могъл да има съмнение, че не му се следва, и е дължал връщането й, считано от
датата на получаването й. Като не е сторил това повече от месец, той е дал повод на
кредитора да предяви исковата претенция – предмет на настоящото дело. Вярно е, че
той признава иска, но за освобождаването от отговорност за сторените разноски това
признание не е достатъчно, а наред с него се изисква ответникът да не е станал
причина за завеждане на делото. В този смисъл не се е осъществила хипотезата на
чл.87 ал.2 ГПК, обуславяща освобождаването на ответника от отговорността за
разноски в производството.
Неправилно жалбоподателят счита за приложима нормата на чл.78 ал.3 ГПК. Тя
3
е приложима само в случай на отхвърляне на заявената искова претенция поради
неоснователност, но не и когато, както е в настоящия казус, тя е била основателна, но
отхвърлянето й се дължи на реализирано в хода на съдебното производство погасяване
на задължението от ответника. Ирелевантно е дали ищецът е упражнил процесуалното
си право по чл.232 или чл.233 ГПК – дори и да беше сторил това и производството по
главния иск да беше прекратено, това нямаше да рефлектира върху правото му да
получи всички разноски предвид основанието за сторването им, а именно поведението
на ответника. Ответникът не може да черпи права от своето противоправно поведение,
което е станало причина за образуване на производството.
По изложените съображения частната жалба на Д. следва да бъде оставена без
уважение, като обжалваното определение предвид неговата законосъобразност и
правилност бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260039/ 14.01.2021 г. по Гр.д. № 57/ 2020 г.
по описа на РОС.
Определението подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок, считано
от връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4