Решение по дело №7515/2018 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр.   София,

07.02.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Г.О., ІІ Б състав

в публично

заседание на

Четвърти февруари

две

хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

РАЛИЦА ДИМИТРОВА

СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря

Д.Шулева

и в присъствието на

Прокурора

като разгледа докладваното от

съдия Димитрова

гр. дело N

7515

по описа за

2018г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на  „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 25.01.2018г. на СРС, 72 състав, постановено по гр.д. № 72929/16г. в частта,  в която  е  отхвърлен   искът му по чл.422   от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД  до пълния предявен размер.   

Жалбоподателят твърди, че в обжалваната от него част решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон.  Поддържа, че първоинстанционният съд е приел, че всички дължими суми по фактури, издадени през месец юли 2013г. касаят вземания извън процесния период.  Позовава се на чл.32, ал.1 от ОУ, в който е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ, а именно в 30 дневен срок след изтичането на периода, за който се отнася. Затова и  вземанията по фактури за м. 07.2013г. стават изискуеми  през месец септември 2013г.   и касаят процесния период.

Затова моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната  част и  постанови друго, с което да уважи  изцяло предявения иск  по чл.422   от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.

С.  Й. не взема становище по  жалбата.

Третото лице помагач   не взема становище по жалбата.

Съдът, след като обсъди събраните по делото  доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районният съд е сезиран с искове по чл.422 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК  във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.149б, ал.3 от ЗЕ  и  чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, което е уважено. В предвидения от закона срок  ответникът    е подал възражение. Ищецът твърди, че   той е  потребител на топлинна енергия като наемател  по силата на заповед на СО  на ап.65, находящ се в гр.София,  ж.к.„******.  Той е ползвал топлинна енергия за периода м. 11. 2013г. до м. 04. 2015г.  и  дължи  сумата от 1337, 46 лв.   и лихва за забава върху нея в размер на  228, 17лв. за периода 31.12.2013г. до 20.07.2016г., както и 31, 29 лв. такса за извършване на услугата дялово разпределение и 6, 97 лв. лихва ва забава върху нея. Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ   продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия. В тези, действали през процесния период е предвидено, че купувачите на топлинна енергия  са длъжни да я заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнася. Ответникът е използвал доставената топлинна енергия, видно от приложеното извлечение от сметки. На основание чл.139 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребителите  в сграда  етажна собственост се извършва по системата на дялово разпределение при наличието на договор.  Затова моли съда да признае за установено по отношение на ответника,  че  дължи   сумата от 1337, 46 лв. за нея  и лихва за забава върху нея в размер на  228, 17лв. за периода 31.12.2013г. до 20.07.2016г., както и 31, 29 лв.    Претендират се законната лихва върху главницата   от 01.08.2016г. до окончателното й изплащане и  разноски.

Въз основа на заявление от 01.08.2016г., депозирано от ищеца пред СРС, е издадена заповед за изпълнение  срещу  ответника  за исковите суми.

          По делото е представен   протокол от   общото събрание на етажните собственици , с който   е взето решение за сключване на договор с третото лице помагач.  Такъв е сключен на 07.11.2001г.  Към протокола е представен списък на етажните собственици.

           Не се спори, а и видно от заповед № 77-02-42/25.08.2006г. е, че ответникът е настанен като наемател със семейството си в процесното топлоснабедно жилище, собственост на Столична община.

           Със заявление – декларация от 11.09.2006г. С. Й. е поискала от ищеца да открие партида.

          Ответникът  е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК.   Направил е възражение за погасяване на вземаното по давност, както и че не дължи претендираните суми, тъй като изплаща запор към „Т.С.“ ЕАД.

          По делото е прието заключение  на  техническа експертиза. Според него  технологичните разходи са  отчислявани за сметка на „Т.С.“ ЕАД. Общия отопляем  обем на имота е 157 куб.м., върху които е изчислявана топлинната енергия отдадена от сградната инсталация.  В имота  има 2 бр. отоплителни тела  с монтирани 2 топлоразпределители. За процесния период  е осигуряван достъп за отчет на уредите. Сумите за топлинна енергия са начислявани съгласно действащата нормативна уредба.   Вещото лице е посочило дължимата сума  и тя е 1122, 73 лв., сума за възстановяване 183, 43 лв. Топломерът в абонатната станция е минавал на метрологична проверка на всеки две календарни години.

          Съдът възприема заключението като компетентно и безпристрастно.

В хода на процеса са  приети и други писмени доказателства.

Районният съд е уважил  частично предявените искове.  В уважената част решението е влязло в сила, както и в отхвърлителната част по останалите искове с изключение на този за главницата.

Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на  въззивно разглеждане е иск по чл.422 във вр. с  чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.  Искът по чл.422 от ГПК специален установителен иск.  С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. От тази възможност се е възползвала „Т.С.“ ЕАД. Подаването на възражение по чл.414 от ГПК обуславя правния интерес за кредитора да предяви положителния установителен иск за установяване на вземането срещу длъжника. С него  той търси защита за  правото си на вземане чрез признаването на съществуването му със сила на пресъдено нещо. Така се постига и стабилизиране на заповедта за изпълнение, за да послужи  тя като изпълнителен титул за принудително реализиране на вземането срещу длъжника./ Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС,  Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/10г., ІІ т.о. на ВКС,  Р № 171/24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г.  на ІV г.о.  на ВКС всички по реда на чл.290 от ГПК/. В срока по чл. 414, ал.2 от ГПК длъжникът С.Й.,  е подала възражение, което обуславя правния интерес на ищеца да предяви установителните искове.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му е обвързан от посоченото в жалбата  с изключение  на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма - чл.269 от ГПК.

Атакуваният съдебен акт е валиден и допустим.

Не се спори,  С. Й. е  имала качеството на потребител на топлинна енергия  по договор с  жалбоподателя.

Спорен е въпросът дали вземанията по фактури от м. 07.2013г. следва да се включат в исковия период. Видно от исковата молба е, че процесният период, за който се претендира заплащане на доставена топлинна енергия, е от 01.11.2013г. до 30.04.2015г.  По делото е представен  документ, в който са посочени три фактури от месец юли 2013г., с които са фактурирани суми от изравнение.  Последното се отнася за предходен отоплителен сезон, а  не за  процесния период. Дори и задължението по тях да става изискуемо  през месец септември 2013г., както се твърди в жалбата, то пак не се включва в исковия период. Поради това дължимата сумата е 1122, 73лв. Тя е установена от техническата  експертиза, която сочи реално потребената   топлинна енергия и стойността й,  която следва да се вземе от съда като дължима. Именно това е предвидено и в чл.13, т.1 и т.2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.   Искът по  чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан  за сумата от 1122, 73лв.

Поради горните изводи решението на районния съд трябва да бъде  потвърдено в обжалваната част.

С оглед  изхода на спора разноски не следва да се присъждат на жалбоподателя.

Ответникът няма направено такова искане.

Воден от горното, съдът

 

 

РЕШИ :

         

ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.01.2018г. на СРС, 72 състав, постановено по гр.д. № 72929/16г.  в частта,  в която  е  отхвърлен   искът на „Т.С.“  ЕАД по чл.422   от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД  до пълния предявен размер.  

В останалата част решението е влязло в сила.

          Решението е постановено при участието на трето лице помагач.

Решението   не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: