РЕШЕНИЕ
№ 420
гр. Пловдив, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и трети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20215300501573 по описа за 2021 година
Образувано е по въззивна жалба на Н. М. Н., чрез адв.Д.Б. от АК П.
срещу решение № 261335/26.04.2021г. по гр.д. № 6562/2020г. на РС Пловдив,
ХХІІ гр.с., с което е признато за установено, че Н. М. Н., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. *************** дължи на „Кредит Инс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цар Борис
III“ № 19, вх.В, ет.1, ап.6, сумата в размер на 105.90 лева, непогасена главница
по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 84576/28.02.2019г., 270 лева
– договорна лихва за периода 28.03.2019 г. до 28.12.2019 г. и 45.85 лева –
обезщетение за забава върху главница в размер на 900 за периода –
29.03.2019г. до 12.02.2020г., ведно със законна лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда – 17.02.2020г. до окончателното
плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д. № 2627/2020г. по описа на ПРС.
Охвърлен е иска за главница за разликата над уважения размер от
105.90 лева до пълния предявен размер от 900 лева, като погасен чрез
прихващане с вземане на Н. М. Н., ЕГН ********** към „Кредит Инс“ АД,
1
ЕИК ********* в общ размер на 794.10 лева, недължимо платени по клаузи
такса „Гарант“, от които 44.44 лева по договор за заем от 23.06.2017 г., 194.28
лева по договор за заем от 20.10.2017г. и 555.38 лева по договор за заем от
13.08.2018г., поради нищожност на клаузите.
Отхвърлен е иска за признаване за установено дължимостта на сумата в
размер на 659.97 лева – договорна такса „Гарант“ за периода 28.02.2019г. до
12.02.2020г. по договор за потребителски кредит „Екстра“ №
84576/28.02.2019г., както и иска за признаване за установено дължимостта на
обезщетение за забава за горницата над уважения размер от 45.85 лева до
пълния предявен размер от 72.92 лева, като неоснователни.
Решението се обжалва само в частта, в която е уважен иска за 270 лева –
договорна лихва за периода 28.03.2019г. до 28.12.2019г. по процесния
договор за потребителски кредит. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че
договорът не е недействителен по смисъла на чл.22, във връзка с чл.11, ал. 1,
т.10 от ЗПК. Сочи се, че ГПР е изчислено неправилно, което не би било така
ако изчислението включва и „такса гарант“ и ГПР щяло да е в размер от
130.5794 % . Сочи се, че в случая липсата на точен размер на ГПР,
респективно оскъпяването на кредита въвежда в заблуждение
кредитополучателя, като се допуска нарушение на добрите нрави поради
сключване на договора. От текстовата част на договора е видно, че е посочена
обща дължима сума. Сочи се, че клаузата на ГПР е нищожна тъй като
размерът надвишава многократно максималния такъв посочен в чл. 19, ал. 4 и
5 от ЗПК. Заявява се, че тъй като било установено, че нито в договора е
посочена общо дължимата сума, нито е налице коректно отразен размер на
ГПР, договорът е недействителен на основание чл.22, вр. чл. 11, ал. 1 т.10 от
ЗПК, която недействителност сочи засяга и възнаградителната лихва. Ето
защо, се сочи съдът неправилно е приел, че тази клауза е действителна. Сочи
се че исковата сума от 270 лв. е недължима и в тази част решението подлежи
на отмяна. Претендира се заплащането на адвокатски хонорар по чл.38 от
Закона за адвокатурата.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Кредит ИНС“ АД, с
който се иска потвърждаване на постановеното решение, в обжалваната част.
Претендират се разноски. Представят се към договора пълномощно и договор
2
за правна помощ и списък по чл. 80 от ГПК.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
По делото пред РС Пловдив е доказано, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит „Екстра“ № 84576/28.02.2019 г. Главницата
по договора е 900 лева. Фиксирания годишен лихвен процент е 36%. ГПР е
49,7 %. Вноските са 10 при определена договорна лихва в размер на 270 лева
и отделно такса гарант в размер на 659,97 лв. невключена в ГПР. Безспорно
сумата от 900 лева е приета от заемополучателя, но плащане по договора не
са налични от нея. ПРС приема, че както главницата, така и договорната
лихва са валидни клаузи на договора и плащане по тях се дължи. Като
размера на главницата е редуциран по направено възражение за прихващане с
недължимо платени суми по предходни договори за потребителски кредит,
между същите страни. Ето защо както остатъчната главница, така и
договорната лихва са дължими по този процесен договор. По отношение на
таксата гарант, същата е приетата за нищожна и искът е отхвърлен в тази
част.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че ГПР е
изчислено неправилно, което не би било така ако изчислението включва и
„такса гарант“ и ГПР щяло да е в размер от 130.5794 % . Сочи се, че в случая
липсата на точен размер на ГПР, респективно оскъпяването на кредита
въвежда в заблуждение кредитополучателя, като се допуска нарушение на
добрите нрави с този договор. Което влече нищожност на целия договор в
това число и за дължимостта на договорната лихва, която само по себе си
може и да не е нищожна. Твърди се, че договорът е недействителен на
основание чл.22 вр. чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК.
3
РС Пловдив ясно е приел, че таксата „Гарант“ не е включена в размер
на ГПР от 49.7 %, а ако се включи надхвърля максимално уредения в закона
размер на ГПР от 50 %. Ето защо на основание чл.19 ал.4 ЗПК тази клауза е
приета за недействителна като заобикаляща закона. Предвид изложеното
съдът приема, че в конкретния случай не е налице валидно съглашение за
заплащане на такса „Гарант“ и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с
ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
заплащане на претендираната такса в размер на 659.97 лева.
Неоснователно е обаче оплакването в жалбата, че тази нищожност по
чл.19 ал.4 ЗПК влече нищожност на целия договор в това число и за
дължимостта на договорната лихва, защото се прилага чл.23 от ЗПК, във
връзка с чл.22 от ЗПК. Общата нищожност на договора за потребителски
кредит по чл.22 от ЗПК е обусловена от нарушения на нормите на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1, т. 7 - 9 от ЗПК. Тоест нарушението
на чл.19 ал.4 от ЗПК не е включено в тази обща нищожност на договора за
кредит. Напротив законодателят е предвидил специални норми за
нищожността при нарушение на изискването на чл.19 ал.4 ЗПК това са
нормите на чл.19 ал.5 и ал.6 от ЗПК. Нормата на чл.19 ал.6 от ЗПК ясно сочи,
че нищожността по чл.19 ал.5 от ЗПК не влече до нищожност на целия
договор а само задължава надвзетите средства да се приспадат при
последващи плащания по кредита. Тоест кредита си е валиден и по него се
дължат плащания. Налага се ясния правен извод, че специалната норма на
чл.19 ал.4-ал.6 от ЗПК изключва общата норма на чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Относно възражението, че договорът е недействителен на основание
чл.22 вр. чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК. Последната правна норма изисква в
договора за потребителски кредит да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В приложение №1 към
договора е посочен размер на ГПР и общата дължима сума от потребителя, в
това число и с такса гарант. Тоест изпълнени са изискванията на ЗПК. А това
че размера на ГПР е неправилно изчислен съобразно §1 т.1 от ДР на ЗПК и
4
надхвърля параметрите на чл.19 ал.4 от ЗПК е друг въпрос, който вече е
разгледан и са посочени неговите правни последици.
Ето защо решението в обжалваната му част е правилно и следва да се
потвърди. Решението в останалата му част е влязло в сила като необжалвано.
Предвид изхода на делото право на разноски се поражда в полза на страната
взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно отхвърлената
част от предявената претенция. Ето защо в полза на въззиваемата страна
„Кредит Инс“ АД на основание чл.78 ал.1 от ГПК. Такива по делото се
доказаха реално направени 300 лева за адвокатско възнаграждение /л.15/ и
следва да се присъдят.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261335/26.04.2021г. по гр.д. №
6562/2020г. на РС Пловдив, ХХІІ гр.с., В ЧАСТТА в която е признато за
установено за установено, че Н. М. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес:
********* дължи на „Кредит Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Цар Борис III“ № 19, вх.В, ет.1, ап.6, сумата
в размер на 270 лева – договорна лихва по договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 84576/28.02.2019г. за периода 28.03.2019 г. до 28.12.2019 г., за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
2627/2020г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА Н. МЛ. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: ********* да
заплати на „Кредит Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Цар Борис III“ № 19, вх.В, ет.1, ап.6 сумата от
300 лева за разноски по настоящото дело.
Решението в останалите му части е влязло в сила като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6