Р Е Ш Е
Н И
Е № 262200
гр. Пловдив, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 08.07.2021
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 19561 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по
искова молба от М.Т.Б., ЕГН ********** срещу „Първа инвестиционна банка“ АД,
допълнена и уточнена с молба от 05.12.2019 г., с която е предявен отрицателен
установителен иск за признаване за установено, че ищцата не дължи а ответника
сумата в размер на 1000 лева, предявена частично от общата сума от
13 252.77 лева, заявена като дължима от ответника по договор за
потребителски кредит № ***
по силата на който бил предоставен овърдрафт с разплащателна сметка № *** с кредитен лимит от 2000 лева.
В исковата молба се твърди, че страните
са сключили договор за потребителски кредит № *** по силата на който бил предоставен
овърдрафт с разплащателна сметка № ***
с
кредитен лимит от 2000 лева, по който ищцата е кредитополучател. Твърди се, че
ищцата доброволно е заплащала изтеглените от нея суми на падежа, с цел да не й
се трупат лихви. Твърди се, че през месец февруари 2019 г. й се обадил служител
на ответника, който й заявил, че има натрупани задължения в размер на
13 000 лева. След това обаждане ищцата посетила офис на ответника, като и
от там й потвърдили наличието на такова задължение, като не й обяснили откъде
произтича същото. Излагат се твърдения, че ищцата не знае защо дължи такава
сума на ответника, при положение, че е била добросъвестен платец по кредита.
Наред с това счита, че договорът за кредит е недействителен на общите
основание, посочени в чл.11м, ал.1, т. 9 и чл.22 ЗПК. Счита, че клаузата за
неустойка е недействителна, поради заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника, в който оспорва исковете. Счита същият за недопустим, като не се
излагат обстоятелства в тази връзка. На следващо място, счита иска за
неоснователен. Счита, че договорът отговаря на необходимото законово
съдържание,както и клаузата от него за неустойка не е недействителна. Цитират
се разпоредби от договора. Не оспорва, че претендира от ищцата сума в общ
размер на 13252.77 лева, като не е посочено как е формирана сумата и за какво е
начислена. Предявен е насрещен иск.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Съдът счита, че предявеният иск е
допустим. Интересът на ищецът от предявяване на иска за несъществуване на
вземането произтича от обстоятелството, че процесното вземане фигурира като
дължимо и неплатено в Централния кредитен регистър при БНБ, видно и от
представената по делото справка за кредитополучател /л.4/, както и от правото да иска
установяване на действително правно положение със сила на присъдено нещо, а
именно за дължимостта на процесните суми.
Длъжникът има интерес от иск за
несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда
(процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при
признание на иска, като в тази връзка ответникът по предявен установителен иск
не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен
интерес у ищеца. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на
ищеца, като направи признанието,
каквото в случая е направено – така Определение № 549 от 29.11.2018 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 4317/2018 г., IV г. о., ГК.
По същество:
Предявен е частичен отрицателен установителен иск с
правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК.
За да бъде уважен искът ищецът
следва да установи, че от него се претендира сума в размер на
13 252.77 лева, че ответното дружество се е легитимирало като кредитор за
процесните вземания. Ответникът следва да докаже съществуването на задължението, от
къде произтича същото и защо възлиза на търсената сума.
С Определение от 24.02.2020 г.
като безспорно между страните е отделено, че са сключили
договор за потребителски кредит № *** по силата на
който бил предоставен овърдрафт с разплащателна сметка № ***
с кредитен лимит от 2000 лева. Безспорно е, че ответникът претендира от ищцата
сума в размер на 13 252.77
лева.
От представена от ответника
справка и съобразно заключението на вещото лице по изготвената и приета по
делото Съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира, се установява, че
претендираната от ответника сума в общ размер на 13 252.77 лева, включва
2000 лева – главница, 8355.51 лева – договорна възнаградителна лихва за периода
19.11.2007 г. до 16.01.2020 г. и 2 897.26 лева – наказателна лихва за
периода 19.11.2007 г. до 21.07.2020 г. тази сума ищецът.
Ищецът прави възражение за
недействителност на договора за кредит, позовавайки на нарушения по сега
действащия Закон за потребителския кредит. Следва да се посочи, че по
отрицателен установителен иск съдът не е обвързан от посочените от ищеца
основания за недействителност на договора за кредит, доколкото не е предявен
иск за недействителност. По настоящия иск съдът може и служебно да изследва
дали договора за кредит или отделни клаузи от него, на които основава вземането
си ответника, са недействителни, поради противоречие с императивна правна норма,
противоречат на добрите нрави или клаузи от договора са неравноправни.
В случая към момента на сключване
на процесния договор за кредит от *** е действал Закона за потребителския
кредит /в сила от 01.10.2006 г./.
Съгласно разпоредбата на чл.9,
ал.1 от ЗПК /от 2006 г./, приложима към процесния договор за предоставяне на
овърдрафт, част от задължителното съдържание на договора е посочване на
максималния размер на кредита, годишна лихва и начините за прекратяване на
договора. При липса на което и да е от тези елементи договорът е недействителен
съгласно чл.14, ал.1.
В чл.10, ал.1 от ЗПК /отм./, също
релевантен за процесния договор, като условие за действителност са предвидени и
условията за ползване и връщане на кредита.
В случая видно от съдържанието на
процесния договор не са посочени начините за прекратяване на договора, както и
условията за ползване и връщане на кредита. Посочването на начините за
прекратяване на договора в общите условия не е изпълнение на императивната
разпоредба на чл.9, ал.1 ЗПК /от 2006 г./ Изрично в нея е посочено, че това
съдържание следва да фигурира в договора, а не в общите условия, които не се
подписват от потребителя.
Наред с това нито в договора,
нито в Общите условия към него са посочени условията за ползване и връщане на
кредита. Не е посочен падежът на връщане на усвоените суми, до кога следва да
бъде върната усвоената сума.
Липсата на такова посочване води
до невъзможност да се установи, дали ищцата е заплатила в срок усвояваните от нея
суми и дали са възникнали предпоставки за начисляване на възнаградителна и
наказателна лихва.
От приетата и неоспорена ССчЕ,
която съдът кредитира се установява, че ищцата е усвоила по договора сума в
размер на 3825.64 лева, като от ответника се претендира незаплатена главница в
размер на 2000 лева. Ищцата е заплатила по договора сума в общ размер на 3095
лева, като не се установява какви вземания са погасени с тази сума.
От една страна
липсата на императивно заложени реквизити в процесния договор за кредит води до
недействителност на същия, при което ищцата дължи единствено чистата стойност
на кредита, като в случая с платените от нея суми, съдът приема, че са погасени
задълженията за главница по договора.
Наред с това ответникът не
доказа, наличие на предпоставки за начисляване на договорна възнаградителна
лихва, както и на наказателна лихва, а именно че ищцата е била в забава при
връщане на усвоените суми, доколкото липсва посочване в договора на падежа, до
който следва да се върнат усвоените суми.
Отделно от говорното съдът намира
за основателно и възражението на ищцата, направено в последното открито съдебно
заседание, че до датата на подаване на исковата молба в съда всички вземания по
договора за кредит са погасени по давност, като за главницата е изтекъл
предвидения в чл.110 ГПК 5-годишен давностен срок, доколкото последната усвоена
сума е от 21.12.2009 г, а за лихвите – краткия 3-годишен давностен срок.
Предвид изложеното съдът намира,
че по делото се установи, че ищцата не дължи на ответника сума в размер на
13 252.77 лева, предявена частично за сумата от 1000 лева, до която сума
искът ще се уважи.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се
пораждат за ищцата. Същата доказа такива в размер на 60 лева – платен депозит
за съдебно-счетоводна експертиза. По делото, въпреки указанията на съда,
липсват доказателства за платена от ищцата държавна такса в размер на 50 лева,
поради което такава не следва да се присъжда.
На основание чл.77 ГПК ищцата следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на ПРС сума в размер на 50 лева – за държавна
такса, като в случая тези разноски не могат да се поставят в тежест на
ответника в зависимост от изхода на спора. В този смисъл Определение № 104 от 09.02.2015 г. по ч.т.д. № 112/2015 г., I
ТО на ВКС.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца,
съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от Адвокатско дружество
„Г.“.
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези,
под която влиза и настоящия случай, която хипотеза не е опровергана от
ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък
от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1, вр. пар.2а от ДР от Наредбата, съдът определя адвокатско
възнаграждение в размер на по 360 лева с
включен ДДС, която сума следва да й бъде присъдена изцяло. Представено е доказателство
за регистрация на Адвокатското дружество по ДДС.
Съдът намира, че не следва да се присъжда
допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, за допълнителни
съдебни заседание след второто такова, а именно за 4 съдебни заседания. На
първо място делото е могло да приключило в едно съдено заседание, доколкото
ответникът е посочил как е формирана търсената от него сума, което е залегнало
и в заключението на ССчЕ, като ищецът не е признал посоченото от ответника и е
поддържал искането за ССчЕ. Наред с това делото е отлагано единствено поради
забавяне на вещото лице за изготвяне на ССчЕ поискана от ищцата, а не за
събиране на нови доказателства по искане на ответника, който да е станал
причина за отлагане на делото и в негова тежест да се възлагат разноски за
допълнително проведени съдебни заседания.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Т.Б., ЕГН **********, с адрес: *** НЕ ДЪЛЖИ НА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37, сумата в размер на 1000 лева,
предявена частично от общата сума от 13 252.77 лева, заявена като дължима
от ответника по договор за потребителски кредит № *** по силата на който бил предоставен
овърдрафт с разплащателна сметка № ***
с кредитен лимит от 2000 лева.
ОСЪЖДА „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37 ДА ЗАПЛАТИ НА М.Т.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата в размер на 60 лева –
разноски в производството.
ОСЪЖДА
„Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“
№ 37 ДА ЗАПЛАТИ НА Адвокатско
дружество „Г.“, с Булстат: ***, сумата в общ размер на 360 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение, съгласно чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА М.Т.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на Районен съд – Пловдив, на основание чл.77 ГПК, сумата в размер на 50 лева – дължима държавна такса по
делото.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ