Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.12.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на десети ноември през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10910 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С
решение от 09.07.2020 г., постановено по гр.дело № 50370/2019 год. по описа на СРС, І
Г.О., 51 с-в, е отхвърлен предявения иск по чл.212, вр. с чл.124, ал.1 ГПК от С.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, за признаване за установено, че между С.Т.Г. и „Т.С.“ ЕАД не
съществува облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди в апартамент № 5, находящ се в гр.София, бул.“******,
аб.№ 202087. С решението на съда е признато за установено, че С.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ, сумата
2708,86 лева - стойност
на доставена топлинна енергия през периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. в
топлоснабден имот – апартамент № 5, находящ се в гр.София, бул.“******, аб.№202087, ведно със законната лихва от 25.06.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с
чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 330,47 лева - обезщетение за забава върху стойността на
топлинната енергия за периода от 15.09.2017 г. до 17.06.2019 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 36244/
2019 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като са отхвърлени иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ за горницата над 2708,86 лева до
2708,87 лева, иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за горницата над
330,47 лева до 332,05 лева и за 14.09.2017 г., както и исковете по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за
сумите 54,38 лева – възнаграждение за дялово разпределение
на топлинната енергия за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. и 10,55 лева –
обезщетение за забава върху сумата 54,38 лева за периода от 30.06.2016 г. до
17.06.2019 г. С решението на съда е осъден С.Т.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.-С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
сумата 554,10 лева - съдебни
разноски в исковото производство, както и сумата
109,72 лева - съдебни разноски, направени в заповедното производство по
ч.гр.дело № 36244/ 2019 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав.
Срещу
постановеното от СРС, 51 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника С.Т.Г., с
която се обжалва решението, в частта, с която е отхвърлен предявения от ответника срещу ищеца инцидентен
установителен иск, както и в частта, с която са уважени предявените от ищеца срещу
ответника обективно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД. Въззивникът-
ответник, моли съда
обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната от него част, като неправилно, включително и в
частта на присъдените разноски.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“ ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител юрк.К.М.оспорва
жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Третото лице – помагач - „Т.С.“-ЕООД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както
е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.-С.“-ЕАД, гр.София срещу ответника С.Т.Г., обективно съединени
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и за неоснователност на предявения от ответника
С.Т.Г. срещу ищеца „Т.-С.“-ЕАД, гр.София, инцидентен установителен иск. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и
твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят единствено е посочил
общо в жалбата, че решението на СРС е неправилно, както и в коя
част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания
относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение относими към
предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира,
че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като
констатация относно спорното право.
В т.18 от ТР
№ 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени
по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само
решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно
спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен
и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран,
поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво
постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на
страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като
защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на
съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат
в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да
обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно
защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на
изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено
нещо се ползва само решението по
отношение на спорното право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива
му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение
досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК
на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на
приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален
кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за
обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на
обжалване подлежи самото решение /т.
нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно
съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума
на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат
констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални
правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението.
Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно
обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по
т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г.
по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
и относими към предмета на спора оплаквания в жалбата на ответника във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. В процесния случай, с
оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, искането за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя
от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело
определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към
Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери
приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като
съобрази изключително ниската степен на фактическа и правна сложност на делото
и законовата възможност то да е под минималния размер по чл.25а, ал.2 от
Наредбата за заплащането на правната помощ /приложим по аналогия/, го определя
в размер на сумата от 10,00 лв./ десет лева/.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.07.2020 г., постановено по гр.дело
№
50370/2019 год. по
описа на СРС, І Г.О., 51 с-в, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА С.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Т.-С.“-ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 10 лв.
/ десет лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на„ Т.С.“-ЕООД,
гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.