Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 24.11.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян
в.гр.дело №4003 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 08.01.2020 год., постановено по гр.дело №877/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 155 с-в, е признато за недоказано на основание чл. 194, ал. 2 вр. с
чл. 193, ал. 2 ГПК направеното от ответника Столична община оспорване
истинността на застрахователна полица №Е1315000000990041221 и протокол за ПТП
№1630436 от 16.01.2016 год., съставен от мл.автоконтрольор към ОПП на СДВР и
Столична община е осъдена да заплати на З. „Б.И.“ АД по иск с правно основание
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 7 996.80
лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение по щета
№**********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 07.01.2019 год. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 898.56 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен
размер от 8 014.99 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 0.23
лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
Столична община. Жалбоподателят поддържа, че по делото не било установено
увреждането на процесния автомобил. Описаното в исковата молба ПТП не попадало
в категорията покрити рискове съгласно Общите условия на ищеца. По това
възражение първоинстанционният съд не се бил произнесъл. В обжалваното решение
била посочена само стойността на вредата – 7 999.99 лв., без обаче да е посочено
какво точно е увреждането. Приета била съдебно-счетоводна експертиза, от която
се установявало, че застрахователните премии по договора са заплатени, но
липсвал документ, който да отразява, че е платено обезщетението по конкретната
щета липсвал. Направеният паричен превод от ищеца на „А.К.“ ЕООД в размер на
20 000 лв. не кореспондирал с размера на процесната щета и не било
доказано, че извършеното плащане се отнася именно за процесното произшествие.
Неправилно СРС бил счел за неоснователно възражението относно валидността на
застрахователния договор, който съгласно изискванията на закона бил формален.
Доказателствената тежест за валидността на този договор била на ищеца. По
делото бил представен подписан документ, но не ставало ясно кои са лицата,
които са положили подписи в него, респ. имат ли представителна власт. Освен
това следвало да се има предвид, че протоколите за ПТП, които били съставени
само по данни на водача и не съдържали преки възприятия на длъжностното лице не
следвало да бъдат кредитирани. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено
в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата З. „Б.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно бил обсъдил
доказателствата по делото и формирал извод за основателността на предявения
иск. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с
доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
е обусловено от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките
по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният
по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие
противоправно деяние при или по повод на възложената работа; причинителят да е
действал виновно. Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани със съществуването на валидно
застрахователно правоотношение, настъпването на процесното ПТП и твърдените
вреди, респ. дали същото представлява покрит риск, както и дали ищецът е
заплатил застрахователно обезщетение на собственика на процесния автомобил.
В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС
по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.
Настоящият съдебен състав приема за установено, че на 15.06.2015
год. между ищеца З. „Б.И.“ АД и Д.П.Р.е бил сключен договор за
имуществено застраховане „Автокаско“, клауза „Р-101“
/Пълно каско/, който има за обект лек автомобил „Ауди А84 с рег.№*****и със
срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 16.06.2015 год. до 24.00 ч. на 15.06.2016
год. Несъмнено е също така, че горепосоченият застрахователен договор е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети, причинени от пътнотранспортно
произшествие /видно от Общите условия на З. „Б.И.“ АД за застраховка на
сухопътни превозни средства без релсови превозни средства „Автокаско“ – които
са представени по делото и са действали към момента на сключване на
застрахователния договор и представляват неразделна част от него – виж чл. 186,
ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./.
За застрахователния договор е
предвидена писмена форма за действителност съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 КЗ /отм./, като представената по делото застрахователна полица /на л.
8 от първоинстанционното дело/ е подписана от страните /респ. техни
представители/. Ответникът не би могъл да се позовава на чл. 301 ТЗ и чл. 42 ЗЗД, респ. да оспорва действителността на застрахователния договор с
твърдение за ненадлежно представляване на страните по него, тъй
като това възражение касае нарушение на чужди права /виж чл. 26, ал. 2 ГПК/. В
частност процесният застрахователен договор е влязъл в сила, доколкото е
установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че застрахованият е
заплатил четирите вноски от уговорената застрахователна премия, както следва:
на 15.06.2015 год. – първата вноска, а на 03.09.2015 год. – втора, трета и четвърта
вноски.
На следващо място следва да се посочи, че протоколът за
ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено
възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. Когато
фактът съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има
доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето,
чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, който
претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е встъпил в правата на
увреденото лице, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което
той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не
удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката
им изисква специални знания, които съдът не притежава /в този смисъл Решение №
24 от 10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008
год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98
от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год.,
I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол
за ПТП от 16.01.2016 год., че същият е съставен от служител на ОПП-СДВР-София
при посещение на място и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч.
възпроизведени в схема, относно състоянието на пътя, разположението на лек
автомобил „Ауди А8“ с рег.№*****, както и видимите щети по него. В случая не е
оспорена автентичността на протокола за ПТП или удостоверителната компетентност
на неговия съставител или реда, по който е съставен протоколът. Ответникът е
оспорил единствено механизма на произшествието.
Настоящият съдебен състав приема, че протоколът за ПТП, заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, както и събраните гласни доказателства чрез
разпита на свидетеля Д.П.Р., които трябва да бъдат ценени като ясни,
последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по делото,
обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с вредите –
вещото лице И.Т.е посочил, че от техническа гледна точка щетите съответстват на
твърдения от ищеца механизъм на произшествието. В този смисъл следва да се
приеме, че на 16.01.2016 год., при движение по ул.“Тунджа“ в гр.София, процесният
лек автомобил „Ауди А8“, управляван от водача Д.Р., е попаднал в препятствие на
пътното платно /дупка/, което не е било съответно обозначено и обезопасено,
което обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ /предна
ходова част/.
Следователно предвид приетото по-горе неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя, че увреждането на автомобила в резултат на
процесното ПТП не представлява застрахователно събитие, обуславящо изплащането
на застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си, че е налице
изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал каквито
и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова – чл. 154,
ал. 1 ГПК /виж и предвиденото в раздел ІІІ „Изключени рискове“ от Общите
условия“ на ищеца/.
Установено е също така въз основа на събраните писмени
доказателство по делото, в т.ч. платежно нареждане и списък към него, в който
фигурират данните за образуваната при ищеца процесна преписка по щета
№**********/ и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че на 14.03.2016
год. ищецът е изплатил на „А.К.“ ЕООД /извършил ремонта на процесния автомобил,
който е бил одобрен от застрахования/ застрахователно обезщетение в размер на
7 999.99 лв.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3
от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради
което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме,
че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Столична община. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на
които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на
последните по ремонта и поддържането на процесния път е довело и до
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
– собственикът на застрахованото МПС – Д.П.Р., има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ
/отм./, а това обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по
съдебната автотехническа експертиза. Щом вещото лице
сочи, че детайлите на лек автомобил „Ауди А8“ са увредени
и се нуждаят от подмяна, то заплащането на стойността им е дължимо. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че
стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови
части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 7 996.80 лв. /с ДДС/.
Следователно релевираната претенция се явява основателна до размер на
посочената сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.01.2020
год., постановено по гр.дело №877/2019 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в, в
обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/