№ 177
гр. Враца, 29.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Калина Хр. Христова
при участието на секретаря Наталия Мл. Петрова
като разгледа докладваното от Калина Хр. Христова Гражданско дело №
20221420102913 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба и уточнителна молба от И. Г. И.,
ЕГН **********, чрез адв. Б. З., против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********.
В исковата молба се твърди, че на 24.08.2021 г. между ищеца като
кредитополучател и трето за спора лице „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател
бил сключен договор за паричен заем № 4240668 за сумата от 500 лева, ГПР 49% и
ГЛП в размер на 40%.
Заявява, че в чл. 4 от договора било уговорено договорът за заем да бъде
обезпечен с поръчител – две физически лица, банкова гаранция или поръчителство от
избрано от заемодателя дружество-поръчител. Твърди, че на същата дата – 24.08.2021
г. между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на
поръчителство № 4240668, по силата на който ответното дружество поело
задължението да обезпечи задълженията на ищеца пред дружеството – кредитодател
чрез тяхното изплащане в случай на забава от страна на ищеца, за което последният
следвало да му заплати възнаграждение в размер на 250 лева. Плащането на
възнаграждението се дължало разсрочено заедно с погасителните вноски по договора
за кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да заплаща
възнаграждението, дължимо на „Файненшъл България“ ЕООД, в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, което било упълномощено от правоимащото лице – ответното
дружество да събира сумите по сключения с ищеца договор за поръчителство, след
което следвало да му ги превежда.
1
Сочи се, че ищецът е погасил изцяло сумите по договора за поръчителство.
Заявява, че след като договорът за кредит има характеристиките на
потребителски договор, то същото се отнася и за договора за гаранция, който е
акцесорен на заемния договор. Счита, че действието на поръчителството е
предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение, т.е. от
валидността на договора за кредит. Още повече, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, с оглед на което
двете дружества са свързани лица.
Заявява, че условието, предвидено в чл. 4 от договора за кредит, а именно
предоставяне на обезпечение от двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от
заемодателя дружество-поръчител, представлява неотменимо изискване за получаване
на кредита. Възможността за двама поръчители е неосъществима за потребителя,
предвид многобройните изисквания, на които трябва да отговарят лицата.
Неизпълнимо е и изискването на банкова гаранция, за която потребителят следва да
заплати на банката сума, равна на заемната. Счита, че кредиторът е поставил тези
изисквания, за да избере потребителят единствената възможна трета опция –
поръчителство от одобрено от заемодателя дружество, което е именно ответното
дружество и което е свързано лице с дружеството – заемодател „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Предвид това счита, че разходът за възнаграждение за поръчителя е
сигурен за потребителя, но кредиторът не го е включил в ГПР, с което се цели
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че в договора за кредит е посочен ГПР 49%, но
от съдържанието му не може да се установи кои точно разходи са включени и по какъв
начин е формиран ГПР, поради което противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място счита, че договорът за поръчителство е лишен от
основание, тъй като със същия не се предоставя никаква услуга в полза на
потребителя, а срещу платеното от него възнаграждение задължението му се прехвърля
от едно дружество на друго, които са свързани. Заявява, че със сключване на договора
за поръчителство се цели допълнително оскъпяване на кредита чрез допълнително
възнаграждение за заемодателя, тъй като кредиторът плаща вземането сам на себе си.
Сочи още, че договорът за поръчителство накърнява добрите нрави, тъй като
със същия кредиторът е обвързал по – слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължи от сключване на договора за кредит, независимо дали
потребителят е изправна страна. Също така противоречи на добрите нрави, тъй като
уговореното в полза на ответника възнаграждение е в размер повече от половината от
сумата по заема.
Иска се постановяване на решение, с което да бъде прогласена нищожността на
целия договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г., сключен между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД, поради противоречието му със ЗПК поради
2
заобикаляне на закона, поради накърняване на добрите нрави и поради липса на
основание за сключването му, както и ответното дружество да бъде осъдено да заплати
на ищеца сумата от 10 лева – частичен иск от общо 250 лева, представляваща платена
без основание сума по договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 26.09.2022 г. до
окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на сторените в
производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество
„Файненшъл България“ ЕООД. На първо място се оспорва допустимостта на иска, като
счита за недопустимо кумулативното предявяване на установителен и осъдителен
искове. В случай че исковете се приемат за допустими, заявява, че същите са
неоснователни. Сочи, че ответникът е търговско дружество и като такова следва да
получава възнаграждение за предоставяните по занятие гаранционни сделки
/поръчителство/. Именно изпълнението на задължението по договора за кредит да
предостави обезпечение е основанието за сключването на договора за гаранция, поради
което счита, че договорът не е лишен от основание. Оспорва твърденията, че договорът
противоречи на добрите крави, като счита, че не са представени доказателства в тази
насока от ищеца.
Не счита, че престациите по договора се нееквивалентни, тъй като ответното
дружество отговаря с цялото си имущество за задълженията на ищеца. Срещу
платеното възнаграждение ищецът получава сигурност, че ако не изпълни в срок, ще се
ангажира отговорността на поръчителя. Дължимото се по договора за гаранция
възнаграждение е определено след извършена преценка на риска.
Оспорва и твърденията, че заемодателят е поставил сключването на договора за
гаранция като изискване за сключване на кредитния договор, тъй като в чл. 4 от
договора за заем са описани възможностите, сред които потребителят може да избере
обезпечение според възможностите си.
Счита, че твърденията за нищожност на договора са напълно голословни и не са
подкрепени с никакви доказателства. Доводите за противоречие на договора с чл. 11 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК са неотносими, тъй като процесният договор не е договор за
потребителски кредит. Иска се постановяване на решение, с което предявените искове
да бъдат изцяло отхвърлени и на дружеството да бъдат присъдени разноски.
С протоколно определение от 01.03.2023 г. на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е
допуснато изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД чрез
увеличаване на неговия размер, като същият се счита предявен за сумата от 158,64 лева
като частичен от 250 лева.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
3
следното:
Между страните не е спорно, а и от представените по делото доказателства се
установява, че между ищеца И. в качеството му на заемател, и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за паричен
заем № 4240668/24.08.2021 г., по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД
предоставило на И. сумата в размер на 500 лева, която ищецът се задължил да върне на
12 равни седмични вноски в размер 43,78 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва
при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите
от 46,62%.
Съгласно инкорпорирания в чл. 2 от договора за паричен заем погасителен
план, размерът на седмичната вноска, дължима от потребителя, възлиза на сумата от
43,78 лева /т. 2/, при фиксиран годишен лихвен процент 40% /т. 6/, който е фиксиран и
валиден за целия срок на договора и не подлежи на промяна /т. 6.1./, обща сума за
плащане от заемателя – 525,36 лева, която се състои от заемната сума и
възнаградителната лихва за целия срок на договора /т. 7/, ГПР 46,62%, като е посочено,
че същият е изчислен по формулата в Приложение № 1 към ЗПК и при следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи
за събиране лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по
договора, както и други разходи, освен посочените в договора /т. 8/.
В чл. 3 от договора е посочено, че с подписването му заемателят удостоверява,
че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата
на разписка.
В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, които да
отговарят на следните условия: нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1 000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да няма задължения
към други банкови и финансови институции; да няма неплатени осигуровки за
последните 2 години; 2) банкова фаранция с бенефициер –Заемодателя, за сумата от
525,36 лева /главницата и възнаградителната лихва за целия срок на договора/ със срок
на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3)
одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че между ищеца, в качеството му на
потребител, и „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството му на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция № 4240668/24.08.2021 г, по силата на който
гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет
4
Мениджмънт“ АД, с наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на
всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: 1/ задължение за връщане
на заемната сума в размер на 500 лева; 2/ задължение за плащане на възнаградителна
лихва; 3/ задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на
плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски
хонорари.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция, за поемане на
описаните по – горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 158,64 лева, платимо разсрочено на 12 вноски, всяка от които в размер на
13,22 лева, като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по
начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем и падежните дати съответстват изцяло на
падежните дати по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението
на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, в което вещото лице е установило, че по договора за заем №
4240668/24.08.2021 г. ищецът е погасил изцяло задълженията си в размер на общо
516,47 лева, от които 500 лева – главница и 16,47 лева – възнаградителна лихва.
По договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г. ищецът е погасил в полза на
ответното дружество сумата от 158,64 лева – възнаграждение за гаранция.
Вещото лице е установило, че изплатени суми 500 лева – главница, 16,47 лева –
възнаградителна лихва и 158,64 лева – възнаграждение за гаранция, ГПР по договора е
в размер на 140,09%.
Страните не са оспорили заключението на вещото лице, същото е прието и
съдът го кредитира като правилно, обективно и пълно.
Други относими доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
В исковата и допълнителната молба ищецът поддържа на самостоятелно
основание и четирите въведени твърдения за нищожност на договора за гаранция –
противоречие със закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, заобикаляне на закона – на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, накърняване на добрите нрави и липса на основание, с оглед на което съдът
приема, че е сезиран с четири отделни иска – по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл.
5
22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК,
чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД.
Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на
които се позовава ищецът в исковата молба. Ето защо, след като определянето на
основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то именно съдът,
разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират
помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно
обективното им съединяване /в този смисъл са и решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д.
№ 1363/2009 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I
т. о. на ВКС и др./.
Доколкото по отношение на начина на съединяване на искове за
недействителност на сделка, е налице задължителна съдебна практика, според която
съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност в условията на евентуалност
според тежестта на сочения от ищеца порок в поредността от най-тежкия през по-
леките, а не от начина на подреждане на претенциите в исковата молба /в този смисъл
са: решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на ВКС, решение №
106/01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 199/12.07.2016
г. по гр. д. № 583/2016 г. на IV г. о. на ВКС и др./, настоящият съдебен състав приема,
че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, а в
условията на евентуалност с искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД,
чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД.
От ищеца И. Г. И., ЕГН **********, чрез адв. Б. З., против „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, са предявени следните искове:
1. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване нищожност на сключения между страните договор за гаранция №
4240668/24.08.2021 г. поради противоречието му със закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В условията на евентуалност:
2. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД за прогласяване
нищожност на сключения между страните договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г.
поради заобикаляне на закона – на чл. 19, ал. 4 ЗПК;
3. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване
нищожност на сключения между страните договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г.
поради накърняване на добрите нрави;
4. Иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД за прогласяване
нищожност на сключения между страните договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г.
поради липса на основание /причина/ за извършване на сделката.
В условията на кумулативност с всеки от горните евентуални искове:
6
5. Иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 158,64 лева /след увеличаване на
неговия размер/ – частичен иск от общо 250 лева, представляваща платена без
основание сума по договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 26.09.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата. Претендира присъждане на сторените в производството
разноски.
За да се произнесе по основателността на предявените искове, съдът следва да
разгледа двата сключени от ищеца договори – за заем и за гаранция, като едно цяло от
правна гледна точка, тъй като дружеството-заемодател и дружеството-гарант са
свързани лица. Освен това договорът за гаранция обезпечава именно договора за заем
и е акцесорен на същия, като обект на поръчителство могат да бъдат действителни
задължения, а недействителността на главното задължение влече недействителност и
на поръчителството.
От извършена справка в електронната страница на Търговския регистър, която
е общодостъпна и данните са публични, се установява, че едноличен собственик на
капитала на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД е кредитодателят „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Следователно се касае за хипотеза на „свързани лица“ по смисъла
на §1, т. 5 от ДР на ТЗ. За да бъдат осигурени ефективни и всеобхватни средства за
защита на потребителите, е необходимо при наличие на няколко договора, които са
сключени със свързани лица и/или между свързани лица, съдът да изследва договорите
не като отделни и независими едно от друго правоотношения, а като една обща
икономическа дейност. Т. е. при множество правоотношения със свързани лица или
между такива, на отделните правоотношения трябва да се гледа като на едно единно
правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави.
В тази връзка неоснователни са възраженията на ответното дружество, че
доводите за противоречие на договора с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК са неотносими, тъй
като процесният договор за поръчителство не е договор за потребителски кредит.
Ищецът е физическо лице и при сключване на договора за кредит не е действал
в рамките на своята професионална и търговска дейност, предвид което има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Дружеството-заемодател „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е търговец по смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Взаимоотношенията им се основават на сключен договор за кредит, по който на ищеца
е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Следователно
сключеният между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор е потребителски,
поради което намира своята правна регламентация в ЗПК, като според легалната
7
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. На основание §13, т. 1 ДР на ЗЗП следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредити и
уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,
приложими са и правилата на ЗЗП.
Предвид гореизложеното, следва да бъдат разгледани доводите на ищеца за
нищожност на договора за кредит поради неспазване на императивни разпоредби на
ЗПК и направените от ответника възражения в тази насока. Съгласно разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съдът следва да посочи в изпълнение на служебните си задължения, че са
спазени и императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 12, и т.
20, а т. 8 и т. 9а, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, са неприложими към вида на договорите.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на
договора размерът на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин и посочената
формула.
Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Легалната
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в §1, т. 1
от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит и застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Неспазването на това изискване е основание за обявяване
на целия договор за недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.
Относно необходимостта от въвеждане на изискванията за съдържанието и
размера на ГПР следва да се имат предвид Съображения 19 и 43 от Директива
2008/48/ЕО: За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
8
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно
условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С
оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-
специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността. С оглед да се насърчи установяването и
функционирането на вътрешния пазар и да се гарантира висока степен на защита на
потребителите навсякъде в Общността, е необходимо да се гарантира сравнимост на
информацията, отнасяща се до годишния процент на разходите навсякъде в
Общността.
ГПР се изчислява по специална формула, посочена в приложение № 1 към
ЗПК. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как са
образувани размерът на ГПР и общо дължимата по договора сума. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По този начин на
потребителя се предоставя възможността да съобрази реалната цена на финансовата
услуга, както и да съобрази икономическите последици от сключване на договора и да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, или не.
В Договор за паричен заем № 4240668/24.08.2021 г. са посочени ГПР в размер
на 46,62%, и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР, с което формално е изпълнено изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ГПК. Също така посоченият размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния размер на ГПР, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция /поръчителство/, сключен от потребителя с „Файненшъл
България“ ЕООД, което също следва да бъде включено в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, то 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално и при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема,
че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора, тъй като това
противоречи на духа на закона и създава условия за неговото заобикаляне. Напротив,
след като се установи, че ГПР е неправилно изчислен и/или в него не са включени
всички компоненти, образуващи общия размер на разходите по кредита, следва да се
приеме, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е спазена. Годишният процент на
9
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл
България“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото
време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство, „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е бил известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор
за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Този
извод се подкрепя от обстоятелството, че останалите предвидени в договора видове
обезпечения са изначално трудно изпълними от заемополучателя предвид
множеството изисквания към поръчителя, респ. поръчителите, които изисква
заемодателят, както и изискването за предоставяне на банкова гаранция в размер на
цялата дължима по договора сума, доколкото ако разполагаше със тази сума, за да
учреди банкова гаранция, то не би му било необходимо сключването на договора за
кредит.
За да предостави обезпечението, заемополучателят следва да осигури един или
двама поръчители, които да отговарят на множество на брой поставени от заемодателя
изисквания. На първо място, такива високи изисквания заемодателят не е поставил
дори към заемополучателя. Поставянето им към поръчителя навежда на извод за
изначално затрудняване на заемополучателя да изпълни задължението си по
предоставяне на този вид обезпечение. На следващо място, за заемателя е обективно
невъзможно в предвидения тридневен срок да се снабди с тази информация за
поръчителя, за да я предостави на заемодателя. Част от изискуемата информация
представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което
заемополучателят следва да ангажира поръчителя да се снабди лично с тази
информация, което допълнително препятства възможността да се изпълни
договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора.
10
Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето
на сума от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция, като е предвидено,
че сумата следва да е в размер на цялото задължение на заемателя по договора –
главница и възнаградителна лихва. Не може да се очаква от ответника, че в тридневен
срок от сключването на договора той ще разполага със сума, равняваща се на сбора от
заемната сума и възнаградителната лихва за целия период на договора, която да
предостави като банкова гаранция. Ако разполагаше с тази сума, сключването на
договор за кредит би било изначално излишно и не необходимо за ответника.
Не на последно място, договорът за гаранция, макар и под отлагателно условие
/чл. 2/ е сключен в деня, в който е сключен и договорът за заем, а в двата договора са
предвидени еднакви падежни дати на плащанията. Съдът намира, че от тази уговорка
може да се заключи, че заемодателят изначално е бил наясно за невъзможността за
изпълнение на останалите видове обезпечения, като същите са предвидени проформа.
Всичко това означава, че единствената възможна за потребителя опция остава
сключването на договора за гаранция с одобрено от заемодателя дружество, което е
свързано с него.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
гаранция има за цел да доведе до нерегламентирана допълнителна печалба за
дружеството-заемодател чрез увеличаване на разходите по кредита, като
същевременно привидно се спазят изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1
ЗПК.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза може
да се направи извод, че в посочения в договора за потребителски кредит ГПР от 46,62%
не е включена сумата, представляваща възнаграждение за поръчителство по договора
за гаранция, сключен с ответното дружество, доколкото вещото лице е посочило, че с
тази сума кредитът се оскъпява и ГПР става 140,09%. Реално възнаграждението за
поръчителство оскъпява кредита, което води до заобикаляне на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски
кредити, който в случая надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва.
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР – 46,62%, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне
на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен
(към 140,09%).
Въпреки че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
11
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо
лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен и самият
договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита. С оглед
изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване
вземанията на “Изи Асет Мениджмънт“ АД по процесния договор за потребителски
кредит следва да се включи в общия разход по кредита (така Решение № 24 от
10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките съдът счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22
ЗПК. Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, заемодателят е
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Както бе посочено по – горе, договорът, сключен между потребителя и “Изи
Асет Мениджмънт“ АД, и договорът, сключен между потребителя и
„Файненшъл България“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията, поради което недействителността на договорa за паричен заем
поради противоречието му със закона води до недействителност и на договора за
предоставяне на гаранция на същото основание.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
12
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни.
Искът с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК е основателен и следва да бъде уважен.
По евентуалните искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК; чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. четвърто
ЗЗД:
Останалите предявени в условията на евентуалност искове не следва да бъдат
разглеждани поради несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за това, поради
което съдът не дължи произнасяне по същество, а следва да бъдат оставени без
разглеждане.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на
сумата по договора в полза на ответника, като част от общо платените суми по
договора за кредит, а в тежест на ответното дружество е да докаже наличието на
основание за плащане на сумата, а именно: 1. че между страните са били налице
облигационни правоотношения по валидно сключен договор за гаранция №
4240668/24.08.2021 г.; 2. по който за ищеца е възникнало задължение за заплащане на
възнаграждение в полза на ответника.
Искът е предявен за сумата от 158,64 лева като частичен от 250 лева, след
допуснато изменение чрез увеличаване на неговия размер съгласно депозирана от
ищеца молба.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът е недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита е главницата – заемната сума, отпусната и усвоена от
потребителя въз основа на договора. Вещото лице е установило, че по договор за
гаранция № 4240668/24.08.2021 г. ищецът е платил в полза на ответното дружество
сумата от 158,64 лева – възнаграждение за гаранция.
С оглед нищожността на договора за гаранция, искът за връщане на платеното
по него се явява основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 26.09.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски възниква за ищеца, който
претендира такива съгласно списък по чл. 80 ГПК, а именно 100 лева – държавна
такса, 300 лева – възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение в размер
на 1 000 лева – 500 лева за установителния иск и 500 лева за осъдителния иск.
13
Видно от представените договори за правна защита и съдействие, между ищеца
и адв. З. е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на общо 1 000 лева, която
сума е платена в брой, за което договорите служат като разписка.
Ответното дружество е заявило възражение за прекомерност на платения
адвокатски хонорар, което съдът намира за основателно. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът може да намали платеното от страна адвокатско възнаграждение, ако то е
прекомерно с оглед действителната правна и фактическа стойност на делото.
Настоящото производство не се характеризира с фактическа и/или с правна сложност,
проведено е едно съдебно заседание, не са събирани доказателства извън писмените
такива, процесуалният представител на ищеца не се е явил. С оглед изложеното, е
налице основание за намаляване на адвокатския хонорар на процесуалния
представител на ищеца.
Съгласно Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г., ВКС, II т.
о., когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да
се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената
на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на исковете възлиза на сумата
от 317,28 лв., поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС, е в размер на 400
лева, до който размер следва да бъде намален дължимият се на ищеца адвокатски
хонорар. Ето защо, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в посочения минимален размер.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да заплати на
ищеца сторените разноски в общ размер на общо 800 лева.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът посочва, че плащането на сумите
следва да се извърши по следната посочена от ищеца банкова сметка: IBAN:
************.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК НИЩОЖНОСТТА на Договор за предоставяне на гаранция №
4240668/24.08.2021 г., сключен между И. Г. И., ЕГН **********, и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на
И. Г. И., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от
158,64 лева /сто петдесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки/, предявен като
14
частичен от 250 лева, представляваща платена без основание сума по Договор за
предоставяне на гаранция № 4240668/24.08.2021 г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба – 26.09.2022 г. до
окончателното погасяване на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 800 лева /осемстотин лева/, представляваща разноски в производството.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените при условията на
евентуалност от И. Г. И., ЕГН **********, против „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********, искове, както следва: с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ
ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения между страните договор за гаранция №
4240668/24.08.2021 г. поради заобикаляне на закона – на чл. 19, ал. 4 ЗПК; с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения
между страните договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г. поради накърняване на
добрите нрави; с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД за прогласяване
нищожност на сключения между страните договор за гаранция № 4240668/24.08.2021 г.
поради липса на основание /причина/ за извършване на сделката.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът посочва, че плащането на
плащането на сумите следва да се извърши по следната посочена от ищеца банкова
сметка: IBAN: ************.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
15