Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 02.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І въззивен брачен
състав, в открито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА
ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретар Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия Луканов въззивно гр. дело № 12084 по описа за 2020г.
на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на Част втора, Дял
втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна
жалба на В.Д.В. срещу решение № 146515 от 20.06.2019г., постановено по гр. дело
№ 32925/2018 г. на Софийския районен съд, 149-ти състав, с което е отхвърлен предявения
против Д.Г. В. иск с правно основание по чл.30 от Семейния кодекс СК).
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния и материален
закон и при пропуск на съда да съобрази всички събрани по делото доказателства.
Въззивникът се позовава на допуснати нарушения на
процесуалните правила като твърди, че първоинстанционния
съд е допуснал поредица от неправилни фактически и правни изводи, които са
посочени подробно във въззивната жалба. Не претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата страна Д.Г.П.,
действаща чрез представителя си по пълномощие – адв. С.Г.В.
от АК – гр. Я., с който оспорва въззивната жалба и
моли решението да се потвърди. Не сочи доказателства. Претендира разноски пред въззивната инстанция и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивното
производство не са събрани нови доказателства.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
С обжалваното решение по гр. дело № 32925/2018
г. на СРС, 149-ти състав, съдът е отхвърлил изцяло предявения от В.Д.В. срещу Д.Г.
В., иск с правна квалификация чл. 30 от СК – за присъждане половината от
стойността на вещите за упражняване на професия на ответницата, както следва:
оборудван зъболекарски стол; автоклав Cristofoli Vitale 12, 12 литров,
Клас N 2013; фотополимерна лампа Лед Енерджи Класик (2012г./405-8в); телевизионен приемник 32";
офис оборудване – преносим компютър ASUS PC 2017 15”, принтер Brother DCP-1512E/TN1030, работно бюро комплект/апекс локатор (401-10/Оптика лазер)/ и специализиран шкаф
комплект Нмед и специализиран стол МДМ; на обща
стойност 19 351 лв. Осъдил е В.Д.В. да заплати на ответницата разноски от 990
лева.
С решение № 193977 от 09.09.2020г.
по гр. дело № 32925/2018 г. на СРС, 149-ти състав е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в обжалваното пред въззивната
инстанция съдебно решение. Решението за поправка е влязло в сила на
27.10.2020г., като необжалвано.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и
допустим съдебен акт. Дължимата за въззивното
производство държавна такса е внесена. По изложените съображения съдът приема,
че въззивната жалба е редовна и допустима, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които
регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй
като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба
с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Разгледана по същество, въззивната
жалба е неоснователна.
Софийският градски съд, в настоящия си
състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт намира, че
фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и
изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт, а на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Страните не
спорят, че са бивши съпрузи, чиито граждански брак е прекратен с влязло в сила
съдебно решение на 26.02.2018 год. По делото безспорно е установено, че процесните движими вещи са придобити преди прекратяване на
брака. Не се оспорва от страните, че общата стойност на движимите вещи е в
размер на 19 351 лв., което е установено и от заключението на вещото лице,
прието от първоинстанционния съд.
За пълнота на
изложението и с оглед възраженията на въззивника,
съдът следва да добави и следното:
Искът по чл.
30, ал. 1 от приложимия СК (Обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от
01.10.2009 г.), е идентичен с претенцията по чл. 14, ал. 5 от СК (приет 1968
год. и отм.). Според нормата на чл. 30, ал. 1, изр. 1 от СК при развод всеки от
съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на
професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на
брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с
труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в
домакинството.
Съгласно действащата
правна норма на чл. 21, ал. 1 от СК вещните права,
придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на
двамата съпрузи, независимо от това на чие име са били придобити, като
съвместният принос може да се изрази във влагане на средства и труд, в грижи за
децата и в работа в домакинството - чл. 21, ал. 2 СК. От последната разпоредба
следва, че основание за възникването на съпружеска имуществена общност (СИО)
при възмездно придобиване на вещни права по време на брака е наличието на
съвместен принос на двамата съпрузи при придобиването, който се предполага до
доказване на противното (чл. 21, ал. 3 от СК). Съвместният принос е
изключен в хипотезите на чл. 22 и чл. 23 от СК. Съгласно чл. 23, ал. 1 от СК лични са вещните права,
придобити по време на брака с лично имущество по смисъла на чл. 22 от СК. Когато вещните права са
придобити отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответна
част от придобитото, освен ако тази част е незначителна - чл. 23, ал. 2 от СК. Обхватът на
съпружеската имуществена общност е установен в чл. 21, ал. 1 СК, а формулировката „по
време на брака“ означава, че се касае за придобиване на вещ/и през времето от
датата на сключване на брака до неговото прекратяване на някое от изчерпателно
изброените в чл. 44 и 45 от СК основания.
Според приетото
в т. 2 от Постановление № 5 от 31.10.1972 г. по гр. дело 4/72г. на Пленума на
Върховния съд, задължително за настоящия съдебен състав на основание чл. 130,
ал. 2 от Закона за съдебната власт, определящ е моментът, в който юридически става придобиването на правото на
собственост съобразно общите правила за прехвърлителното
действие на съответния придобивен способ.
Режимът на
съпружеска имуществена общност е най-често приложим на практика в имуществените
отношения между съпрузите, защото съгласно чл. 18, ал. 2 от СК се прилага, ако не е
избран друг режим. При разглеждането на имуществените спорове между бивши
съпрузи, следва да се изхожда от прогласените от Семейния кодекс принципи на
семейните отношения (чл. 2) и от социалните функции на брака и семейството (чл. 17). В този смисъл са и указанията в т.
1 на цитираното ПП № 5/1972 г. на ВС.
Разглежданият
конститутивен иск се основава на общия принцип в гражданското
право за забрана на неоснователното обогатяване. Основателността на предявен
иск за определяне на част от стойността на лично имущество на другия съпруг е предпоставена от наличието на следните предпоставки –
ищецът да докаже, че с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с
работата си в домакинството е допринесъл за придобиване
на вещи за упражняване на занаят и от вземания от другия съпруг, който са
на значителна стойност. В случая както собствеността,
така и приносът на съпруга не се
предполага, а подлежи на установяване
в условията на пълно и главно доказване от ищеца по делото.
Според т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от
27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ВКС, ОСГК, по реда на чл. 29 от СК, (приет 1985 и отм.)
съпругът-нетърговец може да претендира част от стойността на вещи, права върху
вещи и дял от вземания, включени в търговското предприятие, ако същите са били
налице към деня на предявяване на иска, съответно към момента на прекратяване
на брака или началото на фактическата раздяла. Съобразно приложимата разпоредба
на чл. 30 от СК съпругът-нетърговец може да
получи част от стойността на конкретно определени имущества-движими вещи и
вземания, които са принадлежали на другия съпруг в качеството му на едноличен
търговец (арг. от чл. 22, ал. 3 от СК) и за които се
твърди, че са придобити с приноса на съпруга-нетърговец и то само ако вещите са
били налице към момента на прекратяването на брака или началото на фактическата
раздяла. Стойността на тези имущества се определя не към момента на
придобиването им, а към момента на прекратяване на брака или началото на
фактическата раздяла, респ. към деня на предявяване на иска.
От събраните в първоинстанционното
производство доказателства не се установи въззиваемата
страна да е придобила в собственост вещите, чиято стойност се иска. Въззивникът не доказа, че бившата му съпруга Д.Г.П. е собственик
на процесните вещи, нито са изложени твърдени, респ.
да е доказано при условията на пълно и главно доказване, че процесните
вещи са придобити от бившата съпруга в качеството й на едноличен търговец. Ищецът
не е доказал иска си. Обратно, от заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза се установи, че ответницата - въззиваема страна не е собственик на част от вещите, които са
придобити в собственост от трето за делото юридическо лице – „ИПИППДМ д-р П. – Д.“
ЕООД. За друга част от процесните движими вещи не е
установено кой е техен собственик. Ирелевантно за
спора е кое лице е фактически ползвател на процесните
движими вещи, след като е установен собственика им или същия е неизвестен. В
този смисъл е изцяло ненужно да се дават указания на въззивника
да уточни каква част от паричните средства е вложена в придобиването на личното
имущество по чл. 30 от СК, тъй като се установи, че процесните движими вещи макар и придобити през време на
брака на страните, не са собственост на въззиваемата
страна – ответник в първоинстанционното производство,
а са собственост на друг правен субект - „ИПИППДМ д-р П. – Д.“ ЕООД. По
идентични съображения въззивната инстанция не допусна
служебно съдебно-счетоводната експертиза съгласно указанията по т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, чието заключението да посочи освен придобивната
стойност на вещите, но и актуалната им такава, съобразена с амортизация,
овехтяване и действително състояние. Не е необходимо установяване стойността на
процесните движими вещи към момента на настъпване на
изискуемостта на задължението, който в случая е моментът на предявяването на
исковата молба, доколкото придобиването на съответните вещи в патримониума на бившата съпруга – въззиваемата
страна Д.П., няма как да се установи, след като носител на абсолютното вещно
правото на собственост на същите вещи е друг правен субект. Т.е. евентуално подлежащият
на присъждане стойностен дял, който се изразява в резултата от изчисляване на
съотношението „вложени средства : придобивна стойност“,
не може да бъде приложен към стойността на процесните
вещи към момента на настъпване на изискуемостта на задължението по чл. 30, ал. 1 от СК, тъй като не е
установено вещите да са собственост на ответната страна.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че съдът е допуснал неточности, тъй като е подходил
формално и е проявил предубеденост и тенденциозност при установяване на
фактическата обстановка по делото. Следва да се посочи, че по подадената от
ищеца молба за защита на имуществени права съдът прилага закона какъвто е (арг. от чл. 2 от ГПК), а не дължи указания на страната как
правомерно да защити интереса си. Всяка
страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и
възраженията си и носи доказателствена тежест за
фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При липса на
такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната
действителност недоказаните по делото факти. Тежестта на доказване не е
задължение за представяне на доказателства. Въпросът за доказателствената
тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената
тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази
правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Съдът е длъжен да определи
правилно предмета на делото и обстоятелствата, които подлежат на изясняване,
като обсъди всички доказателства и доводите и възраженията на страните (в този
смисъл е Решение № 188 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. ВКС, IV г. о.,
ГК).
Неоснователно е и възражението на въззивника, че „взаимно изключващи се доводи на съда, са
довели до неправилни изводи в обжалваното съдебно решение“. Действително по
делото са приети писмени доказателства, които не се описани в обжалваното
съдебно решение, но последно не означава, че те не са обсъдени от съда. Тези
доказателства са съобразени от вещото лице при изготвяне заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, което е прието като доказателство и въз основа
на което съдът формира изводите си по спора. Въззивникът
не се е ползвал от правото си своевременно да оспори заключението на вещото
лице, респ. от правото по чл. 201 от ГПК - да поиска допускането на повторно
заключение, ако е считал, че представеното е необосновано и възниква съмнение
за неговата правилност (лист 132 от делото на СРС).
Въззивният състав не споделя доводите на въззивника, че
с обжалваното решение съдът не е съобразил указанията, дадени с Тълкувателно
решение (ТР) № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ВКС, ОСГК. В т. 1 от
цитираното ТР е прието изрично от ВКС, че презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 от СК се изключва за придобитото по време на брака от
едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска
дейност. Вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака
в резултат на осъществяване на тази дейност, не са съпружеска имуществена
общност, когато са включени в търговското предприятие. А в т. 4 от
същото ТР е прието, че съпругът, който претендира част от стойността на дялово
участие или част от ликвидационния дял в събирателно, командитно или с
ограничена отговорност дружество, може да предяви иск по чл. 29 от СК. Съпругът, който претендира част
от стойността на акции, може да предяви иск по чл. 29 от СК. Цитираните от въззивника разяснения на ВКС по прилагането на закона са по
отношение на придобитото по време на брака от едноличния търговец – т.е.
от дееспособно физическо лице (виж чл. 56-60а от ТЗ), а не от едноличния
собственик на капитала на търговското дружество (чл. 116, ал. 2 от ТЗ).
Последното е юридическо лице (съгласно чл. 63, ал. 3 от ТЗ). В настоящия случай
придобитите по време на брака процесни движими вещи не
се установи да са лична собственост на бившата съпруга. Макар и да са
придобити в резултат на осъществяване на търговската дейност, движимите вещи не
са съпружеска имуществена общност, след като се установи, че са собственост на
ЕООД, т.е. те са включени в търговското предприятие на дружество „ИПИППДМ д-р П.
– Д.“ ЕООД (като съвкупност от права – арг. от
чл. 15, ал. 1 от ТЗ).
Останалите възражения на въззивника
са неотносими към спора и съдът не ги обсъжда.
При
постановяване на първоинстанционното решение не се
установи да са нарушени императивни материалноправни
норми.
Поради
съвпадането на изводите на първата и въззивната
съдебна инстанции, решението е правилно и като такова следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски.
Виззиваемата страна претендира разноски, които са
доказани в размер от 850 лева – за адвокатско възнаграждение по представен
списък по чл. 80 от ГПК и доказателство за извършването им – лист 52-53 по в.
гр. д. № 12923/2019г. по описа на СГС. Въззивникът не
е въвел възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
съдът осъжда В.Д.В. да заплати на Д.Г.П. сумата от 850
лева – разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, І въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 146515 от 20.06.2019г., постановено по гр. дело № 32925/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 149-ти състав, поправено с решение № 193977 от 09.09.2020г. по гр. дело № 32925/2018 г. на Софийския районен съд, 149-ти състав.
ОСЪЖДА В.Д.В., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплати на Д.Г.П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „Манастирски ливади“, ул. „*********ап. ** сумата от 850 (осемстотин и петдесет) лева – разноски по въззивно гр. дело № 12084/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България с касационна жалба, в едномесечен срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.