РЕШЕНИЕ
№ 4066
гр. Пловдив, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Владимир Р. Руменов
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело №
20225330101021 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.
Иск на М. Д. Д., ЕГН **********, от ****************, да бъде осъдено ответното
дружество „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86, да заплати на ищеца суми, дадени при
начална липса на основание – недействителен договор за потребителски кредит между
страните, или нищожна или недействителни отделни клаузи за неустойка и /или
възнаградителна лихва по същия.
Твърденията в исковата молба са , че между страните имало договор за паричен заем под
номер ********** от дата 14.10.2019г.
По силата на договора, Д. получила назаем сума от 4500 лева, който следвало да върне,
ведно със възнаградителна лихва и неустойка, ако кредитополучателя не представи точно
посочено договорено обезпечение на кредитора, при фиксиран годишен процент по заема в
размер на 39.67 %. Обезпечение не било представено. Ищецът платил на ответника
съобразно договора сума от 5637.60 лева , с която погасил 4500 лева от главницата и
възнаградителна лихва от 1137.60 лева.
Твърди се обаче, че договорът е недействителен на основанията по чл. 11 от ЗПК, вр. с чл.
22 от същия закон; отделно са изложени твърдения, според които част от клаузите в
договора са нищожни или недействителни, поради противоречие с императивна правна
норма, поради заобикаляне на добрите нрави и поради прекомерност на договорената
1
неустойка. Предвид твърдяната недействителност на договора или неустоечната клауза,
платеното по тях се явявало дадено без основание, поради което се моли ответникът да бъде
осъден да го върне на ищеца, като му заплати сума от 100 лева, платени по без основание
по договор ( 50 лева по неустоечната клауза и 50 лева по клаузата за кредиторово
възнаграждение, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаването на
исковата молба – 25.01.2022г. до окончателното изплащане на вземането, разноските по
спора, а на процесуалния представител на ищеца ( адвокатско дружество) – и хонорар по
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В хода на делото искането е увеличено по размера си , като се иска от съда да осъди
ответника да плати 1137.60 лева, платени като кредиторово възнаграждение. В частта
касателно искането за връщане на недължимо платена неустойка , производството по
делото е било прекратено поради оттеглянето на искането.
Ответникът оспорва иска, макар да признава сключването на договора и частични
плащания по него – главница в пълен размер , възнаградителна лихва в размер от 987.60
лева и обезщетение за забава в размер на 150 лева. Отрича обаче както пороци но
договора , вкл. нарушение на чл. 11 от ЗПК , така и плащане от страна на Д. на суми по
неустоечната клауза. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Също моли за присъждане на
разноски .
Допустим осъдителен иск с правно основание в чл. 55 от ЗЗД.
Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства, съдът съобрази
следното:
В хипотезата на чл. 55 от Закона за задълженията и договорите1, следва ищеца да докаже
имущественото разместване между страните, а ответника – наличието на основание за това
разместване. Сключването на договора между страните не е спорно, представено и е копие
от същия на л. 17 и следващите от делото; установява се от него, че страните са договорили
получилата сумата от 4500 лева Д. да я върне ведно с кредиторово възнаграждение от 987.60
лева и 4114.80 неустойка при непредставено обезпечение. На л. 14 от делото е представена
молба от ответника ,с която се признават извършените от ищеца плащания по договора ,
като е посочен размер на платеното кредиторово възнаграждение от 1137.60 лева. Макар и
изходящ от страната частен документ, с тази справка ответникът – издател признава
неизгодния за него в хипотеза по чл. 55 от ЗЗД факт на получаването на сумата , при което
съдът следва да кредитира справката ( с изключение на размера на платеното
възнаграждание ) и нейното съдържание и да приеме , че имуществено разместване между
страните има. Съдът приема, че главницата по договора е изцяло платена, платена е в пълен
размер съобразно договореното и възнаградителната лихва, като има и допълнително
платена по договора сума от 150 лева , която според кредитора по него представлява
обезщетение за забава , начислено за неточното във времево отношение плащане на суми по
договора. Това е така , тъй като по размера на платеното страните не спорят, като спор се
формира само по отношение на характера на последната твърдяна от ответното дружество
сума – дали тя представлява обезщетение за забава или възнаградителна лихва; последната е
2
договорена в размер от 987.60 лева. Следователно всичко платено по договра над размер от
5487.60 лева не съставлява нито главница / чиста стойност по кредита , нито кредиторово
възнаграждение.
Така основния въпрос по делото е , дали договора между страните е годно основание за
имуществено разместване по смисъла на чл. 55 от ЗЗД. Тъй като той попада под
дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, следва да се подчинява на
закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. В договора за
потребителски кредит и приложенията към него липсва посочване на годишния процент на
разходите и формалното изискване на чл. 11 ал. 1 т . 10 не е изпълнено. Има абстрактно
посочване на начина , по който годишния процент на раходите се изчислява , което е
направено чрез препис на приложение № 1 към Закона за потребитеския кредит , но не и
точен размер на общия разход. Липсва в договора дори посочване на конкретните
допускания, възоснова които би следвало да се изчисли общия разход.
Посочването на точно определен годишен процент на разходите в договор за
потребителски кредит е основно изискване на закона към формата на тези договори, за да
може закона да постигне заложените в чл. 2 цели , и същевременно да даде на потребителя
точна информация, възоснова която кредитополучателя да прецени интереса си от такъв
договор. Затова и нормата на чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК има предвид само посочването на
математически и нормативно точен процент на разходите – такъв, който отговаря на
действително прилагания , изчислен по реда на приложение № 1 от закона, и при посочване
на всички използвани допускания , посочени там , и всяка липса на посочване ( а дори и
неточното посочване ) следва съобразно закона да бъде санкционирано по един – единствен
начин, чрез прогласяване на общата недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от
ЗПК.
За пълнота , недействителна е - нищожна – и клаузата на чл. 6.6 от същия , която
предвижда неустойка при непредставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по
договора, тъй като противоречи на добрите нрави; липсата на представени обезпечения е
безспорен факт. С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК критерий, следва да се каже , че тази неустойка не разполага с присъщите си
функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да
настъпят само заради неизпълнението на задължението на ответника да представи
обезпечение. Пак по същата причина, неустойката няма възстановителна функция, а
прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й
еквивалент е значителен, почти три четвърти части от главницата. Изводът на съда е , че
плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на
добрите нрави. Тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на
потребителите – тя води до значително неравновесие между договорените права на
страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора.
Няма данни тази клауза да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори
, следователно тази клауза е нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП. Тази нищожност
3
е изначална , тя произтича пряко от съдържанието на нормата и затова е без значение дали
договерените с нея суми са платени от Д. или не; плащането или неговата липса не могат да
санират нищожност.
Тъй като договорът за потребителски кредит е недействителен в цялост съобразно чл. 22
от ЗПК, Д. , по аргумент от чл. 23 от същия закон , не е дължала лихва или други разходи по
кредита. Искът да се върне платеното кредиторово възнаграждение е основателен, до
размера на платеното.В останалата част той следва да бъде отхвърлен по размера си .
Разноските по иска се присъждат в тежест на ищеца пропоционално на уважената част от
иска. Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата (не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на ищеца и
съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които се
определя да е пропоционален на минималния такъв от 360 лева.
В полза на ответното дружество обаче разноски не могат да бъдат присъдени. Конкретния
случай попада в кръга разрешения, дадени с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-
224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, според което , т. 98, не се допуска
национално законодателство , което да поставя разноските по дела на потребители в
зависимост от размера на присъдените суми , тъй като такава уредба би създала пречка
потребителят да упражни правото си на проверка на договорните клаузи за
неравноправност. Решението на СЕС задължително за съдилищата в РБългария , на
основанието по чл. 633 от ГПК . По тази причина , в полза на ответното дружество разноски
няма да бъдат присъдени.
Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
Осъжда „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86 да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********,
от ****************, сумата от 987.60 лева – недължимо платено по договор №
************от дата 14.10.2019г. кредиторово възнаграждение, ведно със законната лихва
върху тази сума от дата 25.01.2022г. до окончателното изплащане на вземането , като
ОТХВЪРЛЯ иска над този размер – до пълния преядвен такъв от 1137.60 лева, като
неоснователен.
Осъжда „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86 да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********,
от ****************, сумата от 41.57 разноски по делото – държавна такса.
Осъжда „Ай Ти Еф Груп„ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86 да заплати на адвокатско дружество
„******** „ БУЛСТАТ ****************с адрес на дейност ************************,
сумата от 308.98 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
4
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5