Р Е Ш Е Н
И Е
Номер 10.12.2019г. Град София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав
На четиринадесети ноември Година 2019
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
Секретар: Мая Симеонова
като
разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 12181 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата С.А.Ю. поддържа, че е една от потърпевшите от
прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на
тоталитарния режим на БКП. През 1985г. ищцата живеела заедно с родителите си в
с. Киченица, община Разград. До момента имала щастливо и безгрижно детство.
Когато започнал т.нар. „възродителен процес“, променили имената й на С.А.Я..
Забраната да ползва истинското й име разклатило детската й психика и
идентичност, накарало я да се чувства притеснена, неуверена, потисната,
затворила се в себе си. Утеха намирала само в разговори с баща си А. Я.А..
Няколко месеца след промяната на имената, баща й бил задържан от въоръжени лица
и отведен от дома. Ищцата била силно обзета от тревога, безпокойство, страх и
отчаяние. Месеци наред нямала никаква информация за баща си. След около 6
месеца получили известие, че баща й се намира в затвора в Белене, където им е
разрешено да го посетят. Ищцата го видяла чак през 1986 г. и изживяла силен
стрес, не успяла да го познае, не разбирала какво й говорят. Семейството
изпаднало във финансови затруднения, т.к. издръжката легнала изцяло върху
майката, която започнала да работи и вкъщи като шивачка, нощем спяла малко и
постоянно плачела. Това довело до тежко заболяване и още по-големи лишения за семейството.
След среща с тогавашния министър на
вътрешните работи, пред когото бащата на ищцата и други затворници в неговото
положение, поставили исканията си да бъдат освободени, тъй като са лишени от
свобода противозаконно, А. А. бил отведен в с. Руженци. Там той също бил лишен
от свобода, т.к. не можел да си тръгне, нямал документи за самоличност и
семейството му можело да го посещава само с разрешение на властите. По време на
2-годишния си престой там, бащата на ищцата получил инсулт и други тежки
заболявани, заради които бил трудоустроен. Едва през пролетта на 1988г. бил
освободен да се завърне вкъщи.
В началото на август 1989г. служител на
милицията им връчил задгранични паспорти и им заявил, че до 12 часа трябва да
напуснат страната. Семейството се заселило в Турция, без никакви пари и
имущество, с по една малка чанта лични вещи. Там също имали големи трудности,
тъй като и двамата родители били болни и нетрудоспособни.
Целият този период, от 1985г., вкл. и
изселването в Турция, оставили дълбок негативен отпечатък в психиката на
ищцата. Била много ядосана на баща си, защото вярвала, че е извършил нещо
нередно, щом е бил в затвора. Чак през 1998г., когато ищцата вече била
пораснала, преди да почине, баща й разказал подробностите около задържането си
и поставянето на семейството в такова тежко положение. Ищцата разбрала, че в
Белене заедно с него е имало задържани без присъда над 500 души от турския
етнос, образовани и/или ползващи се с доверие и авторитет в общността,
поставени в изключително тежки условия, а впоследствие изгонени със семействата
си в Република Турция.
След промяната в държавната власт през
1989г. семейството научило, че започва процес за разследване и предаване на съд
на виновниците за т.нар. „възродителен процес“. През 1996г. група от около 100
души чрез генералното консулство на Р.Б. в Истанбул подали жалба го Главния
прокурор, с която искали започване на наказателно производство, вкл.
обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. До смъртта си през 1998г.
бащата на ищцата не бил потърсен от властите във връзка с делото.
След неговата смърт, ищцата продължила
да се интересува от делото. Заедно с други пострадали и наследниците на
починали такива, образували Сдружение по турското законодателство, което да организира
и подпомага усилията им за търсене на отговорност от виновниците. Постоянно
търсели и изисквали информация от властите в България. Научили следното: че на
30.01.1991 г. било образувано следствено дело срещу Т.Ж.и о.з. ген. полк. Д.С.за
това, че в периода 1984 - 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към
национална вражда и омраза – престъпление по чл.162 от НК; че в периода
31.01.1991 – 30.06.1992г. в качеството на обвиняеми като съизвършители са
привлечени лицата Д. С., Т. Ж., Г. А., П. М. и П. К., а Д. С. получил и ново
обвинение за престъпление по служба. На 20.07.1993г. във Върховния съд – Военна
колегия бил внесен обвинителен акт и образувано нохд №1/1994г. С разпореждане
делото било върнато за допълнително разследване. На 19.12.1997г. отново бил
внесен обвинителен акт и образувано нохд №1/1998г., което с разпореждане отново
било върнато, поради неизпълнение на указанията, дадени с предишното
разпореждане. В хода на времето делото било частично прекратено поради смъртта
на част от обвиняемите, било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, пред
1999г. било възобновено. Били установени имената и адресите на 446 лица,
настанени в ТВО „Белене“, изготвена била съдебна поръчка за разпит на
пострадалите, които се намирали в Република Турция. От кореспонденцията с
властите по повод делото, за ищцата ставало ясно, че П. не може да извърши
разпита на още около 130 души с установени имена и адреси.
В продължение на години ищцата, чрез Сдружението,
отправяла оплаквания и писма до Народното събрание, Министерство на
правосъдието, омбудсмана, главния прокурор, с настояване за приключване на
делото и изправяне пред съд на инициаторите и лидерите на „възродителния
процес“. През 2001г. ищцата лично посетила Военно-окръжна прокуратура, за да се
осведми за развитието на делото. Тогава била разпитана като свидетел и й били
разяснени правата й като пострадал, но не й били връчени никакви актове на
прокурорите по делото. Ищцата подавала многобройни молби за достъп до документи
по делото, но получавала отказ, т.к. същото било секретно. Тъй като не считала
че има основание за това, тя подавала и искане за премахване нивото на
класификация, с цел да може да се запознае с доказателства по делото и да
организира защитата си, но като отговор получавала единствено, че правата на
пострадалите били гарантирани от закона. Предвид това и до момента не е могла
да потърси компенсация за причинените й страдания по гражданско-правен ред.
След като с изменения на НПК от 2017г.
станало възможно пострадал да поиска от съда постановяването на мерки за
ускоряване на досъдебното производство, на два пъти пострадали отправяли такова
искане, при което на два пъти СГС давал на П. едномесечен срок за приключване
на делото. Последвало спиране на нак. производство с постановление от
04.10.2018г. поради изчакване на отговор на молба за правна помощ, четвърта
поред по делото. Това постановление било връчено на ищцата. Срещу него тя
подала жалба, но СГС прекратил производството по нея и върнал преписката на П.
с указания за връчване на постановлението на всички пострадали, след което да
бъде изпратено на съда за произнасяне по жалбата.
Разследването по делото продължава вече повече от 28
години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт са минали близо
20 години. Ищцата твърди, че ефективни действия по разследване са извършвани в
периода 1991 – 1993г. и фактически разследването е приключило. Оттам насетне П.
бави делото с мотива, че съдът е дал практически неизпълними указания.
Посочената продължителност нарушава правото на ищцата
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. По обвиненията, за които се
води производството, давността отдавна е изтекла и единственият останал жив
обвиняем се е позовал на този факт и е поискал прекратяване на нак.
производство. В резултат на това ищцата е лишена от правото си да потърси
справедливо репариране на претърпените от нея вреди като граждански ищец, тъй
като не може да се конституира като частен обвинител или граждански ищец по
делото.
Прекомерната продължителност на производството е
причинила на ищцата неимуществени вреди, като: задълбочила чувството й за липса
на справедливост; довела до разочарование от институциите и от това, че няма
изгледи за осезаем напредък по делото; причинила страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на виновниците да останат ненаказани за деянията си;
неизвестността и чакането в продължение на толкова много години довели до
фрустрация и депресия, чувство за безсилие и безпомощност. Всички тези емоции
направили ищцата с годините раздразнителна, затворена в себе си, перманентно
емоционално напрегната, стресирана, депресирана. През 2014г., когато посетила
България отново, за да провери напредъка на делото, ищцата била бременна с
второто си дете и липсата на такъв я засегнала още по-лошо, което довело до
опасност да загуби детето си, наложила лечение в болница.
Причинените й неимуществени вреди ищцата оценява на
100 000 лева и моли П. да бъде осъдена да й заплати обезщетение в
посочения размер, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане. Претендира разноски.
В едномесечния срок, визиран в чл. 131, ал. 1 от ГПК, е
постъпил писмен отговор от П. на Р.Б..
Ответникът счита, че претенция, основана на забавени
действия, извършени преди влизането в сила на нормата на чл.2б от ЗОДОВ /в сила
от 15.12.2012г./ е недопустима. Ищцата не е посочила кои точно действия на П.,
извършени след този период, счита за забавени и нарушаващи правото й на
разглеждане на делото в разумен срок. Не оспорва качеството „пострадал“ на
ищцата, съобразно изложеното в исковата молба, но оспорва претенцията по размер
като прекомерна. Поддържа, че продължителността на разследването е обусловена
от неговата значителна сложност и множеството процесуални действия, които е
следвало да бъдат извършени. Освен това, счита че не са ангажирани
доказателства за твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Излага, че
редът за тяхното обезщетяване е този по Закона за политическата и гражданска
реабилитация на репресираните лица, който се явява специален и изключва
приожението на ЗОДОВ.
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ срещу П. на Р.Б. за присъждане на
обезщетение в размер на 100 000 лева., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба до окончателното изплащане. Съдът не споделя становището на П.
относно недопустимостта на иска, както и относно реда за обезщетяване на
претендираните вреди. Съдебната практика категорично приема, че единственият
ред, по който лицата могат да търсят обезщетение за забавено правосъдие по
висящи производства, е този по ЗОДОВ, като допустимостта на иска не е
обусловена от изчерпването на други процедури. Съдът приема, че е сезиран с
допустим иск, подсъден на СГС, поради което дължи произнасяне по същество.
Съдът обсъди
доводите на страните и прецени събраните по делото относими доказателства, след
което приема от фактическа и правна
страна следното:
От приетите по делото и неоспорени
от страните писмени доказателства се установява, че със Заповед от 05.03.1985г.
на МВР – Разград, спрямо А.Я.А., който „при проведените мероприятия по
национално осъзнаване на турчеещите се българи се е противопоставял на органите
на властта, като се е държал грубо и предизвикателно с органите на властта“, е
взета превантивна административна мярка „принудително установяване в Белене“ за
срок от 2 години. С последваща заповед от 19.03.1986г. А.А.е принудително
установен в с. Ружинци, Видинско, за срок от три години, като последната
заповед е отменена със заповед от 30.03.1988г. От удостоверение на МВР с
№Р-32037/27.10.2000г. е видно, че А.Я.А. – или А. Я. М. – от с. Киченица,
Разградско е бил въдворен в ТВО – Белене за времето от 18.03.1983 до
09.05.1986г., а с административен акт по политичски причини е бил изселен в с.
Ружинци за периода от 10.05.1986г. – 30.03.1988г. В телеграма на нач. ОУ МВР –
Видин е посочено, че към м. май 1986г. А. А. е трудоустроен по болест,
психически травматизиран е от здравословното състояние на съпругата си, която
също е трудоустроена и изнемогва в издръжката на семейството. На основание
тежкото семейно положение и настъпилите
положителни изменения в поведението, е изразено мнение за прекратяване на
наложената му принудителна административна мярка. От удостоверение за
идентичност на лице с различни имена от 22.05.2018г. на Община Разград се
установява, че А.Я.А. и А. Я. М. са едно и също лице. От удостоверение за
родствени връзки от същата дата е видно, че А.Я.А. е баща на ищцата С.А.Ю..
Установява се също така, че ищцата е носила имената С.А.Я..
По делото са приети постановления по сл. дело № 1 от 1991 г. по описа на Прокуратура на въоръжените сили (ПВС) в периода
03.09.1991г. – 01.07.1992г., с които са привлечени като обвиняеми лицата Д.И.С.,
Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Т.М. и П.П.К. за това, че в
периода от 1984 г. до 1989 г., при условията на продължавано престъпление, в
съучастие са проповядвали и подбуждали към расова
дискриминация, с което са осъществили престъпление по
чл. 162, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК; обвинителен акт по сл.д
№1/1991г., с който
лицата Д. Т., Т. Ж. и Г. А. са обвинени в престъпления по чл.387, ал.2 вр. с
ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за С., респ. чл.20, ал.3 за Ж. и А.; разпореждане по н.о.х.д. № 1 от 1994 г. по описа на Върховен съд, ВК, с
което съдебното производство е прекратено, а делото е върнато на ПВС за отстраняване на съществени процесуални нарушения;обвинителен
акт по сл.д №1/1991г., пр. дело №
4/1997г. с който лицата Д. Т., Т. Ж. и Г. А. са обвинени в престъпления по
чл.387, ал.2 вр. с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за С., респ. чл.20,
ал.3 за Ж. и А.; разпореждане от 28.04.1998 г. по
нохд № 1 от 1998 г. по описа на ВКС, Военна колегия, с което съдебното производство е прекратено и делото е върнато за доразследване
на ПВС за изпълнение на дадени с
разпореждането указания; Постановелние от 04.10.2018г. на прокурор към ВОП –
София, с което наказателното производство по ДП №II-048/1999г. по описа на ВОП - София е спряно; две
съдебни определения на СГС, постановени по реда на чл.368 и чл.369 от НПК,
респ. от 19.07.2018г. и 03.09.2018г., с които е определен едномесечен срок за
проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне
на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал.1 от НПК по досъдебно
производство №П-048/1999г. по описа на ВОП – София.
От така представените писмени
доказателства се установява, а не е и спорно по делото, че образуваното през 1991 г.
производство и към настоящия момент, след
период от 28 години, е на досъдебна фаза.
По делото са представени копие на Държавен вестник, бр. 44 от 01.06.1990 г.
във връзка с предложение на парламентарната комисия за политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно репресирани политически организации,
дейци и граждани, в списъка сред
които е и А.Я.А.; Протокол от заседанието на 25.01.2007г. на
Комисията по правата на човека и вероизповеданията към Четиридесетото Народно
Събрание, в което е изслушан зам. – главния прокурор В.П., както и Декларация
от 28.10.2009г. на НС, с която е осъден опита за насилствена асимилация на
българските мюсюлмани и е отправен призив към правосъдните органи да се
предприеме необходимото за приключване на наказателното производство срещу
виновниците.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява и че ищцата е била изключително активна в усилията
си да следи развитието на процеса. Същата е подавала множество молби и
заявления до компетентите органи, с които е изявявала желанието си да участва в
процеса и се е интересувала от неговото движение. През 2017г. ищцата е подала
молба до ВОП – София, с която е заявила желанието си на осн. чл.75, ал.3 от НПК
да участва като наследница на пострадалия си баща, в досъдебната фаза на
производството, като е посочила и адрес за призоваване. С молба от същата
година е поискала промяна на грифа за сигурност, поставен върху някои от
документите по делото, като е счела, че същият ограничава достъпа й до
материалите по делото. По делото е приета и молба, с която ищцата е поискала
отделяне на производството по отношение на вече разпитаните лица /пострадали/,
което да бъде внесено в съда, а за неустановените и неиздирените лица делото да
продължи на досъдебна фаза. Заедно с други лица, имащи правен интерес, ищцата е
подала жалба срещу Постановлението от 2018г. за спиране на производството по ДП
№II-048/1999г.
по описа на ВОП – София. През 2018г. отново лица, сред които и ищцата, са
подали искане до ВОП – София относно промяна на правната квалификация на
обвинението и издирван и установяване на други съучастници. От приетото по
делото Обявление за резултат от общо събрание на Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите от 2017г., се установява, че ищцата е
член на същото, а от представения по делото в превод от турски език Устав на
Сдружението се установява, че последното е посочила като една от основните си
цели „действия в насока възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални
и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства,
живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се
противопоставили на наложената им асимилационна политика“. По делото е приет и
протокол от 15.10.2001г., от който е видно, че ищцата е била разпитана по
досъдебното производство, при което е заявила, че ще предяви граждански иск за
вредите, претърпени по повод събитията от т.нар „възродителен процес“ в първото
по делото съдебно заседание.
През 2013г. ищцата е подала
заявление до Инспектората към ВСС по реда на глава Трета А от ЗСВ, но на
основание чл.60а, ал.4 от ЗСВ заявлението й било прието за преждевременно
подадено, като й било указано, че може да предяви иск за претърпените от нея
вреди на основание чл. 2б от ЗОДОВ.
За установяване претърпените от
ищцата неимуществени вреди по делото са разпитани трима свидетели.
При разпита на свидетеляХ.Ю.
/извършен с помощта на съдебен преводач от турски език Б.М./, съпруг на ищцата,
се установява, че същият се запознал с бащата на ищцата през 1995г., когато още
бил студент по медицина, а А. би пациент в болницата. Сближили се и А. му
разказвал за миналото си, за случилото се в България. Съдът не коментира
свидетелските показания в тази им част и не ги кредитира, тъй като не са
непосредствени, а отразяват събития, на които свидетелят лично не е бил
очевидец, а са му преразказани от трето лице. Съдът кредитира, като ги цени при
условията на чл.172 от ГПК, показанията на свидетеля, касателно периода след
познанството му с ищцата. Свидетелят излага, че с ищцата се познават от 1995г.,
а от 1999г. са семейни, като през тези 4 години също са поддържали често
контакти. Ищцата му споделила за събитията, които е преживяла в България, била
стресирана от преживяното. Около 1995-1996г. тя, баща й и други, пострадали и
задържани, били силно обнадеждени от водения в България процес за наказване на
виновниците за изтезанията. Протакането на делото и до сега я измъчва. Понякога
не можела да спи и да се храни редовно. Когато станело дума за процеса, ставала
нервна, а това се отразявало на семейството им и най-вече на децата. Дори
изражението на лицето й се променяло, когато дойде в България във връзка с
делото, в гр. Коня, Турция, където живеели, била съвсем различна.
Свидетелят Ш.М.излага, че също е
един от пострадалите от т.нар. „възродителен процес“. С бащата на ищцата се
запознали в Белене, където за известен период през 1986 г. дори деляли обща
килия. А. много се тревожел и тъгувал за семейството си. Един ден, когато те
били дошли на свиждане, а затворниците се връщали от работа, ищцата, около 8
годишна по това време и неспособна да прецени обстоятелствата, при вида на баща
си, се хвърлила да го прегърне, при което била по-грубо избутана от надзирателя,
а за наказание А. бил лишен от правото на свиждане. След освобождаването им от
Белене, по-късно свидетелят и семейството на А. били изгонени от България. Той
се установил в Бурса, а те – в Истанбул, но поддържали връзка. До смъртта си,
бащата на ищцата активно се интересувал от хода на делото в България, а след
смъртта му през 1998г., ищцата не изоставила мисията му. Работела усърдно, за
да се добере до правосъдие. От 2001г. не е имало случай, да се предприеме нещо
от Сдружението на затворниците от Белене, на което свидетелят е председател, и
ищцата да не участва. Тя е от най-активните и въпреки, че няма големи финансови
възможности, много подпомага дружеството, за да може то да изпълнява задачите
си. В личен план била нервна, стресирана и афектирана от дългото чакане около
процеса. Променила се с годините и от по-спокойна, в последните 7-8 години вече
станала избухлива. Съдът кредитира показанията на свидетеля изцяло, като
непосредствени и в съответствие със останалите събрани по делото доказателства,
като взема предвид и възможната му заитересованост от изхода на спора, предвид
факта, че също води дело срещу П. на РБ.
Свидетелят Х.И.Д.заявява, че също
познава бащата на ищцата още от лагера в Белене, от 1985г. Със С. се запознал
години по-късно в Истанбул, когато тя била на 13 години. Много често се виждал
със семейството. Споделяла му е, че не се чувства добре психически от факта, че
виновните все още ходят свободни по улиците на България и не за наказани.
Най-малко 10 пъти ищцата и свидетелят са посещавали Военно-окръжна прокуратура,
подавали молби за ускоряване на производството по делото, но нищо не станало. С.
казвала, че се буди по 2-3 пъти нощем и понякога плачела, задето тези хора не
са наказани. Изпитвала тъга, мъка. Съдът намира, че показанията на свидетеля са
логични и последователни, също така отразяват събития, на които той лично е
присъствал, поради което са и непосредствени. Ето защо, съдът ги кредитира
изцяло.
По делото е изслушано и заключението
на съдебно-психологична експертиза на вещото лице д-р К.К.. От същото се
установява, че у ищцата са налице данни за преживени в миналото и актуални
психологични травми с характеристики като връщане на спомен, тревожност,
депресивност, данни за преживявания по типа на загуба на идентичност, загуба на
значим емоционален обект, гняв, раздраза. Установява се наличие на
стабилизиращи външни променливи като неприключилото дело, които оказват влияние
върху състоянието, тези фактори са негативни и са актуални към момента, и водят
до обостряне на психологическата травма.
От правна страна, съдът намира, че
ищца е легитимирана да търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ. По този
текст държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. По този въпрос между
страните по делото не се спори, а и отговорът на същия се налага от събраните по делото доказателства. В съдебната практика последователно
се приема, че в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат, както
страните в едно наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и
задължения се засягат пряко и решаващо от производството. Понятието
"граждански права и задължения" от чл. 6 § 1 от Конвенцията, към
който пряко препраща чл. 2б от ЗОДОВ не се стеснява
само до страните по гражданско и наказателно производство. То обхваща и
пострадалите, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди от
престъплението и спрямо техните наследници при смърт на пострадалото лице / чл.
74, ал.2 от НПК/, както и други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от
производството. Ищцата е пострадала от престъплението по чл. 387,
ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК, което е било предмет на разследване
по сл. дело № 1 от 1991 г. по описа на ПВС. Процесното
досъдебно производство, неприключило и към момента, образувано първоначално
като сл. д. № 1/1991 г., е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр., ал. 1
от НК - за злоупотреба и превишаване с власт с цел постигане на консолидация на
българската нация чрез принудителна смяна на имената на български граждани,
принудително затваряне в места за лишаване от свобода в Белене, принудително установяване
в друго населено място, принудително
преместване от работа, забрана за
използване на характерни за мюсюлманите религиозни символи, говоренето на
турски език на обществени места и др., в крайна сметка довели до масовото изселване на значителна част от
българските граждани с турско етническо самосъзнание в Република Турция през
лятото на 1989г. Вредните
последици от това престъпление се изразяват именно в засягане на основни
човешки права на лицата, спрямо които са били предприети горепосочените мерки.
В този смисъл, ищцата се явява не само наследник на пострадал, спрямо който са
били извършени действия при злоупотреба и превишаване на власт, поради което тя
може да се оплаква от продължителността на производството от самото му начало,
но тя е материално правно легитимирана да претендира вреди и на собствено
основание, доколкото в общ смисъл резултатът от разследваното престъпление е
настъпил в собствената й правна сфера, като представител на турската етническа
общност в България през периода, за който се твърди да са извършени престъпните
действия, разследвани по досъдебното производство.
Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на
дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, а от там и за обезщетение на
причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал.
2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа
и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на
спора.
Съобразно установената в практика на Европейския съд по правата на човека
качеството "жертва" възниква
от датата на образуване на съответното производство, чиято разумна
продължителност се преценява. Съдът намира, че в конкретния случай за начало на
производството следва да се приеме образуването на сл. д. №1 през януари 1991г. Предвид факта, че същото безспорно не е приключило към момента,
видно е, че досъдебната фаза на процеса трае вече над 28 години. За този
период, делото е било двукратно внасяно в съда, но общата продължителност на престоя му
там, съгласно приетите по делото
писмени доказателства, е незначителна на фона на горепосочените 28 години.
Делото е от значителна фактическа и правна сложност. Обвиняемите лица са
повече от едно, а фактите, подлежащи на установяване – многобройни. Част от
доказателствата е следвало да бъдат събирани чрез съдебна поръчка. Независимо
от това, съдът намира, че не съществува фактическа и правна сложност, която да
обоснове разумна продължителност на
досъдебната фаза на един процес от 28 години. В подкрепа на изложеното е и
факта, че давността по чл. 81, ал.3 от НК за престъплението, за което е водено
производството, е отдавна изтекла, което на практика изключва наказателното
преследване. При повторното внасяне на делото в съда, същото е било върнато за
доразследване с идентични указания, доколкото дадените с първото съдебно
разпореждане не са били изпълнени по неясни причини. От представеното по делото
писмо от ВКП до адвоката на ищцата се установява, че и понастоящем, през 2019г.,
21 години след последното връщане на делото за доразследване, е изпратена
поредна съдебна поръчка до Република Турция с цел събиране на доказателства.
Ето защо, съдът намира, че е нарушено правото на ищцата за разглеждане и
решаване на делото в разумен срок по смисъла на Конвенцията. П. на Р.Б. /като
централизирана и единна система/ е пасивно материално легитимирана да отговаря
по предявения иск, тъй като в нейния персонален състав са били включени лицата,
осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на
досъдебното производство /чл. 52, ал. 3 от НПК/ и носещи отговорността за
обезпечаване ритмичността и навременността на разследването.
Така посоченото неизпълнение на
задълженията на ответника е довело до настъпването в правната сфера на ищцата
на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Предвид §1 от ЗР към
ЗОДОВ във вр. с чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди с правно
основание чл.2б от ЗОДОВ следва да бъде
определено от съда по справедливост. Това означава, че същото трябва да бъде
съразмерно с обществения критерий за справедливост, като при определянето му се
вземат предвид конкретните обстоятелства по делото. Съдът, при определяне на
обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди следва да
отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които
е получено, вредните последици, както и икономическите условия в държавата.
На първо място, съдът намира, че следва
да бъде взето предвид самото естество на действията, които са били осъществени
спрямо семейството на ищцата, която е била малко дете към онзи момент.
Забраната за ползване на майчиния език, на даденото рождено име, лишаването от
бащина грижа за продължителен период от време и то, когато всичко това е
извършено от органи на държавната власт, са действия, които неизбежно разклащат
чувството за идентичност и стабилност, нужни за нормалното протичане на
детството на всеки човек и нанасят вреди, които съдът намира за толкова
очевидни, че не се нуждаят от специално доказване. Особено травмиращ за
психиката на ищцата е бил случаят с грубото й отстраняване от прегръдките на
баща й от охраната по време на посещението й в затвора в Белене и лишаването от
право на свиждане, за което дава показания свидетеля М.. Колкото по-значими за
личността са засегнатите блага, толкова по-големи са вредите, нанесени от
нарушаване правото на лицето от разглеждане на делото за наказването на извършителите
в разумен срок. Когато става дума за блага от най-висша ценност като свободата,
правото на име и на етническа идентичност, на майчин език, забраната за намеса
в семейния живот и за насилствена асимилация, то чувството за липсата на
справедливост за потърпевшите е толкова силно, че подкопава доверието им в устоите
на правовата държава като цяло. На следващо място, съдът взема предвид
конкретните доказателства за важността и голямото значение за ищцата, което е
имало продължаването на делото на баща й, чрез активно участие в дейността на
сформираното Сдружение за правосъдие, установени от свидетелските показания и
многобройните молби и искания, които е подавала до органите на досъдебното
производство. Установява се, че ищцата е била особено активна в интереса си към
процеса, посещавала е България нееднократно, разпитана е по делото, не се
установява по никакъв начин да е препятствала развитието на същото. Доказва се безспорно
както от свидетелските показания, така и от изслушаното заключение на СПЕ, че интензивно
накърненото право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е довело
до силно емоционално напрежение, тревожност, депресивност, загуба на доверие в
институциите, безпомощност, раздразнителност, продължили дълги години и
утежняващи се с времето. Фактът, че и към момента делото не е приключило води
до обостряне на психологическата травма.
От друга страна, съдът отчита, че
ищцата не е била сред лицата, спрямо които са били приложени мерките лишаване
от свобода в затвора в Белене, принудително заселване, лишаване от право на
труд по причина противопоставяне на държавната политика. Тя е безспорно
засегната косвено от тези мерки, доколкото същите са били приложени към член на
семейството й, но доколкото засягането не е директно, съдът взема това предвид
при определяне размера на дължимото обезщетение.
Ето защо, с оглед на обстоятелствата
на конкретния случай, като съобрази изложеното по-горе и икономическата
обстановка в страната, съдът намира, че справедливото обезщетяване на моралните вреди следва да
бъде определено на 40 000 лева.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен за тази сума, като за
разликата над нея до пълния му предявен размер от 100 000 лева, искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото, ищцата има право на
разноски, съответно на уважената част от иска. По делото са представени
доказателства за платена по сметка на СГС държавна такса в размер на 10 лв. На
основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ П. следва да бъде осъдена да заплати на ищцата
тези разноски в цялост. На същото основание ответникът следва да бъде осъден и
да заплати по сметка на СГС разноските за изготвяне на СПЕ в размер на 302,40
лв. и за извършения в съдебно заседание превод от турски език – 150 лв.
С
оглед изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. София, бул. „********да заплати на С.А.Ю.,
ЕГН ********** с постоянен адрес *** 000
лв. по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за обезщетяване на
претърпените неимуществени вреди от нарушаване правото й на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано
в сл.д. №780 –
II/1998г. по
описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на
ВОП – София
за периода от образуване на производството през януари 1991г. до предявяване на
исковата молба – 18.09.2019г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба
до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъденото
обезщетение от 40 000 лв. до предявения размер от 100 000 лева.
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. София, бул. „********да заплати на С.А.Ю.,
ЕГН ********** с постоянен адрес *** на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ , вр. с
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 10 лв. – разноски за държавна такса в
производството.
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. София, бул. „********да заплати по
сметка на СГС на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сумата от 452,40 лв. – разноски
за изготвяне на съдебно-психологична експертиза и превод от турски език.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: