Р Е Ш Е Н И Е
№ 32
гр. Кюстендил, 11.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
СИМОНА НАВУЩАНОВА
и при участието на съдебен секретар Р.
С., като разгледа докладваното от младши съдия С. Навущанова в.гр.д. № 509 по описа на ОС- Кюстендил за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ц.И.И., ЕГН **********, депозирана
чрез особения му представител адв. И.А.З., против Решение № 444 от
01.07.2019 година, постановено по гр. дело 697 по описа на Дупнишкия районен съд за 2018 г., в частите, с които е признато за
установено по отношение на Ц.И.И., ЕГН **********,
с адрес;***, че дължи на К.И.С., ЕГН **********
в качеството му на управител на
Етажна собственост с адрес: гр. Д., ул. „* *, ет. *, ап. *, сумата в размер на *лева, представляваща
такса „ремонт и поддръжка" в размер на по *** лева месечно за две години - 2016 и 2017г., сумата в размер
на *** лева, представляваща лихва за
периода 11.04.2017г. -22.01.2018г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК в съда - 22.01.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и е признато за установено по
отношение на Ц.И.И., че дължи на К.И.С., в качеството
му на управител на Етажна собственост,
сумата в размер на *** лева, представляваща разход за направа на
топлоизолация на външна стена на сградата
на кооперацията на Етажна собственост с адрес; гр. Д., ул. „* * ет. *, ап. *, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължени по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №
160/2018г. по описа на РС – Д. Със същото решение ДнРС
е осъдил К.И.С., ЕГИ ********** направените в исковото производство
разноски в размер на ***** лева, както и направените разноски по ч.гр.дело №
160/2018г. по описа на РС - Дупница в размер
на **** лева.
Жалбоподателят счита,
че решението на ДнРС е неправилно и постановено при
нарушение на материалния и процесуалния закон и се иска отмяната му
в обжалваните части.
На първо място, за неправилен се смята
извода на ДнРС, че в случая е приложима разпоредбата на на чл. 6, ал. 1, т.
9 от ЗУЕС. Изтъква се, че от доказателствата
по делото е безспорно установено, че ответникът е с постоянен адрес ***,
а в книгата на собственици на етажната собственост,
срещу начална дата на обитаване е вписано, че апартаментът е необитаван. В тази връзка се твърди, че е
приложима разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС, а не приложената от ДнРС. Безспорно
установено по делото било също така, че освен Р. И., като ползвател фигурирал и бащата на ответника И. И..
На следващо място се
твърди, че ДнРС не е обсъдил в постановения съдебен
акт оспорените от ответника фактури, както и възражението в тази връзка, че те
са неотносими към предмета на делото, тъй като материалите са
закупени преди започване и
приключване на процесния ремонт. Не се представят
също така доказателства за взето решение на Общото събрание на етажната
собственост за избор на фирма изпълнител, общо предвидена сума за
извършване на СМР, в какво се изразява
ремонта и каква е стойността на вложените материали. Неправилен е извода на първоинстанционния съд, че извършеният ремонт
е необходима разноска. Незаконосъобразно е прието, че сумата в размер на ** лева представлява такса
„Ремонт и поддръжка" в размер на *
дева месечно за две години- 2016 г. и 2017 г. Събираните месечни суми от по *
лв. представляват такса за „Управление и поддържане". Не са
въведени искания по доказателствата. Претендира
се заплащане на възнаграждение за представителството на ответника в настоящата съдебна инстанция, на осн. чл. 47, ал. 6 от ГПК.
Постъпил е отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна К.И.С., депозиран чрез адв. А. К., в
който жалбата се оспорва. Въззиваемата
страна релевира доводи, че постановеното първоинстанционното решение е правилно, обосновано и
постановено при спазване на материалния и процесуалния
закон и моли за неговото потвърждаване. Не са въведени искания по доказателствата.
В съдебно заседание въззивникът Ц.И.И., редовно
призован не се явява лично, представлява се от адв. З., в качеството й на назнячен особен представител, която поддържа изцяло
депозираната жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде отменено
решението в обжалваните части. и не изпраща процесуален представител.
В съдебно заседание въззиваемата
страна К.И.С., редовно призована не се явява лично и не изпраща процесуален
представител. Депозирана е адв. К. молба с вх. № 470/22.01.2020 г., с която изразява съгласие за даване ход
на делото в нейно отсъствие. Поддържа се депозираната жалба и се претендира
присъждане на сторените пред настоящата съдебна инстанция разноски и се прилага
списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата
страна Р.Й. З.- И., редовно призована не се явява лично и не изпраща
процесуален представител.
Съдът като съобрази доводите във
въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивният съд е приел жалбата за
редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения
срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито
съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
След преценка на валидността и допустимостта на
обжалваното решение в изпълнение на служебните си задължения и по възраженията
на въззивника съдът приема, че решението е недопустимо поради липса на правен
интерес у ищеца К.И.С.,
действащ в качеството си на управител на Етажна собственост с адрес: гр. Д.,
ул. „* *, ет. *, ап. * да води иск
по чл. 422 ГПК. Предявеният от ищеца иск е процесуално
недопустим, поради следните съображения:
Специалният установителен
иск по чл.422 от ГПК е иск на кредитора за установяване на вземането му срещу
длъжника, за което вземане е издадена съответната заповед за изпълнение. Искът по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК е установителен и
заради това съдът трябва да провери правния интерес за предявяване именно на
този вид иск. Правният интерес от установяване на вземането срещу длъжника е
абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата
не е налице, предявеният установителен иск е
недопустим. При подадено
възражение от длъжника се цели да се установи наличието на вземането, за което
е издадена заповедта за изпълнение, със сила на пресъдено
нещо, тъй като подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение представлява
пречка за влизането й в сила. В общия случай теорията определя, че за
да съществува интерес от установителен иск, е
достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право
или да се претендира отричано от него право. Тъй като искът по чл. 422 ГПК се
явява специален установителен, в тази хипотеза е
необходимо наличието на допълнителни специални положителни предпоставки за
допустимост на иска. Съгласно утвърдилата се съдебна практика (така:
Определение № 163 от 04.02.2011 г. по ч.т.д. № 901/2010 г., Т.К., ІІ Т.О. на
ВКС), съдът, пред който е висящо исковото производство, трябва
задължително да извърши проверка за допустимостта на иска, като изследва
въпросите: 1/ издадена ли е заповед за изпълнение; 2/ подадено ли е в рамките
на законоустановения двуседмичен срок от връчването
на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК; 3/ спазен ли е
едномесечният срок по чл. 415 от ГПК за предявяване на установителния
иск за съществуване на вземането.
За допустимостта на установителния
иск по чл. 422 ГПК е необходимо да е налице пълен идентитет
на претенциите, заявени в двете производства – по основание, размер, период и
страни, доколкото в исковото производство се установява дължимостта
именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е
издадена заповед за изпълнение. Съдът
е задължен служебно да
изследва дали има идентичност между заповедното и исковото производство, както от субективна,
така и от обективна страна.
Производството по чл.
422 ГПК, вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното
такова по чл.
410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството,
че искът по чл.
422 ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи
вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в
заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Изложеното е
основание да се приеме, че искът по чл.
422 ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане,
идентично със заявения в заповедното производство дълг. Идентичност следва да
бъде налице и между страните в исковото и заповедното производство. Сочената
идентичност е изискване, процесуална предпоставка, както за редовността на
иска, респективно за надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на
предявената претенция. Това е така, тъй като с решението по този иск ще бъде
признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което
в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически
обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на
вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.422 ГПК иск,
следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод
направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не
може да променя материалноправната характеристика на
вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното
производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното
материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от
кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази
преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум.
В настоящия случай, подобен идентитет не е
налице, дори напротив. При липса на идентичност в произнасянето на съда по
заповедното и исковото производство, би се стигнало до недопустимо разминаване
в претенциите. В конкретния случай, не е налице идентитет
между страните в исковото и заповедното производство
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 160/2018 г. на Районен
съд - Дупница, заповедният съд е сезиран с искане за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от заявителя/кредитора К.И.С., ЕГН **********,
действащ в лично качество. С издадената на 24.01.2018 г. е разпоредено
Р.Й.
З. – И., ЕГН ********** и Ц.И.И., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, да заплатят на заявителя К.И.С., ЕГН ********** следните суми: главница в
размер на * лева, лихва в
размер на *** лева, представляваща
лихва за периода 11.04.2017г. -22.01.2018г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда -
22.01.2018г. до окончателното изплащане на сумата,
разноски в размер на *лева – ДТ и * лева- адвокатски хонорар.
Гражданско дело № 697 по описа на ДнРС
за 2018 г. е образувано по предявен от от К.И.С., ЕГН
**********, действащ в
качеството си на управител на Етажна собственост с адрес: гр. Д., ул. „* *, ет. *, ап. *, избран по реда на чл. 19, ал. 4 от ЗУЕС, което е напълно различен правен субект от този, в чиято полза е издадена
заповедта. В производството по чл. 410 от ГПК заявлението е депозирано от К.С.
в качеството му на носител на претендираното
материално право, а не в качеството му на представител на кредитора. Така е
заявено искането по чл. 410 от ГПК и така заповедният съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение в полза на К.С., в качеството му на кредитор,
а не в полза на етажните собственици, представлявани от управителя на етажната
собственост.
Липсата на идентичност между страните в исковото и в заповедното
производство, води до недопустимост на предявения установителен
иск по чл.422 от ГПК /в този смисъл Тълкувателно решение №4/2013г. от
18.06.2014г., както и постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение
№152/28.04.2014г. на ВКС по гр.д. №7541/2013г., ІV г.о., Решение
№152/15.11.2012г. по т.д. №1058/2011г., ІІ т.о., Решение №89/02.06.2011г.,ІІ
т.о. и Определение №16/12.01.2011г.на ВКС,ТК, І т.о./. Ето защо липсва правен
интерес трето за спора лице, да предявява иск за установяване на вземане по
издадена заповед, по която то не е страна.
С оглед изложеното ищецът К.С., действащ в качеството си
на управител на Етажна собственост с адрес: гр. Д., ул. „****“ *, ет.**, няма правен интерес да
води иска за установяване съществуването на вземането. Решението, в обжалваните
части, като постановено по процесуално недопустим иск следва да се
обезсили, а производството по делото по установителния
иск в тези части следва да се прекрати. В необжалваните части решението е
влязло в законна сила, а съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по допустимостта на
решението само в обжалваните части.
Съобразно разрешението, дадено в
т.13 на тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. при прекратяване на
производството по делото по предявения установителен иск по чл.422 от ГПК /с
изключение на хипотези на постигната съдебна спогодба или прекратяване на
производството при влязла в сила заповед за изпълнение/, издадената заповед за
изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване. Компетентен да
обезсили заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист, е съдът в исковото производство, който е постановил
определението за прекратяване. Обезсилването на заповедта за изпълнение и
изпълнителният лист следва да се постановят едновременно с определението за прекратяване
на производството по иска.
С оглед на така изложеното,
въззивният съд намира, че Заповедта за изпълнение следва да бъде обезсилена
само срещу длъжника Ц.И.И., тъй като само от него
съответно е депозирана въззивна жалба. Решението, в частта, в която е признато
по отношение на Р.Й. З.– И., ЕГН **********, че дължи описаните суми, не е
обжалвано и същото е влязло в законна сила.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има въззивникът Ц.И.и.. Същият е
представляван във въззивното производство от особен
представител, назначен по реда чл. 47, ал. 6 от ГПК, на когото е заплатено
дължимото възнаграждение за осъществено процесуално представителство. Съгласно
задължителните разрешения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013
г., постановено по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният
представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК/, не дължи държавна
такса, тъй като същата се дължи от страната. Дължимата
държавна такса следва да се възложи на съответната страна, съобразно изхода на
делото. С оглед изхода на спора, съдът приема, че въззиваемата
страна - К.С., действащ в качеството си
на управител на Етажна собственост с адрес: гр. Д., ул. „****“ **, ет.**, следва
да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Окръжен съд - Кюстендил сумата ****лева (обжалват се три обективно кумулативно
съединени иска), представляваща дължимата държавна такса за обжалване пред въззивната инстанция.
По обжалваемостта:
Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал.
3,
т.1 не подлежат
на касационно обжалване решенията по въззивни дела
с цена на иска до ** лв. за
граждански дела. Именно
тази хипотеза е налице в настоящия случай, доколкото всеки от обективно
съединените искове е с цена, под посочената
сума.
Водим от изложеното съставът на
Кюстендилския окръжен съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 444 от
01.07.2019 година, постановено по гр. дело 697 по описа на Дупнишкия районен съд за 2018 г., в частите, с които е признато за
установено по отношение на Ц.И.И., ЕГН **********,
с адрес;***, че дължи на К.И.С., ЕГН **********,
в качеството му на управител на Етажна
собственост с адрес: гр. Д., ул. „* *, ет. *, ап. *, сумата в размер на *** лева, представляваща
такса „ремонт и поддръжка" в размер на по *** лева месечно за две години - 2016 и 2017г., сумата в размер
на *** лева, представляваща лихва за
периода 11.04.2017г. -22.01.2018г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК в съда - 22.01.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и е признато за установено по
отношение на Ц.И.И., че дължи на К.И.С., в качеството
му на управител на Етажна собственост,
сумата в размер на *** лева, представляваща разход за направа на
топлоизолация на външна стена на сградата
на кооперацията на Етажна собственост с адрес; гр. Д., ул. „* * ет. *, ап. **, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължени по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №
160/2018г. по описа на РС – Дупница и в частта, с която е осъден Ц.И.И., ЕГН ********** да заплати направените в исковото производство разноски в размер на ***
лева, както и направените
разноски по ч.гр.дело № 160/2018г. по описа на РС - Дупница в размер на *** лева.
ОБЕЗСИЛВА Заповед от 24.01.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. 160//2018 по опис
на ДнРС, в частта, с която Ц.И.И., ЕГН ********** е осъден да
заплати на К.И.С., ЕГН
**********,
сумите: главница в
размер на * лева, лихва в размер на *** лева, представляваща
лихва за периода 11.04.2017г. -22.01.2018г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда -
22.01.2018г. до окончателното изплащане на сумата,
разноски в размер на * лева – ДТ и *лева- адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА К.И.С.,
ЕГН **********, в качеството му на управител на Етажна собственост с
адрес: гр. Д., ул. „* * ет. *, ап. * да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Окръжен съд- Кюстендил, сумата от *лева, представляваща държавна такса за
въззивно обжалване.
ПРЕКРАТЯВА производството по г.д.697/2019 г. на ДнРС по
отношение на иска по чл. 422 от ГПК заведен срещу ответника Ц.И.И., ЕГН ********** и по в.г.д. 509/2019 г. на КнОС.
В необжалваните части решението е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.