Решение по дело №6598/2020 на Софийски градски съд

      Р      Е     Ш    Е    Н    И    Е     № …..

           гр. София, 08.09.2021 г.

 

 

                                В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                   ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                     Мл. съдия : Роси Михайлова

при секретаря Снежана Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 6598/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 99342/20.04.2019 г. по гр. д. № 25087/2018 г. по описа на СРС, 113 с - в, поправено с решение № 49300/24.02.2020 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК, е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ГПК, вр. с чл. 124 от ГПК, с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.Д.Ц., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, сумата 1 175. 76 лв. - главница за доставена в периода от м. 11.2010 г. до м. 04.2012 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 54235, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.12.2012 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, и сумата 19. 24 лв. - лихва за забава върху главното вземане от 31.12.2010 г. до 27.11.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 14.12.2012 г. по ч. гр. д. № 25538/2012 г. на CPC, III ГО, 113 с-в, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер. Страните са осъдени съразмерно за разноски.

Недоволна от решението е останала ответницата Г.Д.Ц., която го обжалва в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК в уважителната част с доводи, че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. В жалбата се излагат съображения, че ответницата не се е ползвала по никакъв начин от съсобствения имот, от който е получила дял. Оспорва да е налице облигационна правоотношение с ищеца за доставка на ТЕ с нея. Последната не е имала достъп до имота и не го е владяла, което е установено от изслушаните пред СРС свидетелски показания. Имотът е ползван изцяло от бащата на ответницата, с който е придобит в съсобственост, като партидата на имота е открита на името на баща й. Неоснователно съдът е уважил исковете въз основа на заключенията на приетите експертизи, които са били безпредметни, тъй като ответницата не е оспорила размера и стойността на претендираните от ищеца суми.  Излага доводи, че поради невъзможност на ответницата да се ползва от собствеността си, неоснователно от нея се търсят суми за потребената в имота ТЕ. Моли да се отмени решението и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е подала писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. В молба от 19.05.2021 г. моли да се остави без уважение жалбата, която оспорва, без да излага конкретни доводи. В молбата си претендират разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД също не взема становище по жалба.

Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената уважителна част, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

В частта, в която исковете са отхвърлени до пълните размери, решението е влязло в сила, като неоспорено от ищеца.   

Относно основното поддържано във въззивната жалба възражение, че  ответницата не е потребител на ТЕ през процесния период, въззивният състав приема следното :  

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

Следователно законът е предпоставил възникването на качеството потребител на ТЕ от пълното и главно доказване от ищеца на  обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице, което изрично е  поискало откриване на партида на свое име при доставчика на ТЕ, като ползвател на същата.

Въззивният състав приема, че в съответствие със събраните пред него доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на ОУ за периода.  Договорното отношение между тях е възникнало от качеството на ответницата на съсобственик на топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж. к. ******. Това качество не е оспорвано в рамките на производството и се признава и във въззивната жалба. Освен това се установява и от нотариален акт за продажба № 26, т. ХХІХ, дело № 5456 от 19.03.1997 г., според които имотът е закупен от ответницата Г.Д.Ц. и Д.К.при равни квоти.

Както се посочи, законът е дал възможност на ищеца да търси вземанията си за използвана ТЕ за имотите или от собствениците им, или от техните вещни ползватели, като за възникването на тези задължения е без правно значение кое лице реално е ползвало имота в периода. Възраженията, че всички задължения за ТЕ за имота следва да са за сметка само на други съсобственик - Д.К.са неоснователни и недоказани, доколкото не са установява той да е подавал молба - декларация за откриване на партида само на свое име или да е изразявал воля пред ищеца само той да е страна по правоотношението. Принципът в ЗС е, че всеки съсобственик участва в разходите за ползването на вещта, като отношенията между съсобствениците по повод разпределението на разходите за имота могат да се уредят по облигационен ред.

Следователно, според законодателната уредба, през процесния период между страните е възникнало облигационно отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действието на ОУ на ищцовото дружество. За валидността на правоотношението не е необходима писмена форма. Приемането на ОУ от абоната става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено искане към ищеца за сключване на индивидуални условия. Няма данни или твърдения ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца ОУ или да е искала спрямо нея да се прилагат специални условия по договора.

Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г., а измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата е възложено на „Т.с.“ ЕООД.

Въззивният съд споделя изводите на СРС, че делът на ответницата за сградна инсталация и дължимите суми за отопление на имота, включително сумите за битово горещо водоснабдяване са изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба в периода. Предвид изложеното до момента, ответницата дължи половината от установените от СТЕ задължения за ТЕ, които за периода м. 11.2010 г. - м. 04.2012 г. са в общ размер от 2 351, 51 лв. Следователно главните искове са доказани за размера от 1 175, 76 лв., приет от СРС. Не са налице основания за промяна изводите на първоинстанционния съд.

Законосъобразно СРС не е уважил възражението за погасяване на претенциите с кратката 3-годишна давност, съгл. ТР № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а съгласно ОУ от 2008 г., действащи през процесния период, месечните суми за топлинна енергия са дължими в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Като се съобрази датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК  -  13.12.2012 г. и периода на претенцията - от м. 11.2010 г. до м. 04.2012 г. следва, че вземанията за главницата не са погасени по давност.

По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, съдът намира следното :

 Понеже в жалбата не се излагат никакви съображения по отношение претенцията за лихви за забава, съдът не намира основание за промяна решението на първоинстанционният съд и по този въпрос, а препреща към тях, на основание чл. 272 ГПК.

Доколкото решаващите изводи на СРС съвпадат с тези на въззивния съд, решението следва да се потвърди в оспорените уважителни части, като постановено в правилно приложение на материалния и процесуален закон. Такъв извод се налага и по отношение на присъдените разноски в тежест на ответницата за исковото и заповедно производства, които са разпределени от СРС съобразно доказателствата за реално направени разноски в тези производства.

По разноските пред СГС :

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ищеца „Т.С.“ ЕАД. Въззивният състав приема, че в негова полза не следва да се присъждат разноски пред СГС за юрисконсултско възнаграждение, доколкото в полза на ищеца не е осъществено реално процесуално представителство пред тази инстанция по смисъла на ГПК.

При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                                         Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 99342/20.04.2019 г. по гр. д. № 25087/2018 г. по описа на СРС, 113 с – в, поправено с решение № 49300/24.02.2020 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК, в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ГПК, вр. с чл. 124 от ГПК, с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.Д.Ц., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, сумата 1 175. 76 лв. - главница за доставена в периода от м. 11.2010 г. до м. 04.2012 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 54235, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.12.2012 г. до изплащане на вземането, и сумата 19. 24 лв. - лихва за забава върху главното вземане от 31.12.2010 г. до 27.11.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 14.12.2012 г. по ч. гр.д. № 25538/2012 г. на CPC, III ГО, 113 с-в и ответницата е осъдена за разноски.

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата неоспорена от ищеца част, в която исковете са отхвърлени до пълните размери.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                ЧЛЕНОВЕ : 1.                            2.