Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на двадесет и втори юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 2654 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 264569 от 04.11.2019 г.,
постановено по гр. дело № 38741/2019 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав, са отхвърлени
предявените от А.Ю.Б. срещу „Ф.“ ООД, обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на уволнението, извършено
на основание чл.328, ал.2 от КТ, съгласно Заповед № 471/10.05.2018г. на
управителя, по чл.344, ал.1, т.2 от КТ за въстановяване на заеманата до уволнението
длъжност „мениджър продажби“ и чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за обезщетение за
оставане без работа по чл.225, ал.1 КТ в размер на 42 000,00 лева за периода
14.05.2019г. до 14.11.2019г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
С определение № 12851 от 14.01.2020г.,
постановено по гр. д. № 38741/2019 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав, е
оставено без уважение искането на „Ф.“ ООД, за изменение на постановения по
делото съдебен акт - решение № 264569 от 04.11.2019г., в частта му за
разноските.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство А.Ю.Б.,
посредством процесуален представител с доказателства по делото за надлежно
учредена представителна власт, с която се обжалва решението в цялост, като се
излагат съображения за неговата неправилност. На първо място жалбоподателят
поддържа, че не са налице обективни данни за промяна в управлението на
дружеството или за това да е сключен договор за управление с нов управител,
като цитираният в заповедта за уволнение договор не е отразен публично никъде –
например в партидата на работодателя в Търговския регистър. Счита, че по делото
не е налице първата предпоставка за настъпване на основанието по чл.328, ал.2 КТ, а именно – наличие на нова програма за управление, която да обоснове
промени в трудовите правоотношения на персонала. На следващо място излага, че
въззивникът – ищец А.Ю.Б. не е бил част от ръководството на предприятието, че
не са му възлагани и съответно не е изпълнявал никакви ръководни функции по
смисъла на пар.1, т.3 от ДР на КТ, което било видно както от длъжностната му
характеристика, така и от всички останали събрани и неоспорени от страните в
производството доказателства. В подкрепа на изложеното сочи, че последният не е
имал подчинени и не е организирал трудовия процес на други служители на
работодателя, самият той е бил пряко подчинен на търговския директор – чужди
пазари в изпълнението на своята длъжност, а длъжността му се е намирала на най
– ниското стъпало в структурата на предприятието. Навежда, че намирането от
страна на ищеца на дистрибутори в съответна държава, посочена му от
ръководството и при параметри, определени от същото, не представлява създаване
на нов бизнес, доколкото в тези търсения последният не е имал оперативна и
финансова свобода. С оглед изложеното намира, че не е налице основанието по
чл.328, ал.2 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, респективно уволнението
е незаконно и следва да бъде отменено. Поради посочените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови
друго, с което да уважи предявените при условията на обективно кумулативно съединяване
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Претендират
се сторените разноски в първоинстанционното и въззивното производство, по
представен списък по реда на чл.80 от ГПК. Релевира се възражение за
прекомерност по отношение претендираните от насрещната страна разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна в производството – „Ф.“ ООД, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който са развити подробни
съображения за нейната неоснователност. Поддържат се релевираните в първоинстанционното
производство доводи, че трудовото правоотношение на въззивника е прекратено при
спазване на законовите изисквания по чл.328, ал.2 КТ, а именно – наличие на нов
договор за управление, нова бизнес програма с бизнес задача, прекратяване на
договора в рамките на 9 месеца от сключване на договора за управление, както и
че заеманата от А.Б. длъжност преди уволнението е била ръководна по смисъла на
пар.1, т.3 от ДР на КТ. По изложените съображения, моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се и сторените
във въззивното производство разноски, за които се представя списък по реда на
чл.80 от ГПК.
Депозирана е от страна на „Ф.“ ООД
частна жалба по реда на чл.248 ГПК, срещу определение № 12851 от 14.01.2020г.,
постановено по гр. д. № 38741/2019 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав, с което
е оставено без уважение искането за изменение на решение № 264569 от
04.11.2019г., в частта за разноските, с доводи за неговата неправилност и
незаконосъобразност. Поддържа, че първоинстанционният съд не е отчел обстоятелството,
че уговореното възнаграждение в размер на 5 040 лева в случая е само за
процесуално представителство по предявените от А.Б. искове, като за предявения
от „Ф.“ ООД насрещен иск е предвидено да се уговори допълнително възнаграждение.
Отделно от това сочи, че дори спорът да не се отличава с особена сложност от
правна и фактическа страна, присъденото обезщетение за разноските не може да
бъде в размер под минималния такъв, съобразно Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения – тъй като определените минимуми са
задължителни. Навежда, че делото е по – сложно от фактическа страна за
ответника в производството, доколкото именно той носи доказателствената тежест
в процеса относно обстоятелствата, свързани със законността на уволнението,
включително установяване на ръководния характер на длъжността на ищеца и
наличието на предпоставките за прекратяване на трудовото му правоотношение по
реда на чл.328, ал.2 от КТ. Моли се атакуваният съдебен акт да бъде отменен
като неправилен и незаконосъобразен.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на частната жалба от А.Ю.Б., с който същата се оспорва като неоснователна.
Поддържа, че неоправдано е тълкуването, според което разпоредбата на чл.7,
ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения следва да се прилага само по отношение на неоценяемите искове по
трудови дела, каквото изключение не е предвидено в текста на разпоредбата.
Счита, че разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004г. е създадена с
оглед характера на правния спор, а не според вида на предявения иск – оценяем
или неоценяем, следователно минималният размер на адвокатското възнаграждение и
по иска с правно основание по чл.344, ал.1, т.3 от КТ също е в размер на 560
лева, а не както твърди частният жалбоподател – 2 820 лева. Моли се съдебният
акт да бъде потвърден, а депозираната частна жалба – оставена без уважение.
Софийският градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е
изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата съдебна инстанция
не са ангажирани доказателства по реда на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и
преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима – подадена
е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса и срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа.
Разгледана по същество, настоящият
съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от А.Ю.Б.
срещу "Ф." ООД при условията на кумулативно обективно съединяване
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове, като на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/.
Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
В конкретния случай не е спорно между
страните обстоятелството, а същото се установява и от събраните по делото
доказателства – трудов договор № 1800 от 29.07.2016 г. и допълнително
споразумение № 1800 от 30.12.2016г. към него, че между страните е съществувало
безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при
ответника длъжността – „Мениджър продажби“ код НКПД: 1221 6003, Market Development Manager, с място на
работа – офис София – MDU – Region South. Трудовото
правоотношение между страните е прекратено със заповед № 471/10.05.2019 г. на
основание чл. 328, ал. 2 от КТ, считано от 14.05.2019г., поради сключване на
договор за управление с управителя от 10.05.2019 г., с рег.№ 1640/10.05.2019г.,
заверен от нотариус с рег.№ 328 на Нотариалната камара, с район на действие –
гр.София, сключен на основание решение на Общото събрание на „Ф.“ ООД,
обективирано в протокол от 27.03.2019г.
Видно от приложената по делото
длъжностна характеристика (ролеви профил) на А.Ю.Б., длъжност – „Мениджър развитие
на пазари“ при „Ф.“ ООД, основната цел на длъжността е управление на поверената
му територия с цел изпълнение на заложените годишни планове за оборот и
печалба, поставени от компанията. Визирани са следните отговорности: 1).
Управлява
и договаря директно или индиректно /чрез дистрибутор/ всички търговски канали
на поверената му територия, 2). Планира продажби, печалби и инвестиции в
района, изготвя промоции и програми, 3). Проследява и анализира данните за
заявки, доставки, обороти и казуси при различни клиенти за постигане на
заложените цели, 4). Договаря търговски условия и промоционални активности с
ключовите клиенти или дистрибутори на съответната територия, като преминава към
изпълнението им, след одобрение от прекия мениджър, 5). Извършва проверки по
отношение на количествени и качествени показатели на покритието на продуктите
на компанията в поверената му територия, 6). Предлага на директния си мениджър
одобрение на разходи по дейността /търговски активности и др./, следи за целесъобразността
и акуратността на постъпилите разходи преди да поиска одобрението им, 7). Анализира
продажбите и резултатите от търговските активности и предлага на директния си
мениджър дейности по подобряване на резултатите в поверената му територия, 8).
Участва активно в изработването на годишния план на поверената му територия,
изготвя и провежда ценовата политика на компанията на съответния пазар, 9). Участва
в ценообразуване и бюджети за дейността, отговаря за трейд маркетинг и кънсюмър
маркетинг бюджетите, заложени в одобрения годишен план, 10). Отговаря за
управлението на трейд маркетинга – промоции, програми, промо пакети, лоялни
кампании в района, 11). Изпълнява допълнителни задачи от неговата компетенция,
възложени му от Прекия ръководител, Бизнес Юнит мениджър. За пряк ръководител
на длъжността е посочен Търговският директор.
Приложен и приет в първоинстанционното
производство е Договор за управление от 10.05.2019г., сключен между „Ф.“ ООД и К.А.К.на
основание чл.141, ал.7 от ТЗ, ведно с Приложение № 1 към него – Бизнес
стратегия.
Приети и неоспорени по делото са 44 броя
електронни писма от и до А.Б., придружени със съответен превод, същите във
връзка с осъществяваната от него дейност в качеството му на Мениджър продажби
при „Ф.“ ООД.
По делото са събрани и гласни доказателства
посредством разпит в процесуалното качество на свидетели на Д.Л.Р.– Н.
(мениджър развитие на пазари при „Ф.“ ООД), М.К.Д.(мениджър ключови клиенти при
„Ф.“ ООД до януари 2019г.) и В.И.В.(мениджър развитие на пазари при „Ф.“ ООД). Свидетелите
изясняват подробно структурата и механизма на работа в сферата на заеманите от
тях длъжности при „Ф.“ ООД, като изрично са посочили, че позицията „мениджър
развитие на продажби“ е свързана с продажба продуктите на компанията, което се
прави чрез определена стратегия, изготвена индивидуално за всеки пазар,
съобразно поверения регион, в зависимост от това колко е голяма категорията,
потреблението, вида на сегмента – премиален или нисък пазар, която стратегия се
изработва и предлага от самия „мениджър развитие на продажби“, който следи и
реализира обема с одобрения търговски маркетинг за постигане на печалба на
съответния пазар. От показанията на свидетелите е видно, че планът за
стратегията за пускане на пазара на определен продукт се изготвя от мениджър –
развитие на продажби, като се съгласува с Генералния директор, който ръководи
позицията на мениджъра и се явява заемащ позиция над мениджърската, но крайното
решение е винаги на собственика на компанията. Установява се, че решенията се
взимат съвместно, като мениджъра има право да отиде директно при собственика и
да обсъди стратегията и идеите си, което било обичайна практика във фирмата.
Извежда се, че позицията „мениджър развитие на продажби“ предполага най –
високото ниво на достъп до информация в дружеството по отношение на всички
пазари, като длъжността е пряко обвързана с печалбата на компанията. Свидетелите
са заявили, че визираната длъжност предполага наличието на подчинени, но същите
не са имали такива, в това число и А.Б.. Същевременно, всеки мениджър развитие
на продажби е избирал сам дистрибуторите, чрез които е осъществявал дейността
си на съответната му поверена територия, получавал е от тях съответната
информация и е отговарял за постигане на набелязаните цели.
Други, релевантни са спора
доказателства, не са ангажирани.
Фактическият състав на уволнителното
основание по чл. 328, ал. 2 КТ, посочен като основание за прекратяване трудовия
договор на ищеца, включва кумулативно следните елементи: да е налице сключен
договор за управление, с който се цели постигане на определен стопански
резултат, като без значение е формата на собственост на капитала – държавна,
общинска или частна; лицето, чието трудово правоотношение се прекратява да
заема ръководна длъжност в предприятието – да му е възложено ръководство на
трудовия процес; правото да е упражнено от работодателя не по – късно от 9
месеца след сключването на договора за управление и по конкретно – не по – късно
от 9 месеца от реалното започване на осъществяване на функциите по договора от
управителя. Съдебната практика приема и че е необходимо с договора за
управление да са поставени конкретни бизнес задачи за изпълнение от управителя,
с оглед постигане на приета и одобрена от собственика бизнес програма, както и
че правото на уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ може да бъде упражнено от
управителя еднократно – подборът по отношение на завареното ръководство е
предоставен на новия управител еднократно. Доказателствената тежест за
установяване наличието на тези предпоставки се носи от ответника – работодател.
По наведените във въззивната жалба
възражения досежно незаконосъобразността на оспореното уволнение, относно които
е ограничен съдебният контрол по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът намира
следното:
От съвкупния анализ на събраните по
делото доказателства и противно на поддържаното във въззивната жалба съдът
намира, че по делото е установено наличието на сключен Договор за възлагане на
управлението на ответното дружество срещу възнаграждение, сключен на 10.05.2019
г., с който цялостната дейност по управление на "Ф." ООД е възложена
на К.А.К.. В практиката на ВКС се приема, че в основанието за уволнение по чл.
328, ал. 2 КТ се включва изискването да е сключен договор за възлагане
управлението на предприятие, като съдържанието на договора за управление се
определя свободно от страните, които са ограничени само от императивните разпоредби на закона. Това е граждански
договор, с който собственикът на едно предприятие (или негов представител),
възлага на друго лице управлението на предприятието, с оглед да бъде постигната
определена стопанска цел. Тълкуването на правната норма на чл. 328, ал. 2 КТ
сочи, че трябва да е налице договор за управление, което изисква надлежна
форма, поемане на права и задължения и други договорености, уредени в самия
договор за управление. Право да приложи специфичното по цел уволнително
основание на чл. 328, ал. 2 КТ има управителят, с когото е сключен договор за
възлагане на управлението и е достатъчно да се установи, че има сключен
договор, с който се предава управлението на предприятието на управител,
задължаващ се срещу възнаграждение да постигне на свой риск в уговорен срок
определен стопански резултат, респективно следва да е налице или договор с нов
управител или нов договор - за нов период и задачи, сключен със същия управител
(в този смисъл решение № 351/31.10.2013 г. по гр. д. № 2188/2013 г. на ВКС, ІV
Г. О. Г. К.). В случая въззивният съд приема, че при доказателствена тежест за
ответника по делото са ангажирани доказателства за валидно сключен договор за
управление на 10.05.2019 г., с който цялостната дейност по управление на "Ф."
ООД е възложена на лицето К.А.К..
На следващо място неоснователно е
възражението на въззивника, че договорът за управление от 10.05.2019 г. не е
породил действие, поради липсата на извършено вписване в Търговския регистър. Настоящият
състав счита, че е допустимо и не противоречи на закона фактически изпълнението
на сключения договор за управление да започне преди датата на вписване на това
обстоятелство в Търговския регистър. В случая следва да се отчете и фактът, че
разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ по никакъв начин не обвързва началото на 9 -
месечния срок с вписването на договора за управление. След като в съдържанието
на сключения конкретен договор за управление от 10.05.2019г. няма предвидена
изрична уговорка в обратния смисъл, следва да се счита, че датата на неговото
сключване е най – ранният момент, в който е започнало и изпълнението му, поради
което от този момент е започнал да тече и 9 – месечният срок, в който
работодателят е следвало да упражни правото си на уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ. В случая, в рамките на този срок ответното дружество е издало и връчило
процесната уволнителна заповед от 10.05.2019 г., породила правно действие,
считано от 14.05.2019 г. В тази връзка се налага изводът, че ответникът – работодател
е спазил и предвидения в нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ 9 – месечен срок, в
който законът му дава право да упражни потестативното право да прекрати
едностранно трудовото правоотношение на ищеца при наличие на предвидените в
закона останали предпоставки.
На следващо място съдът намира за
необходимо да посочи, че константната съдебна практика на ВКС възприема
становището, че за да е законосъобразно упражняване на правото по чл. 328, ал.
2 КТ от страна на управителя, е необходимо договорът за управление да съдържа
бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието
трябва да постигне, а именно - производителност, рентабилност, обем на оборота,
печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и
инвестиции. Въз основа на бизнес задачата управляващият е длъжен да предложи
бизнес програма, която следва да изпълни по време на действието на договора, но
не е необходимо програмата нито да е нова, нито да е разработена от новия
управител. В случая съдът приема, а и от представените и неоспорени
доказателства е видно, че към сключения договор за управление от 10.05.2019 г.
има съставена бизнес – стратегия (бизнес план) – Приложение № 1 към Договор за
управление от 10.05.2019г., с поставена бизнес задача с конкретни икономически
показатели, които трябва да бъдат постигнати.
Видно от съдържанието на чл. 3, ал. 2 от
сключения договор за управление от 10.05.2019 г. на управителя се възлага да
предприеме действия в насока развитие на дейността на дружеството и постигане
на по-добри финансови резултати, като за период от 3 години се задължава да изпълни
конкретна бизнес - задача, чрез въведени в табличен вид конкретни икономически
показатели за периода 2019г. – 2021г., съпоставени с данни от 2018г., които
следва да бъдат постигнати от управителя в края на периода и средно за периода.
От Приложение № 1 към Договор за управление от 10.05.2019г. е видно, че
управителят е разработил и предложил бизнес – стратегия с постигане на
конкретни резултати, която е била одобрена и включена към Договора за
управление. Така заложените в договора за управление икономически показатели и стратегия
за тяхното реализиране дава основание да бъде прието, че се касае за нова
бизнес програма, която е в съответствие с поставените с новия договор за
управление от 10.05.2019 г. цели.
Относно спорното по делото обстоятелство
дали заеманата от ищеца длъжност попада в кръга на ръководни длъжности по
смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ, съдът приема следното:
Съгласно легалното определение на
понятието "ръководство на предприятието", дадено в § 1, т. 3 от ДР на
КТ, в ръководството на предприятието се включват освен ръководителят и неговите
заместници, също и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия
процес. В съдебната практика и в правната теория се налага разбирането, че
други лица по смисъла на изброяването са ръководителите на цехове, филиали,
лаборатории, отдели и други обособени звена. Това са служителите, от които
пряко зависи дейността на предприятието или на отделни негови звена, както и
постигането на определени производствени цели. Наложено е и разбирането, че
ръководният характер на длъжността се определя от длъжностната характеристика,
но и от естеството на длъжността и съдържанието на осъществяваните фактически
трудови функции – в този смисъл решение № 259 от 02.06.2011 г. по гр. д. № 1725/2010
г. на ВКС, ІV Г. О., решение № 165/06.07.2011 г. по гр. д. № 1611/2009 г., ІV
Г. О. на ВКС и решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, ІV
Г.О. В случая, първоинстанционният съд е направил подробен анализ на
възложените на ищеца по длъжностна характеристика основни трудови функции и
задължения на длъжността "мениджър продажби", като е обосновал
правилен извод, че се включват не само организационни, но и ръководни и
контролни функции на цялостната търговска дейност на ответника. Отделно от това
изрично е посочено във връчената на ищеца длъжностна характеристика, че същият управлява
поверената му територия с цел изпълнение на заложените годишни планове за
оборот и печалба, поставени му от компанията; управлява и договаря директно или
индиректно /чрез дистрибутор/ всички търговски канали на поверената му
територия; планира продажби, печалби и инвестиции в района, изготвя промоции и
програми, проследява и анализира данните за заявки, доставки, обороти и казуси
при различни клиенти за постигане на заложените цели; договаря търговски
условия и промоционални активности с ключовите клиенти или дистрибутори на
съответната територия, като преминава към изпълнението им, след одобрение от
прекия ръководител; извършва проверки по отношение на количествени и качествени
показатели на покритието на продуктите на компанията в поверената му територия,
предлага на директния си мениджър одобрение на разходи по дейността /търговски
активности и др./; следи за целесъобразността и акуратността на постъпилите
разходи преди да поиска одобрението им, анализира продажбите и резултатите от
търговските активности и предлага на директния си мениджър дейности по
подобряване на резултатите в поверената му територия; участва активно в
изработването на годишния план на поверената му територия, изготвя и провежда
ценовата политика на компанията на съответния пазар, участва в ценообразуване и
бюджети за дейността; отговаря за трейд маркетинг и кънсюмър маркетинг
бюджетите, заложени в одобрения годишен план, отговаря за управлението на трейд
маркетинга – промоции, програми, промо пакети, лоялни кампании в района. Събраните
доказателства сочат, че ищецът е ръководил дейността и всички търговски канали
на поверената му територия, както и че е осъществявал контрол върху изпълнението
й – той е планирал продажбите и инвестициите, изисквал е да се извършва
заложената от него работа и да се постигат определени резултати.
На следващо място следва да бъде
отбелязано, че длъжността, заемана от въззивника – ищец при „Ф.“ ООД, е била пряко
подчинена на управителите на дружеството. В този смисъл, за да се определи като
ръководна една длъжност, не е непременно необходимо в трудовите й функции да са
включени правомощия за самостоятелно, еднолично вземане на решения; за разпореждане
с бюджета; за вземане самостоятелни решения за назначаване на служители; за
наличие на пряко подчинени служители /каквито са възраженията на ищеца/.
Достатъчно е на лицето да са възложени организирането и планирането на трудовия
процес, разпределението на задачи между работниците и служителите, контролиране
на тяхното изпълнение - в този смисъл решение № 68 от 07.04.2015 г. по гр. д. №
2712/2014 г. на ВКС, ІІІ Г. О. От анализа на длъжностната характеристика и
фактически осъществяваните от ищеца функции се установява, че той е
осъществявал ръководство на трудовия процес като е проучвал,
намирал и предлагал пазари, че той е предлагал продажбата на определени
продукти на определени пазари, той е предлагал цени, дистрибутори, вериги
магазини, че той е давал прогнозна печалба, че той е предлагал търговската и
маркетинговата стратегия на стоките на поверените му пазари, че той е отговарял
за реализиране на търговията – поръчки, доставки, опаковки, спазване на
изисквания на чуждия пазар и привеждане на стоките в съответствие с тях и
други, от които дейности е
зависел пряко оборотът и печалбата на ответното
дружество.
Следва да бъде отбелязано също така, че за
определянето на функциите на въззивника – ищец като ръководни, не е
задължително на ищеца да е възложено вземането на всички решения самостоятелно
и то – без одобрение от най – висшите служители от ръководството – управителите
на дружеството. Дори за част от решенията, съпътстващи трудовия процес в
дружеството, на ответника да са установени правила да се вземат след изричното
одобрение на управителите, това не изключва извода за определяне длъжността на
ищеца като ръководна, доколкото няма пречка и е обективно логично окончателните
решения да се вземат именно от управителите на дружеството, като най – висши
ръководни кадри в него. За да бъде едно лице служител от ръководството на
предприятието, достатъчно е да му бъде възложен само един етап или фаза от
трудовия процес /в този смисъл решение № 78/1995 г. на ВКС/, да носи
отговорност за координирането и контрола върху работата в поверените му звена и
от него да зависи постигането на определени цели /решение № 452/2000 г. на
ВКС/. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
налага изводът, че ищецът е имал ръководни /управленски/ функции и съответно че
е имал качеството на служител от ръководството на предприятието /дружеството/.
Всички изложени в обратния смисъл доводи от въззивника не намират опора в
закона и събраните по делото доказателства, респективно като такива се явяват
неоснователни.
При така изложените правни съображения и
предвид ангажираните доказателства от страна на работодателя – ответник,
въззивният съд приема, че е доказано предвиденото в оспорената заповед
прекратително основание чл. 328, ал. 2 от КТ и предявеният иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан. Отхвърлянето на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
обуславя и неоснователността на предявените акцесорни искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност и
за
присъждане на обезщетение
за оставане без работа по реда на чл.225, ал.1 КТ.
С оглед обстоятелството, че правните
изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват на крайните
правни съждения на първоинстанционния съд, решението на СРС, като правилно,
следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по
чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като
подадена в срока по чл. 248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е
основателна.
На първо място следва да бъде посочено,
че нормата на чл. 248, ал.1 ГПК вр. с чл. 259, ал.1 ГПК предоставя възможност
на съда по искане на страната, направено в срока за обжалване на постановеното
решение, да допълни или измени същото в частта за разноските. Разпоредбата на
чл.248, ал.1 ГПК разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече
постановения съдебен акт в частта му, в която е определена отговорността за
разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК. Първата
хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК – допълване, обхваща случаите, при които съдът
не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски. При
втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите
разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с
нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително
произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. Според чл. 80 ГПК,
страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на
разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната
инстанция, в противен случай тя няма право да иска изменение на решението в
частта му за разноските.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК заплатеното
от страната възнаграждение за адвокат може да бъде намалено, ако не съответства
на фактическата и правна сложност на делото. Съгласно т. 3 от ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК ВКС, при намаляване на подлежащото
на присъждане адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е
свободен да намали възнаграждението до размера, предвиден в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, без да е
обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредбата. Съдът не може да намали
обаче адвокатското възнаграждение под предвидения в Наредбата минимум,
независимо от преценката му за фактическата и правна сложност на делото и
извършените от процесуалния представител на страната действия.
В тази връзка следва да се вземе
предвид, че минималното адвокатско възнаграждение по трудови спорове е уредено
в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. Съгласно тази уредба (ред. ДВ,
бр. 28 от 2014 г.) минималното възнаграждение за защита по иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и по иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ, но само когато са предявени самостоятелно, е в размер не
по-малко от минималната работна заплата за страната към момента на сключване на
договора за правна помощ. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 3, пр. III-то от Наредбата,
минималното възнаграждение за други неоценяеми искове с предмет трудов спор е в
размер на 200 лева, а за трудови дела с определен интерес - съобразно ал. 2 на
чл. 7 от Наредбата. От текста на Наредбата следва, че когато исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ (за отмяна на уволнение и възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност) са предявени при условията на обективно
съединяване, минималното адвокатско възнаграждение по делото е в размер общо на
една минимална работна заплата, а възнаграждението по иска по чл. 344, ал. 1,
т. 3 КТ за обезщетение по чл. 255, ал. 1 КТ се определя по реда на чл. 7, ал. 2
от Наредбата, независимо дали е предявен самостоятелно или при условията на
обективно съединяване с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ (така
Определение № 91 от 02.04.2020г., гр.д.№ 2350/2019г. на ВКС, IV г.о., ГК,
Определение № 821 от 23.12.2015 г., ч. гр. д. № 5438/2015 г., ВКС, IV г. о.,
ГК).
Съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредбата и при уредено разграничение между различните трудови спорове, в т.ч.
по отношение на възнагражденията между неоценяемите искове по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 КТ и оценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, минималното
възнаграждение при обективното им съединяване се определя сумарно - минималната
месечна заплата (по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ) и
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата по иска по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ съобразно цената му.
В конкретния случай, размерът на
адвокатското възнаграждение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ,
възлиза на 560,00 лева, в какъвто размер е минималната работна заплата към
датата на сключване на договора за възлагане на процесуално представителство и
защита – 15.08.2019г., или сума в размер на
672,00 лева, ведно с начисленото ДДС съгласно § 2 от Наредба № 1/2004г.
По отношение размера на адвокатското
възнаграждение по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, определеният минимален
размер е 1 790,00 лева, като в съответствие с § 2 от Наредба № 1 от 2004
г. следва да се начисли и дължимото ДДС в размер на 358,00 лева, или
минималният размер на възнаграждението по този иск е в размер на 2 148,00
лева. Съгласно § 2 а от ДР на Наредба № 1 от 2004 г., за регистрираните
адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на
Закона за данъка върху добавената стойност.
Следователно минималното адвокатско
възнаграждение по трите иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ е в размер на 2 820,00
лева с ДДС, който размер следва да бъде присъден.
Съобразно горното, на жалбоподателя
следва да бъдат присъдени допълнително разноски в размер на 820,00 лева, представляващи разноски в
първоинстанционното производство, а обжалваното определение № 12851 от
14.01.2020г., постановено по гр. д. № 38741/2019 г. по описа на СРС, ГО, 126
състав да бъде отменено като неправилно.
По разноските във въззивното производство:
При този изход на спора право на
разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала такива в размер на 3
840 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение, съгласно приложени по делото
Договор за процесуално представителство, защита и съдействие от 03.12.2019г.,
ведно с приложена фактура № **********/21.02.2020г. и отчет по сметка № 37,
обективиращи извършеното плащане. Своевременно релевираното възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, настоящият състав
намира за основателно, доколкото съгласно Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение – чл.7, ал.2, т.4 е
предвидено, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. се определя в размер на 830 лв.
плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. и съобразно цената на предявения иск, а
съгласно чл.7, ал.1 от Наредбата по дела за отмяна на уволнение и
възстановяване на работа, възнаграждението е не по-малко от размера на
минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на
договора за правна помощ или към момента на определяне на възнаграждението по
реда на чл. 2, респективно в настоящия случай минималният размер на
възнаграждението, изчислен по посочения механизъм е в размер на 2 820 лева с
ДДС. Поради изложеното, претендираният такъв в размер на 3 840 лева е
прекомерен и следва да бъде намален.
Съобразно горното, на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2 820,00 лева с ДДС,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
264569 от 04.11.2019 г., постановено по гр. дело № 38741/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 126 състав.
ОСЪЖДА А.Ю.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Ф.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 2 820 лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение №
12851 от 14.01.2020г., постановено по гр. д. № 38741/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 126 състав, по частна жалба по реда на чл.248 ГПК, депозирана от „Ф.“ ООД,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение №
264569 от 04.11.2019 г., постановено по гр. дело № 38741/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 126 състав, по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските, като
ОСЪЖДА А.Ю.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Ф.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от още 820,00 лева с ДДС,
представляващи разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.