Присъда по дело №3226/2017 на Софийски градски съд

Мотиви към присъда по НОХД  № 3226/2017 г. на СГС – НО, 20-ти състав

 

            Софийската градска прокуратура (СГП) е внесла обвинителен акт по досъдебно производство  № 294/2016 г. по описа на СДВР, пр. пр.  № 16003/2016 г. по описа на СГП, срещу Н.С.С.., за това, че около 17.30 часа на 04.10.2016 г., в гр. София, ж. к. „***********************************“, в близост до кооперативния пазар, отвлякъл кюрдския гражданин.И.И., ЛНЧ ********************, като Н..С. накарал Г..С.И.да се качи в джип марка „Порше“, модел „Кайен“, с ДК  № ********, а неустановеният извършител му нанесъл множество удари с юмруци в областта на главата и тялото, а С. потеглил с автомобила си и транспортирал Г. С.И.до къща, находяща се в с. Мало Бучино, ул. „*******, където Г.И.бил заключен в стая на втория етаж от къщата, като деянието е извършено от две лица и с користна цел – поискал от И. сумата от 10 000 (десет хиляди)  евро – престъпление по чл.142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 от НК.

                С протоколно определение, постановено в открито разпоредително съдебно заседание, проведено на 06.12.2017 г., делото е насрочено за разглеждане по реда на глава двадесета от НПК.

            На пострадалото лице – Г.С.И., своевременно е съобщено за образуването на съдебното производство и е разяснена възможността да се конституира като частен обвинител и/или да предяви граждански иск. Г. С.И.заявява, че не желае да се конституира като страна в производството.

            Подсъдимото лице се защитава от упълномощен защитник – адв. Б.М.М., САК.

            В съдебното заседание, прокурорът поддържа изцяло така повдигнатото обвинение срещу подс. С., като намира същото за доказано по нужния несъмнен и категоричен начин. Намира за доказано, че именно подсъдимият и неустановено по делото лице, на 04.10.2016 г., около 17.30 ч., в гр. София, са отвлекли кюрдския гражданин – св. Г. И., като неустановеното лице, управляващо лек автомобил, марка „Мерцедес“, му нанесло побой и го вкарало в управлявания от подсъдимия автомобил, марка „Порше“, модел „Кайен“, след което св. И. бил закаран противно на волята си пред дома на подс. С. ***, където, отново след нанасяне на побой, пострадалият бил вкаран, противно на волята му, на втория етаж на къщата, обитавана от подсъдимия, където бил открит от органите на реда. Анализира признаците от състава на престъплението по чл. 142, ал. 1 от НК, като сочи, че за съставомерността му е необходимо пострадалият да е лишен от свобода на формиране на воля, да е преместен в пространството принудително, без негово съгласие, да е лишен от свобода, без значение за какъв период от време. Посочва, че обвинението е инкриминирало единствено периода от време от 17.30 ч. на 04.10.2016 г. до 19.30 ч. на 05.10.2016 г., като въпросите, дали преди това св. И. е живял доброволно в дома на подсъдимия, дали двамата са били съучастници в трафик на хора и дали подс. С. е предоставил безкористно гостоприемството си на свидетеля, са ирелевантни към повдигнатото обвинение. Позовава се на показанията на св. И. по отношение на взаимоотношенията му с подсъдимия, а именно : „Когато отидох до къщата му, той каза че трябва да му давам 10 000 евро, за да бъда пуснат“, „Удари ме, защото не му дадох пари“, „Биха ме, качиха ме в колата, бяха ядосани, че не съм намерил пари“, и на съобщеното от този свидетел, че е бил пребит и пред дома на подсъдимия и заплашен с убийство, ако до 24 часа не намери пари. Посочва, че показанията на св. И. се подкрепят от тези на св.Ф. за това, че до заведението св. И. бил докаран от подсъдимия с управлявания от него автомобил, относно исканата от св. И. сума и относно съобщеното от последния за отправената му заплаха. Изтъква, че от показанията на св. Б.. е изяснено, че св. И. е бил установен в дома на подсъдимия, в заключено помещение, като в двора на къщата е имало куче, а по време на разговор със спийкърфон със св.Ф., И. съобщил: „отвлечен съм в къща в Суходол“. Акцентира, че от показанията на св. И.И.И. А. също е станало ясно, че св. И. е търсел пари, за да ги даде на подс. С.. Сочи, че назначената съдебно - медицинска експертиза е дала заключение, че по тялото на пострадалия са констатирани наранявания. Предлага подсъдимият да бъде признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 142 от НК, така, както е повдигнато обвинението с обвинителния акт, а алтернативно – за осъществен състав на престъпление по чл. 213а от НК. Намира, че по делото не са установени отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, а същевременно, като смекчаващи такива, следва да се преценяват чистото му съдебно минало и семейното му положение. Предлага на подсъдимия да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“, за срок от две години, чието изтърпяване да бъде отложено, с подходящ изпитателен срок. Предлага, на основание чл. 59, ал. 1 от НК, да бъде приспаднато изцяло задържането на подсъдимия.

            Защитникът на подсъдимия С. – адв. М., намира, че следва да се подходи със съмнение към показанията на св. Г. И.. Посочва, че същият е чужд гражданин, бежанец, за който не е установено дали е влязъл в страната легално или не, който е бил поканен в дома на подсъдимия от мъжа на сестра му – св. И.И.А., по хуманни съображения. Изтъква, че по делото не са събрани други доказателства, освен съобщеното от св. И., че той и подсъдимият са се занимавали с трафик на бежанци. Изтъква, че доколкото св. И. е бежанец, не е трайно уседнал на територията на страната и няма намерение да пребивава тук, не може да се очаква да дава правдиви показания, само под страх от наказателна отговорност. Акцентира, че св. И. е живял в дома на подсъдимия като в хотел, не е бил ограничаван в свободното си придвижване, бил е хранен и обгрижван по всякакъв начин, имал е обособен кът в дома на подсъдимия, ползвал е мобилни телефони и често е излизал от жилището, за да се вижда със свои приятели в София, като по този начин всъщност е живял като част от семейството. Намира, че пострадалият не е бил лишен от правото на свободно придвижване в пространството и на инкриминираната дата, тъй като е ползвал мобилен телефон и във всеки момент е могъл да потърси помощ. Акцентира на показанията на полицейските служители, които, при влизането си в дома на подсъдимия, заварили напълно нормална, ежедневна обстановка. Намира за безспорно установено, че св. Г.И.се е срещнал със св.Ф. пред заведение „Аладин“ в ж. к. „Л.“, като в тази връзка акцентира, че пред св.Ф., св. И. не е посочил, че има проблеми, не е бил дърпан да се качи насилствено в автомобил. Посочва, че е съвсем естествено на 04.10.2016 г. св. И. да е бил заедно с подс. С., тъй като те често се движели заедно, а и домът на подс. С. бил доста отдалечен от ж. к. „Л.“. Посочва, че по делото не е доказано по нужния несъмнен и категоричен начин на мястото да е имало и друго лице, освен подсъдимия и св. И.. Пледира показанията на последния да не бъдат кредитирани с доверие и подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 142 от НК.

            В правото си на лична защита, подс. Н.Н.С. се присъединява към становището на защитата си.

            В последната си дума, изразява желание да бъде оправдан.

            Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, доказателствени средства и способи на доказване, съобразявайки доводите и възраженията на страните, обсъдени и преценени при спазване на изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 от НПК, намира за установено следното :

 

            От фактическа страна

 

            През 2015 г. св. Г.С.И., ЛНЧ ********, кюрд, гражданин на Р.И., пристигнал нелегално в страната и бил настанен в център за временно настаняване на чужденци към Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Там останал до 2016 г.

            През 2016 г., св. И. започнал да живее на външни адреси, започнал работа в ресторант, в който се предлагала арабска кухня и регистрирал дружество „Г. Х.“ ЕООД, ЕИК ********. Започнал да търси допълнителни доходи, включително и като подпомага негови сънародници и други чужденци – преминали нелегално на територията на Р. България, да прекосят границата на страната, в посока държави от Западна Европа.

            Във връзка с поет ангажимент да осигури безпрепятствено преминаването на 28 лица – нелегални емигранти, през границата на Р. България с Р. Сърбия, на неустановена по делото дата през първата половина на 2016 г., св. И. се запознал с подс. С., посредством техен общ познат на име „С.“ („Мустафа“). Подсъдимият бил поел ангажимента да организира превеждането на чуждите граждани през границата на страната. След като подсъдимият изпълнил поетия ангажимент, обаче, св. И. останал да му дължи сумата от 10 000 евро, която не могъл да получи от лицето, от което бил приел поръчката.

            Освен с подс. С., св. И. се познавал и със св.И.М.М. А. – палестинец, живял в Сирия, също емигрант в Р. България от 2013 г., който към началото на 2016 г. бил женен за сестрата на подс. С..

            На неустановена по делото дата в началото на м. юни 2016 г., подсъдимият и св. А. настанили св. И. да живее в дома на подсъдимия, като уговорката между подсъдимия и св. И. била докато последният живее в дома му, да намери начин да му се издължи, или да намира други чужди граждани, които да бъдат превеждани през границата на страната, отново със същата цел. В началото на м. юни 2016 г., св. И. заживял в дома на подсъдимия.

            Към тази дата, подс. С. обитавал втория етаж от къща с двор, находяща се в гр. София, с. Мало Бучино, ул. „******. Обитаваната от подсъдимия къща била двуетажна, масивна постройка. На първия етаж от къщата живеели родителите на подсъдимия, като често там оставали да нощуват и св. А., заедно със съпругата си и малолетното им дете, а на втория – подсъдимия и св. Р.Р.Ю.Ю.С.., с която подс. С. живеел на семейни начала.

            Вторият етаж на къщата се състоял от спалня, детска стая, кухня, хол, баня с тоалетна. До втория етаж водело самостоятелно стълбище. Обичайно подсъдимият и св. С. не заключвали входната врата на жилището. Дворът на къщата бил ограден с висока масивна ограда, а входната врата на двора се затваряла с райбер. В двора на къщата било отглеждано куче от породата „питбул“, а на втория етаж живеело друго куче, малко, с неустановена по делото порода.

            Св. И. бил настанен да живее на втория етаж на къщата, в помещение, предназначено за хол. В съседна стая на същия етаж живеели подсъдимият и св. С.. Ползвали обща кухня и санитарен възел. Св. С. била останала с впечатлението, че св. И. търсел да наеме жилище под наем за себе си и семейството му, за което свидетелят заявявал пред нея, че очаква да пристигне от Р.И.. В тази връзка, св. С. полагала усилия, чрез свои познати, да намери подходящ за св. И. апартамент под наем, но той отлагал преместването си в друго жилище, тъй като не разполагал със свободни средства за заплащане на наем. Свидетелят И. останал да живее в дома на подсъдимия и докато той и св. С. били на почивка в Р. Гърция.

            Взаимоотношенията между св. И. и семейството на подсъдимия били много добри. Свидетелят И. се сближил много с родителите на подсъдимия, като се обръщал към тях с обръщенията „майко“ и „татко“. Подсъдимият му осигурявал прехрана и джобни пари, а родителите на подсъдимия му готвели и перели дрехите му. Свидетелят И. бил канен и се включвал и в семейни тържества, организирани от семейството на подсъдимия. Свидетелят И. ползвал два мобилни телефона – марка „Нокия“ и марка „Самсунг“, модел „С5“ – последният предоставен му от св. С.. Имал достъп до интернет и ползвал приложенията „Вайбър“, „Фейсбук“ и други. Редовно общувал със свои съграждани и приятели. Свидетелят И. имал възможност свободно да напуска и да се връща в дома на подсъдимия, като, поради отдалечеността му от центъра на гр. София, често молел подсъдимия, св. А. или св. С., да го возят до центъра на града или поръчвал автомобили, предназначени за таксиметров превоз на пътници. В себе си св. И. разполагал с издадените му лични документи, с които се легитимирал.

            На неустановена по делото дата, св. И. успял да намери още 12 чужди граждани, които да бъдат транспортирани нелегално през границата на Р. България с Р. Румъния, с участието на подсъдимия, но тъй като чуждите граждани били задържани от полицейските органи в Румъния, не получил обещаното му възнаграждение от по 850 евро на човек и не могъл да се издължи на подсъдимия. Тогава подсъдимият поискал от него да търси пари назаем от свои познати, с които да му се издължи.

            На 04.10.2016 г., следобед, подсъдимият и св. И. били излезли с управлявания от подс. С. лек автомобил, марка „Порше“, модел „Кайен“, с ДК  № ********, из центъра на гр. София, за да може св. И., по настояване на подсъдимия, да се срещне със свои познати, от които да вземе пари на заем, които да предостави на последния. С тях били две неустановени по делото лица – познати на подс. С., които пътували в лек автомобил, марка „Мерцедес“, с неустановен модел и регистрационен номер.

            Свидетелят И. имал уговорка да се срещне със свой познат на име „А.“, но когато последният не дошъл на срещата, св. И. решил да се обърне към друг свой познат, също кюрд, гражданин на Р.И. – св. З.С... За него св. И. знаел, че разполага с парични средства, тъй като родителите му били от богат род и разполагали със значително имущество на територията на Р.И.. По телефона, св. И. обяснил на св.Ф., че се нуждае от пари. Уточнили се да се срещнат в заведението, в което по същото време се намирал св.Ф. – заведение „А.Ф.“ в ж. к. „Л.“, гр. София.

            На 04.10.2016 г., около 17.30 ч., св. И. и подсъдимият пристигнали пред заведението, като подсъдимото лице паркирало управлявания от него лек автомобил в непосредствена близост до заведението. До автомобила, управляван от подс. С., спрял и автомобилът, марка „Мерцедес“, в който пътували неговите приятели. В този момент, св. З.Ф. бил в заведението заедно със св. А..Ч.., с който обичайно разхождали кучетата си в района. И св.Ф., и св. Ч.забелязали пристигането на двата автомобила, от които слезли четирите лица - св. И., подс. С. и неговите познати. Св. И. отишъл при св.Ф.. Обяснил му, че има проблеми и се нуждае от паричен заем в размер на 10 000 евро. Св.Ф. му заявил, че не разполага с такава сума пари и не може да му предостави искания заем. Отправил забележка към св. И., че се вози в „Порше“, а търси пари. При това, св. И. тръгнал обратно към автомобила, управляван от подсъдимия.

            Св. И. отишъл до автомобила на С. и му казал, че не е могъл да намери пари. Подсъдимият се ядосал и започнал да псува, като приканил св. И. да се качва в автомобила и да тръгват. В този момент към автомобила на подс. С. се приближил един от познатите на подсъдимия –  неустановено по делото лице от мъжки пол, който бил слязъл от лекия автомобил марка „Мерцедес”, и приканил св. И. да седне на задната седалка на лекия автомобил „Порше“, към който св. И. се бил запътил. Св. И. поискал да седне на предната седалка на лекия автомобил, марка „Порше“, където се бил возил допреди пристигането им пред заведение „А.Ф.“, но подсъдимия и неустановеното по делото лице настояли да седне на задната седалка. След като св. И. седнал там, до него се настанило неустановеното по делото лице и започнало да нанася удари с ръце в областта на лицето на св. И., като му заявил, че има 24 часа, за да намери парите. Св. И. се уплашил и започнал да моли подсъдимия да му даде отсрочка, за да намери парите.

            Подсъдимият превозил св. И. до къщата в с. Мало Бучино. При пристигането им пред къщата, неустановеното по делото лице, което по-рано било нанесло удари на св. И., отново му нанесло удари, повтаряйки му, че има 24 часа, за да намери парите.

            В резултат на нанесените му удари от неустановеното по делото лице, на св. Г.И.били причинени кръвонасядания на дясната теменна област, клепачите на лявото око, охлузвания на горната устна. Възстановителният период от посочените увреждания е в интервал 8 – 12 денонощия. Същите са причинили на св. И. болка и страдание.

            На 05.10.2016 г., през деня, в неустановен час, подсъдимия заявил на св. И., че ще го убие, ако до следващия ден не му даде парите. Това той сторил, като го заплашил с убийство, казвайки му, че ще умре, ако до 19.00 ч. същия ден не намери и не му даде дължимите 10 000 евро. Свидетелят И. силно се изплашил и позвънил на св.Ф., като му казал, че ако не намери исканата сума пари, ще бъде убит. Казал му, също така, че е отвлечен и пребит. В този момент св.Ф. бил отново заедно със св. Ч.и му споделил за полученото обаждане от своя познат. Свидетелят Ч.го посъветвал да сигнализира органите на реда. СвидетелятФ. поискал св. И. да изпрати координатите на къщата, в която се намира и св. И. му ги изпратил, използвайки приложението „Вайбър“. След като получил координатите, св.Ф., придружаван от св. Ч., посетили СДВР, където св.Ф. съобщил за обаждането на св. И.. Пред полицейските служители, използвайки функцията „спийкърфон“ (високоговорител), св.Ф. провел отново разговор със св. И., в хода на който св. И. дал телефона на подсъдимия. Подсъдимият потвърдил пред св.Ф., че ако св. И. не намери исканата сума пари, ще бъде убит. Св.Ф. го уверил, че събира парите и ще ги предостави на св. И..

            Междувременно, след като бил получен сигналът за отвличане, била организирана специализирана полицейска операция за документиране и преустановяване на престъпната дейност. В полицейската операция взели участие св. А.А.Д.Д.Б. – началник отдел „Противодействие на криминалната престъпност“ към СДВР, оперативни служители от сектор 01 – отдел „Противодействие на криминалната престъпност“ при СДВР – неустановени по делото лица, както и сили на охранителна полиция – служители от 02 група – 01 сектор – отдел „Специализирани полицейски сили“ при СДВР – св. П..И..П., А. Л.Л.А. и Е. Т..П.

            Около 19.30 ч., полицейските служители пристигнали на съобщения от св. И. адрес – пред дома на подсъдимия, находящ се в с. Мало Бучино, ул. „******. Към този момент в къщата, находяща се на адреса, се намирали родителите на подсъдимия, подс. С. и св. И.. Св. С. била излязла, с управлявания от нея лек автомобил, марка „Порше“, модел „Кайен“, да пазарува.

            Св. Б. предприел преодоляване на оградата на къщата, като я прескочил, при което, виждайки го, от вътрешността на къщата излязъл бащата на подсъдимия, който отворил портата на двора и осигурил възможност другите полицейски служители да влязат безпрепятствено в двора на къщата. След като се ориентирали в обстановката и провели беседа с бащата на подсъдимия за разположението на лицата в къщата, полицейските служители се отправили по обособеното стълбище към втория етаж на къщата. Св. Б. се придвижвал пръв по стълбите, следван от свидетелите А., П. и П..

            След като се изкачили до втория етаж на къщата, св. Б. установил, че непосредствено до входната врата на етажа е разположен прозорец. Почукал на прозореца и от вътрешността на апартамента излязъл подс. С., който отворил входната врата на жилището и осигурил свободен достъп на полицейските служители до вътрешността му. На въпрос на св. Б. има ли други лица в жилището, подс. С. отговорил утвърдително и посочил, че в жилището е един негов приятел. В помещението, обособено като хол, полицейските служители заварили св. И., който бил седнал на маса, на която била сложена храна. Св. И. не бил вързан, по него нямало видими следи от наранявания, освен оток в областта на лицето. На масата пред св. И. били поставени ползваните от него мобилни телефонни апарати, които били в работен режим. Св. Б. поискал от св. И. да се легитимира, при което последният му предоставил личните си документи, от които св. Б. установил, че това е лицето, за което е бил получен сигнал за отвличане. Св. Б. запитал св. И. дали е отвлечен, при което последният шепнешком потвърдил. Св. Б. посочил към подсъдимия и попитал св. И., дали това е лицето, което го е отвлякло, при което св. И. отговорил утвърдително и заявил, че е бил подсъдимият и други лица, които са му нанесли побой. В същото време подсъдимият се възмутил и заявил пред полицейските служители, че храни и пои св. И., а последният е съобщил, че е бил отвлечен.

            Подсъдимият бил задържан и отведен в сградата на СДВР. Към този момент вече св. С. се била завърнала в къщата.

            В дома на подс. С. били извършени действия по разследването. Така, за времето от 20.30 ч. до 21.00 ч., било извършено претърсване на жилището, обитавано от подсъдимия – втори етаж на къща, находяща се в с. Мало Бучино, ул. „******, където – от маса в хола, били установени и иззети мобилен телефон, марка „Нокия“, с ИМЕИ  № 352040024845778 и СИМ-карта на „Виваком“ („БТК“ ЕАД), с  №******, както и мобилен телефон, марка „Епъл“, модел „Айфон“, с ИМЕИ 35927906825 – и двата в работещ режим. Извършеното действие по разследването било обективирано в протокол от 05.10.2016 г. за претърсване и изземване в неотложни случаи с последващо съдебно одобрение (одобрен с определение на съдия при СГС - НО, 29-ти състав, от 06.10.2016 г., постановено по НЧД  № 4383/2016 г.).

            За времето от 21.00 ч. до 21.30 ч. бил извършен оглед на лек автомобил, марка „Порше“, модел „Кайен“, с ДК  № ********, паркиран на ул. „Липа“, пред  № 15, резултатите от който били обективирани в едноименен протокол от 05.10.2016 г.

            Подсъдимият Н.Н.С. е роден на *** ***, българин, български гражданин, живущ на семейни начала, със средно - специално образувание, занимаващ се с покупко - продажба на употребявани МПС, живущ ***, ЕГН **********.

            Същият е неосъждан.

 

            По доказателствата

 

            Така изложената фактическа обстановка се установи по безспорен и категоричен начин от събраните по делото доказателства, закрепени в гласните, писмени и веществени доказателствени средства, писмените и веществените доказателства, както и способи на доказване - експертизи, а именно : показанията на свидетелите Г. С.И.(л. 377 – л. 386/гръб и л. 391 – 392 от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – т. 1, л. 39 – л. 43 от досъдебното производство, и по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 47 – л. 49 от досъдебното производство), З.С.. (л. 386/гръб – л. 392 от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – т. 1, л.    45 – л. 46 от досъдебното производство, и по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 50 – л. 52 от досъдебното производство), Ангел Добромиров Б. (л. 413 – л. 419 от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 55 – л. 56 от досъдебното производство), А. В.Ч.(л. 419/гръб – л. 422 от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 53 – л. 54 от досъдебното производство), П.И.П. (л. 422 – л. 424 от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 57 – л. 58 от досъдебното производство), А. Л. А. (л. 424/гръб – л. 425/гръб от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 59 – л. 60 от досъдебното производство), Е.Т.П. (л. 425/гръб – л. 427/гръб от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 61/гръб от досъдебното производство), Н.А.В.В.В. (л. 433 – л. 436 от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК – т. 1, л. 62 от досъдебното производство), Ромелия Юриева С. (л. 443 – л. 448/гръб от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 68/гръб от досъдебното производство) иИ.Мохамед А. (л. 449 – л. 452/гръб от съдебното производство, включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК – т. 1, л. 64/гръб от досъдебното производство) ; писмени доказателствени средства и писмени доказателства – протокол за оглед на местопроизшествие от 05.10.2016 г. (т. 1, л. 24 – л. 25 от досъдебното производство), протокол за претърсване и изземване в неотложни случаи с последващо съдебно одобрение от 05.10.2016 г. (т. 1, л. 31 - л. 32 от досъдебното производство), протокол за доброволно предаване от 10.10.2016 г. (т. 2, л. 29 от досъдебното производство), протокол за доброволно предаване от 16.11.2016 г. (т. 2, л. 33 от досъдебното производство), протокол за доброволно предаване от 05.10.2016 г. (т. 2, л. 35 от досъдебното производство), протокол за доброволно предаване от 05.10.2016 г. (т. 2, л. 36 от досъдебното производство), справки от мобилни телефонни оператори (т. 2, л. 52 – л. 61 от досъдебното производство), незаверено електрофотографско (ксерографско) копие на устав на „Г. Х.“ ЕООД (л. 119 от съдебното производство), удостоверение за актуално състояние на „Г. Х.“ ЕООД (л. 124 - л. 125 от съдебното производство), заверени електрофотографски (ксерографски) копия на документи, послужили за регистрация на „Г. Х.“ ЕООД (л. 142 - л. 152 от съдебното производство), справка от Дирекция „Миграция“ – МВР, изх. № 536400-20061/17.11.2017 г., ведно с незаверени електрофотографски (ксерографски) копия на паспорт № 088781 на св.Ф. и служебна бележка от Затвора – София (л. 270 – л. 273 от съдебното производство), незаверено електрофотографско (ксерографско) копие на протокол от 27.10.2017 г. от съдебно заседание по НОХД  № 2072/2017 г. по описа на СпНС, 1-ви състав (л. 322 – 328 от съдебното производство), съдържащо влязло в сила на същата дата протоколно определение на СпНС, 1-ви състав, с което било одобрено споразумение, с което св.Ф. бил осъден за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, т. 2, вр. с ал. 2 от НК и по чл. 280, ал. 2, т. 3 и т. 5, пр. 1, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК, справка за направени имунизации на НаталияИ.А., вх.  № 83616/15.06.2018 г. по описа на СГС (л. 462 – л. 464 от съдебното производство), справка от Дирекция „Миграция“ – МВР, изх.  № 536400-9874/19.06.2018 г. (л. 466 от съдебното производство), справка от Дирекция „Миграция“ – МВР, изх.  № 536400-12879/02.08.2018 г. (л. 466 от съдебното производство), ведно със заверени електрофотографски (ксерографски) копия на заповеди  № УРИ 5392 ПАМ 1811/17.10.2017 г.,  № УРИ 5392 ПАМ 1812/17.10.2017 г.,  № УРИ 5392 ПАМ 70/12.02.2018 г.,  № УРИ 5392 ПАМ 71/12.02.2018 г. на началника на сектор „Миграция“ при СДВР(л. 452 – л. 457 от съдебното производство), незаверени електрофотографски (ксерографски) копия на кореспонденция по Фейсбук – месинджър (л. 468 – л. 487 от съдебното производство), справка за съдимост на подс. Н.Н.С. (л. 27 от съдебното производство) ; веществени доказателствени средства – снимки, оформени във фотоалбум към протокол за оглед на местопроизшествие (т. 1, л. 26 - л. 29 от досъдебното производство), снимки, оформени във фотоалбум към протокол за оглед на претърсване и изземване (т. 1, л. 33 -  л. 38 от досъдебното производство) ; веществени доказателства – дигитални носители – 2 броя компактдискове – приложение към протоколи за доброволно предаване (т. 2, л. 30 и л. 34 от съдебното производство) и към писмо от „БТК“ ЕАД – Дирекция „Сигурност“, рег.  № 19235/25.11.2016 г. (т. 2, л. 60 от досъдебното производство), 1 брой флаш-памет с надпис „pqi 128 МВ“ (л. 465 от съдебното производство) ; способи на доказване – заключения на съдебномедицинска експертиза на живо лице  № 260/2016 г. (т. 1, л. 72 от досъдебното производство) и на видеотехническа експертиза  № 18/ИДИ – 185 (л. 474 – 480 от съдебното производство).

            В посочената доказателствена съвкупност не фигурират писмени доказателства, гласни, писмени и веществени доказателствени средства, веществени доказателства и способ на доказване, които да не са относими към предмета на доказване по наказателното производство.

            Съдът не се ползва при изграждане на фактическите си изводи от докладни записки, заповед за задържане, протокол за обиск на лице по ЗМВР, декларация на задържано лице, обяснение, справки (с изключение на посочените по-горе), призовки, писма, постановления на разследващия орган и на прокурора, защото същите касаят хода на провежданото наказателно производство, а не изясняват обстоятелства от него.

            Съдът, също така, не взе предвид и справки от СГП – СО, МВР – ГД „ИН”, НСлС, СДВР – сектор „БДС”, СДВР – сектор „Миграция“, ГД „ГП“ – МВР, ТД на НАП – София град, НОИ, МРРБ – ГД „ГРАО”, Агенция по вписванията, мобилни телефонни оператори (извън посочените по-горе), докладни записки, писма, тъй като същите са неинформативни относно обстоятелствата по очертаното с обвинителния акт фактическо обвинение, поради което са и неотносими към предмета на доказване по настоящото наказателно производство, така, както е очертан в разпоредбата на чл. 102 от НПК, касаят хода на провежданото наказателно производство, а не изясняват обстоятелства от него.

            Изложената по-горе, приета за установена фактическа обстановка, макар и доста по – подробна и прецизна от описаната в обвинителния акт, по съществото си съответства с нея, най-вече досежно инкриминираните с обвинителния акт факти. Не са възведени нови съставомерни такива, които да съставляват съществено изменение на обвинението. Направените от съда допълнения и конкретизации по никакъв начин не засягат съставомерните за съответните инкриминирани деяния, приети за доказани фактически твърдения на прокуратурата, разбира се с изключение на тези, които не са приети от съда за такива и за които е постановена оправдателна присъда. По-подробното описание на хронологията на събитията се налага, от една страна, за по-голяма яснота и прецизност на изложението, а от друга, с оглед действителното установяване на тези факти в хода на съдебното следствие. Следва да се отбележи, че повечето от тях са били известни и на прокуратурата, към момента на приключване на разследването в досъдебната фаза на процеса, но не са намерили отражение в обвинителния акт.

            Събраните и проверени в хода на съдебното производство доказателства, изводими от посочените по-горе доказателствени източници, включително и приобщените по предвидения за това процесуален ред от досъдебната фаза на процеса, както и способ на доказване - експертизи, подкрепят безспорно изложената фактическа обстановка.

            За да формира изводите си по фактите относно личността на подсъдимия и обитаваното от него жилище към процесния период от време, съдебният състав съобрази и даде вяра на показанията на свидетелите С. и А., които, в тази им част, намери за напълно еднопосочни и взаимнодопълващи се. Обстановката в дома на подсъдимия съдът установи освен въз основа на показанията на тези двама свидетели, още и като взе предвид показанията на полицейските служители – свидетелите Б., П., А. и П.. Последните са възприели непосредствено обстановката около и във вътрешността на жилището на подсъдимия, по време на извършване на полицейската операция, както и въз основа веществените доказателствени средства – снимките във фотоалбума, изготвен, за да обективира резултатите от извършваното претърсване на втория етаж от къщата, находяща се в с. Мало Бучино, ул. „******. По отношение на тези факти и обстоятелства, така събраните по делото гласни доказателствени средства са напълно еднопосочни, взаимно допълващи се, непротиворечиви и необорени от останалите, събрани по делото доказателствени източници, поради което и съдът намира, че не се нуждаят от подробен анализ поотделно, по реда на чл. 303, ал. 5 от НПК.

            Фактите и обстоятелствата относно личността на пострадалия св. Г. С.И.съдът установи, като взе предвид показанията на последния относно начина на влизането му на територията на страната и трудовата му заетост в периода 2015 – 2016 г., показанията на св. А., относно пребиваването на св. И. в център за временно настаняване към ДАБ и приобщените в качеството им на писмени доказателствени средства, незаверени електрофотографски (ксерографски) копия на устав на „Г. Х.“ ЕООД (л. 119 от съдебното производство) и удостоверение за актуално състояние на „Г. Х.“ ЕООД (л. 124 - л. 125 от съдебното производство), заверени електрофотографски (ксерографски) копия на документи, послужили за регистрация на „Г. Х.“ ЕООД (л. 142 - л. 152 от съдебното производство) и справка от Дирекция „Миграция“ – МВР, изх.  № 536400-12879/02.08.2018 г. (л. 466 от съдебното производство), ведно със заверени електрофотографски (ксерографски) копия на заповеди  № УРИ 5392 ПАМ 1811/17.10.2017 г.,  № УРИ 5392 ПАМ 1812/17.10.2017 г.,  № УРИ 5392 ПАМ 70/12.02.2018 г.,  № УРИ 5392 ПАМ 71/12.02.2018 г. на началника на сектор „Миграция“ при СДВР (л. 452 – л. 457 от съдебното производство), които прецени, че следва изцяло да кредитира с доверие.

            Събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства са противоречиви, обаче, касателно поводът за запознанството на св. И. с подс. С.. Така, св. И. сочи, че се е запознал с подсъдимия във връзка с участието им в канал за трафик на чужди граждани, нелегално пребиваващи на територията на страната, към страни от Западна Европа, чрез лице на име „С.“ (наименуван от св. И. при разпита му в хода на досъдебното производство като „Мустафа“), към когото св. И. се обърнал с искане да намери човек, който да преведе чуждите граждани през границата на страната. Посочва, че именно „С.“ го запознал с подсъдимия през 2016 г.  Противно на така изнесеното, свидетелите С. и А. са категорични, че не знаят подсъдимият да се е занимавал с трафик на хора и „каналджийство“, а само и единствено с търговия с автомобили и туроператорска дейност. Свидетелят А., разпитан пред съда, заявява, че се е запознал със св. И. посредством техен общ познат – неустановено по делото лице на име „Роди“, който, по друго време и място е запознал св. И. и с подсъдимия. По отношение на тези факти и обстоятелства, съдът, въпреки известните противоречия в показанията на св. И., наложили приобщаване на тези, снети в хода на досъдебното производство към доказателствената съвкупност, даде вяра на съобщеното от този свидетел. Съдебният състав прецени, от една страна, че свидетелят поддържа показанията си в горния смисъл константно и неотклонно в хода на двете фази на производството, въпреки че в същите изнася неизгодни за себе си факти (съпричастността му към престъпления), а от друга – че показанията му намират косвена доказателствена опора в тези на св. Б., който заявява, че в хода на проведената полицейска операция св. И. му съобщил, че има неуредени взаимоотношения с подсъдимия във връзка с трафик на бежанци. Предвид изложеното, съдът прецени, че следва да се довери на съобщеното от св. И. – както за поводът за запознанството му с подсъдимия, така и за участието му и това на подс. С. в канал за трафик на чужди граждани на два пъти през 2016 г. – съответно на 28 и на 12 лица, като прие, че в тази им част показанията на св. И. са депозирани обективно и добросъвестно. Именно предхождащите инкриминирания период взаимоотношения между св. И. и подс. С., във връзка с трафик на чужди граждани през границата на страната, добре обясняват, от една страна, претенциите на подсъдимия към св. И. за заплащане на сумата от 10 000 евро, а от друга – това, че св. И. не се е обърнал по-рано за съдействие към органите на реда, тъй като сам е бил съпричастен към осъществен състав на престъпление, което добре е съзнавал. Показанията на свидетелите С. и А., по отношение на професионалната ангажираност на подсъдимия с търговия с автомобили, съдът кредитира, но намери, че не може да се довери на същите в частта им, в която свидетелите изнасят, че не знаят подсъдимия да се занимава с „каналджийство“, като прецени, че в тази им част са предназначени да изградят защитна версия на подсъдимия, по отношение на повдигнатото му обвинение и да го очертаят като изцяло положително личност. В тази връзка, съдебният състав не изпусна от внимание при изграждане на преценката си и близките родствени отношения на свидетелите с подсъдимото лице. Свидетелката С. живее на семейна начала с подс. С., който е баща и на детето им, а св. А. е съпруг на сестра му. Що се касае до противоречието в показанията на св. И., снети пред съда и в хода на досъдебното производство – относно това, дали се е запознал с подсъдимия по време на организацията на превеждането на чуждите граждани през границата на страната, или след това, съдът прецени, че следва да кредитира показанията му, снети в хода на досъдебното производство (т. 1, л. 40 от досъдебното производство), в които сочи, че се е запознал с подсъдимия по време на осъществяване на престъпната дейност („Тогава Нихад прати 28 човека от Бургас и аз ги предадох на С.. С. ги предаде на Н.. Тогава се запознах с Н.“), като прецени, че същите са депозирани сравнително скоро след възприемане на фактите и обстоятелствата, интересуващи производството (на 06.10.2016 г.), при сравнително по-добре запазена възможност на свидетеля да възпроизвежда възприетите от него факти и обстоятелства.

            Събраните по делото гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите И., С. и А., са напълно еднопосочни и непротиворечиви по отношение на обстоятелството, че на неустановена по делото дата в началото на м. юни 2016 г., св. И. се пренесъл да живее в дома на подс. С.,***, като бил настанен на втория етаж на къщата, обитаван именно от подсъдимия и св. С.. Поради това, съдът ги кредитира с доверие, като добросъвестно депозирани, подкрепящи се едно с друго и непротиворечащи по никакъв начин на останалия наличен по делото доказателствен материал.

            Не така единни, обаче, са събраните по делото гласни доказателствени средства по отношение на причината, поради която св. И. бил настанен в дома на подсъдимия. Така, пред съда св. И. посочва, че е бил настанен там от „С.“ и бил принуден да остане, докато не намери претендираната от подсъдимия сума от 10 000 евро („…С. ме заведе при Н. /свидетелят сочи подсъдимия/ и там четири месеца аз живях при Н.. Аз бях принуден, като задържан и трябваше да му плащам 10 000 евро, защото онези не са платили… Тогава С. ме заведе при подсъдимия и бях задържан при него четири месеца и трябваше да връщам парите…). Св. А. обаче твърди, че той и подсъдимия поканили св. И. да живее в дома на С., тъй като св. И. нямало къде да живее и нямал средства. Доколкото показанията на тези свидетели са взаимно противоречиви, но и не намират опора в останалите, събрани по делото доказателствени средства, съдът прецени, че не може да се позове нито на св. И., нито на св. А., за да формира еднозначни и категорични изводи в тази насока. Безспорно установено е, обаче, че в началото на м. юни 2016 г. св. И. е бил настанен в дома на подс. С..

            Противоречиви са и събраните по делото гласни доказателствени средства касателно положението на св. И. в дома на подс. С. по време на пребиваването му там в периода м. юни 2016 г. – 04.10.2016 г. Така, св. И., в хода на разпита си пред съда, заявява, че бил принуден да живее в дома на подсъдимия, като излизал оттам само със съгласието на С. и изцяло под негов контрол („Тогава С. ме заведе при подсъдимия и бях задържан при него четири месеца и трябваше да връщам парите… Пратеше ме да намеря пари на заем, но докато съм в центъра ми се обаждаше няколко пъти, постоянно бях под контрол, да се прибирам… Когато Н. ме пускаше, аз излизах само срещу неговото съгласие, без негово съгласие нямах възможност да отида никъде, защото той ме пуска и ме връща и няма да мога да изляза без негово   съгласие. … Всяко мое излизане беше с негово разрешение. Той ме пуска и ме връща. Аз не мога да изляза без негово съгласие.“). В противен на съобщения от св. И. смисъл са показанията на свидетелите С. и А.. Последните сочат, че св. И. е бил свободен да излиза по всяко време от жилището, не е бил ограничаван по никакъв начин в свободата си на придвижване, дори се е ползвал от техните услуги, за да бъде превозван от центъра на града, а е имало и случаи, в които е ползвал услугите на таксиметрови автомобили. По отношение на тези факти и обстоятелства, настоящият съдебен състав даде вяра на показанията на свидетелите С. и А., като прецени, че освен взаимнодопълващи се, житейски убедителни и логични, същите кореспондират и със заключението на назначената и изготвена видеотехническа експертиза, която дава заключение досежно съдържанието на записа на флаш паметта, приложена в качеството ѝ на веществено доказателство по делото. Видно от същото, св. И. е бил гост на семейно тържество на семейството на подсъдимия, преминаващо в много добро настроение. Св. И. също не отрича, че е ползвал целия втори етаж на къщата, че родителите на подсъдимия се отнасяли много добре с него, подсъдимия осигурявал издръжката му, заедно се хранели и били като едно семейство („Заедно се хранехме в къщата на Н., каквото имаше. Н. плащаше за всичко, защото всички бяхме като едно семейство - аз, родителите му, жена му. Н. плащаше всичко. Аз свободно в къщата правех каквото си искам, можеше да отворя хладилника.“). Посочва също, че в периода, в който живеел в дома на подсъдимия, имало случаи да не нощува в къщата, ползвал два мобилни телефона, чрез които се свързвал и разговарял със свои познати, нямал контрол върху телефонните разговори, ползвал интернет и се срещал свободно със свои съграждани в центъра на София („Нямаше никакъв контрол върху телефонните разговори, които провеждах. Единият телефон беше „Галакси“ и малка „Нокия“. Единият телефон беше с вайбър, с интернет“. И още : „Когато Н. отсъстваше и отиде в Гърция на море, по това време аз отивах да се виждам с араби, кюрди на ул. „Цар Симеон”, за да събера пари.“). Описаното от св. И. негово положение по време на престоя му в дома на подсъдимия категорично не съответства на съобщеното в хода на същия разпит – проведен на 17.01.2018 г., че е бил принуден да пребивава в дома на подсъдимия. Свидетелят И. е разполагал със собствено помещение на втория етаж на жилището (обстоятелство, потвърдено от св. С.), могъл е да напуска свободно къщата (видно и от показанията на св. С., жилището на втория етаж не се е заключвало, а входната врата на двора е била заключена с райбер), разполагал е с парични средства, предоставяни му именно от подсъдимия, като „джобни“, хранел се е в дома на подсъдимия, с членовете на семейството му, пътувал е с управляваните от тях автомобили (вж. и показанията на свидетелите С. и А.), могъл е да ползва таксиметрови автомобили, разполагал е с неограничен достъп до мобилни телефони и приложения за кореспонденция, общувал е свободно със свои съграждани, могъл е безпрепятствено да ги уведоми или да уведоми органите на реда, в случай, че е считал, че правата и свободите му са били ограничени. Нещо повече – в хода на разпита си пред водещия разследването, приобщен по надлежния процесуален ред към доказателствената маса, св. И. съобщава за негова „уговорка“ с подсъдимия да му намери парите или да намери други чужди граждани, не за поставено по отношение на същия условие или заплаха. Съдът не кредитира с доверие и съобщеното от св. И., че се е чувствал задължен да пребивава в дома на подсъдимия, тъй като му е дължал пари и се е страхувал, че ако избяга, ще бъде намерен от С. („През тези четири месеца, през този период страх ме беше от него, че му дължа пари, че аз му бях като длъжник и хората на ул. „Цар Симеон“ и моите познати ме предупредиха да внимавам, че той е много опасен и трябва да съм точен с него. Защото аз съм му длъжник и трябва да му дам 10 000 евро и докато не ги връщам, не се чувствам свободен и аз му бях като длъжник с тази голяма сума“). Съобщеното от св. И. в този смисъл сериозно се разколебава от показанията на св. С., че е положила усилия да намери апартамент за св. И., но той постоянно е отклонявал възможността за огледи, тъй като не е разполагал с парични средства. Не могат да бъдат кредитирани с доверие показанията на св. И. в частта им, в която изнася, че не е знаел как може да сезира компетентните органи, доколкото същият е общувал с голям брой хора, включително свои сънародници, и е могъл да получи информация от тях, или да потърси такава в интернет, с достъп до какъвто е разполагал във всеки един момент. В обобщение, показанията на св. И., в обсъжданата част, са изключително противоречиви, относно поводът да пребивава в дома на подсъдимия и условията му на живот там. Същите са и напълно изолирани и не се подкрепят от нито едно от останалите, събрани по делото доказателства. Напълно нелогично звучат показанията на св. И., че излизанията му от дома на подсъдимия са били само в случаите, в които същият е бил предавал парична сума на подсъдимия и под контрола на последния, при положение, че св. И. не е съобщил никому, че е контролиран, следен или се страхува за живота или здравето си и при положение, че по делото не се събраха каквито и да било доказателства за това св. И. да е предоставял парични суми на подсъдимия или негови роднини (показанията на св. И. в този смисъл, според съда, са напълно изолирани и неподкрепени от останалите, събрани по делото, доказателства, поради което и съдът не ги кредитира с доверие). Нелогично е, при положение, че св. И. е пребивавал четири месеца в къщата на подсъдимия, включително когато подсъдимия е бил на почивка, да заявява, че е могъл да избяга само нощем и се е страхувал от кучетата в двора, с които се е срещал всекидневно. Житейски неубедително е да се приеме, че е бил принуждаван от подсъдимия да пребивава в дома му, а същевременно последният го е превозвал до гр. София, за да се среща със свои приятели, предоставял му е пари за джобни, давал му е възможност да разговаря безпрепятствено по мобилни телефони (в какъвто смисъл са и показанията на св. С., която заявява, че св. И. е разговарял постоянно по телефона). Изложеното изключва всеки възможен извод, че за периода от неустановена по делото дата в началото на м. юни 2016 г. до 04.10.2016 г., св. И. е бил лишен от възможност за свободно придвижване в пространството или от възможност за свободен избор на поведение, докато се е намирал в дома на подсъдимия. За съда е безсъмнено, че св. И. е пребивавал по собствена воля в дома на подсъдимия, където за него са полагани всички грижи от членовете на семейството на подс. С..

            Идентични са и съображенията, поради които съдът не даде вяра на съобщеното от св. И., че е бил отвлечен от подсъдимия и придружаващите го лица на 04.10.2016 г. и държан принудително в дома на подс. С. до идването на органите на реда. Действително, пред съда св. И. сочи : „Аз бях принуден да се прибирам там в дома на Н., защото трябваше да му давам пари. Нямаше как, прибраха ме там. Качиха ме в „Поршето“, Н. с неговите приятели ме вкараха в колата.“, и още : „След като бях в автомобила „Порше“, мен ме качиха отзад, усетих, че заключиха вратата отзад. … Н. заключи задните врати отзад, защото ключа е в него. Когато Н. заключи вратите, аз нямах възможност да изляза от колата. Отидохме посока кв. „Суходол“, неговата къща.“, „Къщата е двуетажна, качиха ме на втория     етаж. … Не съм имал възможност да си тръгна, да избягам, аз бях на втория етаж и бях заключен, майка му и баща му бяха на първия етаж и нямаше как да избягам. В двора имаше две кучета.“. Същевременно, по отношение на този основен факт от предмета на доказване, показанията на св. И., депозирани в двете фази на производството, са твърде противоречиви. Така, в хода на разпита си на досъдебната фаза на производството, по реда на чл. 223 от НПК, приобщен по реда на чл. 281, ал. 1 от НПК, св. И. сочи : „З.З. ми каза, че няма пари и си тръгна. Аз се качих в колата на Н.. Н. каза да си тръгваме и аз се качих в колата… Н. не ме накара на сила, но каза да се кача в колата и да се прибираме и след това стана боя“, въпреки че само ден по-рано, при разпита му пред водещия разследването, свидетелят заявява, че е бил заключен от подсъдимия и неговия приятел първоначално във вътрешността на автомобила, управляван от подсъдимия, а след това и на втория етаж на къщата. Видно е, че е налице несъответствие между показанията на св. И. по отношение на поведението на подсъдимия не само на двете фази на производството – за да бъде обяснено евентуално с темпоралната отдалеченост на датата на разпита на свидетеля пред съда от тази на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства, а и между показанията му, депозирани само с няколко часа разлика – на 05.10.2016 г., за времето от 22.10 ч. до 23.40 ч. (л. 47 – л. 49 от досъдебното производство), и на 06.10.2016 г. в 16.00 ч. (л. 39 – л. 43 от досъдебното производство). При това положение, настоящата инстанция намери, че не може да формира категорични изводи по фактите – по отношение наличието на несъгласие на св. И. да бъде превозен до къщата, в която е пребивавал от м. юни 2016 г., въз основа на показанията на този свидетел, при все, че по делото не са събрани други доказателства, които да се явят в подкрепа на съобщеното от този свидетел пред съда.

            Вън от горното, всеки възможен извод за упражнена принуда по отношение на св. И., в насока отвеждането му до къщата в с. Мало Бучино и престоят му там до идването на органите на реда, сериозно се разколебава от показанията на полицейските служители – свидетелите Б., П., А. и П., по отношение на състоянието на св. И. към момента на проникването им в къщата, в която свидетелят е бил установен. Вярно е, че св. Б. заявява, че на въпрос, отправен към И., дали е отвлечен,  последният „…тихо викаше „да, да“, на развален български език…“, но едновременно с това на полицейските служители е направило впечатление, че свидетелят не е ограничен в свободното си придвижване, разполага с мобилни телефони и с документи за самоличност (така, св. Б. заявява : „Следи от престъпление, като кървави следи, белезници, скъсани дрехи, следи от насилие, поставена храна на под, нямаше. ... Освен, че беше много уплашен,  видимо нямаше следи да е бит, връзван“ ; св. П. заявява : „Не беше вързан, седеше си нормално. Поискахме документите и на двамата и лицето, където седеше по документи се оказа, че е това лице, което уж беше отвлечено. … Лицето Г. физически изглеждаше здрав, седеше си нормално, не изглеждаше малтретиран, стреснат, по тялото не знам дали има белези, но по лицето нямаше нищо. По дрехите също нямаше кървища.“ ; в този смисъл са и показанията на свидетелите А. и П.). Напълно нелогично и житейски неубедително звучат показанията на св. И. за това, че е бил отвлечен, най-вече предвид обстоятелството, че същият е бил откаран в дома, в който е живял четири месеца, не е бил лишен от средства за комуникация – разполагал е с два мобилни телефона, не е бил лишен и от документи за самоличност.

            Независимо от изложеното по-горе, настоящата инстанция намира, че следва да кредитира с доверие показанията на св. И., относно нанесените му удари от неустановено по делото лице, при качването му в лекия автомобил, управляван от подсъдимия, пред заведение „А.Ф.“ и по-късно същия ден, пред дома на подсъдимия, тъй като, от една страна, въпреки сериозните противоречия – някои от които вече коментирани – измежду показанията на свидетеля, дадени в двете фази на производството, по отношение на това обстоятелства същите са постоянни, неизменчиви и константни, включително и при поддържането им от свидетеля пред съда. Също така, те добре обясняват констатациите на в. л. М.А., изготвила СМЕ, досежно констатираните при извършения преглед на св. И. на 06.10.2016 г. телесни увреждания при същия и кореспондират и с показанията на св. Б.. Последният сочи, че е възприел оток и синина по лицето на св. И. при проникване на полицейските органи в дома на подсъдимия вечерта на 05.10.2016 г. (края на л. 415/гръб от съдебното производство). Показанията на свидетелите С. и А. в противния смисъл, а именно, че не са възприели телесни увреждания в областта на лицето на св. И. на 04 и на 05.10.2016 г. съдът не кредитира с доверие, като прецени, че са предназначени да формират защитна версия на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Съдът не възприе като достоверно и съобщеното от св. А., че св. И. е бил ударен от съпругата му и сестра на подсъдимия след идването на полицейските органи в дома на подсъдимия, като прецени за напълно недостоверно в присъствието на полицейските служители съпругата на А. да е нанесла побой над св. И., а и за наличието на същата на втория етаж в къщата по това време не изнася нито един от разпитаните свидетели – полицейски служители.

            Въпреки, че по делото не е установена самоличността на лицата, придружаващи подсъдимия на 04.10.2016 г. с лек автомобил, марка „Мерцедес“, съдът намери, че следва да се довери на изнесеното от св. И. за присъствието на такива, тъй като показанията му се подкрепят от съобщеното от св.Ф. пред водещия разследването и от показанията на св. Ч., снети също в хода на досъдебното производство – последните приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред. Тези двама свидетели също са възприели както пристигането на два автомобила пред заведението, така и обстоятелството, че св. И. е придружаван от повече от едно лице (св.Ф. сочи, че е бил придружен от две лица – т. 1, л. 51 от досъдебното производство, а св. Ч.е възприел, че от автомобилите са слезли общо четири лица – т. 1, л. 53/гръб от досъдебното производство).

            Изцяло следва да бъдат кредитирани с доверие показанията на св. И. и касателно отправените му заканителни предупреждения - от неустановеното по делото лице в автомобила на подсъдимия – на 04.10.2016 г., около 17.30 ч., пред заведение „А.Ф.“ и пред къщата на подсъдимия в с. Мало Бучино, както и за заплахата с убийство – извършена от подсъдимия на 05.10.2016 г., в неустановен по делото час, в дома на същия, в случай, че до 19.00 ч. на 05.10.2016 г. св. И. не му се издължи. За да формира изводите си в този смисъл, СГС съобрази, от една страна, че св. И. поддържа неотклонно, неизменчиво и константно тези показания както в хода на досъдебното производство, така и пред съда, въпреки че показанията му в други части претърпяват известни изменения и развитие – обсъдени вече по-горе. От друга – че показанията му в тази насока намират сигурна доказателствена опора в тези на свидетелитеФ. и Ч.– досежно съобщеното от св. И. на св.Ф. в проведения помежду им телефонен разговор и в показанията на св.Ф. и св. Б. – досежно изявленията на подс. С. в хода на проведения със св.Ф. телефонен разговор пред полицейските служители чрез функцията „спийкърфон“ (посредством високоговорител). Нещо повече – на съда прави впечатление, че св. И. пресъздава на български език отправените му закани „Вече ти след 7 часа ако няма пари вече те няма, свърши, умираш, край.“ (л. 385/гръб от съдебното производство), което недвусмислено сочи, че е възприел правилно и еднозначно изречени от подсъдимия фрази и няма съмнение относно тяхното съдържание.

            Настоящият съдебен състав изцяло кредитира с доверие и показанията на св. И. и св.Ф., по отношение на факта на проведената среща помежду им в заведение „А.Ф.“, отправеното искане от страна на св. И. към св.Ф. да му предостави в заем сума, в размер на 10 000 евро, и отказът на последния, както и проведените на 05.10.2016 г. разговори между св. И. и св.Ф., в които същият е заявил, че е отвлечен и заплашен с убийство. Съдът прецени, че по отношение на тези факти и обстоятелства показанията на двамата свидетели са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се, непротиворечиви и намиращи опора и в съобщеното от св. Ч.в хода на досъдебното производство, приобщено към доказателствената съвкупност. Настоящата инстанция, обаче, дължи да отбележи, че по отношение на начинът, по който св. И. е установил контакт със св.Ф. – дали му е позвънил предварително или го е срещнал случайно ; по отношение на конкретно съобщеното от св. И. на св.Ф. на 04.10.2016 г. ; по отношение на броя на проведените помежду им телефонни разговори на 05.10.2016 г., показанията на свидетелите И. иФ. – иначе единствени източници на доказателствено - релевантни факти в тази насока, са твърде противоречиви, не позволяват проверка, посредством други способи на доказване и поради това не представляват сигурна доказателствена опора за съда при изграждане на изводите му по фактите. Тези факти и обстоятелства, поради това, съдът намери за недоказани. Причините за констатираните противоречия съдът отдаде, от една страна, на езиковата бариера пред свидетелитеФ. и И. при разпита им пред водещия разследването и пред съда, но и на обстоятелството, че доколкото са били съпричастни към престъпна дейност – „каналджийство“, същите демонстрират подчертан стремеж да се представят в положителна светлина, да не изнасят детайли, които биха ги поставили в риск или под каквато и да била угроза (вж. противоречията в показанията на тези свидетели, дадени пред водещия разследването на 05.10.2016 г. и пред съд, по реда на чл. 223 от НПК).

            Противоречиви са и събраните по делото гласни доказателствени средства, касателно обстоятелството, кое лице е превозило св. И. до дома на подсъдимия след срещата му със св.Ф. в заведение „А.Ф.“ в гр. София. Така, св. И. твърди, че е бил превозен от подсъдимия, като заедно с него са били и придружаващите го с лекия автомобил марка „Мерцедес“ лица. Свидетелите С. и А. обаче сочат, че подсъдимият се бил обадил на св. А. с искане да отиде до София да вземе св. И. и да го откара до дома му. В подкрепа на показанията на тези свидетели са и показанията на св. В., който сочи, че вечерта на 04.10.2016 г. подс. С. е посетил автокъщата, който свидетелят стопанисвал, около 18.30 ч. По отношение на това обстоятелство, съдът се довери на съобщеното от св. И., като прецени, че показанията му са напълно логични и житейски убедителни, с оглед на това, че през целия ден е бил превозван именно от подсъдимия. Няма логика и в това св. А. да отиде до центъра на гр. София, за да превози св. И. до с. Мало Бучино, в деня, в който детето му не се е чувствало добре. Ето защо и съдът прецени показанията на свидетелите А., С. и В. като недостоверни и предназначени да формират защитната версия на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, поради което и не ги ползва при формиране на изводите си по фактите.

            По делото са събрани противоречиви гласни доказателствени средства и по отношение на обстоятелството, дали след задържане на подс. С., св. И. се е свързал със св. А., с искане да му бъде заплатена сумата от 5 000 евро, във връзка с участието му в настоящото производство. Така, свидетелите С. и А. сочат, че св. И. е поискал от него, чрез техен общ познат „Нашуан“, сумата от 5 000 евро, за да се откаже от показанията си, докато св. И. отрича да е искал парична сума във връзка с делото, а единствено помощ, за да се излекува („…ако може нещо да помагате за болестта да се излекувам, тъй като имам херния“). Съдът, като взе предвид, че показанията на свидетелите И. и А., от една страна, са взаимно противоречиви, а от друга – не могат да бъдат проверени посредством други способи на доказване, прецени, че не може да ги кредитира с доверие и да ги ползва при изграждане на изводите си от фактическа страна.

            Фактите и обстоятелствата, свързани с извършената специализирана полицейска операция (СПО) по документиране и преустановяване на престъпна дейност, във връзка с постъпилия в СДВР сигнал от св.Ф., съдът установи въз основа на показанията на свидетелите Б., А., П. и П.. Същите следва да бъдат изцяло кредитирани, като еднопосочни, взаимнодопълващи се и кореспондиращи си с останалите, събрани по делото доказателствени източници, а именно с показанията на св. С. за възприетата от нея полицейска акция и с отразеното в протокола за претърсване и изземване от 05.10.2016 г. Въз основа на така събраната по делото доказателствена съвкупност, съдът установи времето и мястото на провеждане на СПО, създадената организация по провеждането и, начина на проникване на полицейските служители във вътрешността на жилището, обитавано от подсъдимия и заварената от същите обстановка в дома, поведението на подсъдимия и на св. И. при пристигането на полицейските служители и предприетите действия по разследването.

            Действително, пред съда свидетелите Б., А., П. и П. не са в състояние да възпроизведат в пълнота и в детайли фактите и обстоятелствата, относими към извършената полицейска проверка, което наложи приобщаване на показанията им, депозирани в хода на досъдебното производство, пред водещия разследването, към доказателствената съвкупност, по надлежния процесуален ред. Известните несъществени противоречия между показанията на свидетелите, депозирани в двете фази на производството, съдът отдаде, от една страна, на изминалия значителен период от време между датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства – 05.10.2016 г., и тази на разпита им пред съд – 30.03.2018 г., при което е напълно естествено и нормално свидетелите да не са в състояние да възпроизведат в цялост и в пълнота всички възприети от тях обстоятелства. От друга страна - на индивидуалните особености на всеки човек да възприема и възпроизвежда факти и обстоятелства, както и на обстоятелството, че при изпълнение на служебните им задължения полицейските служители възприемат многократно сходни факти и обстоятелства, което затруднява съществено възпроизвеждането на детайли от конкретна полицейска операция известно време след това. За съда, обаче, остава несъмнено, че показанията на полицейските служители са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, в резултат на усилията им максимално да допринесат за изясняване на обективната фактическа обстановка. По отношение на основните, подлежащи на доказване, факти и обстоятелства – състоянието на св. И. и поведението на подсъдимия по време на проведената полицейска операция, показанията на полицейските служители са единни, непротиворечиви и напълно категорични, поради което и няма пречка да бъдат кредитирани с доверие и поставени в основата на изводите по фактите.

            Останалите, събрани по делото, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, настоящият съдебен състав изцяло кредитира, като прецени, че са единни, еднопосочни, не се оборват от гласните доказателствени средства по делото и са относими към предмета на доказване.

            В частност, съдът кредитира с доверие съставения и приложен по делото протокол за извършените в условията на неотложност действия по претърсване и изземване от 05.10.2016 г., като прецени, че същият е процесуално издържан, съдържа всички необходими реквизити от външна страна, а липсата на опорочаване под каквато и да е форма е безспорно доказано от гласните доказателствени  средства – свидетелските показания на свидетелите Б. и П.. Поради посочените причини, а именно поради пълната подкрепа от страна на визираните гласни доказателствени средства, както и поради редовността му от формална, външна страна, съдът прие и цени като годно писмено доказателствено средства описания протокол за претърсване и изземване в неотложни случаи с последващо съдебно одобрение от 05.10.2016 г. Същият е съставен при условията и реда, предвидени в НПК и е процесуално – валиден носител на доказателства, съобразно отразеното в него. Въз основа на обективираното в протокола за претърсване и изземване от жилището, обитавано от подсъдимия, СГС формира еднозначни изводи по фактите, относно установените и иззети в хода на претърсването вещи.

            Идентични съображения налагат кредитирането с доверие на съставения на 05.10.2016 г. протокол за оглед на местопроизшествие. Същият е изготвен от компетентно лице, съдържа изискуемите от процесуалния закон – чл. 129, ал. 1 от НПК, реквизити, съдържа подписите на органа, извършил действието, както и на другите участници в извършеното действие по разследването, поради което и следва да се приеме, че е съставен в съответствие с изискванията на закона и като такъв е годно писмено доказателствено средство за извършеното действие по разследването, реда, по който е било извършено и резултатите от същото.

            Съдът формира фактическите си изводи за съдебното минало на подсъдимото лице към инкриминираната дата от приложеното към материалите по делото писмено доказателствено средство – справка за съдимост.

            Съдът кредитира с доверие и останалите, събрани в хода на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие и приобщени към доказателствената съвкупност, по реда на чл. 283 от НПК, писмени доказателствени средства – посочени по-горе.

            При формиране на изводите си по фактите, съдът взе предвид и кредитира и заключенията на назначените и изготвени експертни заключения, като прецени, че същите са относими към предмета на доказване по делото, отговарят ясно, точно и в пълнота на поставените им въпроси и са дадени от вещи в съответната област на науката лица, за които липсват каквито и да е основания за съмнения в тяхната безпристрастност, обективност и компетентност.

            Така, въз основа на заключението на съдебно – медицинската експертиза на живо лице, съдът установи констатираните при прегледа на пострадалия св. И. – проведен на 06.10.2016 г., телесни увреждания, както и възможния механизъм за получаването им и медико - биологичната характеристика на същите.

            Въз основа на заключението на видеотехническата експертиза, съдът установи съдържанието на изследваната USB флаш памет с надпис „pqi 128 МВ“, синя на цвят, приложена като веществено доказателство по делото.

            С оглед всичко дотук изтъкнато, съдът намира, че установената от него фактическа обстановка се доказва от направения подробен анализ на гласните, писмените и веществените доказателствени средства, писмените доказателства и способи на доказване – експертизи, както и от приобщените към доказателствения обем веществени доказателства и доказателствени средства.

            В обобщения на дотук извършения цялостен доказателствен анализ, съдът намери, че от събраните и проверени по делото доказателства, изчерпателно посочени и задълбочено обсъдени, описаната в обвинителния акт фактическа обстановка е изцяло доказана.

            По изложените аргументи, съдът прие, че следва именно въз основа на нея да гради своите правни изводи.

 

            От правна страна

 

           При така изложената фактическа обстановка, съдът установи, че с деянието си подс. Н.Н.С. не е извършил престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, за което му е било повдигнато обвинение с внесения обвинителен акт, но е осъществил състава на престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4 от НК.

           Въпреки изчерпването на необходимите и възможни способи за доказване, настоящият съдебен състав намира, че не е налице пълна доказаност на обвинението, съгласно стандартите, заложени в разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, на обвинението, повдигнато срещу подсъдимото лице за осъществен квалифициран състав на отвличане.

           Непосредственият обект на отвличането е комплексен и включва две категории обществени отношения : от една страна, това са обществените отношения, гарантиращи възможността за свободно придвижване в пространството, а от друга – тези, свързани със свободата за формиране на воля на пострадалия, които се явяват засегнати с принудителното му преместване в пространството.

           От обективна страна, съставът на отвличането разкрива следните особености. Предмет на престъпно посегателство, респективно пострадало лице, може да бъде само физическо такова. Изпълнителното деяние на отвличането, очертано в закона посредством понятието „отвлече“, е сложно и включва два самостоятелни акта – (1) отвличане на пострадалия, изразяващо се принудително преместване или отвеждане на пострадалия от едно място на друго и (2) противозаконното му лишаване от свобода, изразяващо се в поставяне на пострадалия в невъзможност да се придвижва свободно в пространството (решение  № 179/2010 г. по н. д.  № 53/2010 г., І н. о., ВКС, решение  № 232/2011 г. по н. д.  № 1334/2011 г., І н. о., ВКС, решение  № 234/2003 г. по н. д.  № 33/2003 г. І н. о., ВКС, решение  № 88/27.03.2012 г. по н. д.  № 106/2012 г., ІІІ н. о., ВКС и др.). Престъплението се осъществява чрез действие или чрез съчетание от действие и бездействие. За съставомерността му, както правилно сочи и представителят на държавното обвинение, е без значение продължителността на противозаконното лишаване от свобода на пострадалия.

           Субект на отвличането може да е всяко наказателноотговорно лице. От субективна страна, престъплението може да се осъществи само с форма на вината „пряк“ умисъл. Деецът следва да съзнава, че ограничава възможността на пострадалия да се придвижва свободно в пространството и го премества в пространството принудително, без негово съгласие и противно на волята му, и пряко да цели това.

           Престъплението е квалифицирано по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК, когато е извършено от две или повече лица, по смисъла на чл. 93, т. 12 от НК, а именно,  когато в самото изпълнение на престъплението – при осъществяване на изпълнителното деяние, са участвали най-малко две лица. Този признак ще е налице, когато най-малко две лица участват било в принудителното преместване на пострадалия в пространството, било в отнемане на възможността му да се придвижва свободно в пространството, или и в двата акта. Общността на умисъла на съучастниците в престъплението по чл. 142 от НК може да се обективира не само в действия, но и в бездействия по противозаконното лишаване от свобода на отвлеченото лице (решение  № 326/23.07.1998 г. по н. д.  № 168/1998 г., ВКС, III н. о.).

           Отвличането е по-тежко наказуемо, в хипотезата на чл. 142, ал. 2, т. 7, пр. 1 от НК, когато е извършено с користна цел, а именно когато деецът желае чрез деянието да набави за себе си или за другиго облага с имуществен характер – увеличаване на имуществото на дееца или друго лице, или създаване на предпоставка за неплащане на задължение.

           В конкретния по делото случай, съдът не намери за доказано по нужния несъмнен и категоричен начин, че подс. С. е осъществил отвличане, по смисъла на посочената материална – правна наказателна разпоредба, на св. И.. Това е така, доколкото, от една страна, не се установява последният да е бил качен принудително в автомобила, управляван от подсъдимия и да е бил превозен от него до дома на последния, находящ се в с. Мало Бучино, ул. „******, а от друга – не се установява там подсъдимият да е ограничил свободното придвижване на св. И. в пространството.

           Твърденията, залегнали при очертаване на диспозитива на повдигнатото срещу подсъдимия обвинение, касателно съставомерността на деянието по основния състав на отвличането са, че около 17.30 часа на 04.10.2016 г., в гр.София, ж. к. „Л. 3“, в близост до кооперативния пазар, подс. С. отвлякъл кюрдския гражданин Г.С.И., като го накарал да се качи в джип, марка „Порше“, модел „Кайен“, с ДК  № ********, потеглил с автомобила си и транспортирал св. Г.И.до къщата си, находяща се в с. Мало Бучино, ул. „******, където св. И. бил заключен в стая на втория етаж от къщата.

           Действително, пред съда, св. И. сочи, че е бил принуден да се прибере в дома на подсъдимия, като е бил качен принудително в автомобила, вратите му са били заключени, а при пристигането му пред дома на подсъдимия бил заключен на втория етаж на къщата („Аз бях принуден да се прибирам там в дома на Н., защото трябваше да му давам пари. Нямаше как, прибраха ме там. Качиха ме в „Поршето“, Н. с неговите приятели ме вкараха в колата... След като бях в автомобила „Порше“, мен ме качиха отзад, усетих, че заключиха вратата отзад. Н. караше, а друга кола имаше зад нас и караха по посока дома на Н.. Н. заключи задните врати отзад, защото ключа е в него. Когато Н. заключи вратите, аз нямах възможност да изляза от колата... Не съм имал възможност да си тръгна, да избягам, аз бях на втория етаж и бях заключен, майка му и баща му бяха на първия етаж и нямаше как да избягам. В двора имаше две кучета.“).

           Както вече се посочи по-горе, по отношение на този основен факт от предмета на доказване, показанията на св. И., депозирани в двете фази на производството, са твърде противоречиви. Така, в хода на разпита си на досъдебната фаза на производството, пред съд, по реда на чл. 223 от НПК, св. И. сочи, че след като е получил отказ от св.Ф. да му предостави исканата сума пари, се е качил в колата на подс. С., след като е бил приканен от подсъдимия, но без да е принуждаван („Зохер ми каза, че няма пари и си тръгна. Аз се качих в колата на Н.. Н. каза да се тръгваме и аз се качих в колата… Н. не ме накара на сила, но каза да се кача в колата и да се прибираме и след това стана боя“), въпреки че само ден по-рано, при разпита му пред водещия разследването, св. И. е заявил, че е бил заключен от подсъдимия и неговия приятел първоначално във вътрешността на управлявания от подсъдимия автомобил, а след това – и на втория етаж на къщата (“…след като стигнахме пред къщата на Н., неговият приятел и там ме би малко. Казваше ми „сега искам парите“. След това ме заключиха в къщата на Н., на втория етаж. През цялото време от снощи, когато ме заключиха, до днес, до идването на полицията, Н. не е напускал къщата, стоеше и ме пазеше“). Видно е, че е налице несъответствие между показанията на св. И. по отношение на поведението на подсъдимия не само на двете фази на производството – за да бъде обяснено евентуално с темпоралната отдалеченост на датата на разпита на свидетеля пред съда от тази на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства, а и между показанията му, депозирани само с няколко часа разлика – на 05.10.2016 г., за времето от 22,10 ч. до 23,40 ч. (л. 47 – л. 49 от досъдебното производство) и на 06.10.2016 г. в 16.00 ч. (л. 39 – л. 43 от досъдебното производство). При това положение, настоящата инстанция намери, че не може да формира категорични изводи по фактите – по отношение наличието на съгласие на св. И. да бъде превозен до къщата, в която е пребивавал от м. юни 2016 г., въз основа на показанията на този свидетел, още повече, че по делото не са събрани други доказателства, които да се явят в подкрепа на съобщеното от този свидетел пред съда.

           Вън от горното, всеки възможен извод за упражнена принуда по отношение на св. И. в насока отвеждането му до къщата в с. Мало Бучино и престоят му там до идването на органите на реда, сериозно се разколебава от показанията на полицейските служители – свидетели – Б., П., А. и П., по отношение на състоянието на св. И. към момента на проникването им в къщата, в която свидетелят е бил установен. Вярно е, че св. Б. заявява, че на въпрос, отправен към И., дали е отвлечен,  последният : „…тихо викаше „да, да“, на развален български език…“, но едновременно с това на полицейските служители е направило впечатление, че свидетелят не е ограничен в свободното си придвижване, разполага с мобилни телефони и с документи за самоличност. Това обстоятелство, както и предходно установените взаимоотношения между св. И. и семейството на подс. С. – подробно изяснено по-горе, сочат на извод, че св. И. е използвал така създалата се ситуация, за да се освободи от задължението си към подсъдимия (поради това и шепнешком е отговарял на въпросите на св. Б., стремейки се да не бъде чут от подсъдимия), заявявайки, че е жертва на отвличане, отколкото на това, че действително свободата му на придвижване в пространството е била ограничена.

           Съгласно константната съдебна практика, едно лице може да бъде осъдено само ако има пълна и несъмнена доказаност на обвинението (в този смисъл и решение  № 299/1975 г. на І н. о. на ВС, № 476/2013 г. на ІІ-ро н. о. на ВКС, решение  № 216/2013 г. на ІІ-ро н. о. на ВКС и мн. други). Ако въпреки усилията и след изчерпване на всички процесуални средства, съмненията относно съпричастността му към определено инкриминирано деяние не отпаднат, то следва да бъде оправдано, тъй като обвинението не е доказано по несъмнен и категоричен начин. Такъв е и настоящият случай – въпреки предприетите от съда възможни и необходими процесуално – следствени действия за разкриване на обективната истина и приложените в тази връзка процесуални способи, обвинението спрямо подсъдимото лице в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 от НК остана недоказано, поради което единствено законосъобразния краен акт на съда се явява оправдателната присъда за това инкриминирано от държавното обвинение деяние. Такава задължително се постановява, когато, както в настоящия случай, са налице неразсеяни съмнения и колебания на решаващия съд, по отношение на твърдяното с обвинителния акт престъпно деяние и съпричастността на подсъдимия към него, породени от доказателствена непълнота и/или негодни доказателствени средства (решение  № 333/2013 г. на ІІІ н. о. ВКС). В конкретния случай, обвинителната теза, че подс. С. е лишил св. И. от право на свободно придвижване в пространството и противно на волята му го е преместил от едно място на друго, остана недоказана, поради подробно изложените в доказателствения анализ съображения, и като такава обуслови като единствено възможен изход постановяването на оправдателна присъда за това престъпление, на основание чл. 304 от НПК.

            След като съдът не идентифицира с нужната категоричност основен съставомерен белег от обективно естество на твърдяното деяние, което да го инкриминира като престъпление, а именно принудителното преместване на свидетеля в пространството, против неговата воля и лишаването му от свободно придвижване в пространството, безпредметно се явява и обсъждането на наличието или липсата на изискуемата се към датата на деянието съставомерна цел – да бъде противозаконно лишено лицето от свобода, както и на останалите субективни съставомерни признаци на това престъпление. Впрочем, при отвличането неизменно се осъществява и лишаване от свобода, доколкото при осъществяване на принудителното преместване неизбежно се ограничава възможността и правото на лицето само да избира местоположението си.

            Поради изложените съображения, съдът намира, че престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение на подс. С., не е осъществено, следствие което и го оправда за инкриминирано по тази материално – правна наказателна норма престъпление.

            Същевременно, съгласно константната съдебна практика, съдът може да оправдае подсъдимото лице не когато от събраните по делото доказателства не се установи да е осъществено престъплението, за което е образувано досъдебното производство и е повдигнато обвинение, а когато не се съберат доказателства за осъществен състав на престъпление от общ характер въобще. Това налага цялостна преценка от съда на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване и в крайна сметка – произнасяне по въпроса установяват ли се доказателства за престъпление от общ характер, или не.

            При извършване на тази преценка за съда се яви безспорно, че с деянието си подс. С. е осъществил състав на престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, пр. 2 от НК, изразяващо се в това, че за времето от 17.30 ч. на 04.10.2016 г. до 19.30 ч. на 05.10.2016 г., в гр. София, ж. к. „Л. 3“, в близост до Кооперативния пазар и в с. Мало Бучино, ул. „******, с цел да принуди другиго – Г.С.И., да поеме имуществено задължение – да вземе заем в размер на 10 000 (десет хиляди) евро и да предостави тази сума пари на Н.Н.С., го заплашил с насилие – заплашил го с убийство, като деянието е придружено и с причиняване на лека телесна    повреда – неустановено по делото лице нанесло удари с юмруци в областта на главата и тялото на Г. И., довели до причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК, и деянието е извършено от две лица – Н.Н.С. и неустановеното по делото лице.

            Съдът съобрази, че преквалификацията на осъществената от подсъдимия престъпна дейност е допустима и не води до ограничаване правото му на защита в производството, доколкото съставомерността на деянието по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, пр. 2 от НК следва от фактите и обстоятелствата, които, според обвинението, е следвало да бъдат подведени под квалифицирания състав на отвличането. Подс. С., следователно, се е защитавал срещу така предявените му факти и обстоятелства, на всяка от фазите на производството.

           Изнудването по чл. 213а, ал. 1 от НК също е престъпление с комплексен непосредствен обект. От една страна, засягат се отрицателно обществените отношения, в рамките на които се осигурява свободното формиране на воля и вземане на решение за разпореждане с имущество, а от друга – обществените отношения, гарантиращи свободното и необезпокоявано упражняване на право на собственост и други имуществени права. „Подобно на положението при грабежа, и за изнудването е характерно, че засягането на личността е условие, начин или метод за увреждане на собствеността. Именно тази връзка между двата вида отношения определя насочеността на това престъпление, поради което и неговото систематично място е именно в Глава пета от Особената част на НК“ (вж. С., Ал. Наказателно право. Особена част. Престъпления против собствеността“, С., Сиела, 2003, с. 178).

           Предмет на изнудването по чл. 213а от НК е лицето, по отношение на което се осъществява заплашването с насилие, разгласяване на позорящи обстоятелства, увреждане на имущество или друго противозаконно действие с тежки последици за него или негови ближни. Оттук и изводът, че предмет на посегателство по този законов текст е само физическо лице.

           По този законов текст е необходимо деецът да упражнява мотивационно въздействие (чрез употреба на психическа принуда) върху пострадалия, с цел да го мотивира да се разпореди с вещ или със свое право или да поеме имуществено задължение – поведение, което би рефлектирало върху имуществената му сфера (в противен случай деянието би било квалифицирано като принуда, по смисъла на чл. 143 от НК). „Изпълнителното деяние на изнудването по чл. 213а, ал. 1 от НК е от такова естество, че то може да бъде осъществено само чрез действие. То представлява заплашване, т.е. става въпрос за застрашаване с бъдещо деяние. Средствата, с които деецът предизвиква страх у пострадалия, са изчерпателно посочени в закона : насилие, разгласяване на позорящи обстоятелства, увреждане на имущество или друго противозаконно действие с тежки последици за жертвата или за нейни ближни“ (вж. С., Ал., цит. съч., с. 186). По-конкретно при заплашването с насилие, деецът довежда до знанието на пострадалия, че „…в бъдеще ще бъде упражнена някаква форма на физическо въздействие върху личността – причиняване на телесна повреда или смърт, отвличане и противозаконно лишаване от свобода или друго посегателство срещу физическата неприкосновеност или свободата на личността. Разпоредбата на чл. 213а, ал. 1 от НК не уточнява срещу кого деецът заплашва, че ще упражни насилие. Насилието е вид противозаконно действие с тежки последици, а заплашването с такова действие може да бъде насочено срещу изнудвания или негови ближни. Поради това и насилието, с което деецът заплашва, може да бъде насочено срещу пострадалия или срещу негови ближни, по смисъла на чл. 93, т. 10 от НК“ (пак там).

           Престъплението е уредено като формално, или още на просто извършване, като единствената общественоопасна последица, визирана в състава му, е осъществяването на изпълнителното деяние, отправянето на заплашване по отношение на пострадалия с изясненото по-горе съдържание. Не е необходимо за довършеността на престъплението пострадалият да предприеме исканото от дееца поведение – в последния случай ще е осъществено престъпление по чл. 214, ал. 1 от НК.

           От субективна страна, изнудването по чл. 213а, ал. 1 от НК, може да се осъществи само с форма на вината „пряк“ умисъл. Умисълът на дееца следва да включва представи, че пострадалият не желае да се разпореди със своя вещ или имущество, нито да поеме имуществено задължение, и заплашването се осъществява по отношение на същия именно с цел преодоляване на несъгласието на пострадалия. Деецът следва да съзнава общественоопасните последици от деянието си, да предвижда тяхното настъпване и пряко да ги цели. Наред с това, деецът действа и със специална съставомерна цел, а именно да принуди пострадалия да се разпореди с вещ или със свое право или да поеме имуществено задължение.

           Изнудването е квалифицирано по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1 от НК, когато е придружено със заплаха с убийство. В този случай въздействието върху личността на пострадалия е с такава интензивност, че включва довеждане до знанието на пострадалия, че в бъдеще ще му бъде причинена смърт, ако не предприеме поведение, към което е противоправно мотивиран от престъпния деец.

           Изнудването е квалифицирано по чл. 213а, ал. 2, т. 2 от НК, когато е придружено с причиняване на лека телесна повреда. В този случай, наред с психичната принуда по отношение на личността на пострадалия, деецът упражнява по-интензивно мотивационно въздействие върху същия, като нарушава телесната му неприкосновеността или тази на друго лице, за да го мотивира да пристъпи към осъществяване на целеното от дееца поведение.

           Престъплението е квалифицирано по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК, когато е извършено от две или повече лица, по смисъла на чл. 93, т. 12 от НК, а именно, когато в самото изпълнение на престъплението – при осъществяване на изпълнителното деяние, са участвали най-малко две лица.

           В конкретния по делото случай безспорно се установява, че на различни дати и места, за времето от 17.30 ч. на 04.10.2016 г. до 19.30 ч. на 05.10.2016 г., в гр. София, ж. к. „Л. 3“, в близост до Кооперативния пазар и в с. Мало Бучино, ул. „******, подс. С., заедно с още едно, неустановено по делото лице, заплашил св. И. с насилие – с убийство, а неустановеното лице му причинило телесни увреждания[U1] , представляващи лека телесна повреда, с цел противозаконно да го мотивират да поеме имуществено задължение – да вземе в заем парична сума, в размер на 10 000 евро, която да предостави на подсъдимото лице. В този смисъл са и показанията на пострадалия, снети пред съда, а именно, че след като св. И. седнал в лекия автомобил, управляван от подсъдимия, до него се настанило неустановеното по делото лице и започнало да нанася удари с ръце в областта на лицето на св. И., като му заявил, че има 24 часа, за да намери парите, както и че при пристигането им пред къщата, неустановеното по делото лице, което по-рано било нанесло удари на св. И., отново му нанесло удари, повтаряйки му, че има 24 часа, за да намери парите, и това, че на 05.10.2016 г., през деня, в неустановен час, подсъдимият го заплашил с убийство, казвайки му, че ще го убие, ако до 19.00 ч. същия ден не намери и не му даде дължимите 10 000 евро („Вече ти след 7 часа ако няма пари вече те няма, свърши, умираш, край!“). Безспорно подкрепящо показанията на пострадалия в тази насока е и изнесеното от свидетелите И.,Ф. и Б. за съдържанието на разговора, проведен между подсъдимия и св.Ф., чрез използване на функцията „спийкърфон“ (на високоговорител) от страна на последния, в присъствието на св. Б..

           Видно е, че както пред заведение „А.Ф.“ в гр. София, ж. к.  „Л.“ – на 04.10.2016 г., така и в дома на подсъдимия – до около 19.30 ч. на 05.10.2016 г., подсъдимият и още едно, неустановено по делото лице, осъществили насилие и заплашване с убийство спрямо св. И. – първото от неустановеното по делото лице, а второто – от подсъдимия, за да го мотивират да намери посочената по-горе сума пари, претендирана от подсъдимия. Въпреки, че физическата и психичната принуда по отношение на св. И. били упражнени на две различни дати и места, касае се за едно единно деяние, осъществено при фактически усложнения откъм време, място и обстановка, доколкото е осъществено въз основа на едно единно решение на подсъдимия и неустановеното по делото лице да принудят пострадалия да поеме имуществено задължение, като го заплашат с убийство и му причинят телесни увреждания. В този смисъл не е налице „разкъсване“ на единната престъпна деятелност, осъществена от подсъдимия и неустановеното по делото лице, не са налице предпоставки да се приеме, че са осъществени две или повече деяния, респективно не намира приложение и институтът на продължаваното престъпление.

           По отношение на св. И. физическата принуда била осъществена, чрез нанасяне на побой от страна на неустановеното по делото лице, в резултат на което на св. И. били причинени телесни повреди, които по своята медико – биологична характеристика съответстват на лека телесна повреда, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК - кръвонасядания на дясната теменна област, клепачите на лявото око, охлузвания на горната устна, причинили му болка и страдание. Упражнената физическа принуда била във функционална връзка с психическата такава и също като нея насочена да мотивира св. И. да вземе решение да поеме имуществено задължение.

           Престъплението е било довършено с факта на упражняване на заплашването и насилието по отношение на пострадалия св. И..

           Деянието е осъществено от подсъдимия и още едно, неустановено по делото лице, при условията на квалифицирано съучастие, по смисъла на чл. 93, т. 12 от НК – всяко едно от лицата е взело участие в осъществяване на престъплението по отношение на св. И., като неустановеното по делото лице упражнило физическата принуда по отношение на пострадалия – нанесло му удари в областта на лицето, а подсъдимият – психическата, чрез отправяне на заплахата за убийство.

           От субективна страна, следва да се приеме, че подсъдимият е действал виновно, с форма на вината „пряк“ умисъл. Същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици от него и е искал настъпването на тези последици. Съзнавал е, че осъществява деянието заедно с още едно, неустановено по делото лице, при общ престъпен умисъл помежду им да мотивират пострадалия да поеме имуществено задължение.

           Вината е неюридическо свойство на престъплението, защото нейното наличие не зависи от закона, а от установените в процеса факти за поведението на дееца. Поради това, изводите на съда за субективната страна на престъплението се основават на обективните данни по делото. При решаване на въпроса за съдържанието на умисъла у подсъдимото лице, съдът следва да изходи от съвкупността от всички обстоятелства за конкретното престъпление. В случая това е, че подсъдимият упражнил заплашване по отношение на св. И., с единствената цел да го мотивира да поеме имуществено задължение, като при упражняване на заплахата взело участие и още едно, неустановено по делото лице. Подсъдимият действал и при съзнание, че още едно лице взима участие в осъществяване на престъплението, с което засяга в значително по-голяма степен обекта на посегателство.

           За пълнота, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че с деянието си, подс. С. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 214, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК. Основната отлика между двата престъпни състава се заключава в поведението на пострадалия – докато по чл. 214 от НК, след довършване на изпълнителното деяние, пострадалият трябва да осъществи акт на имуществено разпореждане, от който да настъпи имотна вреда, подобно изискване отсъства в чл. 213а от НК. Докато класическото изнудване е резултатно престъпление, това по чл. 213а, ал. 1 от НК е формално, на просто извършване. Различие съществува и в субективната страна - докато по чл. 213а от НК деецът цели да мотивира изнудения да предприеме акт на имуществено разпореждане и това е достатъчно за съставомерността на деянието, то по чл. 214 от НК освен тази цел деецът цели да набави за себе си или за другиго имотна облага. Разликата е и в това, че докато при престъплението по чл. 214, ал. 1 от НК целта на дееца е да набави за себе си или за другиго имотна облага, при това по чл. 213а, ал. 1 от НК целта е да се постигне дадено желано от него поведение на пострадалия, което не е задължително да доведе до облага нему или за трето лице, но във всички случаи то цели действие на разпореждане от последния с право, вещ или поемане на имуществено задължение, което не е желано от изнудвания.

           В конкретния по делото случай, предвид обстоятелството, че въпреки упражненото заплашване и насилие, св. И. не е взел решение за поемане на имуществено задължение към подсъдимия и не е пристъпил към разпореждане със свое имущество, с което би било поставено началото на изпълнителното деяние на изнудването по класическия състав – по чл. 214 от НК, следва да се приеме, че не е налице нито опит към това престъпление, нито довършено престъпление класическо изнудване. Престъпната деятелност, осъществена от подс. С. и неустановеното по делото лице, е останала на фаза упражняване на мотивационно въздействие по отношение на св. И., чрез използване на сила и заплашване, което мотивационно въздействие, обаче, не е довело до вземане на решение от страна на св. И. за имуществено разпореждане или поемане на задължение. Именно с това се обяснява съобщеното от св. И., че е бил отвлечен и отправената молба за помощ към св.Ф. – с тези си действия св. И. е целял да предизвика намесата на органите на реда, за да се освободи от претенциите на подсъдимия за заплащане на посочената по-горе парична сума, доколкото св. И. не се установява нито да е имал възможност, нито да е имал намерение да заплати същата.

            По така изложените съображения, съдът призна подс. Н.Н.С. за виновен в извършването на престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, пр. 2 от НК, конкретно за това, че за времето от 17.30 ч. на 04.10.2016 г. до 19.30 ч. на 05.10.2016 г., в гр. София, ж. к. „Л. 3“, в близост до Кооперативния пазар и в с. Мало Бучино, ул. „******, с цел да принуди другиго – Г.С.И., да поеме имуществено задължение – да вземе заем в размер на 10 000 (десет хиляди) евро и да предостави тази сума пари на Н.Н.С., го заплашил с насилие – заплашил го с убийство, като деянието е придружено и с причиняване на лека телесна повреда – неустановено по делото лице нанесло удари с юмруци в областта на главата и тялото на И., довели до причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК, и деянието е извършено от две лица – Н.Н.С. и неустановеното по делото лице, като го оправда по първоначално повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 от НК.

 

            По наказанието

 

            При определяне на вида и размера на наказанието за подс. Н.Н.С., съдът не установи наличието на изключително или многобройни смекчаващи вината му обстоятелства, по смисъла на чл. 55 от НК, обуславящи приложението на тази материално – правна разпоредба. Цитираната разпоредба се прилага по отношение на всички видове престъпления – както на визираните в общите състави, така и при осъществен специален състав. Тя предвижда три възможности за случаите, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, се окаже несъразмерно тежко като реакция срещу дадено конкретно престъпление – определяне наказанието под най-ниския предел ; замяна на предвиденото наказание с по-леко по вид или неналагане от съда на по-лекото наказание, което законът предвижда, наред с наказанието „лишаване от свобода“. Основание за използване на посочените възможности е наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението. Под „изключително обстоятелство“ следва да се разбира такова, което е оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на деянието. Съдебната практика приема, че макар и в закона да е употребено множествено число, за приложението на чл. 55 от НК е достатъчно и наличието само на едно, изключително по своя характер, смекчаващо обстоятелство. Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за осъществяване на деянието. Всяко от тях, взето само за себе си, няма изключителен характер, но именно защото са много като количество, те в съвкупност значително намаляват обществената опасност на престъплението.

            В конкретиката на настоящия случай, при анализа на всички горепосочени обстоятелства, може да се направи обоснован извод, че не са налице многобройни или поне едно изключително смекчаващо отговорността на подс. С. обстоятелство, при което и най-лекото наказание, предвидено за извършеното престъпление, да се яви несъразмерно тежко, респективно да обуслови приложението на чл. 55 от НК. Поради това, съдът индивидуализира наказанието за подсъдимия при условията на общата разпоредба на чл. 54 от НК.

            За престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, пр. 2 от НК, санкционната част на материално – правната наказателна норма предвижда наказание „лишаване от свобода”, за срок от две до осем години, както и „глоба“, в размер от три хиляди до пет хиляди лева.

            При отмерване на наказанието на подсъдимото лице за това престъпление, съдът съобрази като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, необремененото му съдебно минало, трудовата му заетост, семейната ангажираност и обстоятелството, че полага грижи за малолетното си дете. От друга страна, съдът съобрази и наличието на отегчаващи вината му обстоятелства, а именно осъществяването на деянието при наличието на три самостоятелни квалифициращи признака – по т. 1, пр. 1, по т. 2 и по т. 4 на чл. 213а, ал. 2 от НК.

            При така дефинираните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, съдът намира, че е налице несъмнен превес на смекчаващите обстоятелства, поради което прецени за справедливо да отмери наказание в минималния, предвиден в материално – правната наказателна норма на чл. 213а, ал. 2 от НК размер, а именно наказание „лишаване от свобода”, за срок от две години, както и „глоба“ в размер на три хиляди лева. За настоящият съд, това наказание успешно би способствало за поправяне и превъзпитание на осъденото лице, както и би оказало необходимото превантивно и възпиращо от извършването на други престъпни прояви въздействие, а също би имало и необходимия предупредителен ефект върху останалите членове на обществото.

            Съдът намери, че в конкретния случай са налице материално – правните предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Чистото съдебно минало на дееца и размерът на наложеното наказание (ненадвишаващо три години) очертават формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът намери, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване от свобода“, още повече при наличието на гореизброените обстоятелства, охарактеризиращи го като положителна личност. За да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция, в този случай не е необходимо оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от свобода, което би се явило решение, несъобразено с личността му и небалансирано с интересите му, както и тези на обществото. Това, заедно с изложеното по-горе, обосновава извод, че за постигането на целите на наказанието и предимно за поправянето на подсъдимото лице не е необходимо той да изтърпи ефективно наложеното му наказание, което обуславя прилагането на института на условното осъждане, като законосъобразно и справедливо решение, още повече, че ефективно изтърпяване на определеното наказание „лишаване от свобода“ е законосъобразно само при положение, че в противен случай не биха се постигнали цените на наказанието. В този смисъл, съдът прецени, че ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, в конкретиката на настоящия случай, не би обслужило целите на закрепените в нормата на чл. 36, ал. 1 от НК желани последици на наказанието, а по-скоро би било проява на излишна и прекомерна строгост, която не би допринесло за реализиране на целения от законодателя ефект от налагането на наказанието. От значение е и визираното в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК, че наказанието следва да осигури, по възможно най-ефективен и приемлив за обществото и личността на осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. Осъществяването на тези цели обхваща въздействие и върху личността на дееца, и върху охраната на обществения интерес. В конкретния случай, според становището на съда, изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода и откъсването му от обичайната и социална среда, не се налага по никакъв начин от общественият интерес, а и личността на самото подсъдимо лице не оправдават такова разрешение, насочено към социалната му дезинтеграция. Както бе посочено и по-горе, евентуално такова въдворяване в пенитенциарно заведение би се явило непропорционално на извършеното престъпление и би излязло извън законноустановените цели на наказанието, като би ги надхвърлило и изопачило. Съдът намира за необходимо да отбележи, че настоящата инкриминирана проява е с инцидентен характер за подс. С., доколкото спрямо същия към инкриминирания период, а и към момента на произнасяне на присъдата, няма влязъл в сила осъдителен съдебен акт за извършено престъпление, независимо от установените данни по делото, сочещи на евентуално осъществен състав по чл. 280, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. В тази връзка е необходимо да се отчете, че самият факт на обвинението и на проведения наказателен процес, на осъждането му и на налагането на наказание, е от естество да окаже върху подсъдимия и върху останалите граждани достатъчно интензивно репресивно и възпитателно – поправително въздействие. При това, предоставеният изпитателен срок на условно осъждане, притежава и силно възпиращо – превантивна функция, изразяваща се в латентната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното наказание в случай, че подс. С., в рамките на определения му изпитателният срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение.

            Воден от изложените до тук съображения, съдът отложи, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“, за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на изпитателния срок, съдът съобрази преимуществено личностните данни на подсъдимия, като едновременно с това отчете обстоятелството, че законодателят изрично свързва ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на подсъдимия, като въз основа на това прие, че именно такъв размер отлагателен срок ще окаже в най-голяма степен поправително и продължително възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите членове на обществото.

            Вземайки предвид всички посочени по-горе обстоятелства, съдът намира, че така определеното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяния и деец, отговаря в най-пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство, както и в пълна степен би изпълнило визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция, като същевременно се явява достатъчно за осигуряване поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и оказване на предупредително въздействие върху него и върху останалите членове на обществото.

 

            По разноските

 

            С оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът осъди подс. Н.Н.С. да заплати направените по делото разноски, в размер на 1 412.72 лв. (хиляда четиристотин и дванадесет лева и седемдесет и две стотинки), от които 237.96 лв. (двеста тридесет и седем лева и деветдесет и шест стотинки) в полза на държавата, по сметка на СДВР, а 1 174.76 лв. (хиляда сто седемдесет и четири лева и седемдесет и шест стотинки) – в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски градски съд, както и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, по 5 (пет) лева държавна такса за издаване на всеки един изпълнителен лист, в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски градски съд.

 

            Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.

 

 

 

 

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ : ......................................