Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 02.12.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 2245 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
294135 от 05.12.2019 г. по гр.д. № 56764/2018 г. по описа на СРС, 124 с-в е
признато за установено, че Н.Г.С., ЕГН ********** дължи на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, ЕИК
********, на основание чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД, сумата от 761,13 лв.-главница, ведно със законна лихва за периода от
27.04.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 110,46 лв.
за периода от 29.07.2015 г. до 08.03.2016 г. и лихва за забава в размер на
87,16 лв. за периода от 30.07.2015 г. до 27..04.2017 г. , по Договор за паричен
заем № 5194155 от 30.06.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от ГПК на 18.05.2017 г, по гр.д. № 26910/2017 г. на СРС, 124
състав, като е отхвърлил исковете за сумата - такса разходи за събиране на
просрочени вземания в размер на 100.00 лв., такса разходи за дейност на
служител в размер на 100.00 лв. и за неустойка за забава в размер на 620,61 лв.
за периода от 29.07.2015 г. до 08.03.2016 г.
Срещу
постановеното решение, в частта с която са уважени исковете е подадена въззивна
жалба от ответника Н.Г.С. с изложени доводи за неправилност- постановено в
нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните
правила и необоснованост. Излага доводи за липса на уведомяване на длъжника - ответник
за извършената цесия, което възражение е направено още с отговора на исковата
молба. Изразява несъгласие с изводите на СРС, че връчването на препис от
исковата молба и приложенията към нея /част от които е писмо-уведомление за
извършената цесия/ на назначения в производството особен представител по чл. 47
от ГПК представлява надлежно връчване на ответника. В случая длъжникът не е
получил препис от исковата молба и приложенията, тъй като връчването е
осъществено по реда на чл. 47 от ГПК на процесуален представител по закон, а не
по едностранна упълномощителна сделка. Счита, че извършената цесия не е
произвела действие спрямо ответника и прави искане за отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят в цялост. Заявява, че съдът недопустимо се е произнесъл по същество
на спора при нередовна искова молба. На
следващо място счита, че така сключеният договор противоречи на императивни
разпоредби и като такъв бил нищожен с оглед правилата на ЗПП. Поради това са
недължими и сумите, за които исковете са уважени, а не само сумите за дължими
такси и уговорена неустойка, в която част съдът правилно отхвърлил исковете.
Въззиваемата
страна „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната
жалба, като неоснователна. Счита, че след като е получено уведомлението за
цесията в съдебното производство от страна на назначения особен представител,
то длъжникът се счита за уведомен за нея. Заявява, че особеният представител
може надлежно да получи уведомлението за извършената цесия за длъжника-
ответник и цитира практика на съда в тази насока. Излага правни и фактически
доводи, че от приетите в производството доказателства се установява съществуване
на паричните вземания, за които са уважени исковете. Моли, да бъде потвърдено
решението на СРС в обжалваната част и претендира разноски.
Софийски
градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.
235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на
Софийски районен съд е валидно и допустимо. Във връзка с доводите за
неправилност на постановеното решение изложени във въззивната жалба е
необходимо да се посочи следното:
В случая не
може да се приеме, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. В
подадената искова молба изрично са посочени правопораждащите спорното право
факти - сключен договор за заем, по силата на който се дължат претендираните
суми. Излагането на факти за заплащането на суми по договора, които кредиторът
не е отчел се отнася към основателността на иска, а не към редовността на
подадената искова молба. С оглед това,
настоящия състав намира, че СРС се е произнесъл с обжалваното решение при
подадената редовна искова молба.
Във връзка с
уведомяването за цесията съдът намира следното:
В случая, за
установяване легитимацията си на кредитор ищецът, е посочил и представил Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г. ведно с извлечение
от Приложение 1/01.04.16 г. към него, по силата на който продавачът "Вива
Кредит" АД му е прехвърлил вземания към свои длъжници в
определен размер, произтичащи от договори за потребителски кредит,
индивидуализирани в съответното приложение, срещу определено възнаграждение,
сред които и този, сключен с длъжника-ответник. Представено е и
издадено от цедента потвърждение за прехвърлянето на вземанията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Фактът
на прехвърляне на вземането впрочем не е спорен както не се оспорва и
валидността на цесията. По делото е приложено изрично пълномощно от
„Вива кредит“ ООД на А.ЗА С.НА В. ЕАД, от което е видно, че е налице изявена
воля от цедента за упълномощаване на цесионера от негово име да предприеме
фактически действия по уведомяване на длъжниците за
извършеното прехвърляне на вземанията, за извършването на което действие от
пълномощник липсва законова пречка. От представените по делото доказателства не
се установява факта на надлежно уведомяване на длъжника за
извършената цесия преди предявяване на иска, доколкото видно
от приложеното известие за доставяне, пратката, с която се твърди да е
изпратено уведомлението, е била върната на подателя с отбелязване, че същата не
е получена, тъй като длъжникът живее на друг адрес. Същевременно, съдът отчита,
че е извършено връчване на книжа надлежно по реда на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК, вкл. с установяване служебно от съда постоянния и настоящ адрес на длъжника.
Доколкото обаче на
ответника, чрез особения му представител, са
надлежно връчени преписите от исковата молба ведно с приложенията към нея (сред
които договор за цесия от 22.01.2013 г с приложение № 1,
пълномощно за цесионера и уведомлението до длъжника по чл.
99, ал. 4 ЗЗД), може да се приеме, че съобщаването в конкретния случай на
извършеното прехвърляне на вземане е сторено с връчване книжата по реда
на чл. 131 ГПК чрез особения представител.
Въззивният състав
съобразява в тази връзка, че книжата по делото са били изпратени на вписаните в
регистрите настоящ и постоянен адрес на ответника/които съвпадат/, като на
осн. Чл. 47, ал. 5 вр. ал. 1 ГПК предвид редовно извършена
процедура по връчване на книжата по делото, на осн. ал. 6 на същата разпоредба
е назначен особен представител на ответника с цел
охрана на интересите му. Защитата, която се осъществява от назначения по
делото особен представител в тази хипотеза
осигурява защита на страна по делото, по отношение на която е приложена
фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Особеният представител може
да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е
необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 5 ГПК и съответно
той се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна,
вкл. в хода на процеса. Следователно връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и
от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването правни последици
/по този въпрос изрично е постановено и Решение № 198/18.01.19 г. по т. д. №
193/18 г. на Първо т. о. на ВКС/. Поради това, съдът намира за неоснователни
възраженията на особения представител в жалбата,
свързани с липсата на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия.
Следва да се приеме, че цесията има действие за длъжника.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че няма пречка уведомяването за цесията да се
извърши от цесионера като пълномощник на цедента. В този смисъл са решение №
137 от 02.06.2015 г по гр. д. № 5759/14 г на ВКС, III ГО, решение № 156 от
30.11.2015 г по т.д. № 2639/14 г на ВКС, II ТО решение № 114 от 07.09.2016 г по
т.д. № 362/15 г на ВКС, II ТО и решение № 204 от 25.01.2018 г по т.д. № 2230/16
г на ВКС, I ТО. Също правилно е посочено, че такова пълномощно в случая е
налице и че няма пречка уведомлението да се връчи като приложение към исковата
молба.
Не следва друго от това,
че е извършено връчване на исковата молба на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 6 във вр.ал.5 ГПК назначаването на особен
представител е предпоставено от вече извършено редовно връчване чрез залепване
на уведомление. Щом връчването чрез залепване е редовно връчване, то от него
настъпват същите материално-правни последици като при всяко друго редовно
връчване. Не се поставя въпросът особеният представител по чл. 47 ГПК да
"представлява ответника в договорни отношения", защото съобщаването
на цесията е извършено по посочения ред още преди да се назначи особения
представител. Действително назначаването на особен представител е за нуждите на
исковото производство и с оглед защита правата на ответника. В своята практика
ВКС допуска връчване на нотариални покани т.е. на съобщения с материално-правни
последици по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК - решение № 7 от 21.02.2014 г по т.д. №
822/12 г на ВКС, I ТО, решение № 84 от 05.06.2014 г. по т.д. № 1220/2013 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 217 от 12.05.2015 г по т.д. № 62/14 г на ВКС, I ТО.
При тези данни исковете
не следва да се отхвърлят само на основание липса на съобщаване на процесната
цесия. Същите са доказани по размер с приложените по делото писмени
доказателства и приетата пред първоинстанционният съд ССчЕ, която настоящия
състав кредитира по реда на чл.202 ГПК.
Изхождайки от предмета
на договора – предоставяне на кредит под формата на заем, както и от страните
по него – финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 Закон за
кредитните институции, предоставяща кредита в рамките на своята търговска
дейност, от една страна и от друга - ответникът, който е физическо лице, което
при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност, то съдът приема, че същият има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия Закон за
потребителския кредит /ЗПК/.
Съгласно чл. 10,
ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Според чл. 11, ал. 1 ЗПК: "Договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа: 1. датата и мястото на сключването му; 2.
вида на предоставения кредит; 3. името, единния граждански номер (личен номер
или личен номер за чужденец), постоянния и настоящия адрес на потребителя; 4.
името/наименованието, правноорганизационната форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и
адреса/седалището на кредитора; 5. данните по т. 3 за физически лица и по т. 4
за еднолични търговци и юридически лица - когато в договорите участва кредитен
посредник; 6. срока на договора за кредит; 7. общия размер на кредита и
условията за усвояването му; 8. стоката или услугата и нейната цена в брой -
когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при
свързани договори за кредит; 9. лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти; 9а. методиката за изчисляване на референтния лихвен процент
съгласно чл. 33а; 10. годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; 11.
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за заем дължи на заемодателя възнаградителна лихва, в
случай че такава е уговорена. Към момента на сключване на процесния договор в
действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на
възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата
страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според
който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи
на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на
конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за
сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и
подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за
заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на
заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е
предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява
граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемателя за това, че се е лишил временно от съответната парична
сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му
обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали
дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед
момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства,
относими към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр. д. 1106/
2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС, II
ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч. гр. д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната
лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на
законната лихва. Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето
предвид като ориентир за преценка дали атакуваната от ищеца клауза,
регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите
нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема.
Видно от представеното копие от договора за кредит годишният лихвен процент на
възнаградителната лихва е 71. 04 %, тоест надхвърля около шест пъти годишния
размер на законната лихва. Като съобрази тези обстоятелства, както и че
дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по
предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че клаузата от
договора за заем, предвиждаща задължение за отвтетника за заплащане на
възнаградителна лихва при годишният лихвен процент от 40,30 % е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
Въззивният съд, при
извършената служебната проверка за правилното прилагане на императивни правни
норми, намира и следното: Съгласно чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. От доказателствата по делото не се
установи, на ответницата при сключване на договора, е бил предоставен
погасителен план, съдържащ посочената информация. В самия тект на договора също
няма данни за такъв погасителен план. Налице е нарушение на императивна норма
на специалния закон следователно, което обуславя недействителност на договора
за заем и на основание чл. 22 от ЗПК, което е отделно, самостоятелно основание
за нищожност да процесния договор.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Така длъжникът следа да
възстанови единствено главницата, но не и останалите претендирани суми от
кредитора.
По разноските:
С оглед изхода на спора
разноските в първоинстанционното производство следа да бъде преразгледани.
Ищецът е претендирал разноски в общ размер на 1 050,20 лв., като съобразно
уважената част на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 199,28лв. – разноски в първоинстанционното и заповедното
производство.
Във въззивното
производство на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна следва да
бъдат присъдени разноски в размер на 317,56 лв.
- разноски във въззивното
производство за възнаграждение за особения представител на ответницата.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 294135 от 05.12.2019 г. по гр.д. №
56764/2018 г. по описа на СРС, 124 с-в, в частта с която е признато за
установено, че Н.Г.С., ЕГН ********** дължи на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, договорна
лихва в размер на 110,46 лв. за периода от 29.07.2015 г. до 08.03.2016 г. и
лихва за забава в размер на 87,16 лв. за периода от 30.07.2015 г. до
27..04.2017 г. , по Договор за паричен заем № 5194155 от 30.06.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от ГПК на 18.05.2017
г, по гр.д. № 26910/2017 г. на СРС, 124 състав и в частта му, с която
ответницата Н.Г.С. е осъдена да заплати на ищеца „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над сумата 199,28 лв.– разноски в първоинстанционното и заповедното
производство до сумата 377.28 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу Н.Г.С., ЕГН ********** искове с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване съществуване на
парични вземания за сумата в размер на 110,46 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 29.07.2015 г. до 08.03.2016 г. и за лихва за забава в
размер на 87,16 лв. за периода от 30.07.2015 г. до 27..04.2017 г. , по Договор
за паричен заем № 5194155 от 30.06.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от ГПК на 18.05.2017 г, по гр.д. № 26910/2017 г. на
СРС, 124 състав
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 294135 от 05.12.2019 г. по гр.д. №
56764/2018 г. по описа на СРС, 124 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.Г.С., ЕГН ********** да заплати на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД,
ЕИК ********, на основание чл.78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 317,56 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/