Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 22.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на седми декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
В. ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 11962 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 411100 от 19.05.2018г.,
постановено по гр. д. № 32570/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 127
състав, е уважен предявеният от В. М. Д. срещу Д.М.Т. – С. осъдителен иск с
правно основание по чл. 73, ал. 1 ЗС за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 481,00 лева, представляваща
обезщетение за ползите, от които е била лишена В. М. Д. поради недобросъвестно
владение през периода от 29.06.2010 г. до 29.04.2015 г. на собствения на В. М. Д.
недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122
по плана на гр.София, кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“,
представляващ част от нива от 1,202 дка в землището на Драгалевци, местност
„Кимчовец“, нанесена в кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950 г.,
при съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254, като
предявеният иск с правно основание по чл. 73, ал. 1 ЗС е отхвърлен за сумата от
5 481,00 лева, представляваща стойността на добивите, които Д.М.Т. – С. е могла
да получи през 29.06.2010 г. до 29.04.2015 г. по време на недобросъвестно
владение на собствения на В. М. Д. недвижим имот, представляващ УПИ IV –
255, кв.122 по плана на гр.София, кв.“Драгалевци“, местност „Разширение –
север“, представляващ част от нива от 1,202 дка в землището на Драгалевци,
местност „Кимчовец“, нанесена в кадастрален лист 700 от кадастралния план от
1950г., при съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254.
С решението е уважен предявеният от В. М.
Д. срещу А.К.Р. осъдителен иск с правно основание по чл. 73, ал. 1 ЗС за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 827,00 лева, представляваща
обезщетение за ползите, от които е била лишена В. М. Д. поради недобросъвестно
владение през периода от 29.06.2010 г. до 29.04.2015 г. на собствения на В. М. Д.
недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122 по плана на гр.София,
кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от нива от
1,202 дка в землището на Драгалевци, местност „Кимчовец“, нанесена в
кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950г., при съседи: улица, парцел
V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254, като предявеният иск с правно
основание по чл. 73, ал. 1 ЗС е отхвърлен за сумата от 1 827,00 лева, представляваща
стойността на добивите, които А.К.Р. е могъл да получи през 29.06.2010г. до
29.04.2015г. по време на недобросъвестно владение на собствения на В. М. Д.
недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122 по плана на гр.София,
кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от нива от
1,202 дка в землището на Драгалевци, местност „Кимчовец“, нанесена в
кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950г., при съседи: улица, парцел
V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254.
С решението съдът се е произнесъл по разноските,
съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец В. М. Д., посредством
процесуален представител с доказателства за надлежно учредена представителна
власт по делото, обжалва решението в частта, в която предявените искови
претенции са отхвърлени, с оплакване за недопустимост на постановения съдебен
акт. В подкрепа на изложеното се поддържа, че с разпоредбата на чл. 73 от ЗС,
законодателят е предоставил на собственика възможността да поиска от
недобросъвестния владелец добивите, които същият е получил, като е ползвал
неоснователно собствения му имот, добивите, които последният би могъл да
получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил. Сочи, че ищецът в
производството е предявил първия и третия от така посочените искове,
респективно и актът на съда, с който са отхвърлени непредявени искове за
добивите, които ответниците биха могли да получат, е недопустим и като такъв
подлежи на обезсилване. По изложените съображения, моли въззивния съд да обезсили
първоинстанционното решение в обжалваната част, като недопустимо.
Въззивникът – ответник Д.М.Т. – С., е
депозирала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с
който последната се оспорва по подробно изложени съображения. Конкретно се
поддържа, че съобразно уточняваща молба на ищеца в производството, с оглед
конкретизацията на претенциите по основание и размер, едната искова претенция е
за „доходите, които ответниците са получили за времето от 29.06.2010 г. до 29.04.2015
г., изразяващи се в наема, който те е следвало да заплащат“, както и „заплащане
на сума, представляваща ползите, от които ищцата е лишена, изразяващи се в
наема, който ищцата е следвало да получава“. Навежда, че при така направеното
уточнение на исковите претенции, първостепенният съд е постановил решение
съобразно правната квалификация на исковете, направена с доклада по делото,
срещу който ищцовата страна не е
възразила. Отделно от това и доколкото не се установява в производството
от страна на ответниците да са получавани доходи от имота, то и претенцията на
ищцата за заплащането на такива е изцяло неоснователна. Искането към въззивния
съд е депозираната от ищеца въззивна жалба да бъде оставена без уважение,
респективно атакуваният с нея съдебен акт да бъде потвърден.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор
на въззивната жалба е депозирал и К.А.Р., конституиран като страна в
производството на основание чл.227 ГПК на мястото на починалия ответник А.К.Р.,
в който се поддържа становище за нейната неоснователност. В подкрепа на
изложеното се сочи, че заявените във въззивната жалба за предявени два отделни
иска, по своето естество се явяват един иск, тъй като се иска едно и също нещо,
а именно – наема, от който ищцата е била лишена в процесния период. Това искане
е формулирано по два начина, като – „недобросъвестните владелци ми дължат
добивите, които са получили, изразяващи се в съответния наем, който е следвало
да заплащат и са си го спестили, както и обезщетение за ползите, от които съм
лишена вследствие неоснователно владение на имота ми, което също така се
изразява в наема, който би следвало да получа“, при което е направен опит да се
приложат различните хипотези на чл. 73 от ЗС. Поддържа се, че искането да се
присъдят два наема на едно и също основание и за един и същи имот, е изцяло
неоснователно, доколкото ползите, от които е бил лишен ищецът не могат да се
явяват неполучаване на наем, а могат да
се изразяват единствено като добиви, които същият би могъл да получи от имота.
По изложените съображения, моли въззивната жалба на ищеца да бъде оставена без
уважение, а първостепенният съдебен акт да бъде потвърден.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК решението е
обжалвано с въззивна жалба и от ответника Д.М.Т. – С., посредством процесуален
представител с доказателства за надлежно учредена представителна власт по
делото, в частта, в която предявеният иск с правно основание по чл.73, ал.1 от
ЗС е бил уважен за сумата от 5 481,00 лева, с доводи за неговата
неправилност и необоснованост. На първо място се поддържа, че първоинстанционният
съдебен акт е постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, доколкото същото се основава на заключение на съдебно – техническа
експертиза, същото необосновано, доколкото липсват достоверни данни за наем в района,
които да са използвани като аналози, което обстоятелство е удостоверено и от
изготвилото експертизата вещо лице. На следващо място се сочи, че от страна на
ищеца липсват ангажирани в процеса доказателства, че същата е единствен
наследник на Н.М.Ч., още повече предвид обстоятелството, че в диспозитива на
представеното в производството решение № 8599/16.09.2002г. на Поземлена комисия
„Витоша“ е посочено, че собствеността на процесния имот се възстановява на
наследниците на последния. В тази връзка навежда, че употребеното множествено
число навежда на извода, че наследникът не е само един, респективно не е само
ищцата. Отделно от това, в конкретния случай ищцовата страна не е провела
доказване кога е включен имотът в ТКЗС и кога е сключен бракът между Н.М.Ч. и Р.Ч.,
като именно в доказателствена тежест на ищцата е било доказване на твърдението
й, че Р.Ч. е „последваща съпруга“ по смисъла на ЗН. Счита, че при наличните по
делото доказателствени материали, твърдението на ищцата, че е единствен
наследник на Н.М.Ч. е недоказано, поради което и претенциите на същата следва
да бъдат разглеждани за ½ идеална част от имота, съобразено с квотата и
в собствеността за процесния имот през процесния период. По изложените
съображения, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно, като вместо него
постанови друг съдебен акт, с който предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендират
се разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Въззивникът – ищец В. М. Д., чрез
надлежно упълномощен процесуален
представител, е депозирал писмен отговор
на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който същата се оспорва
изцяло като неоснователна. Моли се въззивната жалба на ответника в
производството да бъде оставена без уважение, респективно първоинстанционният
съдебен акт, в атакуваната от ответника част, да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбите.
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно.
По отношение неговата допустимост и с оглед
наведените във въззивната жалба на въззивника – ищец доводи, съдът намира
следното:
На първо място
следва да бъде посочено, че обжалваното първоинстанционно решение, в частта, в
която са разгледани и отхвърлени предявени от ищцовата страна срещу ответниците искове с правно
основание по чл. 73, ал. 1 ЗС за сумата от 5 481,00 лева, представляваща
стойността на добивите, които Д.М.Т. – С. е могла да получи през 29.06.2010 г.
до 29.04.2015 г. по време на недобросъвестно владение на собствения на В. М. Д.
недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122 по плана на гр.София,
кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от нива от
1,202 дка в землището на Драгалевци, местност „Кимчовец“, нанесена в
кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950г., при съседи: улица, парцел
V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254,
както и с правно основание по чл. 73, ал. 1 ЗС за сумата от 1 827,00 лева,
представляваща стойността на добивите, които А.К.Р. е могъл да получи през
29.06.2010г. до 29.04.2015г. по време на недобросъвестно владение на собствения
на В. М. Д. недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122 по плана на
гр.София, кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от
нива от 1,202 дка в землището на Драгалевци, местност „Кимчовец“, нанесена в
кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950г., при съседи: улица, парцел
V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254, е постановено при допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. Настоящият
въззивен състав приема, че наведените в исковата молба твърдения и петитум, се
субсумират под нормата на чл. 73, ал. 1, предл. 1 от ЗС. В конкретната хипотеза
първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под
грешно правно основание, като е дал невярна правна квалификация на така
предявения иск. При положение, че първата инстанция се е произнесла по
предявения иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното право,
въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде
вярната квалификация и да реши делото по същество. В тези случаи е налице
нарушение на материалния закон от страна на първата инстанция, което води до
неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост. В
този смисъл са мотивите на т. 12 от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както
и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения: решение № 124 от 24.03.2011
г. по гр. дело № 822/2010 г. на ІV г. о.; решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр.
дело № 1470/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. дело №
1789/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр. дело № 1127/
2010 г. на ІV г. о.; решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 931/ 2009 г.
на ІV г. о. и други. При неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния
съд, решението е незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното
правно основание с оглед изложените от ищеца обстоятелства, на които основава
иска, е дейност на съда по приложението на закона и задължение на съда е да
даде вярната правна квалификация и да разгледа предявения иск. Въззивният съд
следва да определи сам точната квалификация, произнасяйки се по съществото на
предявения иск /в тази насока е постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение №
359 от 16.01.2014 г. по гр. дело № 1209/2013 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.
Следва да се
изясни, че въпреки неправилната правна квалификация, решението на СРС не е
недопустимо. За да е налице нарушение на принципа на диспозитивното начало, от
съществено значение са фактите, обосноваващи предявения иск, които са били
наведени от ищеца в исковата молба и съобразно които съдът се е произнесъл при
решаване на правния спор, предмет на делото. Следователно, дори при дадена от
съда неправилна правна квалификация, ако са разгледани фактите, обосноваващи
искането за търсената съдебна защита, това не води до недопустимост на
решението, поради нарушаване на принципа на диспозитивното начало – арг. чл. 6,
ал. 2 ГПК, какъвто е и настоящият случай. По настоящето дело въпреки дадената
неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд, той се е произнесъл
по очертаното с исковата молба спорно материално право, правилно е разпределил
доказателствената тежест и е разгледал всички предявени факти, които обуславят
възникването на спорното право. СРС фактически е разгледал правоотношението
между страните така, както се твърди да е възникнало, и това изключва
постановеното първоинстанционно решение да е недопустимо.
Разпоредбата на чл. 73 ЗС урежда правоотношенията
между собственика на земята и недобросъвестния владелец, като постановява, че
недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и
които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил,
като се приспаднат направените за това разноски.
Предметът на делото е спорното материално
субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез
основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се
определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. В конкретния случай
в исковата молба, по която е образувано настоящето производство, ищецът е
твърдял, че ответниците, срещу които исковете са предявени, недобросъвестно са
владели и ползвали през процесния период процесния имот – собственост на ищцата,
респективно дължат на същата добивите, които са получили, изразяващи се в
съответния наем, който е следвало да заплащат и са си го спестили, както и
обезщетение за ползите, от които са лишили ицщата, вследствие недобросъвестното
си владение върху собствения й имот, които също се изразяват в наема, който
последната е следвало да получава. С разпореждане на първостепенния съд от
12.06.2015г. исковата молба е била оставена без движение и на ищеца е предоставена
възможност да уточни и конкретизира обстоятелствата, на които основава
претенциите си – като уточни какви доходи твърди да са получавали ответниците
през процесния период с оглед обстоятелството, че спестените разходи за наем от
ответниците и пропуснатите ползи от ищеца от неполучен наем представляват едни
и същи вреди от твърдяното неоснователно ползване на имота. С уточнителна молба
вх.№ 1063208 от 24.06.2015г. ищецът отново е посочил, че претендира и моли съда
да постанови решение, с което ответниците да бъдат осъдени да заплатят на
ищцата доходите, които са получили през процесния период, изравняващи се на
наема, който е следвало да заплащат, както и обезщетение за ползите, от които
са лишили ищеца, изразяващи се отново в наема, който собственикът е следвало да
получава.
От ангажирания по делото доказателствен
материал, преценен поотделно и в съвкупност, настоящият съдебен състав приема,
че в хода на съдебното производство при доказателства тежест за ищеца, не са
ангажирани каквито и да било доказателства, установяващи получени от
ответниците добиви от имота за исковия период. Последицата от правилата за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е
осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за
безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. По силата
чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като извлича изгодни
за себе си правни последици. По правилата на гражданския процес, главното
доказване (онова, за което страната носи доказателствена тежест) трябва да бъде
винаги пълно: да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на съда в
истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение; само
насрещното доказване може да се задоволи да бъде непълно. В конкретният случай
и при липса на ангажирани доказателства от страна на въззивника – ищец за получени
от недобросъвестните владелци добиви от имота, както и с оглед изричното
оспорване на това обстоятелство от страна на въззиваемата страна, въззивният
състав на съда намира предявените искове за неоснователни, респективно като
такива същите следва да бъдат отхвърлени.
Тъй като крайният извод на настоящата
инстанция - за неоснователност на предявената искова претенция съвпада с този
на първата такава, обжалваният съдебен акт в съответната обжалвана част следва
да бъде потвърден.
Решението в частта, в която е отхвърлен предявеният
от В. М. Д. срещу А.К.Р. иск с правно основание по чл.73, ал.1 ЗС за сумата от
1 827,00 лева, представляваща стойността на добивите, които А.К.Р. е могъл да
получи през 29.06.2010г. до 29.04.2015г. по време на недобросъвестно владение
на собствения на В. М. Д. недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122 по
плана на гр.София, кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“,
представляващ част от нива от 1,202 дка в землището на Драгалевци, местност
„Кимчовец“, нанесена в кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950г., при
съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254, като
необжалвано е влязло в сила, респективно не е предмет на въззивна проверка от настоящата
съдебна инстанция.
На следващо място и с
оглед наведените във въззивната жалба на въззивника – ответник доводи за
неправилност на атакувания съдебен акт в останалата обжалвана част, следва да
бъде изяснено следното от фактическа и от правна страна:
Приложено е по делото Решение
№ 179 от 12.01.2015г., постановено по в.гр.дело № 4566/2013г. по описа на СГС,
ГО, IV – Г състав, влязло в сила на 12.01.2015г., с което е
отменено изцяло решение от 14.10.2005г., постановено по гр.дело № 535/2004г. по
описа на СРС, ГО, 42 състав и е признато за установено на основание чл.108 от
ЗС, че В.М.Д. е собственик по силата на решение № 8599/16.09.2002г. на
Поземлена комисия „Витоша“, с което е възстановено правото на собственост на
наследниците на Н.М.Ч. в стари реални граници на урегулиран поземлен имот IV –
255, квартал 122 по плана на гр.София, квартал „Драгалевци“, местност
„Разширение – север“, представляващ част от нива от 1,202 дка, землище
Драгалевци, местността „Кимчовец“, нанесена в кадастрален лист 700 от
кадастрален план от 1950г., при съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257
и парцел III – 254, като Д.М.Т. – С. и А.К.Р. са осъдени да предадат на В.М.Д. фактическата
власт върху описания имот.
От представения по делото
протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот от 29.04.2015г.
по изпълнително дело № 20157800400086 по описа на ЧСИ В.Ч., рег.№ 780 при КЧСИ
се установява, че въз основа на изпълнителен лист от 03.02.2015г. на СРС, 42
състав, по гр.дело № 535/2004г., издаден в полза на В.М.Д. срещу Д.М.Т. – С. и А.К.Р.
и на основание чл.522 от ГПК е отнет и предаден на взискателя следния недвижим
имот, а именно - урегулиран поземлен имот IV – 255, квартал 122 по плана на гр.София,
квартал „Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от нива
от 1,202 дка, землище Драгалевци, местността „Кимчовец“, нанесена в кадастрален
лист 700 от кадастрален план от 1950г., при съседи: улица, парцел V – 256,
парцел VI – 257 и парцел III – 254.
Прието е по делото
удостоверение за наследници № 001281 на Н.М.Ч., издадено на 19.10.2010г. от
Столична община, район Витоша, видно от което същият е оставил следните
наследници по закон: М.К.Л.– син (починал на 25.12.1993г.); В.М.Л. – съпруга
(починала на 03.08.1996г.); В.М.Д. – дъщеря; Р.Ч.– съпруга III брак (починала
на 23.01.1984г.).
От представения и неоспорен в
производството нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
давност акт № 4, том I, рег.№ 347, дело № 22 от 1999г. по описа на И.Д.,
нотариус с рег.№ 039, район на действие СРС, се установява, че на 29.01.1999г.
на основание постановление от 28.01.1999г., издадено на основание
обстоятелствена проверка, извършено по нотариално дело № 22/1999г. и съгласно
чл.483, ал.2 ГПК, К. М.С.е признат за собственик на основание давностно
владение върху дворно място с площ 700 кв.м., съставляващо имот планоснимачен №
255, заснет през 1977г. и нанесен в кадастрален лист 700 по неодобрен
кадастрален план на гр.София, в.з. „С.-Д.I част“, при съседи: от юг – И.Д.И.,
от север – път, от изток – Н.М., от запад – Й.Н..
Не е спорно между страните в производството
обстоятелството, а същото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
в процеса и с определение на първоинстанционния съд от 28.12.2015г. на
основание чл.146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, че за периода от 29.06.2010г. до 12.01.2015г.
ответниците са упражнявали фактическа власт върху имота въз основа на признато
право на собственост на наследодателя им К. М.С., както и че на 29.04.2015г. е
осъществен въвод на ищцата във владение на процесния имот.
По делото в първоинстанционното
производство е назначена и изслушана съдебно – техническа експертиза, оспорена
от ответната страна в процеса, видно от заключение на която е, че средния
пазарен наем за исковия период от 29.06.2010г. до 29.04.2015г. за процесния
имот, представляващ незастроен УПИ IV – 255, квартал 122 по плана на гр.София,
квартал „Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от нива
от 1,202 дка, землище Драгалевци, местността „Кимчовец“ с площ от 688 кв.м.,
при съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254, възлиза средно
на 7 308,00 лева. В съдебно заседание експертът е посочил, че имотът –
обект на експертизата, би могъл да се ползва като градина, плодни дръвчета и
сезонни плодове и зеленчуци, доколкото същият се намира в урбанизирана
територия и представлява празно дворно място, като в експертизата не е взето
предвид обезщетението за наем в месеците, в които не би могъл да се използва за
посочените цели. Конкретизирано е също така, че в самия район на
кв.“Драгалевци“ няма имоти, отдавани под наем, като определянето на наем в тази
зона е трудно, като експертизата не е взела предвид наемна цена за отдаване на
имота като паркинг, доколкото на процесното място няма нужда от такъв.
Същевременно експертът е изложил, че е възможно имотът – дворно място с площ от
700 кв.м. да бъде отдадено под наем, но при изготвяне на заключението не е
изхождано от презумпцията, че имотът може да бъде отдаден под наем на
земеделски производител под аренда, а от възможността същият да се използва за лични
нужди – да се събират плодове от плодни дръвчета и за засаждане на зеленчуци.
Уточнено е също така, че кв.Драгалевци представлява вилна зона и няма аналози за
ползване на земя под аренда, както и няма оферти за отдаване под наем на имоти
за зеленчукова градина, в която да се отглеждат плодове и зеленчуци.
Във въззивното производство по делото и на
основание чл.266 от ГПК е допуснато и прието, без възражения от страните,
заключение на съдебно – техническа експертиза, от което се установява, че
основното предназначение на имота е за жилищно строителство, което не е
реализирано, като незастроен и празен, имотът може са се ползва с цел отдаване
под наем, по следните начини: 1. Складова база за съхранение на открито, в
конкретния случай практически неизпълнимо, тъй като улиците са тесни, а имотът
е далеч от пътни артерии и не представлява търговски интерес, респективно този
начин за отдаване под наем е неприложим; 2. Паркинг за паркиране на автомобили
– зоната е предвидена за нискоетажно жилищно строителство, предпоставяща
възможността всеки от съседните имоти да разполага с площ за паркиране вътре в
имотите, респективно този начин за отдаване под наем е неприложим; 3.
Използване като зона за поставяне на временни и/или преместваеми търговски
обекти – липсата на социална инфраструктура и ограничен пътникопоток
предпоставя липса на инвестиционни намерения, респективно този начин за
отдаване под наем е неприложим; 4. Използване на територията за добив на
селскостопанска продукция – обработка на земята и получаване на добиви като
зеленчуци, плодове, цветя и други – приложим способ, като наемната стойност на
процесния имот, определена съобразно ползването му за земеделски нужди по
средни статистически стойности е в размер на 117,67 лева.
Други, релевантни за спора доказателства,
не са ангажирани.
Съгласно разпоредбата на чл.73, ал.1 от
ЗС, недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и
които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил,
като се приспаднат направените за това разноски.
Както е разяснено в решение № 218 от
12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 804/2010 г. I г.о., разпоредбата на чл.73 ЗС
урежда правоотношенията между собственика на имота и недобросъвестния владелец,
след прекратяване на владението, като постановява, че той дължи на собственика
добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за
ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски.
Основанието за връщане на добивите се корени в правилото на чл.93 ЗС, според
което добивите от вещта (естествени и граждански) принадлежат на собственика.
Само добросъвестният владелец не дължи връщане на добивите, защото той владее
имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била
опорочена (чл. 70 ЗС). Когато владението не съдържа тези признаци, владелецът е
недобросъвестен и дължи на собственика не само реално получените добиви, но и
тези, които е могъл да получи както и пропуснатите ползи. Правилото на чл. 73 ЗС
предвижда отговорност на владелеца, която е проявление на принципа за забрана
на неоправданото имуществено разместване, но за разлика от уреденото в чл. 59 ЗЗД субсидиарно приложение на института на неоснователното обогатяване,
цитираната норма на Закона за собствеността урежда задълженията на владелеца на
вещта, а не на нейния държател.
От момента на предявяване на иска по чл.
108 ЗС до предаването на имота, ползвателят на вещта става недобросъвестен
владелец и дължи на собственика връщане на доходите и възмездяване на личните
ползи, добити от имота (чл. 73, ал. 1 ЗС), а след уважаването на иска по чл.
108 ЗС, става държател на имота и от него може да се претендира единствено
обезщетение по чл. 59 ЗЗД.
Доколкото вземането по чл. 73, ал. 1 ЗС на собственика срещу
недобросъвестния владелец за обезщетение за ползите, от които е бил лишен, се
основава на принципа на неоснователното обогатяване, за уважаване на претенцията
е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на вещта, че за периода, за
който се търси обезщетението, ответникът е упражнявал фактическа власт върху
нея, както и размерът на пропусната полза.
Спорните въпроси между страните на етапа
на въззивното производство са свързани с обстоятелството легитимира ли се
ищцата като единствен наследник на Н.М.Ч., по отношение на която с решение №
8599/16.09.2002г. на Поземлена комисия „Витоша“ е възстановена собствеността на
процесния имот, както и относно размера на обезщетението за ползите, от които
собственикът на имота е бил лишен, вследствие осъщественото недобросъвестно
владение.
В тази връзка на първо място следва да
бъде посочено, че удостоверението за наследници е особен документ, обект на
позитивна правна регламентация. Нормативното основание за издаването му е
изведено от текстовете на чл. 22 и следващите от закона за гражданската регистрация
/ЗГР/ и от чл. 9 до чл. 12 от Наредба № РД-02-20-6 / 24.04.2012г. за издаване
на удостоверения въз основа на регистъра на населението. Документът е
свидетелстващ, като същият не съдържа и не създава собствена информация, а
извежда и обективира обобщена такава само от един вид източник – регистър (съответния
регистър на населението и регистъра на актовете за гражданско състояние).
Изрично с нормата на чл.
11, ал. 2 от Наредбата е вменено в задължение на длъжностното лице, за
определяне на наследниците по закон, да прави пълна проверка в регистъра на
населението, а когато е необходимо – и в регистрите на актовете за гражданско
състояние. Отделно от това, съгласно чл. 12, ал.1 от Наредба № РД-02-20-6 /
24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на
населението, в удостоверението наследниците се вписват с пореден номер, като се
посочва връзката им с наследодателя (съпруг или родство). В случай, че някой от
наследниците е починал, неговите наследници се вписват с подномер, а в колона
"Съпруг/родство" се вписва съпруг/а или родствената връзка между
починалия наследник и неговите наследници. В конкретиката на настоящия случай, от
представено и неоспорено от страните в производството удостоверение за
наследници № 001281 на Н.М.Ч., издадено на 19.10.2010г. от Столична община,
район Витоша, се установява, че Н.М.Ч. е
оставил следните наследници по закон: М.К.Л.– син (починал на 25.12.1993г.); В.М.Л.
– съпруга (починала на 03.08.1996г.); В.М.Д. – дъщеря; Р.Ч.– съпруга III брак
(починала на 23.01.1984г.), респективно към момента на издаването на официалния
удостоверителен документ, обвързващ съда с материална доказателствена сила,
ищцата в производството В. М. Д. се явява единствен жив наследник на
наследодателя Н.М.Ч., който извод се подкрепя и от представеното по делото Решение
№ 179 от 12.01.2015г., постановено по в.гр.дело № 4566/2013г. по описа на СГС,
ГО, IV – Г състав, влязло в сила на 12.01.2015г., с което е признато за
установено на основание чл.108 от ЗС, че В.М.Д. е собственик по силата на
решение № 8599/16.09.2002г. на Поземлена комисия „Витоша“, с което е
възстановено правото на собственост на наследниците на Н.М.Ч. в стари реални
граници на урегулиран поземлен имот IV – 255, квартал 122 по плана на гр.София,
квартал „Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част от нива
от 1,202 дка, землище Драгалевци, местността „Кимчовец“, нанесена в кадастрален
лист 700 от кадастрален план от 1950г., при съседи: улица, парцел V – 256,
парцел VI – 257 и парцел III – 254. По изложените съображения всички доводи на
въззивника – ответник в противоположния аспект, настоящата съдебна инстанция
намира за неоснователни.
На следващо място и с оглед определяне
размера на дължимото по реда на чл.73, ал.1 ЗС обезщетение за ползите, от които
собственикът е бил лишен, в производството по делото са изслушани и приети две
съдебно – технически експертизи. Настоящият състав на въззивният съд не
кредитира заключението на вещото лице по допуснатата и приета пред
първоинстанционния съд СТЕ, с която е предложена средна наемна цена за имота за
периода от 29.06.2010г. до 29.04.2015г. в размер на 7 308,00 лева, предвид
обстоятелството, че експертът, изготвил посочената експертиза, е приел, че е
налице липсващо предлагане на свободни терени за инвестиция и наем на
процесното място, поради което и е използвал сравнителен материал за близки
райони, най – вече в района на ул.“Околовръстен път“ до разклона за
кв.Драгалевци, встрани от застроените площи, като са подбрани имоти от
извадката на места с търговска дейност. Изложеното, ведно с обстоятелството, че
процесният имот представлява празно дворно място в урбанизирана територия и при
изяснената от вещото лице възможност същото да се ползва единствено за
земеделски нужди като градина за плодни дръвчета и сезонни плодове и зеленчуци, налага извод
за липса на подходящо подбрани от експертът имоти за сравнение, респективно и
неправилност при определяне на справедлива пазарна наемна цена на имота. Отделно
от това в съдебно заседание експертът категорично е посочил, че при изготвяне
на заключението не е изхождано от презумпцията, че имотът може да бъде отдаван
под наем на земеделски производител под аренда, нито е взета предвид
възможността за отдаването му под наем за зеленчукова градина, в която да се
отглеждат плодове и зеленчуци, с оглед обстоятелството, че кв.Драгалевци е
вилна зона и няма аналози на ползване на земя под аренда, което обстоятелство
допълнително разколебава обосноваността и правилността на изготвеното
заключение, поради което и съдът отказа да постави същото в основата на
доказателствените си изводи.
Настоящият
съдебен състав изцяло кредитира заключението по допуснатата и приета без
възражения от страните във въззивното производство съдебно – техническа
експертиза, тъй като същата е съобразена с целия доказателствен материал по
делото, поради което съдът и поставя същото в основата на доказателствените си
изводи. Видно от експертното заключение, вещото лице е съобразило основаното
предназначение на имота - за жилищно строителство, същото нереализирано, както
и са изследвани възможните начини за отдаване под наем на незастроения и празен
имот, като предвид конкретните му характеристики и местоположение е приел, че
отдаването му под наем за складова база за съхранение на открито, за паркинг за
паркиране на автомобили и за използване като зона за поставяне на временни
и/или преместваеми търговски обекти са практически неприложими. Посочено е, че
процесният имот, а именно – незастроен УПИ IV – 255, квартал 122 по плана на
гр.София, квартал „Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ
част от нива от 1,202 дка, землище Драгалевци, местността „Кимчовец“ с площ от
688 кв.м., при съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257 и парцел III –
254, би могъл да се отдава под наем за добив на
селскостопанска продукция – обработка на земята и получаване на добиви като
зеленчуци, плодове, цветя и други, като наемната стойност на процесния имот,
определена съобразно ползването му за земеделски нужди по средни статистически
стойности е в размер на 117,67 лева.
С
оглед изложеното, предявената искова претенция с правно основание по чл.73,
ал.1 ЗС за присъждане на обезщетение за ползите, от които собственикът на
процесния имот е бил лишен за времето на ползването му за периода от
29.06.2010г. до 29.04.2015г. от ответната страна като недобросъвестни владелци,
възлиза на сумата в общ размер на 117,67 лева, като въззивникът – ответник Д.М.Т.
– С. отговаря за сумата до размера на 88,25 лева, или ¾ от размера на
117,67 лева, съобразно наследствената й квота, за която искът е бил предявен.
Съобразно
последното, първоинстанционният съдебен акт, в частта, с която е уважен предявеният
от В. М. Д. срещу Д.М.Т. – С. иск с правно основание по чл.73, ал.1 ЗС за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 481,00 лева,
представляваща обезщетение за ползите, от които е била лишена В. М. Д. поради
недобросъвестно владение през периода от 29.06.2010г. до 29.04.2015г. на
собствения на В. М. Д. недвижим имот, следва да бъде отменено в частта за
сумата над 88,25 лева до размера на присъдената сума от 5 481,00 лева,
като неправилно.
Решението,
в частта, в която е уважен предявеният от В. М. Д. срещу А.К.Р. осъдителен иск
с правно основание по чл.73, ал.1 ЗС за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 1 827,00 лева, представляваща обезщетение за ползите, от които
е била лишена В. М. Д. поради недобросъвестно владение през периода от
29.06.2010г. до 29.04.2015г. на собствения на В. М. Д. недвижим имот, като
необжалвано е влязло в сила, поради което и не е предмет на въззивна проверка в
настоящото производство.
По
разноските:
При
този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът
е сторил разноски в първоинстанционното производство в общ размер на
1 785,00 лева, от които 200,00 лева – държавна такса, 500,00 лева –
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от
23.06.2015г., видно от който сумата е заплатена изцяло и в брой при подписване
на договора, 200,00 лева – депозит за СТЕ, 385,00 лева – държавна такса, сумата
от 500,00 лева – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие от 19.05.2016г., които съразмерно с уважена част от исковете му се
следват в размер на 233,90 лева, респективно в тежест на ответницата Т. – С.
следва да се възложи сумата в размер на 175,43 лева, съобразно наследствената й
квота. По изложените съображения, първоинстанционният съдебен акт следва да
бъде отменен за сумата над 175,43 лева до присъдения размер от 669,24 лева.
Ответникът Д.М.Т. – С. е сторила разноски в
първоинстанционното производство в размер на 360,00 лева – адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 07.10.2015г., видно
от който сумата е заплатена изцяло и в брой при подписване на договора и сумата
от 200,00 лева – депозит на СГЕ, които съразмерно с отхвърлената част от
исковете й се следват в размер на 525,70 лева, респективно на същата следва да
й бъдат присъдени допълнително разноски в размер на 160,70 лева.
Във
въззивното производство:
Въззивникът
ищец не е претендирал разноски за въззивното производство, респективно такава
не следва да му бъдат присъждани.
Предвид
изхода на спора пред въззивната инстанция и частичното отменяне на обжалваното
решение по иска с правно основание по чл. 73, ал.1 ЗС, ищецът следва да заплати
на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83,
ал. 2 от ГПК държавна такса и депозит за вещо лице по изслушаната във
въззивното производство СТЕ, съразмерно на отхвърления размер на иска в размер
на 304,63 лева по сметка на Софийски градски съд.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 411100 от 19.05.2018г., постановено по гр. д. № 32570/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 127 състав, В ЧАСТТА, в която е уважен предявеният от В. М. Д. срещу Д.М.Т. – С.
осъдителен иск с правно основание по чл.73, ал.1 ЗС за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата над 88,25 лева до размера на сумата от 5 481,00 лева,
представляваща обезщетение за ползите, от които е била лишена В. М. Д. поради
недобросъвестно владение през периода от 29.06.2010г. до 29.04.2015г. на
собствения на В. М. Д. недвижим имот, представляващ УПИ IV – 255, кв.122 по плана
на гр.София, кв.“Драгалевци“, местност „Разширение – север“, представляващ част
от нива от 1,202 дка в землището на Драгалевци, местност „Кимчовец“, нанесена в
кадастрален лист 700 от кадастралния план от 1950г., при съседи: улица, парцел
V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254, В ЧАСТТА, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Д.М.Т. – С. е
осъдена да заплати на В. М. Д. сумата над 175,43 до присъдения размер от 669,24
лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от В. М. Д., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу Д.М.Т. – С., ЕГН **********,
с адрес ***, осъдителен иск с правно основание по чл.73, ал.1 ЗС за сумата от
5 392,75 лева, разликата над уважения размер от 88,25 лева до размера на
сумата от 5 481,00 лева, представляваща обезщетение за ползите, от които е била
лишена В. М. Д. поради недобросъвестно владение през периода от 29.06.2010г. до
29.04.2015г. на собствения на В. М. Д. недвижим имот, представляващ УПИ IV –
255, кв.122 по плана на гр.София, кв.“Драгалевци“, местност „Разширение –
север“, представляващ част от нива от 1,202 дка в землището на Драгалевци,
местност „Кимчовец“, нанесена в кадастрален лист 700 от кадастралния план от
1950г., при съседи: улица, парцел V – 256, парцел VI – 257 и парцел III – 254.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 411100 от 19.05.2018г., постановено по гр. д. № 32570/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 127 състав, в останалата обжалвана част, в
която са отхвърлени предявените искове с правна квалификация по чл. 73, ал. 1,
предл. 1 ЗС.
ОСЪЖДА В. М. Д., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на Д.М.Т. – С., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от още 160,70 лева – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА В. М. Д., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата в размер на 304,63
лева – разноски във въззивното производство.
Решението в частта, в която е уважен
предявеният от В. М. Д. срещу А.К.Р. осъдителен иск с правно основание по
чл.73, ал.1 ЗС, като необжалвано е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.