Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
гр. София, 17.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно
заседание на 29.07.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Г.
Ваня
Иванова
при секретаря Цветанка Павлова разгледа докладваното от съдия Г. въззивно гражданско дело № 291 по описа на съда за 2020 г.
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 204/30.12.2019г., постановено
по гр.д. № 54/2019г. по описа на Елинпелинския
районен съд, е отхвърлен искът
на Й.Б.Н. срещу Н.Б.Н., за допускане на делба на следните имоти:
НИВА от 7,614 дка., находяща се в землището на с. М.,
ЕКАТТЕ 49388, местност „Я. п.“, пета категория, съставляваща имот № 003004 по
плана за земеразделяне, при граници: имот № 003003 нива на Н. Г. П., имот №
003007 нива на Д.Г.Ш., имот № 003025 нива на Г. В.Б., имот № 003005 нива на Л.
А.Д., имот № 000165 полски път на Община; НИВА от 2,997 дка., находяща се в землището на с. М., ЕКАТТЕ 49388, местност „М.-П“,
пета категория, съставляваща имот № 037013 по плана за земеразделяне, при
граници: имот № 037022 нива на Я. Е.А., имот № 037028 нива на С. Б. К., имот №
037012 нива на Н. Г. П., имот № 000233 полски път на Община, имот № 037014 нива
на В. Н.К., имот № 037017 нива на Й. П.Т., имот № 037018 нива на А.П.Т.; ЛИВАДА
от 2,773 дка., находяща се в землището на с. М.
ЕКАТТЕ 49388, местност „Ч.“, пета категория, съставляваща имот № 064011 по
плана за земеразделяне, при граници, имот 064010 ливада на Б. Г.И., имот №
000192 полски път на Община, имот № 064012 ливада на Д.В.З., имот № 064031
ливада на Л.А.В.; и НИВА от 9,168 дка., находяща се в
землището на с. М. ЕКАТТЕ 49388, местност „О.“, четвърта категория, съставляваща
имот № 071003 по плана за земеразделяне, при граници: имот № 071001 нива на В.
А. В., имот № 071002 нива на Г. П. М., имот № 071019 нива на С.И.С., имот №
071004 нива на И. Й.Н., имот № 000202 полски път на Община.
Настоящото производство е по реда на чл.
258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Й.Б.Н. срещу горното решение.
Жалбоподателят счита обжалвания съдебен акт за неправилен и незаконосъобразен.
Оспорва решаващия извод на първоинстанционния съд, че
процесните имоти не са съпружеска имуществена общност
на Ц.А.П. и Б. Н. П.. Позовава се на н.а. № 121 от 1947г., като сочи, че
описаните в него имоти, заедно с други такива, придобити през периода от 1947г.
до 1957г., са били внесени от общия наследодател на страните в ТКЗС. Счита за
доказана идентичността между имотите, описани в заявлението- декларация за
влизане в ТКЗС и удостоверението на ПК- Елин Пелин за земеделска реституция,
както и че тези имоти са били притежавани в режим на СИО. Прави извод, че този
им статут се пренася върху реституираните имоти с план за земеразделяне.
Подчертава и възпроизвежда изложените от него възражения срещу твърдението на
ответника, че е едноличен собственик на процесните
имоти по силата на договор за покупко- продажба.
Сочи, че договорът не е породил целените с него правни последици, тъй като прехвърлителят е отчуждил несобствен имот, както и че
същият е нищожен поради противоречие на закона (чл. 22, ал. 1, изр. второ от СК
(отм.)), поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, предл.
второ от ЗЗД) и поради липса на представителна власт (чл. 42 от ЗЗД). Намира,
че ЕПРС не се е произнесъл по първото от горните възражения, а останалите е
интерпретирал неправилно. Излага съображения във връзка с тях, като изтъква, че,
с описаното в нотариалния акт пълномощно, Б. П. не е изразявал воля за
разпореждане с процесните имоти. Изразява несъгласие
с извода на районния съд, че ответникът е придобил процесните
имоти по давност. Моли съда да уважи въззивната жалба
и да отмени обжалваното решение, като се произнесе по същество и уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият е подал
отговор с който оспорва въззивната жалба и се
солидаризира с изводите на първоинстанционния съд. Описва
хронологически част от установената по делото фактическа обстановка, като
подчертава липсата на идентичност между придобитите през 1947г. имоти и тези,
описани в заявлението-декларация за приемане в ТКЗС от 07.04.1957г. Намира, че процесните имоти не са били в режим на СИО. Оспорва
наведените във въззивната жалба доводи. Счита, че
искът е и недопустим, тъй като ищецът не притежавал активна процесуална
легитимация поради притежаването на всички процесни
имоти от ответника по силата на договора за покупко-
продажба от 2002г., който не бил нито оспорен, нито обявен за нищожен. Моли
съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв.
К., който поддържа жалбата и моли съда да
я уважи, като отмени обжалваното решение и допусне процесните
имоти до делба при равни квоти между страните. Прави възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение на
насрещната страна. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. Б., която оспорва жалбата и моли съда да я остави без
уважение, като потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено
от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни
такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск. Противно на
поддържаното от въззиваемия, преценката на
нотариалния акт, легитимиращ го като едноличен собственик на процесните имоти, е въпрос по съществото на спора, а не по
неговата допустимост, и е от значение за материалната, а не процесуалната
легитимация на ищеца. Поради това няма основание за обсъждане на този
нотариален акт във връзка с допустимостта на иска.
ІІI. По
същество
Производството е делбено и е във фазата по допускане на делбата. Предявен е
иск за делба на четири земеделски имота (три ниви и една ливада). Искът е
отхвърлен от районния съд с аргументи, че ответникът е едноличен собственик на делбените имоти, поради което не е налице съсобственост,
която да бъде прекратена чрез делба.
Настоящият съдебен състав споделя изложените в
обжалваното решение мотиви (с изключение на частта им за упражнявано от
ответника давностно владение върху процесните имоти) и препраща към тях на основание чл. 272
от ГПК.
В допълнение, както и в
отговор на наведените в жалбата доводи, съдът намира, че от удостоверенията за
наследници и Решение № 126-2/01.09.1994г. на ПК – Елин Пелин се установява, че процесните имоти действително са били възстановени по план
за земеразделяне на общия наследодател (баща) на страните през 1994г., а през
2002г. той ги е продал (чрез пълномощник) на своя син Н.Н.
– ответник по иска за делба (л. 39 – 42 от първоинстанционното
дело).
Жалбоподателят (ищец в първоинстнационното производство) поддържа, че съпругата на
общия наследодател не е участвала в продажбената сделка и не я е потвърдила по реда
на чл. 22, ал. 3 от СК (отм.), въпреки че имотите са били в режим на СИО. Освен
това, нямало пълномощно и за самия прехвърлител.
Прави извод, че сделката имала за предмет отчасти чужди права и поради това не
е породила целените с нея правни последици, както и че е нищожна поради
противоречие на закона (чл. 22, ал. 1 от СК – отм.), поради липса на съгласие от
страна на собствениците на имотите (Б. П. и Ц.П.) и поради липса на
представителна власт по отношение на Б. П..
Настоящият съдебен
състав намира тези доводи за неоснователни поради следните съображения.
По делото е доказано,
че Б. Н. Г. и Б. Н. П. са имена на едно и също лице (л. 65 от първоинстанционното дело), както и че същият е сключил брак
с Ц.А.П. на 28.02.1943г. (л. 66 от първоинстанционното
дело).
Съгласно н.а. №
121/17.09.1947г., т. І, рег. 477, дело № 218/1947г. (л. 83 от първоинстанционното дело) Г.С.Р. П. е продал на Н. Г. Р. П.
и Б. Н. Г. следните недвижими имоти в землището на с. М.: нива в местност „Ч.“
от 4,1 дка.; нива в местност „П. п.“ от 5,4 дка., нива в местност „Ч. п.“ от
4,8 дка., нива в местност „М.“ от 6,7 дка., както и ливада в местност „Г.“ от 1 декар за сумата 220000 лв.
На л. 67 от първоинстанционното дело се открива заявление от Б. Н. Г.
за приемане в ТКЗС от 07.04.1957г., с което той заявява обработваема земя с
обща площ 24 дка. (21,2 дка. ниви и 2,8 дка. ливади).
При тези данни
настоящият съдебен състав намира, че е налице почти пълно съвпадение между
площта на внесените в ТКЗС имоти и възстановените на Б. Н. Г. през 1994г. земи по
план на земеразделяне – както общо, така и по вид (ниви или ливади). Няма,
обаче, съвпадение по местности между закупените през 1947г. земеделски имоти и
тези, с които наследодателят е влязъл в ТКЗС. Единствено изключение в тази
насока би могло да бъде нивата в м. „Ч.“ с площ 3,1 дка., но съществената
разлика в площта от 1 дка (т.е. 32,26%) спрямо закупената такава в същата местност
не позволява да се направи извод за идентичност между тях. Следователно няма
основание да се приеме, че закупените по време на брака (през 1947г.) ниви са
останали собствени на наследодателя до 1957г. и че именно те са внесени в ТКЗС,
придобивайки режим на СИО съгласно чл. 103 от СК от 22.03.1968 г. (отм.) и оставайки
такива до момента на реституцията им (по арг. от т. 2
от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г.,
ОСГК), както претендира жалбоподателят.
Тезата на жалбоподателя
се компрометира и от това, че не може да се изключи възможността, общият
наследодател на страните по делото Б. Н. Г. (П.) да е притежавал предбрачни поземлени имоти, или такива, придобити по време
на брака по дарение или наследство, и да е влязъл в ТКЗС именно с тях, а закупените
през 1947г. – да е отчуждил преди 1957г. В такъв случай, масовизираните имоти
не биха били в режим на СИО, независимо от разпоредбите на Семейния кодекс от
1968г. и Семейния кодекс от 1985г., и, съответно, не биха били в такъв режим и възстановените
на наследодателя имоти по плана за земеразделяне.
Още повече, че, по
силата на договора от 1947г., имотите са придобити от Б. Н. Г. в съсобственост
с трето лице (Н. Г. Р. П.), без данни за извършена впоследствие делба между
тези лица, което допълнително опровергава твърденията на жалбоподателя за
произхода на еднолично внесените в ТКЗС имоти от страна на наследодателя.
На последно място, самият
жалбоподател сочи, че общият наследодател е влязъл в ТКЗС и с „други имоти“,
придобити по време на брака през периода между 1947г. и 1957г., за които няма
доказателства.
При тези данни съдът
намира за недоказано твърдението, че внесените в ТКЗС имоти са именно такива, закупени
от Б. Н. Г. (П.) по време на брака му с Ц.А.П.. Следователно, те не са
преминали в режим на СИО по силата на Семейния кодекс от 1968г. и Семейния
кодекс от 1985г., нито са били реституирани и на двамата съпрузи през 1994г.,
независимо от посочване на само единия от тях в решението на ПК – Елин Пелин. Съответно,
при продажбата на тези имоти през 2002г. не е налице хипотеза по чл. 22, ал. 1,
вр. ал. 3 от СК: Б. Н. Г. (П.) е продал на Н.Б.Н. изцяло
свое лично имущество, поради което сделката е породила целените с нея правни
последици, превръщайки приобретателя в собственик на процесните имоти.
Дори да се приеме, че процесните имоти са били съсобствени
в режим на СИО между Б. Н. Г. (П.) и Ц.А.П. (в който случай реституцията би била
в полза на двамата съпрузи, а наследодателят Б. Н. Г. (П.) би продал отчасти
несобствени имоти на ответника Н.Н.), изводите на
жалбоподателя относно правните последици от договора за покупко-
продажба от 2002г. са неоснователни, поради следните съображения:
-
Неоснователно
жалбоподателят, позовавайки се на разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от СК от 1985г.
(отм.), поддържа, че сделката е нищожна поради противоречие на закона и че не е
породила правни последици поради продажба на чужд имот. Според настоящия
съдебен състав, правните последици от нарушение на забраната по чл. 22, ал. 1,
изречение второ от СК от 1985г. (отм.) са изрично нормативно регламентирани в
чл. 22, ал. 3 от СК от 1985г. (отм.). Тъй като тази норма е специална, тя
изключва приложението както на общото правило на чл. 26, ал. 1, предложение
първо от ЗЗД, така и на правния принцип „Nemo dat, quod non habet“. Следователно, не може да се приеме, че
сделката е нищожна поради противоречие на закона, нито че не е породила целения
с нея транслативен ефект – както в частта на съпруга,
така и в частта на съпругата. Вместо това, ако с нея Б. Н. Г. (П.) е отчуждил
еднолично имоти в режим на СИО, следва да се приложат специалните правни последици
по чл. 22, ал. 3 от СК от 1985г. (отм.), а не общите такива.
-
Във връзка с
горното, неоснователно жалбоподателят оспорва извода на ЕПРС за валидно пораждане
на правни последици от сделката и по отношение на неучаствалата съпруга Ц.А.П.,
с оглед неоспорването й в шестмесечен срок. Наистина, правилно жалбоподателят
сочи, че срокът се брои от узнаването на сделката, а по делото няма данни за
този момент. Следва да се има предвид, обаче, че съгласно съдебната практика (Решение
№ 39/02.07.2020г. на ВКС по гр.д. № 3322/2019г. ІІ г.о. ГК, и т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от
29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК), в случай, че неучаствалият в
сделката съпруг не я потвърди в 6-месечен срок от узнаването, тя се
стабилизира. А ако той починал, без за
него този срок да е започнал да тече, защото той не е узнал приживе за
сделката, „наследниците
на неучаствалия съпруг не могат впоследствие да се позовават на тази
недействителност“, тъй като правото по чл. 22, ал. 3 от СК (отм.) е ненаследимо. В същия смисъл са и Решение № 33 от 21.02.2013
г. на ВКС по гр. д. № 791/2012 г., II г. о., ГК и Решение № 173 от 6.10.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 1613/2016 г., I г. о., ГК, съгласно които „така нареченото саниране на разпоредителната
сделка може да се извърши според закона при липса на оспорване в 6-месечен срок
от узнаването, но то важи и в хипотезите при смърт на съпруга, който има право
да оспори, тъй като се касае до лично ненаследимо право.“ Следователно,
със смъртта на Ц.П., сделката от 2002г. се е стабилизирала, а жалбоподателят не
е легитимиран да се позовава на чл. 22, ал. 3 от СК от 1985г. (отм.).
-
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателя за липса на съгласие от страна на съпрузитеП.
за извършване на продажбата. Както се обоснова по- горе, липсата на съгласие на
Ц.П. е преодоляна в резултат от смъртта й и неупражняване на правото по чл. 22,
ал. 3 от СК (отм.) приживе. Доводът е неоснователен и по отношение на Б. П.,
доколкото той е действал чрез пълномощник, поради което не може да се очаква
лично изразено съгласие от него.
-
Във връзка с
това, съдът не споделя възражението на жалбоподателя за липса на представителна
власт на пълномощника, тъй като такова пълномощно е описано в н.а. №
26/12.09.2002г., а в тази си част нотариалният акт е официален удостоверителен
документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, чиято материална доказателствена сила не е оборена.
Съдът подчертава, че
всички тези съображения са изцяло хипотетични и се отнасят до хипотезата, в
която внесените в ТКЗС имоти биха били в режим на СИО между съпрузитеП.
след приемане на СК от 1968 г. (отм.) и СК от 1985г. (отм.), при действието на
който е била извършена продажбата на реституираните имоти от 2002г., т.е. дори
и в този случай тази сделка би легитимирала Н.Н. като
едноличен собственик на процесните имоти. Както се
обоснова в началото на изложението, обаче, тази хипотеза не е налице, тъй като
по делото е останало недоказано, внесените в ТКЗС имоти да са били придобити по
възмезден начин по време на брака между Б. Н. Г. (П.) Ц.А.П..
За пълнота на
изложението, съдът споделя възражението на жалбоподателя за недоказаност на давностно владение на Н.Н. върху процесните имоти, с оглед неяснотата на свидетелските
показания относно обектите, върху които е упражнявано то, както и относно субективното
намерение на ползвалите имотите лица, а също и доколкото нотариалният акт
съдържа само задължение за предаване на владението в деня на изповядване на
сделката, но без удостоверяване, дали то действително е предадено. Поради това,
въпреки по принцип правилния извод на ЕПРС за добросъвестност на владението
(ако такова би било установено), не може да се приеме, че Н. е станал
собственик на тези имоти по давност.
Независимо от това, той
е техен собственик по силата на договора за покупко-
продажба от 2002г., поради което липсва съсобстсвеност
върху процесните имоти, която да бъде прекратявана
чрез делба. Следователно, предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен. Като е достигнал до същия правен извод, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
направените от него разноски във въззивното
производство. Такива се установяват в размер на 950 лв. – адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие, представен в
открито съдебно заседание на 29.07.2020г. Този размер, обаче, е по- висок от минимума
на възнаграждението за иск със съответен предмет и цена 2651,50лв. (съгласно
удостоверението за данъчна оценка на л. 20 от първонистанционното
дело), действал към момента на сключване и представяне на договора (от
15.05.2020г. до 31.07.2020г.). Този минимум е 299,09лв., но следва да бъде приравнен на 300 лв. съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от НМРАВ.
При разглеждане на възражението за прекомерност, съдът
намира, че всяка страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че
по най- добър начин би защитил интересите й, като не може да се очаква,
предпочетеният адвокат задължително да оценява труда си по минималните цени от
НМРАВ. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата, адвокатът да изисква по- високо
възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според настоящия съдебен
състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и определените минимални
възнаграждения, такава граница е 50% над размера, определен с цитираната по-
горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго специфични казуси, респ. за
уникална квалификация на адвоката. Поради това, заплатеното възнаграждение
следва да бъде намалено до размер от 450лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
204/30.12.2019г., постановено по гр.д. № 54/2019г. по описа на Елинпелинския районен съд.
ОСЪЖДА Й.Б.Н. с ЕГН ********** да заплати на Н.Б.Н. с ЕГН ********** сумата 450лв. – разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.