№ 116939
гр. София, 22.09.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Частно
гражданско дело № 20231110130392 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „**** срещу А. И. Ч. и Р. М. С..
Съдът издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу
длъжника А. И. Ч., но намира, че заявлението следва да бъда отхвърлено по отношение на
длъжника Р. М. С..
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК заповедният съд следва да откаже
издаване на заповед за изпълнение, в случай че длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на страната.
От служебно извършената справка в Национална база данни „Население“ се
установява, че считано от 2000г. длъжникът Р. М. С. е с регистриран настоящ адрес на
територията на Франция.
В ГПК не се съдържа легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“,
а неговото съдържание е изяснено в практиката на Съда на ЕС, която разглежда същото като
място, което изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази
цел трябва по- специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията
и причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за
преместването в тази държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище,
лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от лицето
в посочената държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-
523/07). Същевременно, съгласно чл. 48, ал. 7 КМЧП под „обичайно местопребиваване“ се
разбира мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.
Следователно, разглежданото понятие отразява фактическата връзка на едно лице с
територията на съответната държава.
Предвид обстоятелството, че заповедното производство в настоящия си начален етап
се развива като едностранно, поради което не са налице други данни, касаещи
действителното обичайно местопребиваване на длъжника на територията на определена
държава, съдът намира, че при преценката си за наличие на коментираната предпоставка за
издаване на заповед за изпълнение следва да изхожда от регистрирания настоящ адрес на
лицето. Разрешението в последния смисъл намира опора в нормите на чл. 94 ЗГР, съгласно
1
които настоящ адрес е адресът, на който лицето живее (ал. 1), като всяко лице има само един
настоящ адрес (ал. 2), а настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на
живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в
която живеят (ал. 3). В този смисъл е и Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 251/2016 на
III г.о., ВКС, според което настоящият адрес е адресът, на който живее лицето и той
отразява неговото действително местоживеене.
С оглед на тези разяснения и на данните, съдържащи се в Национална база данни
„Население“ относно настоящия адрес на длъжника Р. М. С., съдът намира, че заявлението
следва да бъде отхвърлено по отношение на него- арг. от нормата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № ***. на „****, в частта, с която се иска издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Р. М. С., ЕГН
**********, за 3/4 части от общо заявените суми.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2