Р
Е Ш Е Н И Е
№………/…………….2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито заседание на първи февруари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
При участието на секретаря
Албена ЯНАКИЕВА, като разгледа докладваното от съдията т.дело №18/2020г.
по описа на ВОС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по общия ред на ГПК.
Образувано
е по искова молба на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК *********, София, чрез
ю.к. Г.Д., срещу С.П.Н., ЕГН **********,***, за установяване, че последният
дължи на банката сумата от 17 885.28
евро, равняващи се на 34 980,57 лева, състояща се: от 8 372.13 евро просрочена главница по
договор за банков кредит №014LD- R-002990/29.07.201Зг. ведно със законна лихва
от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, на 19.02.2019г. до окончателното
изплащане; сумата от 5 860.93 евро
просрочени наказателни лихви съгл.раздел II, т.10 от договора за банков
кредит, начислени за периода от 19.05.2014г. до 17.02.2019г.вкл.; сумата от 3 652.22 евро просрочена
договорна лихва съгласно раздел 111 т.4 от
договора за кредит, дължима за периода от 27.03.2014г. до 27.07.2018г. ведно с
разноските, сторени в заповедното производство по ЧГД №2636/2019г. на ВРС. Претендират
се и сторените в производството разноски.
В
исковата молба се твърди, че по заявление на банката- ищец, подадено по реда на
чл.417 ГПК, било образувано ЧГД №2636/2019г на 39 състав на ВРС, ГО и издадена
заповед за незабавно изпълнение за общо сумата задължение 17 885.28 евро въз
основа на договор за банков кредит. Съгласно исковата молба тази сума включва: 8
372.13 евро просрочена главница по договор за кредит от 29.07.201Зг.; сумата 3
652.22 евро просрочена договорна лихва, начислена за периода от 27.03.2014г. до
27.07.2018г.; сумата 5 860.93 евро, просрочени наказателни лихви за периода от
19.05.2014г. до 17.02.2019г. ведно с разноските по заповедното производство.
Твърди се, че в заповедното производство е постъпило възражение от длъжника С.Н.
срещу издадената заповед, поради което съдът указал на заявителя ПИБ АД, че
може да предяви иск за установяване на вземането си съгласно чл.422 ГПК.
Твърди
се, че вземането произтича от договор за кредит от 29.07.201Зг., сключен с
ответника за сумата от 8 950 евро при договорен лихвен процент БЛП на банката
за евро плюс 10.01 пункта, който БЛП към датата на сключване на договора бил в
размер на 7.99 %. Според ищеца, задълженията се заплащат месечно съгласно
погасителен план към договора. Твърди се, че отпуснатият кредит е изцяло усвоен
на 29.07.201Зг. по сметка на С.Н.. Крайният срок за погасяване на задължението
по договора е настъпил на 27.07.2018г. Твърди се, че кредитът е обслужван
последно на 19.05.2014г. като към 18.02.2019г., датата на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по кредита са просрочени 54
бр. погасителни вноски за главница и 52 бр. за договорна лихва съгласно договор
за кредит, в размер общо на 17 885.28 евро.
В
исковата молба се твърди настъпил краен падеж
на договора на 27.07.2018г., поради което и цялото задължение по договора е
станало изискуемо преди заявлението. Поради това в полза на банката е била
издадена заповед за незабавно изпълнение, а въз основа на издадения
изпълнителен лист е образувано изп.дело №106/2019г. на ЧСИ Ст.Я., per №719 в
КЧСИ, РС-Варна.
С
определение №208/22.01.2020г. съдът, след служебно изискване на ЧГД
/заповедното досие/, е извършил преценка за допустимост на производството по
предявените искове с правно основание чл.422 ГПК поради наличие на предпоставките
за това - издадена заповед за изпълнение за идентични суми, подадено в срок
възражение от ответника и упражнено в преклузивния срок право на заявителя на
иск по чл.415 вр.чл.422 ГПК.
Съдът
е направил преценка, че с оглед характера на спора и новата редакция на чл.113
от ГПК /ДВ,бр.65/2018г., доп. ДВ, бр.100/2019г., същият като потребителски спор
подлежи на разглеждане по общия ред, а не по реда на глава XXXII Търговски
спорове от ГПК.
В
срока за отговор е постъпило становище на ответника, чрез проц.представител
адв.П.И. от ВАК, за неоснователност на исковете. Оспорва се ответникът да е
страна по предходно правоотношение по договор за банкова карта от 28.01.2008г.,
за погасяване задължението по което е отпуснат процесният банков кредит по
договора от 29.07.201Зг. Твърди се, че ответникът лично не е усвоявал сума по
втория/процесния/договор. Оспорва се обстоятелството, че ответникът е имал
съществуващи от 2008г. задължения към банката въз основа на цит.по-горе договор
за банкова кредитна карта от 28.01.2008г. /за рефинансиране/ Поради това се
твърди, че договорът се явява лишен от правно основание, съответно че е нищожен
поради липса на основание, невъзможен предмет и противоречие със закона.
Прецизирано е, че нищожността на
основание чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД е налице, тъй като няма предходен договор,
по който ответникът да е имал задължения към банката. Поради тези възражения се
твърди и нищожност поради противоречие с чл.430 ТЗ, а така също и поради
невъзможен предмет съгласно чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД. Твърди се освен това
изначална недействителност на процесния договор за кредит поради липса на
съществените елементи на новацията - за рефинансиране на стар дълг. Тъй като не
е налице такъв съществуващ дълг, не е налице една от основните предпоставки за
настъпване ефекта на обективната новация.
Твърди
се освен това, че договорът не отговаря на изискванията на ЗПК тъй
като липсват съществени уговорки както и яснота по отношение на претендираните
лихви - възнаградителни и наказателни. Ответникът изрично възразява по спазване
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК по отношение на възнаградителната
лихва; на чл.11, т.11 от ЗПК и т.12 от същия, тъй като договорът не съдържа
задължителната информация и извлечение от сметката под формата на погасителен
план. Съответно не е налице изпълнение и на разпоредбата на чл.22 от ЗПК.
Оспорва се съобразяване на договора с разпоредбите на чл.11, т.20 от ЗПК, т.7,
чл.29, ал.4 и ал.6 от същия. Твърди се, че посочените пороци водят до
недействителността на договора съгласно чл.22 ЗПК, поради което длъжникът
следва да върне единствено чистата стойност на кредита без лихви и др.разходи. Договорът
е недействителен и на основание чл.22 ЗПК тъй като липсва каквато и да е яснота
как се формира и какъв по размер е ГПР.
Ответникът
твърди, че договорът не съдържа информация за лихвения процент прилаган при
просрочени плащания в противоречие с чл.11, т.15 от ЗПК. Твърди се, че спрямо
този договор съгласно чл.24 от ЗПК приложение намират и разпоредбите на
чл.143-144 ЗЗП за неравноправните клаузи
в потребителски договори. Твърди
нарушаване разпоредбите на чл.143, т.11 и т.20 от ЗЗП. Твърди се, че БЛП
на банката, а съответно и възнаградителните и наказателни лихви са променлива
величина /индекс/, който не почива на обективни фактори, а изцяло на
едностранно формираната воля на банката. В договора и ОУ към него не е
предвидена Методика за изменение на лихвените проценти нито БЛП е привързан към
ясни и точни конкретни променливи фактори. В този смисъл не е спазена
разпоредбата на чл.58 от ЗКИ.
Твърди
се, че клаузите на чл.4, чл.10 от договора както и чл.4, чл.6, чл.11 и чл.1,
б.м от ОУ са неравноправни и нищожни съгласно чл.146 от ЗЗП; същите не са индивидуално
договорени. Конкретно се претендира неравноправност на чл.10 от договора и
чл.4.8 от ОУ, тъй като въвеждат изключително несправедлив начин за определяне
на двете компоненти на наказателната лихва /БЛП и надбавка/, въз основа на
изцяло субективна преценка на банката. Клаузите са нищожни и на основание
чл.143, т.5 от ЗЗП. Уговорките в договора относно относно възнаградителните и
наказателните лихви въвеждат възможност банката абсолютно произволно да влияе
върху стойностите им, поради което са нищожни на осн.чл.146 ЗЗП вр.чл.143, т.10
и чл.143, т.19 от ЗЗП. В евентуалност ответниците поддържат, че тези клаузи са
нищожни и поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, пр.З от ЗЗД. Твърди се прекомерност на претендираната под формата на нак.лихви
неустойка съгласно чл.92, ал.2 ЗЗД.
Ответникът
въвежда правопогасяващо възражение за погасяването на част от претенцията,
съотв. с изтичане на пет години за главницата, а за лихвите - три години,
считано от съответната падежна дата по погасителен план. Твърди погасяване на
всички вземания за главница пет години преди подаване на заявлението, т.е.
преди 18.02.2019г. По отношение на договорните възнагр. лихви се твърди, че от
вземанията за същите са погасени тези с настъпил падеж до 18.02.2016г., а по
отношение на наказателната лихва са погасени всички с настъпил падеж за дните
до 18.02.2016г./тъй като се начисляват за всеки просрочен ден/. Поради това се
претендира неоснователност на исковете и отхвърляне ведно със законните
последици от това. Претендират се сторените разноски.
В
съдебно заседание ищецът чрез ю.к.Д. поддържа исковата претенция.
Ответникът,
редовно призован, не се явява лично, представлява се от адв.И. и адв.К., които
оспорват исковите претенции. Поддържат недопустимост на капитализацията на
лихви върху лихви, която е постигната въз основа на рефинансиране на старо
задължение /до договор за кредитна карта и овърдрафт/ със задължението по
настоящия договор за кредит от 2013г. както и погасяване по давност на лихвите,
начислени по предходното задължение.
Съдът,
въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните, събраните
доказателства, ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
приложения по делото Договор за кредит от 29.07.2013г., подписан между ПИБ АД и
С.П.Н. като кредитополучател, страните са постигнали съгласие за усвояване на
сумата от 8 950 евро по разплащателна сметка на длъжника /посочена
изрично/, за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта
№39РКО-А-3127/28.01.2008г. Уговорен е непроменен до края на действието му срок
на договора до 27.07.2018г.
Съгласно
т.4 от договора, кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер
на БЛП на банката за евро, увеличен с надбавка от 10.01 пункта като към
сключване на договора за кредит БЛП възлиза на 7.99%. Посочен е ГПР към същата
дата от 21.62% и дължима сума в края на договора от 13 980.10 евро.
В
т.10 от договора е уговорена лихва за просрочени задължения съгласно раздел II,
т.4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва,
считано от деня, следващ датата на падежа на вноската като банката си запазва и
правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Задължение на
кредитополучателя е погасяване на задълженията по предходния договор за
кр.карта от 2008г. и закриването ѝ.
Към
договора е приложен погасителен план, подписан от страните, съгласно който
първата вноска се дължи на 29.07.2013г. , а последната на 27.06.2018г.
Уговорена е падежна дата на 27 число на всеки месец и равни погасителни вноски
от по 228.39 евро, в които влиза главница и лихвата по т.2 от договора.
По
делото са приложени Общите условия на банката за кредити на физически лица.
От
приложеното ЧГД №2636/2019г. на ВРС, се установява, че въз основа заявление по
чл.417 ГПК, по извлечение от сметка, ПИБ АД е предявила вземане от С.Н. за
следните суми: 8 372.13 евро просрочена главница; 3652.22 евро просрочена
лихва, начислена за периода от 27.03.2014г. до 27.07.2018г.; просрочена
наказателна лихва в размер на 5860.93 евро, лихва за периода от 19.05.2014г. до
17.02.2019г. Претендира се и законната лихва от подаване на заявлението
19.02.2019г. до изпълнение в цялост на задължението. В заявлението си
кредиторът се основава на договор за банков кредит с ответника, от 2013г. В
т.12 от заявлението се съдържа твърдение за усвояване на кредита на
29.07.2013г. в пълен размер от 8 950 евро. Представено е извлечение от
сметка, от което е видно, че кредитът е в просрочие от 27.02.2014г. и към
датата на подаване на заявлението е налице просрочие от 1817 дни. Към тази дата
са просрочени според кредитора 54 бр. погасителни вноски за главница и 52
бр.вноски за договорна лихва.
Въз
основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по
ЧГД №2636/2019г. на ВРС. Установява се редовното връчване на длъжника на
призовка за доброволно изпълнение по изп.дело №106/2019г. на ЧСИ С. Я.,
рег.№719 в КЧСИ както и в срок подаване на възражението по чл.414 ГПК срещу
издадената заповед за незабавно изпълнение. Видно от възражението, длъжникът
твърди, че не дължи претендираните със заявлението суми.
По
делото са представени и Договор за издаване на револвираща кредитна карта с чип
и предоставяне на овърдрафт от 28.01.2008г. /на л.61 и сл./, сключен между
банката ищец и С.Н. ведно с Общи условия към тези договори.
Съдът
констатира предявяване на иска по чл.422 ГПК от страна на банката в
преклузивния срок, считано от връчване указанията на съда на 07.01.2020г.
По
делото е изслушана и счетоводна експертиза за установяване размера на
претендираните вземания, съобразно възраженията на ответника.
Въз
основа на установената по-горе фактическа обстановка съдът достига до следните
правни изводи по същество:
На
първо място, с оглед характера на предявения иск, основан на проведено преди
това заповедно производство, съдът квалифицира същия по чл.422 ГПК. Съдът
констатира наличие на всички предпоставки за допустимостта на исковото
производство по този ред – издадена заповед за изпълнение на идентични с
предявените искови претенции, идентичност на страните, подадено в срок
възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта както и спазване на заявителя срока по
чл.415 ГПК за предявяване на исковата претенция.
Вземането
си банката ищец основава на договор за банков кредит, сключен с физическо лице,
на 29.07.2013г., за сумата от 8 950 евро, за рефинансиране на предишен
дълг по договор за кредитна карта от 2008г. Уговорен е срок на договора, който
е изтекъл преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Настъпила е изискуемост на всички задължения, произтичащи от договора за кредит
поради краен падеж.
От
изслушаната Съдебно –счетоводна експертиза /на л.88/ се установява, че сумата
по кредита в размер на 8 622.28 евро с левова равностойност от
16 848.38 лева, са усвоени като с тях са погасени задължения на
кредитополучателя Н. по договор за кредитна карта от 2008г. Посочени са датите
на погасителните преводи – съответно на 29.07.2013г., на 30.07 и на
09.09.2013г., до посочения по-горе размер. Към датата на сключване на договора
от 2013г., задълженията по предходния договор от 2008г. възлизат на
16 848.38 лева като в табл.10 е посочен периода и начина на формирането
им. Всички те са възникнали в интервала от 2008г-. до юли 2013г.
За
времето на действие на договора не е налице промяна в договорната лихва на
банката.
От
заключението се установява и липсата на обслужването на кредита от
кредитополучателя след 19.05.2014г. /т.9 от заключението на л.91/ Платената
общо сума по договора възлиза на 1 712.71 евро, отнесени за погасяване на
редовна лихва, главница, просрочена лихва, просрочена главница, лихва за
просрочие и банкови такси. В т.10 от заключението вещото лице е посочило, че е
налице забава в плащанията на всички вноски, поради което са начислявани
наказателни лихви /частично платени/. Последното извършено плащане по договора
е на 19.05.2014г., към който момент е налице просрочие на главница от 313.08
евро и 63.55 евро редовна лихва. Поради това, върху тази главница како и върху
всички следващи падежирали вноски до 27.07.2018г. са начислени наказателни
лихви с договорения процент по кредита по т.2, увеличен с 10 пункта, или 28%. В
таблица №5 към заключението са отразени дължимите според ССЕ наказателни лихви,
според ищеца, вкл. към датата на подаване на заявлението, с отразените
заплатени от длъжника лихви, а в табл.6 са посочени просрочените и неплатени
задължения към крайната падежна дата 27.07.2018г. В табл.8 са посочени
начислените от банката лихви по договора за кредит от началото до последната
падежна дата, които изцяло съвпадат с лихвите по погасителен план към договора.
С
допълнителното заключение на ССЕ /на л.125 и на л.159-160/ вещото лице по
искане на ответника е посочило от какви вземания е формирано задължението по
договора за кр.карта от 2008г. в общ размер от 16 848.38 лева както и
отнасяне на погасителните плащания на картодържателя. Със заключението е даден
отговор, че на 29.07 и на 30.07.2013г. е извършен автоматичен трансфер от
сметка в евро на С.Н., по която е усвоен кредита от 8950 евро към сметката,
която обслужва кредитната карта, на два транша – първи от 6033.24 евро и втори
– 2 630 евро.
При
тази фактическа установеност съдът намира възраженията на ответника за
несъществуване на заварен договор, по който същият е страна, за неоснователни.
От представените от банката и неоспорени от насрещната страна писмени
доказателства и изслушаната експертиза, се установява наличието на сключен
между същите страни договор за кредитна карта и предоставяне на кредит
овърдрафт. Установява се наличието към юли 2013г. на задължение по този договор
в посочения от заключението размер на 16 848.38 лева. Установява се
сключването на процесния договор от 2013г. за погасяване на съществуващо
задължение на С.Н. както и действителното усвояване и превеждане на сумата за
погасяване на старото задължение до размера на усвоения кредит от 8 950
евро. /в този смисъл е заключението на вещото лице, неоспорено и кредитирано
изцяло от съда/ Поради това, направените възражения на ответника за нищожност
на договора за кредит поради липса на основание, невъзможен предмет и
противоречие със закона, са изцяло неоснователни.
С
оглед датата на сключване на договора за кредит – на 29.07.2013г.,
неоснователни съдът намира и възраженията за недействителността на отделни
клаузи и целия договор съгласно чл.22 и чл.23 от ЗПК поради несъответствие на
клаузите му с изискванията на чл.10 и чл.11, т.7, т.9, т.11, т.12 и т.20 от ЗПК. Валидността на клаузите се преценява към датата на подписване на договора.
Освен това, видно от представения заверен препис от договора за кредит, същият
съдържа всички съществени условия – сума на кредитирането, срок, дължима
договорна лихва, дължима наказателна лихва при просрочие, условия за обявяване
на предсрочната изискуемост, ГПР и крайната дължима сума /възможното оскъпяване
на кредита/. Към договора е налице и подписан от страните погасителен план,
който изрично посочва падежните дани и дължимите анюитетни вноски.
Съдът
не намира за необходимо да коментира въведените от ответника възражения срещу
действителността на клаузи от договора, с които са уговорени възнаградителни и
наказателни лихви, тъй като от заключението се установява, че същите не са
променяни по времедействието на договора. Уговорената наказателна лихва,
изчислена въз основа на възнаграждението на банката по договора за
предоставения финансов ресурс на кредитополучателя, не представлява недопустимо
начисляване на лихва върху лихва- анатоцизъм.
Възраженията
за неравноправност на клаузи от договора, свързани с уговарянето на
възнаградителните и наказателните лихви, по смисъла на чл.143 ЗЗП, би могло да
е основателно в частта по отношение неравноправност съгласно чл.143, т.10 от
ЗЗП, поради предвиждането едностранно
/при липса на яснота относно въздейсващите фактори/ от страна на банката на
лихви и такси по кредита, но доколкото по делото е доказано, че действия по
изменение или увеличение на лихви и такси по кредита през релевантния период не
са предприемани, то тези клаузи не са довели до вреда за потребителя, за да се
приложат последиците на чл.143 и чл.146 ЗЗП. /вж.т.4.7 и сл. вкл. т.6.1 от
Общите условия/ Фактите по делото сочат на неотносимост на направените
възражения за неравноправност съгласно чл.146 ЗЗП.
Във
връзка с постигнатата в договора за кредит от 2013г. уговорка и изрично
посочване в т.1 от същия, че с усвоената сума се погасява съществуващо
задължение по договор за кредитна карта, съдът намира, че се удовлетворяват
изискванията на чл.107 ЗЗД, за обективна новация. Новацията, разглеждана като
договор, с който длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго
старо задължение, което вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативно
проявление на три елемента - наличност на предшестващо задължение, пораждане на
действително ново задължение и воля за подновяване, която трябва да е изразена
от страните по ясен и недвусмислен начин и не трябва да се предполага или
извежда по тълкувателен път; за да е налице обективна новация, новото
задължение трябва да се различава от старото по предмета си - например стар
дълг в пари се заменя с нов дълг за престиране на вещи, или по каузата си -
например дължима цена по договор за продажба да се оформи като заем. Посоченото
разрешение е възприето в решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II
т. о., в което е обосновано становището, че обективната новация по чл.
107 ЗЗД винаги предполага нов елемент в състава на
облигационното отношение, като разликата между старото и новото отношение
трябва да засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със
споразумение между длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание,
в замяна на старото задължение и то при изрично и недвусмислено изразено
новационно намерение /animus novandi/. В решението е акцентирано върху това, че
няма новация по чл.107 ЗЗД, когато страните са изменили само размера на
отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане,
които не са съществени елементи на облигационното отношение. /в този смисъл и
решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о./ Поради
наличието на новиране на старото задължение, и погасяването му като последица,
съдът намира, че е неотносимо изследване на отделните пера, формирали
завареното задължение както и неоснователни възраженията на ответника за
недопустимо оскъпяване на дълга чрез включване на начислените по предходния
договор за кредитна карта, лихви.
Тъй
като, въз основа на горните изводи съдът достига до извод за основателността на
исковете, то дължи произнасяне по материалноправното възражение на ответника за
погасяване по давност на преретенцията. Това възражение съдът намира за
частично основателно. Процесният договор за банков кредит, по който задължение
на кредитополучателя е да върне отпуснатата сума, следва да се приеме, че нe представлява
периодично задължение, макар и да е уговорено изпълнението му на части
съобразно приложен погасителен план. С оглед на горното, към задължението на
длъжника е приложима общата петгодишна погасителна давност, закрепена в
разпоредбата на чл.110 ЗЗД /така решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о. /.
Независимо
от срока на договора и обстоятелството, че предявените вземания се основават на
настъпил матуритет, а не на предсрочна изискуемост като договорът е прекратил
действието си на 27.07.2018г. съгласно т.1.3, съдът следва да отчете при
преценка на възражението по чл.110 ЗЗД, приложения погасителен план.
Уговорените междинни срокове по плана, макар и да не водят до типична
периодичност, имат правно значение на падежи за изискуемите части и за двете
страни. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната част
от главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в
забава, макар и не за цялата главница, а само за съответната изискуема част. На
посоченото основание и с оглед критериите на чл.114 ЗЗД, по всеки от падежите
следва да се отчита начало на давностните срокове и давността тече отделно за
всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо
съобразно конкретно уговорения погасителен план на задължението /в този смисъл
- Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК/.
Поради това и като взе предвид, че съгласно изслушаното заключение на
неоспорената ССЕ, последното извършено плащане е от 19.05.2014г., всички
последващи вноски след този момент до 27.07.2018г., се явяват просрочени. С
оглед датата на подаване на заявлението на 19.02.2019г., към който момент се
прекъсва теченето на погасителната давност /чл.116 ЗЗД/, не са налице погасени
поради изтичане на 5 годишния срок, вземания за главницата. Това е така дори да
се приеме сочената в извлечение от сметка на банката по-ранна дата на изпадане
на длъжника в забава – на 27.02.2014г. Поради това, възражението спрямо
главницата се явява неоснователно.
Същото не е погасено по давност.
Претендира
се дълг, който е окончателно падежирал с крайния срок на договора на
27.07.2018г. Заявлението е подадено на 19.02.2019г. В дълга са включени падежирали
вноски, считано от 27.02.2014г. до 27.07.2018г., съгласно приложеното
извлечение от сметка. По отношение на главницата не е налице погасяването
ѝ по давност. Но не така стои въпросът по отношение на включените в
анюитетната вноска лихви както и наказателните лихви. Заявлението, прекъсващо
давността е подадена на 19.02.2019г. Погасителната давност за изискуемата
главница не е изтекла. Поставя се въпроса за погасителната давност по отношение
на вече падежиралите вноски от същата. Според задължително тълкуване на чл.111,
б.в ЗЗД, за да се изсрочат с кратка 3 годишна давност, задълженията с падежи,
настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат относителна
самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква от един правопораждащ
факт (ТРОСГТК № 3/2011 на ВКС). Кредиторът е предоставил на длъжника еднократно
главницата за ползване до изтичане на краен срок 2018г., съответно и връщането
на тези парични средства на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да
приема изпълнение на части. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит
на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за
нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В тази
насока е и формирана съдебна практика (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 38/26.03.2019 по т. д. №
1157/2018г, 2, т. о., ТК). Междинните срокове по плана, макар и да не водят до
типична периодичност, имат правното значение на падежи за съответно изискуемите
части и за двете страни. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за
последната част от главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът
изпада в забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно изискуемата
част. В този смисъл и т.1 от ТРОСГТК 8/2017г. Значението на падежа на всяка
вноска не може да бъде игнорирано и с оглед в разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ,
според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една
неплатена вноска по договора за кредит, което означава, че вземането на банката
за всяка неплатена вноска на падежа е изискуемо. На посоченото основание и с
оглед критериите на чл.114 ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита
началото на давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала
анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо /Решение № 90 от
31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК/.
По
отношение на претендираните възнаградителни лихви в размер на 3 652.22 евро,
начислени за периода от 27.03.2014г. до 27.07.2018г. /края на договора/:
По
арг. от чл.111, б.в ЗЗД, вземането за лихви се погасява с кратка тригодишна
давност /Решение № 38/26.03.2019 г., постановено по т. д. № 1157/2018 г. на
ВКС, Второ ТО/. Вземането за лихва в рамките на предвидените анюитетни вноски е
изрично визирано в погасителния план, респ. определимо. Паричните задължения са
делими и няма пречка давността по отношение частта от вноската, съставляваща
договорна /възнаградителна/ лихва да се погасява с различна давност от главното
задължение. Продължителността на законоустановения срок за погасяването на
вземането за лихва не може да бъде удължаван чрез включване като част от
анюитетна вноска.Поради това, вземането за възнаградителна лихва, съставляваща
част от анюитетните вноски за периода от 27.03.2014г. до 19.02.2016г. /спрямо
датата на прекъсване на давността 19.02.19г./, следва да се счита за погасено
по давност. Непогасеното задължение обхваща лихвите в периода от 19.02.2016г.
до края на срока на договора 27.07.2018г. Съобразно приложения към договора
погасителен план и изслушаната ССЕ, съдът служебно изчислява този размер на
сумата от 1 298.37 евро, непогасена част от възнаградителните лихви, за
периода след 19.02.2016г. до 27.07.2018г. За останалата част до претендирания
размер от 3 652.27 евро, искът следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.
Както
бе посочено по-горе, съдът не се произнася по възраженията за неравноправен
характер на клаузите от договора, съобразно които банката има право едностранно
да променя БЛП, съставляващ компонент при формиране на възнаградителна лихва,
тъй като по отношение на процесния договор не са налице такива обстоятелства,
не е налице промяна на този елемент.
По
отношение на наказателната лихва:
Предмет
на предявения иск е и наказателна лихва в размер на 5860.93 евро, начислена за
периода от 19.05.2014г. до 17.02.2019г.
Съгласно
т.10 от договора за кредит, при просрочие от страна на кредитополучателя на
изплащането на вноските или недостиг на авоари по сметката, банката начислява и
събира в допълнение към договорената възнаградителна лихва и наказателна
надбавка в размер на законната лихва. Предвиденото обезщетeние е съобразено с
обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката като
целта й е да стимулира изпълнението и да предотврати допускане на неизпълнение.
Обезщетението не е прекомерно по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Клаузата за
наказателна надбавка има характер на договорна неустойка, санкционираща
забавеното плащане на главницата от кредитополучателя. Уговореният размер не е
прекомерен по смисъла на чл.92, ал.2 ЗЗД и чл.26, ал.1 ЗЗД.
Доколкото
се касае за лихва като вид договорно обезщетение, то възражението на ответника
за погасяване на задължението с краткия 3 годишен срок се явява основателно съгласно
чл.-111, б.б ЗЗД. Непогасената част от вземането е за периода след 19.02.2016г.
до 17.02.2019г. /3 години преди заявлението, прекъсващо давността/. Размерът на
вземането, съобразно служебните изчисления на съда, възлиза на 5058.06 евро,
изчислени за периода след 27.02.2016г. до 17.02.2019г. За разликата до
5 860.93 евро искът се явява неоснователен като погасен по давност.
Върху
главницата се дължи и законна лихва, считано от подаване на заявлението на
19.02.2019г. до окончателното изплащане на дълга.
Съобразно
тези изводи и претендираните от страните разноски за производството, същите
следва да бъдат разпределени съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК. Ищецът
претендира минимален размер на ю.к.възнаграждение, а ответникът платено в брой
възнаграждение в размер на 1 895.30 лева, за което са представени договор за
правна помощ и пълномощно. /л.102 и л.103/ Направено е възражение за
прекомерност на възнаграждението по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК, което съдът
след извършена справка с Наредба №1/2004г. за МРАВ констатира, че отговаря на
минималния размер съгласно чл.7, ал.2, т.4 като разликата се явява начислен ДДС.
Поради това, възражението за прекомерност е неоснователно спрямо упражнените от
пълномощника на ответника процесуални права, фактическата и правна
характеристика на спора. На страните, при прилагане на пропорцията се следват разноски,
както следва: на ищеца – сумата от 1107.25 лева на основание чл.78, ал.1 ГПК, а
на ответника – 430.72 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Предвид
резултата от спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК и по аргумент на т.12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д.№4/2013г. на ОСГТК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените съдебно–
деловодни разноски за заповедно производство в размер на 617.30 лева, съобразно
уважената част от заявената претенция.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че в полза на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА
АД, ЕИК *********, София, съществува вземане от ответника С.П.Н., ЕГН **********,***,
въз основа на договор за банков кредит №014LD-R- 002990/29.07.201Зг.,
падежирал изцяло на 27.07.2018г., за следните суми: 8 372.13 евро - просрочена главница
ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК на
19.02.2019г. до окончателното изплащане; сумата от 5 058.06 евро - просрочени наказателни лихви
съгл. раздел II, т.10 от договора, изчислени за периода след 27.02.2016г. до
17.02.2019г.; сумата от 1 298.37
евро, непогасена част от възнаградителните лихви, изчислени за периода след
19.02.2016г. до 27.07.2018г., за които е издадена заповед по чл.417 ГПК за
незабавно изпълнение по ЧГД №2636/2019г. на ВРС.
ОТХВЪРЛЯ
иска на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК *********, София, срещу С.П.Н., ЕГН **********,***,
за установяване вземане на банката въз основа на договор за банков кредит№014LD-R- 002990/29.07.201Зг., за
което е издадена заповед по чл.417 ГПК за изпълнение по ЧГД №2636/2019г. на
ВРС, за следните суми: за разликата над 5 058.06 евро до претендираните 5
860.93 евро, наказателни лихви по т.10 от договора за банков кредит като
погасени по давност, за периода от 19.05.2014г. до 27.02.2016г. както и за
разликата над 1 298.37 евро до претендираните 3 652.22 евро,
представляващи договорни лихви, за периода от 27.03.2014г. до 19.02.2016г., на
основание чл.422 ГПК.
ОСЪЖДА
ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК *********, София, да заплати на С.П.Н., ЕГН **********,***,
сторените в производството разноски, съобразно отхвърлената част от исковете, в размер на 430.72 лева, на осн.чл.78,
ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА
С.П.Н., ЕГН **********,***, да заплати на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК
*********, София, сторените в исковото производство разноски в размер на 1107.25 лева, на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА
С.П.Н., ЕГН **********,***, да заплати на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК
*********, София, сторените в заповедното производство разноски в размер на 617.30 лева, на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 2
седмичен срок от връчване препис на страните, с въззивна жалба пред ВнАС.
СЪДИЯ
В ОКРЪЖЕН СЪД: