РЕШЕНИЕ
№ 752
гр. гр. Хасково, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20215640100811 по описа за 2021 година
Предявен е от Р. Д. Г. с ЕГН:********** и Г. П. Г. с ЕГН:**********,
двамата със съдебен адрес *********, адв.Р. И., против „Уникредит Булбанк“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, п.к. 1000,
район „Възраждане“, пл.“Света Неделя“ №7, представляван от Т. А. П., Д. В. и
С. П., отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Ищците твърдят, че на 16.11.2005 г. сключили договор за ипотечен
кредит с „Ейч Ви Би Банк Биохим“ клон Хасково, чиито правоприемник бил
ответникът. Съгласно чл. 4 ал. 1 от Договора, същият бил сключен за срок от
240 месеца, с падеж 25-то календарно число, като първите 12 погасителни
вноски, считано от 25.11.2005 г. до 25.10.2006 г. били определени в размер на
129 евро при фиксиран лихвен процент в размер на 3,9 %, а останалите 227
погасителни вноски, считано от 25.11.2006 г. до 25. 09.2025 г. се формирали от
сбора на главница плюс лихва, определена на база плаващ лихвен процент
съгласно чл. 9, ал. 2 и към подписването на договора били в размер на 181
евро + 1 /една крайна/ изравнителна вноска. Било предвидено също, че
актуализациите на базовите лихвени проценти на Банката се отразявали в
промяна размера на погасителната вноска съгласно т. 3.12.4а от Общите
условия на банката, за което ответниците давали своето безусловно и
неотменяемо съгласие. Също така съгласно чл. 9, ал. 2 от цитирания договор,
за останалия период след този по ал. 1 до окончателното погасяване на
кредита, следвало да заплатят лихва, определена на база променлив, в хода на
изпълнение на договора годишен лихвен процент, образуван от сбора на
базовия лихвен процент (БЛП) на банката плюс надбавка в размер на 1
1
процентни пункта, като към момента на подписване на договора БЛП за EUR
бил в размер на 7,241 %. Ищците твърдят още, че никога не им било
предоставяно копие от Общите условия за бизнес на банката. Поддържат, че
разпоредбите на чл. 4, ал. 1/ изр. последно, чл.9 ,ал. 2 от договора и т.3.12.4 „а“
от Общите условия за бизнес на банката били нищожни на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 35, ал. 2, т. 2, т. 8, т. 9 и т. 11 от ЗЗППТ /отм./ и чл. 36
ЗЗППТ/отм./, поради противоречие с добрите нрави и морала, както и на
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, предл. 1 и 2 – липса на предмет и липса на
съгласие. Цитираните разпоредби били в противоречие и с пар. 3, чл. 3, б. „в“,
„й“, „л“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Нищожността
произтичала на първо място от това, че посочените неравноправни разпоредби
от договора не били индивидуално уговорени, тъй като същите били
предварително изготвени от банката и ищците нямали възможност да влияят
върху съдържанието им. В тях не бил заложен прозрачен механизъм за
формиране на лихвата-за базовия лихвен процент не била посочена конкретна
цифра, нито пък бил обвързан с определен индекс или формула, дори
напротив - изрично било записано че се определял от банката. Липсвала
формулировка какво се включва в БЛП и в случая определянето му изцяло
зависело от волята на банката. Предпоставките за промяна на базовия лихвен
процент били общи и без никаква конкретика на обективните условия при
които същия можел да бъде променян, което давало почти неограничена власт
на банката едностранно да определя дължимата лихва. Неопределеността на
понятията базов лихвен процент пък позволявала на търговеца да променя
едностранно условията на договора на непредвидено в него основание и
недопустимо било попълването. Недопустимо било в един договор за кредит
предпоставките за упражняване на това толкова съществено от гледна точка
интересите на кредитополучателя право на банката, формулирани с широкото
понятие – „изменение в пазарните условия“ ,да се попълват със съдържание с
твърдения за настъпили сътресения на кредитните пазари и промяна в
рисковите условия при кредитирането, в каквато насока били Решение на съда
на ЕО от 26.04.2021 г. по дело С 472/10 и практиката на ВКС. На следващо
място клаузата на чл. 4, ал. 1, изр. последно, предвиждаща единствено
възможността за увеличаване на годишния лихвен процент, също се явявала
нищожна, тъй като водела до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя съгласно чл. 143 ЗЗП.
Противоречието с морала се изразявало в това икономически по-силната
страна в едно правоотношение чрез включване на неясни и недефинирани
понятия в процесния договор да се възползва от по-силното си положение и да
променя произволно дължимата възнаградителна лихва, както и при
настъпването на икономически сътресения целият риск да бъде прехвърлен
върху потребителя. Алтернативно се поддържа, че определеният от банката
размер на базов лихвен процент не съответствал на договореното и не
обосновавал размера на заплащания от ищците годишен лихвен процент,
поради което заплатените от тях суми отново не били дължими, тъй като след
сключване на договора банката започнала да увеличава първоначално
2
посочения лихвен процент. Освен това, клаузата на ал. 3 на чл. 9 от договора,
която предвиждала олихвяване с лихва за просрочие в размер на ОЛП
+надбавка 10% на цялата неиздължена част от кредита с ненастъпил падеж
при просрочие на лихви за срока на забавата, също се явявала неравноправна
на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като по своя характер лихвата нямала
за цел обезщетяване на банката за допусната забава, а единствено
неоснователното й обогатяване, а изключително високият й размер
противоречал на морала и добрите нрави. Поради произволното определяне
на годишния лихвен процент от страна на банката, ищците били принудени да
заплащат годишен лихвен процент, надвишаващ първоначално посочения в
договора. Подведени от ответника, че ще облекчат положението си като го
предоговорят, на 01.09.2015 г. сключили Анекс № 2 към договора. Чрез него
банката се опитала от една страна да узакони неправомерно извършваните от
нея действия по събиране на по-висока лихва, а от друга страна извършила
капитализации на лихви и увеличила главницата с несъществуващи
задължения за лихва. Сочи се, че съобразно т. 4.1. от същия ГЛП вече бил
определен на 10,577 %, т.е. с повече от 2% спрямо първоначално договорения
лихвен процент и ако банката била спазила първоначално посочения лихвен
процент, никога нямало да се стигне до просрочие и плащане на наказателни
лихви. Доколкото клаузите, които определяли задълженията по договора били
нищожни, подобно саниране било недопустимо поради противоречието му със
закона и добрите нрави. В такъв смисъл бил и текстът на чл. 366 ЗЗД, както и
формиралата се съдебна практика. С Анекс №4, сключен между страните,
отново били включени в главницата лихви и същите повторно се олихвявали ,
а също така ГЛП бил по-висок от първоначално посочения. Ето защо се счита,
че Анекс № 2 и Анекс № 4 към договора били нищожни. Поддържат, че към
настоящия момент банката водела техни задължения по процесния договор,
които били на стойност 20 000 евро, но се оказало, че почти 15 години
заплащали на банката суми, а кредитът изобщо не бил погасяван. Според тях
банката неправилно била разпределяла заплатените от ищците суми за
недължими възнаградителни лихви, наказателни лихви, капитализирала
лихви, което е довело по настоящото положение и ако тя била разпределила
всички заплатени от тях суми съгласно първоначално посочените суми в
договора, то към настоящия момент кредитът би бил погасен. Ищците
уточняват, че претендираната с настоящата искова молба сума от 10 000 евро
като частичен иск от 20 000 евро, представлявала главница по кредита, която
нямало да се води счетоводно от ответника и кредитът би бил погасен, ако
всяка сума, надвишавала дължимата лихва била отнасяна за главница.
Алтернативно, поддържат че ответникът получил без основание сумата от 20
000 евро за наказателни, възнаградителни лихви, такси и разноски, за периода
от 16.11.2005 г. до 16.04.2021 г. и тъй като се касаело за насрещни, ликвидни и
изискуеми вземания, правят изрично изявление до ответника за прихващане
на остатъчната главница по кредита в размер с получената без основание от
банката сума от 20 000 евро. Сочи се още, че на тях никога не била връчвана
заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК за процесното вземане, нито
имало образувано изпълнително дело.
3
Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се
признае за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 10 000
евро, като частичен иск от 20 000 евро, представляващи главница по Договор
за ипотечен кредит № *********/16.11.2005 г. с „Ейч Ви Би Банк Биохим“-
клон Хасково, чиито правоприемник е „Уникредит Булбанк“ АД. Претендират
се и направените деловодни разноски.
Ответникът счита предявения иск за недопустим. На първо място,
липсвал правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
несъществуването на процесното вземане, поради липса на визирания в чл.
439 ГПК специален фактически състав, а и същото следвало да се претендира
с осъдителен. Твърди се и че срещу ищците било налице образувано
заповедно производство по ч. гр. д. № 3721/2019 г., по което била издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което редът за защита бил
специалният такъв по чл. 414 ГПК, като наличието на специални правила
изключвало правния интерес на ищците да водят настоящото производство.
Ответникът оспорва иска и като неоснователен и недоказан. Сочи, че общите
условия били обективирани в Раздел IХ на самия договор, който самите ищци
прилагали като доказателство по делото. Съобразно чл. 23 от Договора в
отношенията между страните действали Общи бизнес условия и Тарифа за
такси и комисионни за граждани на банката, за които ищците били
декларирали че са получили препис от същите и ги приемат изцяло с
положените от тях подписи. Процесните актуализации на базовия лихвен
процент били изцяло обусловени от обективни икономически показатели,
които не зависели и не се намирали под контрола на кредитора, а видно от
условията по договора приложимият лихвен процент бил определен по
пределно ясен и опростен начин, въз основа на точно определени обективни
показатели и формирането му по никакъв начин не отразявал фактическото
неравенство между страните по кредитното правоотношение. Не без значение
бил и фактът, че ищците сами били препотвърдили своето желание да бъдат
обвързани с уговорките относно приложимия лихвен процент с подписаните
впоследствие между страните Анекси. С подписания Анекс № 2 условията
между страните били изцяло предоговорени и се прекратявало действието на
приетите към датата на първоначалния договор Общи условия, след който
момент приложими били условията на Анекс № 2 и Общите условия, при
които банката предоставяла кредити на физически лица. Ищците изрично
били препотвърдили дължимостта на неизплатената част от сумите по
договора, като именно въз основа на тях било постигнато съгласие за
предоговаряне на условията по кредита и то при по -благоприятни за тях
условия. По аналогичен начин били оформени договорките и по подписаните
Анекс № 3 и Анекс № 4, като всеки един от тях бил индивидуално договорен с
ищците. Липсвал и твърдяният от тях анатоцизъм, тъй като договорките
между страните в сключените анекси били допустими на общо основание по
силата на чл. 9 ЗЗД, освен това съдебната практика приемала допустимостта
на подобен род договорки. Според ответника начисляваният размер на
наказателна лихва /неустойка/ по договора също бил в пълно съответствие с
утвърдените в практиката размери на лихвите по такива кредитни продукти и
4
същите не противоречали на добрите нрави, а освен това същите били
определени в съответствие с присъщите функции на наказателната лихва
/неустойка/ и вида на кредитния продукт.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :
На 27.11.2019г. по ч.гр.д.№3721/2019г. по описа на РС-Хасково е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, с която се разпорежда длъжниците Р. Д. Г. с
ЕГН:********** и Г. П. Г. с ЕГН:********** да заплатят солидарно на „Уни
Кредит Булбанк“ АД сумата от 15900евро – изискуема главница за периода
20.05.2019г. – 26.11.2019г. по договор за банков ипотечен кредит №*********,
сключен между страните; лихва общо в размер на 2572,09евро, дължима за
периода 20.05.2019г. – 26.11.2019г.; 73,63евро – такси, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
26.11.2019г. и направените по делото разноски.
На 29.11.2019г. въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от
27.11.2019г. по ч.гр.д. №3721/2019г. по описа на РС-Хасково е издаден
изпълнителен лист, по силата на който Р. Д. Г. с ЕГН:********** и Г. П. Г. с
ЕГН:********** са осъдени да заплатят солидарно на „Уни Кредит Булбанк“
АД сумата от 15900евро – изискуема главница за периода 20.05.2019г. –
26.11.2019г. по договор за банков ипотечен кредит №*********, сключен
между страните; лихва общо в размер на 2572,09евро, дължима за периода
20.05.2019г. – 26.11.2019г.; 73,63евро – такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 26.11.2019г. и
направените по делото разноски.
С исковата молба по делото се представя договора за ипотечен кредит
№*********, сключен между страните на 16.11.2005г., както и подписаните
впоследствие анекси към същия с дати 23.08.2013г., 01.09.2015г., 04.07.2016г.,
14.05.2019г.
За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните
съдът назначи и изслуша съдебно–счетоводна експертиза, чиито заключения
първоначално и допълнително депозирани по поставените на вещото лице
допълнителни задачи приема като компетентно и обективно дадени. В
първоначално депозираното заключение вещото лице описва условията,
уговорени в сключения между страните договор за ипотечен кредит, както и
настъпилите промени в същите с оглед всеки един от подписаните
допълнително анекси към договора. Във всяко допълнително заключение
вещото лице дава различни варианти за изчисляване на погасените суми по
процесния договор за кредит, според зададените параметри от страните, като
се променя размера на лихвения процент или се променя начина на разнасяне
на отделните погашения.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
5
ал.1 от ГПК, като се иска установяване на недължимост на задължение на
ищците към ответното дружество за посочените в исковата молба суми. Съдът
намира така предявения установителен иск за допустим, а възраженията на
ответната страна за недопустимост на иска за неоснователни. Действително с
отговора на исковата молба се представят доказателства за издадена заповед
за незабавно изпълнение в полза на банката срещу ищците, с която
последните са осъдени да заплатят останалите неизплатени суми по
процесния договор за кредит. Същевременно обаче по делото няма данни тази
заповед да е била връчена на ищците по съответния ред чрез съдебен
изпълнител, т.е. липсват данни за образувано изпълнително дело. Ето защо,
следва извода, че не са налице основания за предявяване на иск по реда на
чл.439 от ГПК за оспорване на вземането на банката по изпълнителното дело.
Поради липса на връчване на заповедта за изпълнение на длъжниците по
същата, липсва и възможност за последните да подадат по надлежния ред
възражение по чл.414 от ГПК, за да се развие исковото производство за
установяване на вземането на заявителя по реда на чл.422, вр. чл.415, ал.1 от
ГПК. С оглед гореизложените съображения съдът счита, че към момента за
ищците липсва друг ред за защита освен предявяването на отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПк да установяване
недължимост на вземането на банката по процесния договор за кредит.
Разгледан по същество предявеният отрицателен установителен иск се явява и
основателен, поради което следва да бъде уважен изцяло.
Не се спори между страните, като това се установява от данните по
делото, че между тях е сключен процесния договор за ипотечен кредит на
16.11.2005г. Не се спори също така, че впоследствие страните са сключвали
анекси към същия договор, с които са правили изменения на клаузите от
договора. Настоящият съдебен състав споделя наведените от ищците доводи
за недействителност на клаузите, касаещи определянето на дължимата от тях
лихва, тъй като същите се явяват неравноправни и поставят
кредитополучателите в по-неблагоприятно положение. Не съществува
съмнение в настоящия случай, че процесния договор за ипотечен кредит има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. В настоящия
случай се касае до неравноправни клаузи, касаещи определянето на лихвения
процент в началото при сключване на процесния договор и промяната на
същия впоследствие, които клаузи могат да бъдат определени като нищожни.
Съдът счита, че освен това нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се
заместят по право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно
6
задължителната практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да
не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит, то безспорно не е налице втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД.
Следва да се посочи също така, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща промяна на лихвения процент е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
Съответните клаузи се явяват неравноправни, доколкото поставят
изпълнението на задълженията на търговеца в зависимост от условия, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля, тъй като в случая
определянето на базовия лихвен процент и пазарните условия изцяло зависят
от волята на банката. Съдът напълно споделя доводите на ищците, че
посочените в процесния договор предпоставки за промяна на базовия лихвен
процент са твърде общи без никаква конкретика и дават почти неограничена
власт на банката едностранно да определя дължимата лихва, респ. да променя
същата. Законодателят определя като неравноправни кллаузите, които
позволяват на търговеца да променя едностранно условията по договора въз
основа на непредвидено в него основание. Още повече, че действително в
процесния договор липсва предвидена възможност за потребителя да се
откаже от договора в случай, че окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с уговорената такава при неговото сключване. Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по-горе, съдът
намира, че не са спазени изискванията на разпоредбата, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в закона начин. В настоящия
7
случай съдът приема, че ГПР не отговаря на законовите изисквания, доколкото
липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Става ясно от данните по делото, че посочената годишна
лихва не е фиксирана, като същевременно не е ясно как точно се съдържа и е
изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно /като сума в лева или евро/ е оскъпяването
му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото основание. В случая се
установява несъответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е
поставено изискването за посочване на лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му. Макар в договора да е посочен лихвен процент и
да е уговорено неговото изменение следва да се отчете липсата на точни и
ясно критерии относно базата, върху която се начислява той. Освен това в
договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за срока на
същия възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по него, за да
се провери как е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на
посочения от кредитодателя такъв в договора и след неговото изменение. Ето
защо и предвид констатираните от съда за нарушения на разпоредбите на чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 9а и т.10 от ЗПК, което несъмнено е основание да се приеме
договорът за ипотечен кредит за недействителен на основание на чл. 22 от
ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от
потребителя, без лихви или други разходи.
В своето първоначално депозирано заключение и допълнителни такива
вещото лице сочи, че към 25.01.2024г. по процесния договор за кредит са
внесени суми в общ размер на 29417,67евро, като дължимата главница възлиза
на 21500евро. При тези данни по делото и доколкото съдът приема, че по
процесния договор за кредит се дължи връщане само на чистата сума, т.е. на
главницата по същия, следва извода, че същата е изцяло погасена от ищците.
Ето защо, следва извода, че така предявения отрицателен установителен иск се
явява изцяло основателен, тъй като към момента ищците са изплатили изцяло
дължимата главница по недействителния договор и съответно не дължат
претендираните от банката суми.
Предвид гореизложените съображения предявения в настоящото
производство отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да
се уважи изцяло, като се приеме за установено по отношение на ответника, че
ищците не дължат по договор за ипотечен кредит №*********/16.11.2005г.
сумата от 10000евро, предявен частичен иск от общата сума от 20000евро,
представляваща главница по договора.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да
бъде осъден ответника да заплати на ищците направените от тях разноски в
настоящото производство общо в размер на 1000лв. – възнаграждение за вещо
лице.
Същевременно на основание чл.38 от ЗА съдът счита, че следва да бъде
осъден ответника да заплати на пълномощника на ищците възнаграждение за
8
процесуално представителство в настоящото производство в размер на
2160лв., изчислено съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде осъден ответника да
заплати по сметка на РС-Хасково деловодни разноски за държавна такса в
размер на 1564,64лв.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Уникредит Булбанк“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, п.к. 1000,
район „Възраждане“, пл.“Света Неделя“ №7, представляван от Т. А. П., Д. В. и
С. П., че Р. Д. Г. с ЕГН:********** и Г. П. Г. с ЕГН:**********, двамата със
съдебен адрес *********, адв.Р. И., не дължат по договор за ипотечен кредит
№*********/16.11.2005г. сумата от 10000евро, предявен частичен иск от
общата сума от 20000евро – главница по договора.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, п.к. 1000, район „Възраждане“, пл.“Света
Неделя“ №7, представляван от Т. А. П., Д. В. и С. П., да заплати на Р. Д. Г. с
ЕГН:********** и Г. П. Г. с ЕГН:**********, двамата със съдебен адрес
*********, адв.Р. И., направените по делото разноски общо в размер на
1000лв.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, п.к. 1000, район „Възраждане“, пл.“Света
Неделя“ №7, представляван от Т. А. П., Д. В. и С. П., да заплати на адв.Р. И. с
ЕГН:**********, с адрес *********, адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ат ЗА в размер на 2160лв.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, п.к. 1000, район „Възраждане“, пл.“Света
Неделя“ №7, представляван от Т. А. П., Д. В. и С. П., да заплати по сметка на
РС-Хасково държавна такса в размер общо на 1564,64лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н.Д.
9