Решение по дело №183/2020 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е139

 

гр. Пазарджик, 01.06.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на двадесет и осми май..…..….…………………………

през две хиляди и деветнадесета година........................ в  състав:

 

                                Председател: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                       Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА

                                                     МАРИАНА ДИМИТРОВА

 

при секретаря Галина Младенова..........…… .и в присъствието на

прокурор……….…................……. като разгледа докладваното от

окръжен съдия Албена Палова………...в. гр. дело № 183 по описа

за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 24.10.2019 г., постановено по гр.д. № 254/2019 г. В.ският районен съд е осъдил ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ”В.” № 2, да заплати на А.С.А., ЕГН **********,***, на осн. чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, сумата от 2 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, стрес и несигурност, породени от страх и тревожно очакване на вероятно осъждане, в резултат на незаконно повдигнато обвинение по ДП № 115/2013 г. по описа на РП В. за извършване на престъпление по чл.159 б, ал.2, вр. с чл.159 б, ал.1, вр. с чл.159 а, ал.2,т.2 и т.6, вр. с чл.159 а, ал.1 от НК, вр. с чл.26, ал.1 от НК, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.12.2015 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над горния размер до пълния претендиран такъв от 10 000 лева, както и за законната лихва върху разликата и за лихва върху главницата за периода от 28.12.2013г. до 27.12.2015г., като неоснователен.

Осъдил е ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, да заплати на А.С.А. 162.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение по съразмерност с уважената част от иска.

         Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на БР, с която същото се обжалва в уважената част от претенцията за главница и лихви. В жалбата се твърди, че неправилно районният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, тъй като в наказателното право липсвало идентитет между прекратено производство поради недоказаност на обвинението и и прекратяване поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Твърденията са, че въпреки обективната отговорност, прокуратурата е действала законосъобразно, тъй като пострадалата поддържала твърдението си, за извършено спрямо нея престъпление. Жалбоподателят твърди, че определеният от районния съд размер на обезщетение не съответства на нормата на чл.52 от ЗЗД, тъй като обвинението срещу ищеца е било поддържано само 2 месеца и 10 дни, а той не бил доказал претърпените неимуществени вреди. Воденият срещу него процес не бил получил медийна гласност, а неразположението му не било доказано свързано с воденото срещу него наказателно производство.

         Искането е прокуратурата да бъде освободена от имуществена отговорност или присъденото обезщетение да бъде намалено.

         В съдебно заседание се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответника на основание чл.78, ал.5 от ГПК.

         В законния срок не е постъпил писмен отговор от А.С.А..

         Районният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата, изложени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

         В исковата си молба против Прокуратурата на РБ ищецът А. е твърдял, че спрямо него било водено наказателно производство № 12/2013 г. по описа на ОСлО - Пазарджик и досъдебно производство № 115/2013 г. по описа на Районна прокуратура, гр. В. затова, че за периода от месец юли 2007 г. до края на 2011 г. във В., /като престъплението било довършено в Д. – Г./, при условията на продължавано престъпление е набирал и транспортирал лицето В.Т.Т. от гр. П. и я е превеждал през границата на страната с цел да бъде използвана за Р.Д. /П./, чрез използване на принуда, чрез въвеждане на лицето в заблуждение, и чрез обещаване, даване и получаване на облаги - престъпление по чл. 159 б, ал.2, т.2 и т.6 от НК. На 11.09.201З г. на ищеца било повдигнато обвинение, следствие на което А. бил силно стресиран. Страх го било, че ще попадне в затвора въпреки, че бил невинен. Мислел, че по такива дела се влиза в затвора дори и без наличието на достатъчно доказателства. Страхувал се от съдебна грешка, че може да бъде осъден само заради тежкото обвинение. Станал неспокоен; намалил до минимум контактите с близки и приятели. Били засегнати честта и достойнството му на честен и добросъвестен гражданин, в чиято добродетел прокуратурата се усъмнила въпреки липсата на доказателства за вина. Делото било прекратено от прокуратурата с постановление от 21.12.2013 г., което не било обжалвано било влязло в сила най-рано на 28.12.2013 г.

Искането е съдът да постанови решение, с което да бъде осъдена прокуратурата на РБ да заплати на А. обезщетение за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази главница за периода от 28.12.201З г. до окончателното изплащане на цялото обезщетение. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпило писмено становище от името на Прокуратура на Република България – гр. С., чрез М.Х. – прокурор при Районна прокуратура гр. П.. По същество счита, че предявеният срещу Прокуратурата на Република България иск е изцяло неоснователен, поради което и се оспорва в както по основание, така и по размер. Твърди, че ищецът не бил представил никакви доказателства за това кога и дали изобщо постановлението от 21.12.2013 г. на РП - В. е стабилизирано, поради което не можела да се прецени началната дата, от като се иска обезщетение за твърдяното увреждане и изискуемостта на претендираното обезщетение. Съгласно задължителната съдебна практика /т.4 от ТР №3/22.04.2005г. по т.гр.д. №3/2004г. на ОСГК на ВКАС/, начален момент за отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи при настоящата хипотеза бил моментът на стабилизиране на постановлението за прекратяване на наказателното производство. В исковата молба липсвали данни дали въпросният прокурорски акт е бил обжалван по съдебен път, дали е бил предмет на служебен контрол по реда на чл. 243,ал.9 от НПК, като все в тази връзка следва да се имат предвид посочените в чл. 243,ал.9 от НПК срокове.

         Ответникът е твърдял, че отговорността по ЗОДОВ е по своя характер деликатна. За да възникне тя било необходимо ищецът да докаже, че действително е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото срещу него незаконно обвинение /чл.4 от ЗОДОВ/. В настоящия случай липсвали действително претърпени вреди, доколкото изложеното от ищеца в исковата молба представлявало описание на негови субективни възприятия, а не реално настъпили неимуществени вреди. Описаното представлявало нормално състояние на негативни преживявания, които всяко едно лице, спрямо което се води наказателно производство, би имало. Липсвала и причинна връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди.

         Алтернативно се поддържа частична основателност на предявеният срещу Прокуратурата на Република България акцесорен иск, тъй като исковата претенция била предявена пред съда на 27.12.2018 г., а съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземането за лихви се погасява с изтичане на тригодишна давност. Поради изложеното ответната страна е направила възражение за частично погасяване на въпросния иск. Освен това, законовата лихва, като акцесорно вземане, била дължима от датата, от която прокурорският акт е добил стабилитет, а доказателства относно това обстоятелство липсвало.

Ответната страна е оспорила представения от А. иск за причинени му неимуществени вреди с мотив, че твърдените в ИМ обстоятелства не били доказани. Обвинението, повдигнато на А. по ДП № 12/2013 г. по описа на ОСлО – гр. Пазарджик /пр.пр. № 115/2013 г. по описа на РП –В./, било за престъпление по чл.159б ал.2, вр.ал.1, вр. чл. 159а, ал.2,т.2 и т. 6. вр, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, от което следвало да произтичат претендираните неимуществени вреди. Наличието на действително претърпени вреди било елемент на фактическият състав на отговорността по чл. 2 ЗОДОВ, а ищецът не бил ангажирал никакви доказателства за претърпените морални вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Ищецът твърдял, че от незаконното обвинение спрямо него са настъпили отрицателни последици в емоционален и социален план, изразяващи се в преживения стрес, страх от осъждане; в ограничаване на социалните контакти и в засягане на честа и достойнството му, но не бил представил каквито и да било доказателства, нито за твърдените вреди, нито за съществуващата пряко причинно-следствена връзка между тях и дейността на Прокуратурата на Република България. При условията на алтернативност ответната страна е оспорила иска и по размер. Според възприетото в т.II на ППВС № 4/1968 г., въпросът за фактическата преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, било определянето на конкретният паричен еквивалент на обезщетението за имуществени вреди. Съгласно константната съдебна практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди бил свързан с критерия за справедливост, дефиниран в чл.52 ЗЗД, като справедливостта не била абстрактно понятие и се извеждала от преценката на конкретните обстоятелства. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл.2, ал. 1 ЗОДОВ от значение било как обвинението в извършване на престъпление се е отразило върху здравето, личния живот, чувствата и достойнството на увредения. Паричното обезщетение за морални вреди следвало да съответства на необходимото за преодоляването им. Ответникът е твърдял, че претенцията на ищеца е изключително завишена и несъответства на претърпените вреди, на икономическия стандарт в Република България и на съдебната практика по аналогични случаи /включително и тази на ЕСПЧ/. Видно било от съдържанието на исковата молба, че наказателното обвинение спрямо ищеца било само в рамките на два месеца и десет дни – един изключително кратък срок, предвид естеството на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, при това продължавано и довършено в чужбина. Спрямо обвиняемият е била взета МНО „парична гаранция“ в размер на 1000 лева, която не е ограничила съществено правата му. Нямало данни да са прилагани други мерки за процесуална принуда. Освен това следвало да се има предвид, че основна причина за предприетото наказателно преследване спрямо ищеца били дадените неверни данни от страна на пострадалата и основна свидетелка по воденото досъдебно производство – В.Т.. Последната е поддържала заявеното от нея както в жалбата си, така и в дадените по-късно, в рамките на вече образуваното ДП, показания, с което имала съществен принос спрямо ищеца да бъде водено наказателно производство и същият да бъде привлечен към наказателна отговорност. При така демонстрираната упоритост от свидетелката прокуратурата била длъжна да предприеме действия от своята компетентност с цел да провери изложеното от нея, привличайки А. като обвиняем, като изцяло са били гарантирани и защитени неговите права за законосъобразно събиране на доказателства, при пълно спазване гаранциите за защита на правата му /нещо, което би било трудно, ако А. бил имал само качеството на свидетел/. Претендираното обезщетение от 10 000 лв. за неимуществени вреди не било съобразено и с икономическия стандарт в страната, тъй като по официални данни на НСИ за средния годишен доход на лице /включващ доход от работна заплата, доходи от собственост и други/, към 2013 год. този доход е бил 4814 лева, т.е. ищецът претендира обезщетение, равняващо се на двегодишен доход на лице от страната към този период, което било в разрез с принципите на обезвреда по смисъла на ЗОДОВ по конкретния случай. Поради това и предявеният срещу Прокуратурата иск бил в изключително завишен размер.

Установява се от събраните по делото доказателства, че досъдебно производство №12/2013 г. на ОСлС е образувано с постановление от 31.01.2013 г. на прокурор от ОП-Пазарджик, въз основа на преписка № 115/2013 г. по описа на РП-В., образувана на 22.01.2012 г. С постановление за привличане на обвиняем от 11.09.2013 г. на ОСлС – Пазарджик, ищецът А. А. е бил привлечен в качеството му на обвиняем на същата дата - 11.09.2013 г. за извършено престъпление по чл.159 б, ал.2, вр. с чл.159 б, ал.1, вр. с чл.159 а, ал.2,т.2 и т.6, вр. с чл.159 а, ал.1 от НК, вр. с чл.26, ал.1 от НК, като спрямо него и е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лева. С постановление прекратяване на наказателно производство от 21.12.2013 г. на РП - В. е прекратено производството по преписката № 115/2013 г. по описа на РП - В. и ДП № 12/2013 г. на ОСлС – Пазарджик, водено срещу А.С.А. за престъпление по чл.159 б, ал.2, вр. с чл.159 б, ал.1, вр. с чл.159 а, ал.2,т.2 и т.6, вр. с чл.159 а,ал.1 от НК, вр. с чл.26, ал.1 от НК, на осн.чл.243, ал.1,т.2 от НПК- обвинението не е доказано. 

За изясняване на спора от фактическа страна по делото са разпитани като свидетели С. А.С. - баща на ищеца, и И. А.С. - чичо на ищеца. Установява се от техните показания, наказателното производство против А. е било инициирано от жената, с която ищецът живеел по това време /2013 г./ на съпружески начала. В резултат на лошите им взаимоотношения тя завела това делото срещу него с твърдение, че я карал да проституира. Ищецът много се притеснил, че са го обвинили за нещо, което не било вярно, преживявал случващото се много тежко, започнал да заеква. Заминал при баща си в чужбина. Спрял да се храни, бил депресиран, не общувал с хора, било го страх от наказание за нещо, което не бил извършил. Това продължило около 5-6 месеца. Ходил на лекар заради главоболие и е пиел успокоителни доста време. Докато бил при баща си в чужбина, ищецът работел, но нямал сили и през повечето време си седял в квартирата. Затворил се в себе си и не общувал, затварял вратата, мълчал. След 2-3 месеца се прибрал в България, а когато говорел с баща си по телефона, се държал странно, твърдял, че не е добре, че се притеснява. Пари за гаранцията му дал баща му. Казал на чичо си, че е много притеснен и не знае какво ще стане с него. Не бил излизал от къщи пет-шест месеца. След като минало делото се успокоил и отново започнал да излиза.

         Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

         Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

         Съгласно чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. За да бъде уважен предявен иск на това основание, ищецът следва да докаже, че: 1/ ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление от общ характер; 2/ е бил оправдан по образувано срещу него наказателно производство или производството е било прекратено по описаните в чл.2, ал.1, т.3 причини с влязъл в сила съдебен акт; 3/ е претърпял вреди в определен размер и 4/ между незаконните действия на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици е налице причинно следствена връзка.

         В конкретния случай по делото е безспорно установено, че ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление от общ характер, било е образувано наказателно производство и то е било прекратено с прокурорско постановление, което не било обжалвано и е влязло в законна сила, т.е. първите два елемента от фактическия състав са безспорно доказани.

         Както пред първата, така и пред въззивната инстанция Прокуратурата на Република България оспорва твърдението на ищеца, че е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, а алтернативно поддържа, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е прекомерно завишено, тъй като досъдебното производство било продължило само 2 години и 10 дни, а взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение била една от най-леките.

         В практиката на ВКС константно се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производството, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на индивидуална преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Принципът на справедливост изисква да се обезщетят реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди. Когато дадена вреда не може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, това води до изключването й от кръга на подлежащите на обезщетяване вреди.

          В конкретния случай по делото е установено, че наказателното преследване срещу ищеца е образувано за престъпление от общ характер и е продължило 3 месеца и половина. Тъй като делото не е продължило в съдебна фаза, следва да се приеме, че единственият държавен орган, допринесъл за негативните преживявания на ищеца, е Прокуратурата на РБ.

         Както беше посочено по-горе, съгласно трайната практика на ВКС не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания, но в настоящия случай те са и безспорно установени от показанията на разпитаните по делото свидетели.

         Установено е по делото, че ищецът е бил силно депресиран, започнал да заеква и пил успокоителни в продължение на 5-6 месеца. Сам се поставил в социална изолация и отказвал да контактува с външния свят. За отдръпването от социални контакти и депресивното му състояние вследствие на висящото наказателно производство свидетелстват разпитаните по делото свидетели – баща и чичо на А..

         Ирелевантен е в случая фактът, че наказателното производство не било публично огласено, защото това не е критерий или предпоставка за негативните изживявания на ищеца.

         Неоснователно е твърдението, че тъй като прекратяването на наказателното производство поради оттеглянето на показанията на основен свидетел не е измежду хипотезите, посочени в чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Прокуратурата следва да бъде освободена от отговорност за това, че е повдигнала и поддържала обвинение за извършено престъпление от общ характер, което не е успяла да докаже. Липсата на правна уредба и правен ред за реализиране правата на гражданите във всеки случай е основание за търсене на отговорност на Държавата чрез нейните органи, каквато е и Прокуратурата на РБ. Съгласно задължителните разяснения на ППВС № 4/23.12.1968 г, както и формираната задължителна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан или наказателното производство срещу него е прекратено, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Именно това е направил районният съд в мотивите на обжалваното решение. Следва да се посочи, че ВКС приема в своята практика, че случаите, при които бездействието на прокуратурата да отстрани допуснати процесуални нарушения и да внесе делото в съда в едномесечен срок, имат за последица прекратяването на наказателното производство от съда на основание чл. 369, ал. 4 НПК и следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението - чл. 243, т. 2 НПК, което съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - деянието не е извършено от лицето. По аналогия на тези съждения в настоящия случай следва да се приеме, че невъзможността на прокуратурата да събере други доказателства /освен показанията на лицето, по чийто сигнал е образувано досъдебното производство/ за извършването от ищеца на престъплението, за което му е повдигнато обвинение, в резултат на което прокуратурата сама е прекратила производството, също следва да се подведе под хипотезата на чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - деянието не е извършено от лицето.

         Най-после неоснователно е твърдението за прекомерност на обезщетението, определено от районния съд. Установи се от показанията на разпитаните по делото свидетели, че освен социалната изолация, която ищецът сам си е наложил в резултат на депресивното състояние, в което е изпаднал след привличането му като обвиняем, той започнал и да заеква, което е индиция за преживян силен стрес. Независимо от относително краткият период, в който наказателното производство е било висящо, очевидно индивидуална психическа устойчивост на ищеца не е висока, поради което преживеният стрес му е причинил повече и по-силни негативни преживявания от нормалното в подобна ситуация, което обосновава и по-висок размер на дължимото обезщетение. Като е определил обезщетение в размера на 2000 лв., районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. На основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд и се присъединява изцяло към тях.

         Основателно е възражението на прекомерност на адвокатското възнаграждение. Видно от представения договор за правна защита и съдействие пред въззивния съд, ответникът претендира да му бъдат присъдени разноски за въззивна инстанция в размер на 800 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. Делото не се отличава с фактическа и/или правна сложност, а спорният въпрос между страните е само за размера на дължимото обезщетение. Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й от 15.05.2020 г. при интерес от 1000 до 5000 лв. минималното адвокатско възнаграждение е 200 лв. за първите 1000 лв. + 6 % за горницата над 1000 лв. или в конкретния случай то е равно на 260 лв. Настоящият съдебен състав счита, че в полза на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. за тази инстанция, което приема за справедливо с оглед липсата на фактическа и/или правна сложност на спора и поради факта, че ответникът дори не е депозирал писмен отговор по жалбата пред въззивния съд.

         Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд

 

Р      Е      Ш      И      :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.10.2019 г., постановено по гр.д. № 254/2019 г. по описа на Пазарджишкия районен.

         ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ”В.” № 2, да заплати на А.С.А., ЕГН **********,***, деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 300 /триста/ лева.

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: