Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02. 11. 2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на седми октомври през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 12069
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС,
срещу решение № 556591 от 07.12.2018 г., постановено от СРС, Трето ГО, 141 състав
по гр.д.№ 26077 по описа за 2018 г., в
частта, в която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК, както следва:
за разликата над 616,46 лв. до пълния предявен размер от 1887,68 лв., досежно
главницата за стойност на топлинна енергия, и за сумата 14,28 лева,
претендирана като цена на услуга за дялово разпределение за период м.05.2013г.
до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от
28.08.2017г. до погасяването, и исковете по чл. 86 ЗЗД за установяване на
дължимост на мораторно обезщетение за забава върху главницата за стойност на
доставена топлинна енергия до пълния предявен размер от 460,82 лв., и за сумата
4,42 лв., претендирана като мораторно
обезщетение за забава за периода 15.09.2014г. – 16.08.2017г. върху главницата
за цена на услуга за дялово разпределение.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно като противоречащо на материалния закон - чл.32, ал.1 от ОУ на
дружеството в сила до 11.03.2014 г. и на чл.33, ал.2 ОУ на дружеството, които
били в сила от 12.03.2014 г. При приложение на последната разпоредба сумите по Общата
фактура, издадена на 31.07.2014 г., касаеща периода м.11.2013 г.- м.04.2014 г. ставали изискуеми
едва на 15.09.2014 г. Заявлението било подадено на 28.08.2017 г. Затова
неправилно СРС бил приел, че претенциите са погасени по давност. Същевременно по
отношение на вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД се сочи, че имало издадени
констативни протоколи по реда на чл.539 ГПК, но съдът не бил задължил ищеца
/въззивник/ да ги представи. Сочи, че Общата фактура била публикувана на
15.08.2014 г. Относно сумата за дялово разпределение сочи, че същата била
предмет на заявлението, както и участвала във формирана на крайната цена на иска.
По отношение на тази сума ищецът се бил суброгирал в правата на ФДР. За
забавеното издължаване на стойността на услугата се следвала и лихва, която
била включена в общия сбор на лихвата. Според въззивника покана не била
необходима, тъй като стойността на услугата била посочена във фактурата и с
качването на същата в сайта на дружеството, било изпълнено изискването за
покана.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
Ответникът по въззивната жалба- К.Д.Б.,
ответник и пред СРС, е депозирал отговор
по въззивната жалба. Сочи, че в жилището, за което се претендират от ищеца
вземания, се ползува само топла вода. Съгласен е да заплати сумите за топла
вода и дялово разпределение за периода 2016 г.- 2019 г. Счита, че задълженията
са погасени по давност за периода преди 2016 г.
Третото лице-помагач- „Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 17.12.2018 г., а въззивната жалба е подадена на 27.12.2018
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва СРС
частично е отхвърлил иска по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 01.09.2017 г. по
ч.гр.д.№ 59052 по описа за 2017 г. на
СРС, ГО, 141 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
длъжникът е бил уведомен по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 26.03.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 24. 04.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията
по давност, направено в отговора по исковата молба, е приел, че извън
погасителната давност са всички, претендирани за установяване вземания, чиято
изискуемост настъпва след 28.08.2014 г. по арг. от чл.114, ал.1 ЗЗД. В случая
това били вземанията за периода от м.07.2014 г. до 30.04.2015 г. Съгласно чл.33,ал.1
ОУ вземането за м.07.2014 г. ставало изискуемо на 02.09.2014 г.- в 30-дневен
срок от публикуването на месечните прогнозни сметки на сайта на
дружеството-ищец. Страните не спорели, че такова публикуване е извършено.
Най-ранната дата на която можело това да бъде сторено била 01.08.2014 г. Стойността на потребената
топлинна енергия за този период възлизала на 601,89 лв. Извън периода на
погасителната давност било и изравняването в размер на 14,57 лв. за периода
01.05.2013 г.- 30.04.2014 г. по Обща фактура № ********** от 31.07.2014 г.,
чийто падеж бил настъпил на 02.09.2014 г. Относно изравнението по фактура №
**********/31.08.2015 г. е констатирано, че за м.05 и 06.2014 г. резултатът е
не суми за доплащане, а суми за връщане на клиента. Задълженията за периода
м.05.2013 г.- 30.06.2014 г. били погасени по давност. Прието е, че извършените
от ищеца счетоводни операции водели до недопустимо удължаване на периода на
погасителната давност, въвеждайки нова дата на падежиране на задълженията,
чиято изискуемост вече била настъпила с правилото на чл.33, ал.1 от ОУ на
ищеца. При това положение искът следвало да бъде отхвърлен за сумата в размер
на 1 887,68 лв. По отношение вземането за цената на услугата дялово
разпределение, СРС също е приел, че е погасено по давност- защото било отразено
като дължимо във фактурата от 30.06.2014 г. Изпълнението на това задължение настъпвало при условията на чл.69, изр.1 ЗЗД –
веднага. Следователно към датата на подаване на заявлението – 28.08.2017 г. вземането
за услугата дялово разпределение било погасено по давност. Лихвата за забавено
издължаване на стойността на потребената ТЕ е определена на основание чл.162 ГПК по начина визиран в чл.33,ал.4 и ал.5 от ОУ. Същата възлизала на 116,87 лв.
Затова и за разликата до претендирания размер от 460,82 лв. – искът бил
неоснователен и като такъв е отхвърлен.
В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е
влязло в сила.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
С оглед доводите във въззивната
жалба спорно по делото е погасени ли
са вземанията, предявени за установява по иска по чл.422 ГПК по давност по
начина, приет от първоинстанционния съд.
Погасяването на вземанията на
ищеца /пред СРС/ по давност е единственият довод в отговора по исковата молба
за тяхната недължимост.
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая заявлението по чл.410 ГПК е било подадено на 28.08.2017 г., а претендираният период по отношение на
стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. Претендирани
са били и сумите по Общи фактури с № № ********** от 31.07.2014 г. и **********
от 31.08.2015 г., за имот с аб. № 377064.
Решението е правилно:
Въззивната инстанция споделя
мотивите на СРС поради което същите на основание чл.272 ГПК следва да се считат
и за мотиви на настоящето решение.
За да достигне до крайния
резултат за неоснователност на част от предявените за установяване вземания на
ищеца, СРС се е позовал при прилагане правилата на ОУ на топлопреносното
дружество, действащи в редакцията, относима за всеки един от периодите. СРС е
определил конкретната стойност на всяка една от претенциите, която приема за
установена.
В този смисъл доводите във
въззивната жалба не съответстват на изложените в обжалваното решение, мотиви.
Съгласно действалите до
11.03.2014 г. ОУ, купувачът е длъжен да заплаща месечните дължими суми в срок
от 30 дни след изтичането на периода за който се отнасят. Тези правила са
относими за претенциите за м.05.2013 г.- м.02.2014 г. като последните стават
дължими в края на м.03.2014 г. Заявлението по чл.410 ГПК е подадено на
28.08.2017 г. Следователно, вземанията за този период са погасени по давност.
За периода след влизане в сила на
ОУ, одобрени с решение на ДКЕВР от 03.02.2014 г., считано от 12.03.2014 г., никъде
в мотивите си СРС не е посочил, че претенцията е неоснователна поради
непредставени доказателства за публикуването на прогнозните сметки. Точно
обратното, прието е, че страните не спорят, че публикуване е било извършено.
Всички изводи и изчисления първоинстанционния съд е направил при приложението
на правилото на чл.33, ал.2 ОУ на което се позовава и въззивника. Изравнението
за периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г. по
Общата фактура от 31.07.2014 г. е прието за дължимо и е присъдено в размер на
14,57 лв./виж л.15 от делото пред СРС/.Сумите по Общата фактура от 31.08.2015
г. за м.05. и 06. 2014 г. са в полза на потребителя- за възстановяване. Тези за
периода м.07.2014 г. до м.03.2015 г.- също /виж л.13-14 по делото пред СРС/. Дяловото
разпределение е отразено във фактурата от 30.06.2014 г., видно от представеното
извлечение на л.12 по исковото производство пред СРС. Същото не се начислява на
база прогнозна сметка поради което доводите на въззивника, че задължението
става изискуемо със съставянето на Общата фактура от 31.07.2014 г., е
неоснователен. Самите
фактури на които ищецът позовава наличието на вземания срещу ответника, не са
били представени по делото.
С оглед погасяването на част от
вземането за главница по давност, то върху същата не се дължи лихва за забава. Лихвата
за забавено издължаване на стойността на потребената ТЕ е определена на
основание чл.162 ГПК по начина визиран в чл.33,ал.4 и ал.5 от ОУ.
При това положение въззивната
инстанция приема, че СРС е решил спора възможно най-благоприятно за ищеца,
въззивник пред настоящата инстанция.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият не претендират разноски и такива не са сторени, поради което не му се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 556591 от 07.12.2018 г., постановено от СРС, Трето ГО, 141 състав по гр.д.№
26077 по описа за 2018 г. в частта, в
която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК, както следва: за разликата
над 616,46 лв. до пълния предявен размер от 1887,68 лв., досежно главницата за
стойност на топлинна енергия, и за сумата 14,28 лева, претендирана като цена на
услуга за дялово разпределение за период м.05.2013г. до 30.04.2015 г., ведно
със законната лихва върху тази главница, считано от 28.08.2017г. до
погасяването, и исковете по чл. 86 ЗЗД за установяване на дължимост на
мораторно обезщетение за забава върху главницата за стойност на доставена топлинна
енергия до пълния предявен размер от 460,82 лв., и за сумата 4,42 лв.,
претендирана като мораторно обезщетение
за забава за периода 15.09.2014г. – 16.08.2017г. върху главницата за цена на
услуга за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение от
01.09.2017 г. по ч.гр.д.№ 59052 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 141 състав.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.