№ 38
гр. Габрово, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Полина Пенкова
Членове:Кремена Големанова
Славена Койчева
при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева
като разгледа докладваното от Славена Койчева Въззивно гражданско дело
№ 20224200500017 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба на „И. 2012“ ЕООД
чрез адв. Й.Х. – ВТАК против решение № 64 от 05.11.2021г., постановено по
гр. д. №258/2020 по описа на Районен съд – Трявна, с което на основание чл.
344, ал.1, т.1 КТ се отменя като незаконосъобразна заповед № 92/08.09.2020
г., издадена от Управителя на "И. 2012 ЕООД, с която е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото
правоотношение на АНТ. П. Н.; ответникът "И. 2012“ ЕООД е осъден да
заплати на ищеца сумата от 1 754 лева – обезщетение за командировъчни
разноски на основание чл. 215 КТ за периода м. май 2020 г. – м. юни 2020 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
17.11.2020г., до окончателното плащане, като искът е отхвърлен в останалата
част до пълния предявен размер от 8 300 лева; ответникът е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 211, ал.1 КТ сумата от 650 лева – обезщетение в
резултат на едностранно прекратяване без предизвестие на трудовото
правоотношение от служителя на основание чл. 327 ал. 1, т. 2 КТ, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
17.11.2020г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен в останалата
част до пълния предявен размер от 700 лева; ответникът е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 224 КТ сумата от 208,06 лева – обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на исковата молба – 17.11.2020г. до окончателното
плащане, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер
от 350 лева; ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените в
първоинстанционното производство разходи за съдебни разноски в размер на
407,30 лева, както и да заплати на съда първоначално поетите от бюджета на
1
съда съдебни разноски за държавна такса и възнаграждение на вещо лице в
общ размер от 420,16 лева.
Въззивникът „И. 2012“ ЕООД е останал недоволен от решението на
първоинстанционния съд и счита, че същото е неправилно и
незаконосъобразно. В частта, в която е уважен искът по чл. 344, ал.1, т.1 КТ,
въззивникът излага доводи за неправилно приложение на материалния закон.
По отношение на исковата претенция с правно основание чл. 215 КТ се
посочва, че след 24.05.2020 г. работодателят не е възлагал работа на
служителя, поради което претендираните суми за невъзстановени
командировъчни разходи са недължими. При условията на евентуалност се
позовава на погасителния ефект на релевираното с отговора на исковата
молба възражение за прихващане на претендираната сума с насрещно вземане
за надплатени суми по трудовото правоотношение в полза на ищеца. По иска
с правно основание чл. 221, ал.1 КТ излага становище за липса на
законоустановените предпоставки за упражняване на правото по чл. 327, ал.
1, т. 2 КТ от страна на служителя, респективно неоснователност на заявената
претенция за изплащане на обезщетение. При условията на евентуалност се
позовава на погасителния ефект на релевираното с отговора на исковата
молба възражение за прихващане на претендираната сума с насрещно вземане
за надплатени суми по трудовото правоотношение в полза на ищеца. По иска
с правно основание чл. 224 КТ въззивникът изтъква, че претендираното
вземане е недължимо поради погасителния ефект на релевираното с отговора
на исковата молба възражение за прихващане на претендираната сума с
насрещно вземане за надплатени суми по трудовото правоотношение в полза
на ищеца. Въззивникът оспорва решението в частта, в която районният съд е
оставил без уважение противопоставеното компенсационно възражение, като
изтъква, че заплатените суми над дължимите възнаграждения за труд и
командировъчни разходи, установени в заключението към приетата съдебно-
счетоводна експертиза, са недължимо платени при липса на основание. Моли
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и
незаконосъобразно и да отхвърли предявените искове, както и да му бъдат
присъдени направените разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата страна А.Н. чрез адв. Н.К. – ГАК не е депозирал отговор
на въззивната жалба в законния срок по чл. 263, ал. 1 ГПК и не изразява
становище в проведеното открито съдебно заседание пред настоящия
въззивен състав.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и становищата
на страните, предвид събраните по делото доказателства, намери за
установено следното:
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 215 КТ, чл.
221, ал.1 КТ и чл. 224 КТ.
В исковата молба ищецът А.Н. твърди, че бил в трудови
правоотношения с ответника „И. 2012“ ЕООД по силата на трудов договор №
74/07.02.2019 г., като съгласно чл. 1 от договора заемал длъжност „шофьор на
товарен автомобил“. Уговореното работно време било в размер на осемчасов
работен ден, а срокът на договора бил уговорен като неопределен. Съгласно
чл.4, ал.1 от договора месечното трудово възнаграждение възлизало на 700
лева, а да всяка година трудов стаж се начислявало допълнително
възнаграждение от 0,6 %. Съгласно чл. 4, ал. 2 страните уговорили
2
заплащането на допълнително трудово възнаграждение за временно през
което служителят натоварва, разтоварва и транспортира товари на
територията на Република Франция в размер на 10 евро/час. Ищецът
изпълнявал предвидената трудова дейност както на територията на Република
България, така и на територията на Република Франция, Германия, Белгия,
Испания и Италия. Дължимите трудовия месечни възнаграждения служителят
получавал чрез банкови преводи по посочена от него банкова сметка, като
превежданите суми се формирали като сбор от договореното трудово
възнаграждение и командировъчните плащания за времето на престой и
работа извън страната. През м. март 2020 г. ответникът „И. 2012“ ЕООД
заплатил на ищеца сумата от 1 000 евро, през м. май 2020г. – 400 евро, а за
отработените 18 работни дни пред м. юни 2020г. ищецът не получил месечно
възнаграждение. Твърди се, че общият размер на дължимите плащания от
работодателя възлизал на 4 200 евро. В края на м. май 2020 г. след възникнало
запалване в кабината на управлявания от ищеца товарен автомобил, той
завършил възложената работа с друг влекач и след това се върнал в България
на 18.06.2020г. Поради настъпили здравословни проблеми ищецът използвал
отпуск за временна нетрудоспособност в периода 22.06.2020г. – 12.07.2020г.
На 13.07.2020г. изпратил уведомление до ответника, че на основание чл. 327,
ал.1, т.2 КТ едностранно прекратява трудовото правоотношение поради
неплащане на всички дължими трудови възнаграждение и командировъчни
разноски. С писмо от същата дата ответното дружество изразило становище
за липса на основание за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на служителя поради заплащането на всички
дължими суми по него. С писмо от 25.08.2020г. ответното дружество
уведомило ищеца за извършено нарушение на трудовата дисциплина и
предоставило тридневен срок за представяне на писмени обяснения от страна
на служителя. По силата на заповед №92/08.09.2020г., издадена от управителя
на „И. 2012“ ЕООД, на ищеца било наложено дисциплинарно наказание
уволнение и сключеният трудов договор бил прекратен едностранно от
работодателя. На основание чл. 221, ал. 2 КТ работодателят разпоредил на
служителя бъде удържано под формата на обезщетение едно брутно трудово
възнаграждение. Ищецът излага твърдения, че през исковия период
добросъвестно е престирал труд по трудовото правоотношение, като не е
получил дължими командировъчни пари в общ размер от 8 300 лева. Към
датата на подаване на уведомление за едностранно прекратяване на
правоотношението – 13.07.2020г., ищецът имал неизползван платен годишен
отпуск от 10 дни. Предвид упражненото потестативно право по чл. 327, ал.1,
т.2 КТ работодателят следвало да заплати обезщетение в размер на едно
брутно трудово възнаграждение. При така изложените фактически твърдения
ищецът моли съда да постанови решение, с което да отмени като
незаконосъобразна заповед №92/08.09.2020г., издадена от управителя на „И.
2012“ ЕООД, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“; да осъди ответника да му заплати сумата от 8 300 лева,
представляваща неизплатени дължими командировъчни плащания, да осъди
ответника да му заплати сумата от 250 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в размер на 10 дни; да осъди ответника
да му заплати сумата от 700 лева – обезщетение, дължимо на основание чл.
221, ал.2 КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното плащане. Претендира сторените съдебни разноски.
Ответникът "И. 2012" ЕООД гр. Враца, представлявано от управителя
3
М.И., чрез пълномощника адв. Й.Х., оспорва предявените искове - по
основание и по размер. Твърди, че заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение с ищеца била правилно и законосъобразно издадена, като
били спазени всички изисквания на закона. Счита така предявените искове за
неоснователни и моли да бъдат отхвърлени като такива. Релевира възражение
на прихващане на претендираните от ищеца суми с недължимо надплатени
суми от ответника в полза на ищеца по трудовото правоотношение.
С трудов договор № 74/07.02.2019 г., ищецът е започнал работа при
ответното дружество за неопределено време, на длъжност "шофьор на
товарен автомобил", с продължителност на работния ден 8 часа и с основно
месечно възнаграждение от 700 лв. В договора е посочено, че срокът за
прекратяване на трудовия договор е еднакъв за двете страни и се определя на
30 дни.
Трудовото правоотношение между страните е прекратено с получаване
на уведомление, изхождащо от А.Н. и адресирано до „И. 2012“ ЕООД, с което
ищецът на основание чл. 327, ал.1 т.2 КТ едностранно е прекратил
правоотношението поради незаплащане на дължимите трудови
възнаграждения и командировъчни от страна на работодателя. С писмо с изх.
№34/13.07.2020г. ответникът е изразил становище за липса на основание за
едностранно прекратяване на договора и е отправил предложение за
прекратяването му по взаимно съгласие.
Със Заповед № 92/08.09.2020 г., с посочено правно основание чл.195
във вр. чл. 188 ал.3 и чл. 330, ал.2, т.6 КТ работодателят е наложил на
служителя дисциплинарно наказание уволнение поради допуснато
дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал.1, т.1 от КТ – неявяване на
служителя на работа, считано от 13.07.2020г. без уважителни причини. Сочи
се, че на основание чл. 221 ал.1 КТ от следващото се на ищеца
възнаграждение следва да се удържи обезщетение в размер на една брутна
работна заплата.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза с предмет
установяване на размера на претендираните вземания за неизплатени
командировъчни плащания, дължими обезщетения вследствие на
прекратяването на правоотношението и размер на заплатени суми по
трудовото правоотношение от страна на работодателя.
Съдът след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК от
надлежно легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените
искове за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по
същество на спора.
По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ.
Ищецът счита издадената заповед за прекратяване на трудовото
4
правоотношение за незаконосъобразна, тъй като към датата на издаването й
трудовото правоотношение е било прекратено от ищеца едностранно без
предизвестие на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ. За тази цел ищецът е
представил препис от подадено уведомление, от чието съдържание се
установява в достатъчна яснота основанието за отправеното изявление, както
и произтичащите от него правни последици.
Съгласно правилото по чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ при прекратяване на
трудовия договор без предизвестие същият се прекратява от момента на
получаването на писменото изявление. В константната съдебна практика, в
която се обсъжда конкуренцията между основанията за едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение от страните по него, писменото
изявление на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на
някое от основанията по чл. 327, ал.1 КТ води до автоматично прекратяване
на трудовото правоотношение независимо от това дали е налице посоченото в
изявлението на работника или служителя основание. Работодателят не може
да прекрати на друго основание вече прекратено трудово правоотношение
/така в Определение №60486 от 11.06.2021г. по гр.д. №1232/2021г. III ГО, ГК
на ВКС, Решение №87/11.05.2012г. по гр.д. №219/2011г. IV ГО ГК на ВКС,
Решение 289/18.11.2014г. по гр.д. №1289/2017г. IV ГО ГК на ВКС/.
В настоящия случай отправеното от служителя Н. уведомление е било
надлежно доведено до знанието на работодателя, видно от изпратеното в
отговор писмо с изх.№34/13.07.2020г. Първоинстанционният съд правилно е
счел, че законът не поставя като условие за пораждане на правното действие
на полученото уведомление детайлното описание на неплатените
възнаграждения и обезщетения, мотивирали служителя да упражни правото
си по чл. 327, ал.1, т.2 КТ. За надлежното упражняване на потестативното
право от страна на служителя законът поставя като изискване единствено
отправянето на волеизявление в писмена форма към работодателя, в която да
е ясно и недвусмислено обективирано изявление на прекратяване на
правоотношението поради допуснато неизпълнение на задължението от
страна на работодателя.
При така изложените съображения въззивния съд приема, че
действието на трудовия договор е било прекратено към момента на
получаване на уведомлението по реда на чл. 327, ал.1, т.2 КТ от ответника,
който предхожда връчването на издадената заповед за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“. От тук следва, че заповедта, с която
на основание констатираното нарушение на трудовата дисциплина е
наложено най-тежкото дисциплинарно наказание и е прекратено трудовото
правоотношение е незаконосъобразно издадена и следва да бъде отменена на
основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ.
По претенцията с правно основание чл. 215 КТ.
Съгласно цитираната материална норма при командироване по чл. 121,
ал. 1 КТ работникът или служителят има право да получи освен брутното си
трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия
и в размери, определени от Министерския съвет, като при командироване
извън територията на Република България реда за изплащане и размера на
командировъчните се определя съгласно Наредба за служебните
командировки и специализации в чужбина.
Въведеното оспорване от ответника срещу твърденията на ищеца, че
през исковия период е осъществявал трудова дейност извън територията на
5
страната не е подкрепено с доказателства. От представените извлечения-
разпечатки от карта на водача се установява, че в периода 27.04.2020г. –
18.06.2020г. ищецът е извършвал трудова дейност извън територията на
Република България. Същевременно от заключението към назначената
съдебно-счетоводна експертиза, изготвена на база извършени справки с
счетоводството на ответното дружество, се установява, че за периода м. май –
м. юни 2020о. има отразени неизплатени задгранични командировки както
следва: за м. май 2020 г. - 20 дни по 27 евро и 10 дни по 21 евро, а за м. юни -
9 дни по 21 евро. Общият размер на неизплатените суми за пътни, дневни и
квартирни разноски възлиза на сумата от 1 754 лева.
От тук въззивният съд изцяло споделя съображенията на районния съд,
че искът по чл. 215 КТ е частично основателен и следва да бъде уважен до
сумата от 1 754 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 17.11.2020г., до окончателното плащане, като в
останалата част следва да бъде отхвърлен.
По претенцията с правно основание чл. 221, ал.1 КТ.
Обезщетението, предвидено в чл. 221, ал. 1 КТ, гарантира, че
служителят, който упражни потестативното си право да прекрати
правоотношението на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 КТ ще получи
компенсационно плащане за вредите, произтекли от неизпълнението на
работодателя, съобразно уговорения срок на договора и продължителността
на предизвестието за прекратяване на правоотношението. Поради изложените
по-горе мотиви въззивният съд приема, че ищецът надлежно е упражнил
правото си по чл. 327, ал.1, т.2 КТ, вследствие на което за него е възникнало
правото да получи обезщетение на основание чл. 221, ал.1 КТ.
С процесния случай страните са предвидили, че трудовият договор ще
има безсрочен характер и подлежи на прекратяване от всяка една от страните
с едномесечно предизвестие, поради което дължимото обезщетение се
равнява на едно брутно трудово възнаграждение за срока на предизвестието.
Съобразно заключението към съдебно-счетоводната експертиза, която
районният съд е кредитирал изцяло, след сключен анекс между страните по
спора първоначално уговореното месечно трудово възнаграждение е било
намалено от 700 лева на 650 лева. При така установените факти в
обжалваното решение е възприет извода за частична основателност на
исковата претенция до 650 лева, като над тази сума до пълния размер от 700
лева, заявената претенция е отхвърлена като неоснователна.
Настоящата инстанция приема, че решението в тази му част е основано
на обстоен и правилно извършен доказателствен анализ, а изведените правни
изводи почиват на приложимия материален закон. Първоинстанционният съд
е обсъдил детайлно заключението към изготвената съдебно-счетоводна
експертиза и след като е кредитирал напълно експертното становище,
установяващо размера на задължението, е достигнал до законосъобразен
извод за частична основателност на претенцията до размера от 650 лева, като
в останалата част е отхвърлил иска.
По иска с правно основание чл. 224 КТ.
Възникването на правото на служителя да получи парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се предпоставя от факта
на прекратяване на трудовото правоотношение и неупражняването на
предвиденото право в срока на действие на трудовия договор. След
6
прекратяване на трудовото правоотношение правото на платен годишен
отпуск се трансформира от право на служителя да не полага труд за
определен период от време срещу получаване на месечно трудовото
възнаграждение в право да получи парична равностойност на неизползвания
отпуск.
От заключението към приетата съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че за 2019г. ищецът не е използвал полагащия му се платен
годишен отпуск от три дни, а за 2020 г. – четири дни. Размерът на
обезщетението за неизползван годишен отпуск за 2019г. и 2020 г. възлиза
сумарно на сумата от 208,06 лева. При така установената фактическа
обстановка първоинстанционният съд е уважил иска за сумата от 208,06 лева,
като в останалата част до пълния предявен размер от 350 лева е отхвърлил
иска като неоснователен.
Въззивният съд след като обсъди относимите доказателства и
изложените фактически и правни изводи в мотивите към обжалваното
решение намира решението на обосновано и законосъобразно в тази му част.
Мотивите на съда се основават на събраните доказателства по делото в
съответствие със съдопроизводствените правила, както и на приложимия
материален закон, поради което решението в тази му част следва да бъде
потвърдено.
По въведеното възражение за прихващане:
Въззивникът в настоящото производство излага доводи за
неправилност на обжалваното решение в частта, в която релевираното
правопогасяващо възражение е отхвърлено като неоснователно. В изложеното
становище срещу правилността на решението се изтъква, че в полза на ищеца
в качеството му на служител по трудовото правоотношение при заплащане на
дължимите трудови възнаграждения и командировъчни разходи са били
изплатени недължими суми при липса на основание, което обосновавало
пораждането на насрещно вземане спрямо ищеца и възникването на
компенсационно право. След упражняването на възражението за прихващане
и погасяването на задълженията на страните до размера на по-малкото от тях
исковите претенции за присъждане на парични суми на основание чл. 215 КТ,
чл. 221, ал. 2 КТ и чл. 224 КТ следвало да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
В първоинстанционното решение съдът е приел, че преведената сума
от 27 173,72 лева, представляваща разлика между дължимите трудови
възнаграждения и командировъчни разходи, от една страна, и изплатените
суми на ищеца от ответника от друга страна не е заплатена при липса на
основание. Като съображение в подкрепа на този извод е изложено
обстоятелството, че като основание за извършването на банковите преводи е
посочено „заплата“. Същевременно съдът е отчел, че ответникът не е оборил
законовата презумция за добросъвестност на служителя при получаване на
суми за трудово възнаграждение и обезщетение по трудовото
правоотношение съгласно чл. 271, ал.1 КТ.
Въззивният съдебен състав след като обсъди мотивите към решението
в тази част, както и въведените аргументи срещу правилността му от страна
на въззивника, намира, че районният съд законосъобразно е отхвърлил
възражението за прихващане. Посочените плащания от страна работодателя
са били извършени по банков път съобразно уговорения начин на изплащане
на трудовото възнаграждение в съдържанието на трудовия договор, като за
7
по-голяма част от тях е било посочено като основание „заплата“. Размерът на
превежданите суми е варирал за всеки отделен месец съобразно размера на
начисляваните командировъчни разходи и броя дни, през които служителят е
осъществявал трудова дейност извън територията на страната. Сумите са
били изплащани в сходен период – до 10-то число в началото на всеки месец.
Поради това съдът намира, че служителят е действал добросъвестно, като е
приел заплатените суми като дължими за положения труд по трудовото
правоотношение по смисъла на чл. 271, ал.1 КТ.
При така изложените съображения ищецът не следва да бъде
задължаван да върне сумите за трудово възнаграждение и командировъчни
разходи, които е получил под формата на банкови преводи от работодателя
към момента на действие на трудовия договор. Поради липсата на насрещно
вземане у ответника, с което да бъде реализирано прихващане на
претендираните от ищеца суми, възражението следва да бъде отхвърлено като
неоснователно.
С оглед на изложените съображения, въззивната инстация намира, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно
приложение на относимите материалноправни норми. Въззивната жалба на
„И. 2012“ ЕООД е неоснователна, поради което следва да бъдат оставена без
уважение, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед оставянето без уважение на въззивната жалба, разноски за
настоящата инстанция не следва да се присъждат.
Водим от горните мотиви, Окръжен съд – Габрово
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 64 от 05.11.2021 г., постановено по гр.
дело № 258/2020 г. по описа на Районен съд-Трявна.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му в частта относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и иска по чл.
215 КТ. В останалата част решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8