Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 05.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и
четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 4236 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
516825 от 25.10.2018
г. по гр. д.
№ 11877/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 159 състав, съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу В.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149
ЗЕ, че В.С.Д. дължи на „Т.С." ЕАД сумата от 1 439,35 лева, представляваща
стойността на топлинни услуги за периода от м.10.2014 г. - м.04.2017 г. и
сумата 54,92 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за
същия период за имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „*****", бл. ********,
аб.№ 122627, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
заявлението - 03.11.2017 г., до окончателното й изплащане, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 15.11.2017 г. по ч.гр.д. №
78620/2017 г. по описа на СРС, 159 състав, като е отхвърлил исковете с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 682,77 лв. и за
периода 01.05.2014 г. - 30.09.2014 г., като погасени по давност и исковете по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва в размер на 200 лв. за периода от 01.11.2014 г. до
25.10.2017 г. върху главницата за доставена топлинна енергия и за лихва в
размер на 8,81 лв. върху главницата за цена на услуга за дялово разпределение,
като неоснователни.
Със същото решение В.С.Д. е осъден да
заплати на „Т.С." ЕАД, сумата 68,26 лв., представляваща сторени разноски в
производството пред първата инстанция, и сумата 520,77 лв. сторени разноски в
заповедното производство.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която са уважени установителните искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149
ЗЕ и исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, е останал ответника в производството В.Д., които чрез процесуалния
си представител адв. Х.К. го обжалва при твърдения, че решението е неправилно, бланкетно
и немотивирано, тъй като е постановено при липса на каквито и да е било
доказателства за реално доставена ТЕ. По-конкретно поддържа, че на процесния
адрес няма потребена ТЕ, тъй като отоплителните тела са демонтирани, поради
което счита, че не е доказано по несъмнен начин какъв е точния размер на
задължението му. Искането му към съда е да отмени решението в обжалваната част.
Претендира разноски. Въззивната жалба съдържа доказателствени искания, а именно
да се отправи преюдициално запитване до СЕС, за изясняване значението на
разпоредбата на чл. 27 от Директива № 83/2011 г., както и на осн. чл. 190 ГПК
да се задължи ищцовото дружество и ТЛП да представят протокол от извършени
посещения за реално отчитане на консумираната ТЕ в апартамента на ответника в
присъствен и неприсъствен ден.
Въззиваемата страна „Т.С.“ чрез
процесуалният си представител юрк. М.Ш.депозира молба от 23.11.2020 г., в която
моли съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, излагат се съображения по
същество на спора. Претендира разноски за юрк.възнаграждение, прави възражение
за прекомерност на разноските на въззивника.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и
разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, а и не е било спорно
между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по
делото доказателства, обосновава извода, че въззивника В.Д. е собственик на
процесния топлоснобден имот и има качеството на потребител на топлинна енергия
по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването
лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател,
не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена
едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника В.Д..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответника В.Д. за сума в размер на 1 439,35
лв. за периода от м.10.2014 г. до м.04.2017 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните в
първоинстанционното производство, се установява, че количеството топлинна
енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез т.нар. общ
топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се отчитат ежемесечно.
Технологичните разходи са приспаднати за сметка на ищеца. За процесния период 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., фирмата за дялово разпределение е отчитала водомерите в
имота. По време на отчетите са попълнени документите за главен отчет, които са
подписани от потребителя. Отчетите са коректно отразени в изравнителни сметки.
По данни на ФДР в процесното жилище не
е имало монтирани отоплителни тела и съответно не са монтирани
топлоразпределители. В имота има щранг лира за отопление в банята. Процесният
имот е с отоплям обем по проект 209 куб.м., съгласно Акт за разпределение на
кубатурата в жилищната сграда, предаден от председателя на домсъвета на ищеца.
На база на този отопляем обем се разпределя енергия отдадена от сградна
инсталация, съгласно НТ. Изчисленото количество топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, е разпределено пропорционално на отопляемия обем на имотите
по проект в сградата. Изравнителните сметки, изготвени от „Т.С." ЕООД, са
изготвени напълно в съответствие с Наредба № 16-334, според заключението на
вещото лице. Всяка изравнителна сметка включва ТЕ отдадена от сградна
инсталация и ТЕ за загряване на топла вода. ТЕ за общи части не се начислява.
За периода 01.05.2014 г. - 30.04.2017 г. количеството топлинна енергия отдадена
от сградна инсталация в СЕС е изчислено от ФДР по формула, съгласно
приложението към чл. 61, т. 6.1.1 от Наредба № 16-334.
Неоснователно е възражението на
ответника за недължимост на начисленото количество ТЕ за сградна инсталация.
Това е така, тъй като съгласно Наредба № 16-334 за топлоснабдяването в частта
по т. 6.1.1 от приложението й, въз основа на която се изчислява топлината,
отдадена от сградната инсталация, е все още действащ подзаконов нормативен акт,
като в случай на неговата отмяна с влязло в сила решение (доколкото решението
на ВАС по адм. дело № 1372/2016 г. е обжалвано) същата ще има действие занапред
(арг. чл. 195, ал. 1 АПК), а същевременно в изпълнение на разпоредбата на чл.
15, ал. 3 ЗНА съдът не намира, че формулата по т. 6.1.1 противоречи на
нормативен акт от по- висока степен, поради което и я прилага при изчисляване
на дължимата от ответника сума.
Доколкото купувачът дължи цената на
реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се
формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки, които
намират окончателна стойност в общи фактури, издадени за всеки отоплителен
сезон. За определяне размера на дължимата цена съдът кредитира заключенията на
съдебно-техническата експертиза, която е отчела именно реално доставеното
количество топлинна енергия през исковия период, според която размерът на
дължимата цена за доставена топлинна енергия за целия исков период, възлиза на
1 693,43 лв.
Относно възражението на ответника, че
част от задължението му е погасено по давност настоящият съдебен състав намира
следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Разпоредбите на чл. 31 и 32 от ОУ
предвиждат следните начини на заплащане на ТЕ: 1. на 10 равни месечни вноски и
две изравнителни сметки; 2. по прогнозна консумация и една изравнителна сметка
за реална консумация; предвидено е, че когато клиентите заплащат по втори
вариант, месечната консумация се определя от търговеца въз основа дела на имота
от предходната година, както и че за тази прогнозна консумация търговецът
издава фактура ежемесечно. От представените към исковата молба извлечения от
счетоводната система на ищеца, е видно, че текущото фактуриране на задълженията
за абонатния номер е по втория посочен вариант - по прогнозна консумация.
Следователно, когато се изготви дяловото разпределение, се изготвя
изравнителната сметка и ако прогнозно определената цена надвишава определената
по изравнителна сметка, разликата се приспада с кредитно известие, а при
обратния случай - сумата се добавя към фактурата, изготвена въз основа дяловото
разпределение. Разпоредбата на чл. 33 ОУ въвежда задължение на клиента да
заплати ежемесечна фактура с изтичане на 30- дневен срок от публикуването на
фактурата в интернет страницата на ответника, като съгласно чл. 33, ал. 4
продавачът начислява обезщетение за забава само върху дължимата сума по фактура
след изравнителна сметка. Поради което, с издаването на общата фактура настъпва
определеността на дължимата цена за отоплителния сезон, тъй като дотогава
клиентът плаща прогнозно начислени суми, а не реално потребена енергия. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда от
ищцовото дружество на 03.11.2017 г., на която дата е прекъснат давностният
срок. Следователно към тази дата са били погасени по давност вземанията за
стойността на топлинната енергия за периода от м.05.2014 г. до м.09.2014 г.
Непогасените по давност вземания за периода от м.10.2014 г. до м.04.2017 г. са
в размер на 1 439,35 лева. Ответника не доказва плащане на процесната
сума, следователно предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 149 ЗЕ правилно е бил уважен за сумата 1 439,35 лева и за
периода от м.10.2014 г. до м.04.2017 г.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г.
Съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна
собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. Според чл. 22, ал. 2 от общите условия на ищцовото
дружество от 2014 г. купувачите заплащат таксата за дялово разпределение на
топлинната енергия на продавача, тоест на ищеца. Аналогична е и клаузата на чл.
22, ал. 2 от общите условия от 2016 г. Следователно потребителите на топлинна
енергия са задължени да заплащат на „Т.С.” ЕАД възнаграждението за услугата
дялово разпределение на топлинната енергия, независимо че услугата се извършва
от трето лице. В настоящия случай от протокола от общото събрание на етажните
собственици от сградата - етажна собственост, където се намира процесният
топлоснабден имот, се установява, че етажните собственици са избрали „Т.с.”
ЕООД да извършва дялово разпределение на топлинната енергия. Обстоятелството,
че това дружество реално е изпълнявало задълженията си в рамките на исковия
период е видно, както от заключението на съдебно-техническата експертиза, така
и от представените по делото писмени доказателства. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че същото възлиза на 54,92 лева.
Тъй като от страна на ищцовото дружество
не е доказана датата, на която ответникът е изпаднал в забава за изпълнението
на задължението за заплащането му, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 13,17 лева - обезщетение за забава върху възнаграждението
за дялово разпределение правилно е бил отхвърлен като неоснователен.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 516825 от 25.10.2018 г. по
гр. дело № 11877/2018 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА В.С.Д., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** сумата от 100 лв., представляваща сторените в
производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.