Решение по дело №11745/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 18 май 2023 г.
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20201100511745
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 октомври 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

                               

                               Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                           гр.София, 18.05.2023 г.

       

                   В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11745 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение № 52072  от 26.02.2020 год., постановено по гр.дело № 53140/ 2019 год., на СРС, І Г.О., 35 състав/ поправено с решение № 20198291 от 14.09.2020 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 53140/2019 г. на СРС, І Г.О., 35 състав/ е отхвърлен предявения от В.Н.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк София, сграда 6, иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.55, ал.1 от ЗЗД, за признаване на установено, че „Т.Б.“ ЕАД дължи на В.Н.Д., ЕГН **********, сумата от 141,26 лв., представляваща платена на 13.05.2019 г. сума по фактура № **********/25.04.2019 г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 34437/2019 г. на СРС, 35 с-в , като неоснователен и недоказан.

          Срещу решението на СРС, 35 с-в е постъпила въззивна жалба от В.Н.Д., подадена чрез пълномощника адв.М.Л., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.1-во от ЗЗД, бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

         Въззиваемата страна- ответник „Т.Б.“ ЕАД, ***, чрез пълномощника си адв.С.К.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.             

         Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.    

         Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

         Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

         Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.              

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от ищцата В.Н.Д. срещу ответника „Т.Б.“ ЕАД, ***, установителен иск с правно основание чл.55, ал.1 пр. 1-во  от ЗЗД за установяване на дължимост на вземане в размер на сумата от 141,26 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

           Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

           Ищцата е предявила по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД- искане за връщане на предоставена парична престация при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.

             В практиката на ВКС, изразена в ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения : № 29 от 28.03.2012 г., по гр.дело № 1144 / 2010 г. на ІV г.о.; № 21/ 23.04.2013 г., по гр.дело № 1456 / 2011 г. на ІV г.о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр.дело № 46/2009 г. на І г.о. и много други специфичният белег на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл.154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума.

           В ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/79 г. са дадени разяснения по прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователното обогатяване.
Пленумът на ВС изрично е посочил, че разграничението между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава по чл.59 ЗЗД се налага, не само с оглед на правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване. По силата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест в процеса въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск, или от възраженията на ответника, целящи отричане на съществуването на правото на ищеца, тъй като не е валидно възникнало, погасило се е или ответникът разполага със свое право, противопоставимо на претенцията на ищеца. По иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД при отпадане на основанието - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото.

На следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото.  Първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД визира предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, когато при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ в случая от имуществото на ищеца в имуществото на ответника/. В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства, включително и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- компютърно техническа експертиза съдът приема за недоказано от страна на ищцата плащане на ответника на сумата от 141,26 лв. Установяването на това обстоятелство по делото е в тежест на ищцата /чл.154, ал.1 ГПК/ и с оглед липсата на годни доказателства в този смисъл то е недоказано. Не е налице получаване при начална липса на основание по смисъла начл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, респективно не се дължи връщане на процесната сума.

Приетото и неоспорено заключение на вещото лице по допуснатата съдебно- компютърна техническа експертиза е компетентно изготвено и обосновано, по поставените му от съда задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Ето защо няма основание същото да не бъде кредитирано от съда. При приемането му в съдебно заседание на 05.02.2020 год., ищцата, чрез своя пълномощник не го е оспорила относно истинността на съдържащите се в него констатации за релевантни за спора факти, нито е поискал в срока по чл.200, ал.3 от ГПК повторно заключение по същите въпроси, поради съмнение в тяхната правилност. С оглед на което кредитирайки приетото, като неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата съдебно- компютърно техническа експертиза, компетентно и обективно изготвено, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

          В тази връзка предявената от ищцата срещу ответника, искова претенция по реда на чл.422, ал.1 от ГПК  с правно основание чл.55, ал.1 пр.1-во от ЗЗД се явява изцяло неоснователна и недоказана, и като такава правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд.

          С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.                 

          По разноските във въззивното производство:

          С оглед изхода на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата инстанция. Въпреки направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник, предвид липсата на доказателства за тяхното извършване/ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция/.

         Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

                                               Р     Е    Ш     И    :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 52072  от 26.02.2020 год., постановено по гр.дело № 53140/ 2019 год., на СРС, І Г.О., 35 състав/ поправено с решение № 20198291 от 14.09.2020 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 53140/2019 г. на СРС, І Г.О., 35 състав/.

         РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                           

                                                                    ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                2.