Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 5.10.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юли през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Валентин Борисов
Нели Маринова
при участието на секретаря Надежда Масова,
като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 8274 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 27.04.2020 г., постановено по гр. дело № 36232/ 2016 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 176 състав, ДЪРЖАВАТА- чрез ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, е осъдена да заплати на Г.А.С. /ЕГН **********/
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата
8000 лева-
обезщетение за неимуществени вреди от обвинение за извършено престъпление, за
което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 17997/
2012 г. на СРС, НО, 98 състав, ведно със законната лихва от 26.09.2015 г. до
окончателното погасяване, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 8 000
лева до пълния предявен размер от 24 000 лева, като неоснователен. На основание
чл.10, ал.3 ЗОДОВ вр. чл.78, ал.1 ГПК ответникът П.НА Р.Б.е осъден да заплати на
ищеца Г.С. общо сумата 413.33 лева- разноски по делото,
от които: 10 лв.- внесена държавна такса, и 403.33
лева-
платено адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска.
Постъпила
е въззивна жалба от Г.А.С. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в отхвърлителната му част, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на
останалата част от претендираното обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно с
лихви и разноски за двете съдебни инстанции.
Подадена
е въззивна жалба срещу постановеното
от СРС решение и от ответника ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с искане да
бъде постановена отмяната му като неправилно и необосновано в осъдителната му
част и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, евентуално- за
намаляване размера на присъденото обезщетение по ЗОДОВ. В жалбата е наведен
довод и за недопустимост на постановеното от СРС решение, поради произнасянето
на съда свръхпетитум в частта му, в която на ищеца е присъдено и обезщетение за
забава, като сумата 8 000 лв. е присъдена, „ведно със законната лихва от
26.09.2015 г.- дата на влизане в сила на оправдателната присъда“, до
окончателното й погасяване, вместо ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба, каквато била заявената от С. акцесорна претенция.
Насрещните
страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби.
Предявен е иск с
правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбите,
с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са
процесуално допустими.
Разгледана
по същество, въззивната жалба на ищеца Г.С. е неоснователна.
Разгледана
по същество, въззивната жалба на ответника Прокуратура на Р България е частично основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно.
Недопустимо е в частта, в която
на ищеца С. са присъдени лихви за минало време, тъй като такава акцесорна
претенция от него не е предявена по делото. Видно от петитума на исковата
молба, ищецът претендира да му бъде присъдено обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, „ведно със законната лихва от датата на завеждане на този иск, до
окончателното изплащане на сумата“. Иск по чл.86, ал.1 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД изобщо
не е предявен по делото, поради което и произнасянето на първо-инстанционния
съд за присъждане на законната лихва върху присъденото обезщетение от
8 000 лв., „считано от 26.09.2015 г.“- дата, следваща влизането в сила на оправдателната
присъда по воденото срещу ищеца НОХД /въззивното решение на СГС е постановено
на 29.06.2014 г., а не на 26.09.2015 г., както неправилно е посочено в
обжалваното първо-инстанционно решение/, вместо „считано от 30.06.2016 г.“,
когато е подадена исковата молба по делото, е произнасяне „свръхпетитум“, което
в приложение правомощията на въззивния съд по чл.270, ал.3 ГПК налага извод за
обезсилване на обжалваното решение в тази осъдителна част. Тъй като лихвите за
минало време /до завеждане на делото/ са предмет на самостоятелен иск, чието
правно основание в случая се извежда от нормите на чл.86, ал.1 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, а не се касае за увеличение на иска чрез прибавянето на изтекли лихви след
неговото предявяване- по смисъла на чл.214, ал.2 ГПК, решението в тази
обжалвана от ответника осъдителна част следва да бъде обезсилено.
По
същество постановеното от СРС решение е неправилно в частта относно размера на
дължимото за претърпените от ищеца С. неимуществени вреди /болки и страдания от
психическо естество/ обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Спорен
в настоящото въззивно производство, предвид релевираните от насрещните страни доводи,
е въпросът за размера на дължимото на ищеца Г.С. обезщетение за претърпени в
следствие воденото срещу него наказателно преследване, приключило с влязла в
сила оправдателна присъда по НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС, НО, 98 състав,
неимуществени вреди /болки и страдания/. Предвид липсата на доводи относно наличието или липсата на предпоставки
за ангажиране отговорността на ответника по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, този въпрос не
може да бъде пререшаван от въззивния съд /арг. чл.269 ГПК/.
По въпроса за съдържанието на понятието
справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС,
намерила израз в ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и в Тълкувателно решение № 3/
22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС- ОСГК, и е установена
константна съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която справедливостта-
като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва
винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-
пълна степен да бъдат компенсирани вредите на увреденото лице. Този принцип
изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото
лице, като размерът
на обезщетението се
определя от съда
съобразно обществения
критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което и
обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Понятието
„вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл-
като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество,
телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние.
Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, какъвто е предявеният по настоящото дело, такива правно
релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно
или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения
или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното
производство, вкл. дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за
провеждането му; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на
ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв
начин всичко това се е отразило на ищеца- има ли влошаване на здравословното му
състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо- цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му- семейство, приятели, професия, обществен отзвук,
вкл. предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите, и пр.
Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ се определя глобално- за всички претърпени
неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са
конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва
да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва
да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като
същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди.
Установява
се въз основа на събраните по делото доказателства, че НОХД № 17997/ 2012 г. на
СРС, НО, 98 състав /приложено по делото, ведно с ДП № 2456/ 2004 г. на 03 РУП-
СДВР, пр. пр.№ 44052/ 2004 г. по описа на СРП/ е образувано срещу Г.А.С. /ищец
по делото/ за престъпление по чл.195, ал.1,
т.3 вр. чл.194, ал.1 /кражба, извършена чрез разрушаване на преграда,
здраво направена за защита на имот/, като досъдебната му фаза, считано от
датата на провеждане на разпита на ищеца като уличено лице и привличането му като
обвиняем, е траяла от 1.10.2004 г. до 27.05.2011 г., а съдебната му фаза- от 27.05.2011
г. до 29.06.2014 г., когато е влязла в сила постановената по посоченото НОХД
оправдателна присъда, с която Г.С. е признат за невиновен в извършване на
посоченото деяние, потвърдена с Решение от 29.06.2014 г. по ВНОХД № 4754/ 2014
г. на СГС, НО, VІІІ въззивен състав. Основание за постановяване на
оправдателната присъда от 14.02.2014 г. по НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС, 98
състав- според изложеното в мотивите й, е недоказаност на обвинението и
приложение на чл.304 НПК.
Според
събраните в процеса писмени доказателства, вкл. съдържащите се в НОХД № 9389/ 2011
г. на СРС, 98 състав, НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС, 98 състав, и ВНОХД № 4754/ 2014
г. на СГС /приложени по настоящото дело/ съдебни книжа, на 1.10.2004 г. ищецът Г.А.С.
е разпитан като уличено лице за престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр. в чл.194,
ал.1 НК по дознание № ЗМ 2456/ 2004 г. и му е взета мярка за неотклонение
„парична гаранция" в размер на 200 лева. На 27.05.2011 г. СРП е внесла в
СРС обвинителен акт срещу обвиняемия С. с обвинение по чл.195, ал.1, т.З вр.
чл.194, ал.1 НК, въз основа на който е образувано НОХД № 9389/ 2012 г. на СРС,
98 състав, което е прекратено на 08.06.2011 г., като делото е върнато на СРП за
отстраняването на процесуално нарушение. Въз основа на внесен в последствие- на
1.10.2012 г., от СРП обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл.195,
ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.1 НК е образувано НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС, 98
състав, по което е постановена процесната оправдателна присъда, срещу която на
28.02.2014 г. е подаден протест от СРП, въз основа на който е образувано ВНОХД
№ 4754/ 2014 г. по описа на СГС, НО, VIII възз. състав, по което е постановено
въззивно решение /окончателно/ на 29.06.2014 г., с което атакуваната присъда на
СРС е потвърдена. Видно от доказателствата, по НОХД на СРС са проведени 4
открити съдебни заседания, а по ВНОХД- едно о.с.з., в което прокурор от СГП е заявил,
че поддържа протеста, че присъдата на СРС е правилна и моли СГС да я потвърди,
но не оттегля протеста.
По
делото е приет и Констативен протокол от 15.02.2016 г. на ИВСС за извършена
проверка по чл.60в, ал.3 ЗСВ, в който са направените следните констатации: че
процесното наказателно производство- в досъдебната и съдебната му фази, е
продължило 10 години, 8 месеца и 29 дни /в действителност 9 години, 8 месеца и
28 дни/; че досъдебното производството е било спирано многократно с
постановления на прокурор от СРП през периода м.06.2006 г.- м.06.2010 г., по
следните причини: тъй като разглеждането на делото в отсъствието на уличения Г.С.
би възпрепятствало разкриването на обективната истина; поради невъзможност
единствен свидетел да бъде разпитан /двукратно/; и поради отсъствието на
обвиняемия Г.С. /двукратно/; че според справка за задгранични пътувания
обвиняемият С. е напуснал страната на 28.10.2008 г. в посока Гърция и няма
данни да се е завърнал на територията на Р България; че на 16.04.2009 г. С. е
обявен за общодържавно издирване и че бил задържан на 10.05.2010 г. от органите
на МВР на ГКПП- Русе, откъдето е конвоиран до 03 РУП- СДВР. Направени са и
следните констатации, относими към съдебната фаза на производството: че в
първите две проведени по НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС о.с.з. подсъдимият С. не
се явил, като второто от тях е отложено по молба на служебния му защитник адв.
Станков, поради друг негов служебен ангажимент.
Видно
от приложеното в първоинстанционното производство писмо- справка за
неприключили наказателни производства, изпратена през 2017 г. от МВР- СДВР до
СРП, през периода 1999 г.- 2004 г. са били образувани общо 5 досъдебни
производства по заявителски материали и полицейска регистрация срещу ищеца С.,
посочен като извършител в извършването на престъпление- кражба по чл.194 и
чл.195 НК, като писмото не съдържа данни въз основа на посочените материали да
са образувани НОХД срещу ищеца. Посочен е в него и ЗМ от 28.09.2004 г., въз
основа на който е образувано процесното наказателно производство срещу ищеца,
приключило с влязла в сила оправдателна присъда, постановена по НОХД № 17997/
2012 г. на СРС, 98 състав.
При тези данни и
доказателства се налага приемането на извод, че наказателното преследване срещу
ищеца Г.С., за което същият претендира заплащането на обезщетение по ЗОДОВ и за
чието незаконно водене и поддържане може да бъде ангажирана отговорността на
Прокуратурата на Р България по ЗОДОВ, е продължило 9 години, 8 месеца и 28 дни /а не 10 години, 8 месеца и 29 дни/,
считано от датата на уличаването и привличането на С. като обвиняем в
извършване на посоченото престъпление до датата на влизане в сила на
постановената от СРС оправдателна присъда. Наложената му по повод процесното
наказателно преследване мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 200 лв. е била
приложена, считано от 1.10.2004 г. За горепосочения релевантен за настоящия
правен спор период въз основа на събраните по делото гласни доказателства се
установява следното относно преживените от Г.С. във връзка с наказателното
преследване болки и страдания: Свидетелят А.В.- познат на ищеца от около 20
години, сочи, че работел като майстор по строителни обекти, ръководени от
бащата на ищеца. През 2005 г. забелязал, че ищецът станал по- затворен, не
общувал, бил притеснен. Като го попитал какво става, ищецът му обяснил, че го
съди прокуратурата за кражба в едно общежитие в Захарна фабрика, която не бил
извършил. Понеже бил много честен човек, това обвинение много му тежало и го
тормозело. Отказвал да излиза с колегите си от обектите, да се почерпят, когато
ги завършели. Разделил се с жената, с която живеел от няколко години.
Свидетелят знаел, че ищецът имал предложение от вуйчо си, който живее в Папуа
Нова Гвинея, да отиде да живее там, но не заминал, защото се опасявал, че това
ще се прецени като избягване на правосъдие от негова страна.
С
оглед горното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал настоящият въззивен състав намира, че на ищеца Г.С. следва да бъде
определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв.
общо, т.е. в размер, по- малък по присъденото с обжалваното решение
обезщетение.
При
определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд взе предвид
характера и тежестта на увреждането на здравето на жалбоподателя- ищец,
изхождайки от характера на претърпените болки и страдания от психическо
естество /емоционални страдания, вътрешен дискомфорт, стрес и напрежение/,
установени въз основа на събраните по делото гласни доказателства /показания на
св. А.В./, при отчитане продължителността /приблизително 9 години и 9 месеца/ на
понесените във връзка с воденото срещу него наказателно преследване страдания и
интензивността им; обстоятелството, че повдигнатото срещу него обвинение е за
престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр. в чл.194, ал.1 НК /кражба, извършена чрез
разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот/, представляващо
тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, за което се предвижда наказание
лишаване от свобода за срок от една до десет години; обстоятелството, че при
уличаването му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 200 лв.; обстоятелството,
че през времетраенето на воденото срещу него наказателно преследване /процесното/
ищецът С. е имал негативни преживявания, свързани с образуваните по отношение
на него още четири досъдебни производства за престъпления по чл.194 НК и чл.195 НК- кражби /видно от цитираното по- горе писмо от м.06.2017 г./;
обстоятелството, че наказателното производство- в досъдебната му фаза, е било
спирано няколкократно /пет пъти/- „поради отсъствието на обвиняемия Г.С.“, т.е.
възможността да бъдат извършвани процесуално- следствени действия е била
препятствана от ищеца, и „поради невъзможност единствен свидетел да бъде
разпитан“; обстоятелството, че „отсъствието му“ е свързано с негово задгранично
пътуване, при което напуснал страната на 28.10.2008 г. в посока Гърция, без
данни да се е завърнал на територията на Р България до 10.05.2010 г., когато
бил задържан от органите на МВР на ГКПП- Русе /откъдето е конвоиран до 03 РУП-
СДВР/, след като на 16.04.2009 г. бил обявен за общодържавно издирване; а също
и обстоятелството, че не е участвал в част от проведените по НОХД открити
съдебни заседания по изложените по- горе причини.
Горните
релевантни обстоятелства въззивният съд взема предвид с оглед даденото в
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС,
ОСГК, тълкувателно разрешение, според което държавата не отговоря за вреди, ако
увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия- чл.5, ал.1 ЗОДОВ,
а ако с поведението си пострадалият само е допринесъл за настъпване на
вредоносния резултат, обезщетението се намалява, с оглед особеностите на всеки
конкретен случай- чл.5, ал.2 ЗОДОВ. В този случай се изследва доколко
поведението на пострадалия е в причинно- следствена връзка с настъпилия
вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го
освобождава от отговорност. В настоящия случай невъзможността обвиняемият да
бъде открит /не по вина на разследващия орган/ за извършването на процесуално-
следствени действия в досъдебното производство е фактор, допринесъл в
значителна степен за увеличаване продължителността на наказателното преследване
в досъдебната му фаза, чието отчитане обосновава намаляване на определеното от
СРС обезщетение.
При
съобразяване на горните релевантни факти и обстоятелства, за претърпените през
периода м. октомври 2004 г.- м. юни 2014 г. болки и страдания от психическо
естество /емоционални страдания, вътрешен дискомфорт, стрес и напрежение/
съобразно диспозитивното начало, по преценка на настоящия въззивен съд на ищеца
Г.С. следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000
лв. общо, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл.52 ЗЗД.
Сумата 4 000 лв.- обезщетение по чл.2,
ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва да бъде присъдена на ищеца, ведно със законната лихва
от 30.06.2016 г.- дата на подаване на исковата молба /съобразно диспозитивното
начало в гражданския процес/, до окончателното й изплащане, а в останалата част
до пълния предявен по делото размер от 24 000 лв. искът на С. като
неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен.
При
тези съображения, поради частично несъвпадане изводите на двете инстанции по
съществото на спора и предвид основателността на наведените от жалбоподателя- ответник доводи за намаляване размера на
дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, атакуваното
решение следва да бъде отменено в частта, в която на Г.С. е присъдено
обезщетение по ЗОДОВ над сумата 4 000 лв. и вместо това да бъде постановено
решение за отхвърляне на иска за горницата над определеното от СГС обезщетение
от 4 000 лв. до присъденото от СРС обезщетение от 8 000 лв. Предвид
обезсилването на решението в посочената по- горе осъдителна част- относно
присъдената свръхпетитум законна лихва за минало време, сумата 4 000 лв.-
обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва
да бъде присъдена, ведно със законната лихва от 30.06.2016 г. /дата на подаване
на исковата молба/, до окончателното й изплащане. На отмяна подлежи обжалваното
решение и в частта относно присъдените на С. разноски по чл.10, ал.3 ЗОДОВ /за д.т. и адв. възнаграждение/ над сумата 210 лв. В останалата част, а именно в обжалваната от ищеца част, в която искът
му по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за горницата над сумата 8 000 лв.
до пълния предявен размер от 24 000 лв., и в частта, в която ответникът ПРБ
е осъден да заплати на ищеца С. сумата 4 000 лв.- обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва
от 30.06.2016 г. /дата на подаване на исковата молба/, до окончателното й
изплащане, и сумата 210 лв.- разноски по делото, решението на СРС като правилно
следва да бъде потвърдено.
Искане за присъждането на разноски за въззивното
производство от жалбоподателя- ответник, имащ право на разноски, предвид
частичното уважаване на въззивната му жалба- арг. чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК, не
е заявено, поради което и такива с настоящото решение не следва да бъдат
присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение от 27.04.2020
г., постановено по гр.д.№ 36232/ 2016 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 176
състав, в частта, в която
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъдена да
заплати на Г.А.С. /ЕГН **********/
законната лихва върху сумата
8 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ,
считано от 26.09.2015 г. /посочена
като „дата на постановяване на окончателното решение на СГС“/ до 30.06.2016
г. /дата на подаване на исковата молба/, като недопустимо.
ОТМЕНЯ Решение от
27.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 36232/ 2016 г. на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 176 състав, в частта, в
която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г.А.С. /ЕГН **********/ обезщетение за
неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ
над сумата 4 000 лв. до
присъдените 8 000 лв. /или сумата 4 000 лв./, ведно със
законната лихва от 30.06.2016 г. /дата на подаване на исковата молба/ до
окончателното й изплащане, а също и в частта
относно присъдените на ищеца Г.С. разноски по чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.10,
ал.3 ЗОДОВ над сумата 210 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.А.С.
/ЕГН **********/ срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ за присъждане на сумата
4 000 лева /разлика между присъденото от СРС обезщетение от 8 000 лв. и
определеното от СГС обезщетение от 4 000 лв./, претендирана като обезщетение
за неимуществени вреди от повдигнато и поддържано от Прокуратурата на Република
България през периода 1.10.2010 г.- 29.06.2014 г. обвинение в извършването на
престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.1 НК /кражба, извършена чрез
разрушаване на преграда/, по което с влязла в сила на 29.06.2014 г. присъда по
НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС, НО, 98 състав, ищецът е признат за невиновен, ведно
със законната лихва от завеждане на делото до окончателното й изплащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
27.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 36232/ 2016 г. на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 176 състав, в останалата част,
а именно:
-
в частта, в която Прокуратурата на
Република България е осъдена да
заплати на Г.А.С. /ЕГН **********/
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата 4
000 лева-
обезщетение за неимуществени вреди от повдигнато и поддържано от Прокуратурата
на Република България през периода 1.10.2010 г.- 29.06.2014 г. обвинение в
извършването на престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.1 НК /кражба,
извършена чрез разрушаване на преграда/, по което с влязла в сила на 29.06.2014
г. присъда по НОХД № 17997/ 2012 г. на СРС, НО, 98 състав, ищецът е признат за
невиновен, ведно със законната лихва от 30.06.2016 г. до окончателното й
изплащане;
-
в частта, в която предявеният от Г.А.С.
/ЕГН **********/ срещу Прокуратурата на Република България иск по чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 8 000 лева до пълния предявен размер
от 24 000 лева, като неоснователен; и
-
в частта, в която ответникът П.НА
Р.Б.е осъден да заплати на ищеца Г.С. сумата 210 лева-
разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.10, ал.3 ЗОДОВ,
съразмерно на уважената част от иска.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.