№ 9131
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА
Гражданско дело № 20231110155429 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба подадена от Е. Г. М., чрез адв. М. М., срещу [фирма], с
която е предявен установителен иск за прогласяване на нищожност на клаузата по чл. 12, ал.
4 от сключения между страните Индивидуален договор за заем № *** от 19.05.2022 г., с
която е уговорена неустойка при непредставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя.
В исковата молба се твърди, че на 19.05.2022 г. между ищеца в качеството му на
заемател и ответното дружество в качеството на заемодателя е сключен Индивидуален
договор за заем № ***, по силата на който ищецът следвало да върне сумата по кредита в
размер на 2 381,90 лв., при срок на кредита от 10 месеца и размер на договорната лихва от
381,90 лв. В чл. 12 на сключения договор било предвидено обезпечение в полза на
кредитодателя, а в чл. 12, ал. 4 страните се съгласили при непредоставяне на едно от
уговорените обезпечения кредитополучателят да заплати неустойка в размер 1 648,10 лв.,
която е била разсрочена и плащането й е отложено с всяка погасителна вноска. Според
ищеца уговорката за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на чл. 19, ал. 4 във вр. чл.
22 от Закона за потребителския кредит, доколкото следвало вземането за неустойка да бъде
включено в Годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита. Освен това чрез
договарянето на неустойка в такъв размер се целяло заобикаляне на закона и задължението
на кредитодателя да проучи кредитоспособността на потребителя, като целта на
кредитодателя била да получи още едно възнаграждение, което му е недължимо. Поддържа,
че неустойката противоречи на добрите нрави във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД във вр.
чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите, доколкото размерът на
1
уговорената неустойка бил равен на почти ½ от задължението по договора, поради което и
това било основание за нейната нищожност. Не ставало ясно как е формирана неустойката.
Сочи, още, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което
било още едно основание за нейната нищожност. Поддържа и че чрез уговаряне на
неустойката на практика се създават още разходи по кредита и по този начин се стига до
заобикаляне на закона и непосочване на реалния годишен процент на разходите.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от [фирма] /с предишно
наименование [фирма]/, подаден чрез адв. Г.. Релевирани са възражения за неоснователност,
необоснованост и недоказаност на иска. Твърди се, че кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя заемна сума в размер на 2 000 лв. с разписка № R ***/19.05.2022 г. по
силата на индивидуален договор за заем от 19.05.2022 г., както и че заемната сума е
предоставена за срок от 10 месеца при уговорен лихвен процент в размер на 39,72 % и ГПР
на годишна база 39,95 %. Общодължимата сума от заемателя в края на заемния период
възлизала на 2 381,90 лв., от които 381,90 лв. – договорна възнаградителна лихва по заема.
Сочи се, че процесният договор е сключен при индивидуални условия за потребителя,
договорени след преговори между него и кредитодателя, потребителят е получил стандартен
европейски формуляр и е имал възможност да направи информиран избор дали да сключи
процесния договор, освен това договорът напълно отговарял на изискванията на чл. 11
ЗПКр. Твърди, че неустойката е разход по неизпълнение на договора, който не следва да
бъде включван в ГПР - арг. от чл. 19, ал. 3 ЗПкр. При условията на евентуалност и в случай,
че съдът намери разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от договора за нищожна, то счита, че
нищожността на клаузата не влече недействителност на целия договор. В този случай
надвишаването на нормативно установения праг на ГПР би довел само до нищожност на
клаузите, които надвишават максималния допустим размер по чл. 19, ал. 4 ЗПКр, арг. от чл.
19, ал 5 и ал. 6 ЗПКр. Освен това сочи, че клаузата за неустойка има самостоятелен характер.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. 143, ал. 2, т. 5 и т.
19 ЗЗП, с правно основание чл. 26, ал. 1 , предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, с правно основание, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 21, ал.1 ЗПК във вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПКр.
С определение от 13.03.2024 г. са отделени като безспорни и признати между страните
обстоятелствата, че страните са в облигационно правоотношение, възникнало по силата на
сключен Индивидуален договор за заем № ***, съгласно който кредитодателят предоставил
на кредитополучателя в заем сумата от 2 000 лв., кредитополучателят се задължил да върне
заетата сума в срок от 10 месеца на погасителни вноски, като общият размер на
подлежащата на връщане сума е 2 381,90 лв., от които 381,90 лв. – договорна
възнаградителна лихва по заема, както и че съгласно чл. 12, ал. 4 от Индивидуалния договор
за заем № *** от 19.05.2022 г. при неизпълнение на задълженията по чл. 12, ал. 1 от
договора за предоставяне на обезпечение, заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в
2
размер на 1648,10 лв.
Исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са предявени в условията на евентуалност, тъй като
никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание. Във всички случаи
съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на
порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето му, през по–леките –
липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на
морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока, отпада
вътрешнопроцесуалното условие под което са предявени останалите евентуално съединени
искове, основаващи се на по-леки пороци – виж решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. №
4923/2019 г. на IV г. о., решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 4622/2019 г. на IV г. о.,
решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г. о., решение № 2 от
22.04.2020 г. по гр. д. № 1153/2019 г. на IV г. о. и др.
Съдът намира, че сключеният между страните Индивидуален договор за заем № *** от
19.05.2022 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от ищеца, се преценява към момента на сключването на
договора при вземане предвид дали размерът на неустойката е многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би
било в разрез с принципа на добросъвестност и би довело до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съдът намира, че в случая на клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора не се държи сметка
за вида на неизпълненото задължение и значимостта на това неизпълнение – касае се за
неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение, което
неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното задължение на заемателя
– за връщане на главницата по договора заедно с уговорената възнаградителна лихва. По
този начин се прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на кредитора за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, което води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като заемът вече е предоставен, като ако не го
направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от негова свръхзадлъжнялост,
3
при положение че от неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора. Същевременно размерът на
неустойката, която заемателят се задължава да заплати при непредставяне в срок на
обезпечение, е необосновано висок – равнява се на 82.40 % от размера на главницата, като
надвишава драстично четири пъти възнаградителната лихва. Ето защо съдът намира, че в
случая е налице специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП –
задължение за заплащане на неоправдано висока неустойка, както и общите предпоставки за
неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във
вреда на потребителя /т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/,
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на
потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност. Само за пълнота следва да се
посочи, че посоченото в клаузата на чл. 12, ал. 5 от договора изявление, с което страните се
съгласяват, че така уговорената неустойка не е прекомерна, се явява ирелевантно за
действителната преценка за размера и действителността на същата.
Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната неустоечна клауза е
нищожна поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, поради което и на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е нищожна. Следователно предявеният иск с правно
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основателен, поради което не са налице условията за
разглеждането на другите релевирани от ищеца основания за нищожност на процесната
неустоечна клауза.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. Претендирано е
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Уговарянето на
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде
установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство
по делото не е необходимо да се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д.
№ 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Налице са предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в
договора за правна защита и съдействие изрично е посочен този текст от закона.
Възнаграждението съдът определя в размер на 557,77 лв. с ДДС /464,81 лв. без ДДС/ по чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В тежест на ответника следва да се възложи и заплатената от ищеца
държавна такса в размер от 65,92 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
4
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Е. Г. М., ЕГН **********, с
адрес: ***, срещу [фирма], ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ***, че клаузата
по чл. 12, ал. 4 от сключения между страните Индивидуален договор за заем № *** от
19.05.2022 г., с която е уговорена неустойка при непредставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя в размер на 1648,10 лв., е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП
поради противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати в
полза на Е. Г. М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
65,92 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на
адвокат М. В. М., АК - П., с адрес на упражняване на дейността: **, на основание чл. 38, ал.
2 ЗА, сумата от 557,77 лв. с ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
на Е. Г. М..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5