Р Е Ш Е Н И Е № 470
13.04.2020 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 11.03.2020 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Георгиева в.гр.дело № 271 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от Д.Т.С. ***, чрез процесуалния представител
адв.Е.Х. ***, срещу Решение №
4812/16.12.2019 г. по гр.д.№10112/2019г. по описа на РС-Пловдив , с което съдът
е отхвърлил предявените от
жалбоподателя против “Технически университет” – София, филиал Пловдив, искове
за заплащане на сумата от 14 331,78лв., представляваща обезщетение по
чл.222, ал.3 от Кодекса на труда, след прекратяване на трудовото правоотношение
със Заповед № І-11/ 11.01.2019 г. на директора на филиала, на основание чл.328,
ал.1, т.10 от Кодекса на труда, поради придобиване на право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, както и за заплащане на обезщетение за забава от
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, като
неоснователни.
Жалбподотателят счита, че решението е
неправилно и постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон.
Моли да бъде отменено и постановено друго, с което исковете бъдат уважени.
Излага подробни съображения. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна , в отговор на
въззивната жалба, счита същата за неоснователна . Мотивира становище за
законосъобразност и правилност на решението и моли то да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, като се
запозна с обжалваемия съдебен акт и доказателствата по делото, във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице, разполагащо с право на
обжалване , поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Производството
по делото е образувано по предявени от Д.Т.С. против Технически университет-
София, филиал Пловдив иск за заплащане на сумата от 14 331, 76 лв. / след
допуснато намаляване наразмера на иска/ , представляваща обезщетение по чл.222,
ал.3 от КТ след прекратяване на трудовото му правоотношение на осн.чл.328,
ал.1, т.10 от КТ поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане .
Ищецът
обосновава иска си с твърденията, че работил по
трудово правоотношение при ответника от 2002 г. по силата на трудов договор №
І-184/05.04.2002 г., на длъжност „***** като **** във Факултета по
машиностроене и уредостроене към Катедра „Мобилна военна техника“. През 2019
г., поради навършване на 65 – годишна възраст като професор, на длъжност „***“,
му били връчени Заповед № 06/ 11.01.2019 г. и Заповед № І-11/ 11.01.2019 г. на
директора на филиала, по силата на които било прекратено трудовото
правоотношение поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст. Общият стаж при този работодател бил 16 години и 9 месеца.
Заявява, че
работодателят не му изплатил обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, като мотивът за
отказа му бил факта, че ищецът получил еднократно парично обезщетение по ЗОВСРБ
при прекратяване на кадровата му военна служба. Заявява, че служебното му
правоотношение било прекратено на основание чл.128б, ал.1, т.2 от ЗОВСРБ –
поради извършване на организационно – щатни промени в поделение 24530 – София.
Счита, че обезщетение му се дължи.
Възраженията на ответника в отговора на
исковата молба са били, че обезщетение на ищеца по чл.222, ал.3 КТ не се дължи,
тъй като трудовият договор помежду им бил сключен след като С. вече е бил
продибил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Сочи,
че ищецът е бил кадрови военослужещ и при освобождаването му от кадрова военна
служба на осн.чл.237, ал.1 и чл.238, ал.1 от ЗОВСРБ / отм./, той е получил
обезщетение в размер на 20 брутни месечни заплати. Поради това не била налице
една от изискуемите по чл.222, ал.3 КТ предпоставка, а именно- придобиване
право на пенсия, тъй като това право може да се упражнви само веднъж.
След събиране на доказателствата
първоинстанционният съд е постановил атакуваното решение, с което е отхвърлил
иска кат онеоснователен.
При дължимата служебна преценка
съгласно нормата на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че атакуваният
съдебен акт е валиден и допустим.
Казаното налага да се извърши преценка за правилността на
обжалваното решение на база изложеното в жалбата. Съобразно мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по отношение на
преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде
отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и
допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично
въведените изключения свързани с прилагането на императивна материално правна
норма и когато се следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото.
По делото не се е спорило, а и е документално установено, че ищецът е
работил по трудово правоотношение при ответника по силата на трудов договор № І
- 184/ 05.04.2002г., считано от 01.04.2002г., като заемал длъжността „****”. С
допълнително споразумение от 11.01.2019 г. бил преназначен на длъжността ****.
Трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 вр. с
326, ал.2 от Кодекса на труда – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, считано от 11.02.2019г., по силата на Заповед № І - 11/
11.01.2019г. на директора на филиал Пловдив на Технически университет - София.
Преди възникване на това ТПО ищецът е бил кадрови военослужещ, чийто договор е
бил прекратен и лицето е освободено от кадрова военна служба със Заповед № 072/ 26.03.2002 г. на Началника
на 155 АИБ и на осн.чл.237, ал.1 и чл.238, ал.1 от ЗОВС /отм/ на същия е
изплатено обезщетение в размер на 20 брутни месечни заплати. От представеното
писмо на л.32 от делото, издадено от НОИ, ТП-Пловдив, се установява, че ищецът
е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст от 27.03.2002 г.
Така установената фактическа обстановка
обуславя извод за неоснователно на предявения иск по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл.222, ал.3 от Кодекса на труда, при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването,
той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през
последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното
му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Т.е., фактическият състав на
разпоредбата включва: 1.прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от
основанието за това; 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст и 3. да не е изплащано такова обезщетение. Няма
спор в правната доктрина и в съдебната практика, че правото на пенсия,
произтичащи от факти от обективната действителност се придобива само веднъж.
Принципът на еднократност на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ, изрично регламентиран
в хипотезиса на нормата, произтича от това, че работникът и служителят
придобива право на пенсия веднъж и това право възниква към определен момент.
Той може да го реализира спрямо този работодател и то по това правоотношение,
при действието на което е възникнало правото. В настоящия случай фактическиат
състав на нормата по чл.222, ал.3 КТ не е изпълнен, тъй като правото си на
пенсия за осигурителен стаж и възраст ищецът е придобил в един по-ранен момент
по специален закон и не само е придобил това право, но го е реализирал /така
писмото от НОИ на л.32/. Към момента на прекратяване на трудовото
праовоотношение с ответника ищецът вече е придобил и реализирал своето право на
пенсия и е имал качеството на работещ пенсионер, поради което не може да претендира
обезщетение по чл.222, ал.3 КТ. От
значение за отговорността на настоящия ответник е обстоятелството, че правото
си на пенсия ищецът е придобил при предходния си работодател, а не дали от
последния е изплатено обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение,
независимо на какво основание. Работникът или служителят може да търси
отговорност по чл.222, ал.3 КТ от този
работодател, при когото правото на пенсия е възникнало първоначално.
До същия извод е достигнал и
първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение ще се потвърди като
правилно и законосъобразно.
При този изход на делото разноски се дължат на
въззиваемия и такива се констатираха в размер на 1000 лв. платено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4812/16.12.2019 г. по гр.д.№10112/2019г. по описа
на РС-Пловдив .
ОСЪЖДА Д.Т.С., ЕГН **********,***, да заплати на “Технически университет” –
София, филиал Пловдив, БУЛСТАТ 8319178340285, с административен адрес
гр.Пловдив, ул.”Цанко Дюстабанов” № 25 сумата от 1000 лева -разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.