РЕШЕНИЕ
№ 1202
гр. Пловдив, 09.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ - 2, в публично заседание
на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Елена З. Калпачка
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20235300502184 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по постъпила въззивна жалба, подадена от „МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез адв. М. Й. – САК, против решение № 89
от 20.03.2023 г. по гр. дело № 1214/2022 г. по описа на РС – гр. Асеновград, I
гр. състав, в частта, с която е уважен искът на В. С. И., ЕГН: ***, и на
основание чл. 22 от ЗПК е обявен за недействителен в неговата цялост
договор за заем с код № 221359 от 14.08.20217 г.
Въззивната жалба е подадена в срок. Същата изхожда от легитимирана
страна, при наличие на правен интерес, насочена е против подлежащ на
обжалване съдебен акт, внесена е държавна такса. Предвид изложеното,
въззивната жалба е редовна и допустима.
Жалбоподателят „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД счита
първоинстанционното съдебно решение за неправилно. Не била нищожна
клаузата за възнаградителна лихва в размер на 39,04 %, включена в процесния
договор за кредит, сключен с В. И.. Неправилно първата инстанция я сравнила
по размер с трикратния размер на законната лихва, за да достигне до извод за
нищожност. Към датата на сключване на договора за кредит вече действала
разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, което правело установената съдебна
практика в посочения в предходното изречение смисъл неприложима.
Съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП не могли да бъдат проверявани за
1
неравноправност уговорките между страните, които касаели основния
предмет на договора – за главница и възнаградителна лихва. Неустойката по
чл. 12, ал. 4 от процесния договор за кредит била под отлагателно условие и
не се начислявала при сключването на договора. Поради това необоснован
бил изводът на първата инстанция по делото, че тя следвало да се включи в
ГПР и при невключването й се заобикаляло правилото на чл. 19, ал. 4 от ГПК.
Нищожността на клаузата за неустойка не следвало да влече нищожност на
целия договор.
Моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт.
Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от В. С. И. чрез пълномощник – адв. Е. И. – ПАК. Моли съда да
потвърди обжалвания съдебен акт, като излага подробни съображения в
подкрепа на позицията си.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не се
представляват.
Като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната
част. Следва да се провери неговата правилност в рамките на изложените в
жалбата оплаквания.
Между страните по делото не се спори, а и се установява от приложения
с исковата молба Индивидуален договор за заем с код 221359/14.08.2017 г., че
са сключили договор за кредит, по силата на който „КРЕДИХЕЛП“ ООД
(понастоящем след промяна на наименованието и правно-организационната
форма – „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД) се задължава да предостави
на В. И. парична сума в размер на € 204,52, а последният следва да ги върне.
Договорът включва уговорка за възнаградителна лихва в размер на 39,04 % и
за ГПР в размер на 40.56 %, както и уговорка за заплащане на неустойка при
неизпълнение на вменено на кредитополучателя задължение за осигуряване
на гарант или съдлъжник по договора за кредит в тридневен срок от
сключването на договора, ведно с предварително изготвен погасителен план с
включена в него неустойка – чл. 12, ал. 4 от процесния договор.
От заключението по допуснатата и приета в първоинстанционното
производство съдебно счетоводна експертиза се установява, че в посочения в
договора за кредит ГПР е включен единствено лихвеният процент в размер на
39,04 %. От тук съдът прави извод, че неустойката по чл. 12 от договора не е
включена в ГПР. Вещото лице посочва, че ако в ГПР се включи тази
неустойка, неговият размер се увеличава на 246,10 %, а кредитът се оскъпява
2
със 77,97 % спрямо главницата.
Като взе предвид съдържанието на договора и като съобрази
разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, настоящият състав намира, че се касае до
договор за потребителски кредит, по отношение на който намира приложение
потребителската защита, уредена в посочения специален закон.
Клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор за потребителски кредит
по същество урежда не задължение за заплащане на неустойка, а
допълнително възнаграждение за кредитора. Това е така, тъй като самото
задължение, вредите от чието неизпълнение следва да обезщети тя, не е от
естество да породи реални вреди за кредитора. Законът възлага в негова
преди сключване на договора тежест да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя - чл. 16, ал. 1 от ЗПК. Щом кредиторът е
дал съгласието си за отпускане на кредита, следва че тази оценка е била
извършена. Не може да се приеме, че от повторното обезпечаване на
кредитоспособността чрез допълнителен длъжник, задължението за което се
прехвърля изцяло на потребителя, настъпват каквито и да са вреди за
кредитора. Отделно от това: краткият срок за намиране на гаранта
(съдлъжника), множеството изисквания към него, които не става ясно дали
въобще са прилагани към самия кредополучател, както и предварителното
предоставяне на погасителен план за кредита с включване в него на
„неустойката“ допълнително потвърждават извода, че тя е предназначена да
съставлява постоянен приход за кредитора, респ. се явява прикрито
допълнително възнаграждение за него. Въз основа на тези обстоятелства,
правилен е изводът на първоинстанционния съд, че „неустойката“ по чл. 12,
ал. 4 от договора следва да се включи в ГПР, а оплакванията на
жалбоподателя в тази насока не са основателни.
В посочения в договора ГПР не е включена коментираната величина, а
при включване на сумата по горецитираната договорна клауза в ГПР, същият
нараства в пъти над допустимия законов максимум, уреден в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, която разпоредба вече е била в сила при сключването на договора. С
оглед на изложеното, ПдОС приема, че в случая е нарушено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това води до недействителност на целия договор за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Изводът на ПдРС в тази насока изцяло се
споделя от въззивната инстанция.
Досежно оплакванията на жалбоподателя за неправилност на изводите
на първоинстанционния съд относно противоречието на клаузата за
възнаградителна лихва с добрите нрави по аргумент от изведеното от
съдебната практика изискване същата да не надвишава трикратния размер на
законната лихва за забава при необезпечени кредити, доколкото договорът се
призна за изцяло недействителен на друго основание, съдът счита, че те е
безпредметно да се обсъждат по същество. Единствено за пълнота следва да
се посочи, че проверката за съответствие с добрите нрави не е изключена от
разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, а възнаградителната лихва и ГПР са
3
различни величини и въпросите за валидността им могат да се поставят
отделно.
По разноските:
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и с оглед изхода от спора следва да
се осъди „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД да заплати на еднолично
адвокатско дружество Е. И. парична сума в размер на 480 лева с включен
ДДС, представляваща възнаграждение за оказано безплатно адвокатско
съдействие съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
С оглед на гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 89 от 20.03.2023 г. по гр. дело №
1214/2022 г. по описа на РС - гр. Асеновград, I гр. състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „***, да заплати на еднолично адвокатско дружество
Е. И., ЕИК: *********, с адрес: гр. П., ул. „***, парична сума в размер на 480
лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с включен ДДС, представляваща
възнаграждение за оказано безплатно адвокатско съдействие.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4