Р Е Ш Е Н И
Е
№
...............,
06.07.2016г., гр.София
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а
въззивен състав, в публично заседание на
девети май две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело №
15432 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на страните по гр.д.№ 15596/2010г. по описа
на СРС, 63 ти състав срещу решението от 16.05.2014г., с което е признато по
реда на чл. 415, ал.1 ГПК, че Р.М.К. има задължение към К.М.М. в размер на
4944,43 лева за обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за лишаването му от ползване
на съсобствено дворно място,
съставляващо имот пл.№ 1044, кв.5, по плана на София, м.“*******“, в периода
28.05.2005г.-05.10.2009г., както и задължение в размер на 512, 05 лева за
обезщетение за забавено плащане на главницата по чл. 31, ал.2 ЗС в периода 28.10.2006г.-
27.10.2009г., отхвърлени са исковете до пълните предявени размери от
15 192 лева за иска по чл. 31, ал.2 ЗС
и от 2513,75 лева за иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД, и са присъдени разноски.
Ищецът К.М.М. обжалва решението в частта, с която
искът по чл. 31, ал.2 ЗС е отхвърлен за
разликата над 10 400 лева до 15 192 лева, като твърди, че предявеният
размер на иска по чл. 31, ал.2 ЗС е 10400 лева, а не 15192 лева. Същевременно
заявява, че другата половина от
главницата, за която е издадена заповед за изпълнение в общ размер от 20800 лева, а именно другите 10 400
лева, се търсят от него на основание чл.
30, ал.3 ЗС като съразмерна на идеалната му част от едноетажна съсобствена жилищна
сграда наемна цена, получавана изцяло от ответницата в периода юни 2005-
октомври 2009г. В изпълнение на указания на въззивния съд по чл. 129 ГПК,
ищецът М. е депозирал молба от 27.03.2015г., с която е заявил осъдителен
петитум по отношение на сумата 10400 лева, дължима на основание чл. 30, ал.3 ЗС, както и такъв по
отношение на сумата 3500,10 лева – лихва за забава върху тази главница. Въззивният
състав, комуто първоначално е било разпределено разглеждането на въззивните
жалби, е намерил искането досежно
претенцията по чл. 30, ал.3 ЗС и акцесорната й за такова за допълване на
първоинстанционното решение и със съответните указания е върнал делото на СРС
за произнасяне по реда на чл. 250 ГПК.
С определение от 17.09.2015г. СРС, 63 ти състав е оставил без уважение
молбата на ищеца от 27.03.2015г. за допълване на решението от 16.05.2014г. чрез
произнасяне по осъдителни искове по чл. 30, ал.3 ЗС за 10400 лева и по чл. 86,
ал.1 ЗЗД за 3500 лева. Мотивът на първоинстанционния съд е, че такива искове не
са били предявени и съответно не се
дължи произнасяне по тях.
Ищецът К.М. обжалва определението на СРС, 63 ти състав
от 17.09.2015г. с въззивна жалба от 14.10.2015г. с доводи за процесуални
нарушения и оплаквания относно правната квалификация на предявените
искове, дадена с решението от 16.05.2014г.
Ответницата Р.М.К. обжалва решението от 16.05.2014г. в
частта, с която предявените срещу нея искове са уважени. Твърди да е
необоснован извода на първоинстанционния съд, че е лишила ищеца от възможността
на ползва дворното място, тъй като от показанията на св. Т. се установявало, че
ищецът има свободен достъп до него. При
условията на евентуалност - ако не бъде споделен този довод, възразява и срещу определянето на размера на обезщетението,
като изтъква, че той не следва да бъде съобразен с факта, че част от мястото се използва за
заведение / т.е. със стопанска цел/, тъй като искът е по чл.31, ал.2 ЗС, а не
по чл.30, ал.3 ЗС, а освен това пристройката,
която се ползва от заведението е построена след исковия период. Твърди, че възражението
й за прихващане е основателно и за вземанията за подобрения на дограмата,
покрива и канализацията на вътрешната къща ( бивша собственост на общата наследодателка), както и тези за
доставка и монтаж на блиндирана врата, отоплителна инсталация на първия етаж,
ел.котле, ел. бойлер, панелен, ламаринен и алуминиев радиатор, чугунена лира и
метална входна врата на първия етаж, тъй като извършването на цитираните СМР било
доказано. Заявява да е доказан и факт на плащане на такса смет и данък сгради
за съсобствената с ищеца къща. С тези доводи се иска отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на ново, с което исковете бъдат изцяло
отхвърлени.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Софийският градски съд дължи произнасяне първо по въззивната
жалба на ищеца от 14.10.2015г. срещу определението на СРС от 17.09.2015г., с
което е отказано допълване на решението.
Тази жалба е неоснователна.
Произнасянето на СРС има характер на определение, защото
молбата е оставена без уважение т.е. прието е, че с решението, чието допълване
се иска, съдът се е произнесъл по целия спорен предмет и съответно решението не
е непълно. Когато решението не е непълно, молбата за допълването му е
недопустима, поради което съдът не я разглежда и постановява определение в този
смисъл. Как ще бъде озаглавен акта на съда е без значение. Дори да бе назован
решение, както настоява въззивникът М., този акт отново щеше да има характер на
определение и съответно ще подлежи на обжалване
по реда на чл. 274-279 ГПК. В тази връзка указанията на първоинстанционния съд
за срока за обжалване са правилни и макар ищецът да е озаглавил жалбата си
въззивна, тя подлежи на разглеждане
по посочения по – горе ред.
Разглеждането й в открито заседание е обусловено от факта, че успоредно с нея
по делото са постъпили и въззивни жалби срещу решението от 16.05.2014г., които
са предмет на образуваното пред СГС въззивно производство.
По съществото на жалбата от 14.10.2015г.:
Заповедта за изпълнение, след възражението срещу която
е образувано исковото производство, е за вземане за главница в размер на
20 800 лева, формирана от сбора на месечни обезщетения за периода
28.05.2005г.-05.10.2009г.; вземане за лихва за забава от 1566, 90 лева за периода
05.02.2006г. - 27.10.2009г. и вземане за
мораторна лихва от 2209, 53 лева за периода 05.02.2006г. - 27.10.2009г. Като
обстоятелства, от които произтича вземането за главница, в заявлението по чл. 410 ГПК, както и в самата заповед, са посочени съсобственост между заявителя и
длъжника върху ПИ, с площ от 905 кв.м., съставляващ имот с пл.№ 1044, кв. 5, по
плана на София, местност „Левски – зона В“, при съответните съседи, и писмена
покана до длъжника да плаща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС от по 400 лева
месечно.
В исковата молба, подадена след възражението по чл.
414, ал.1 ГПК, заявителят е посочил и нови обстоятелства, обосноваващи
претенцията му за главница, като е заявил, че с ответницата са съсобственици по наследство
на едноетажна жилищна сграда ( без да уточнява местонахождението й), която се отдава под наем изцяло от ответницата
и тя получава месечна наемна цена от общо 710 лева, но отказва да предаде
припадащата се част от нея на ищеца. Съгласно петитума на исковата молба, тази
претенция се включва в общата сума от 20 800 лева, без да се сочи
конкретния й размер. С уточнителна молба от 23.06.2011г. ищецът е заявил, че общия
размер на претенцията му за присъждане на част от добивите от наем на
едноетажната къща възлиза на 10400 лева и е настоял правното основание на
същата да е чл.30, ал.3 ЗС, а останалата главница в размер на също 10400 лева е
потвърдил, че претендира като обезщетение за лишаването му от ползване на
дворното място, като изрично е настоял на факта, че това дворно място се ползва
лично от ищцата, както и чрез трето лице, но от последното имотът не е нает.
Първоинстанционният съд е държал нарочно определение
за квалификацията на исковете, с които е сезиран, като на 27.01.2012г. е
докладвал иска за сумата 20800 лева като такъв по чл. 31, ал.2 ЗС, позовавайки
се на недопустимо изменение на обстоятелствата, от които възниква вземането, в
исковата молба. Такова безспорно е налице. Съгласно даденото разрешение в т.11б
на ТР № 4/2014 на ОСГТК на ВКС, в производството по
предявения по реда на чл.
415, ал. 1 ГПК иск не намират
приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение,
както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от
което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск,
при условията на евентуалност. Такъв иск ищецът не е предявил. Едва пред
въззивния съд (в молбата от 27.03.2015г.) ищецът заявява осъдителен петитум
досежно претенцията по чл. 30, ал.3 ЗС
за сумата 10 400 лева и то не при условията на евентуалност. Пред
въззивния съд не може да се предявява нов иск, а е недопустимо и изменението от
установителен в осъдителен иск – така чл. 214, ал.1, изр.последно ГПК.
Следователно липсва валидно сезиране на
съда с искова претенция за установяване,
респ. присъждане на вземане в размер на 10400 лева, представляващо припадащата
се на ищеца част от добивите от наем от съсобствена с ответницата едноетажна жилищна
сграда, получавани за периода 28.05.2005г.-05.10.2009г. Такъв иск не е предявен,
съответно по него съдът не дължи произнасяне и затова първоинстанционният съд законосъобразно е
отказал допълване на решението си с определението от 17.09.2015г.
Предявеният иск за главницата има основанието си в чл.
31, ал.2 ЗС – за установяване вземане за обезщетение за лишаване на ищеца от
правото да ползва съсобственото дворно място в периода 28.05.2005г. - 05.10.2009г.
Цената на иска е 20 800 лева, а не 10400 лева, както твърди ищецът.
Въпреки че с исковата молба е посочил по – нисък размер на така
индивидуализираното си вземане, а именно 10400 лева, той не е десезирал съда за
разликата над 10400 лева до размера, за който е издадена заповед за изпълнение.
Ето защо и с оглед недопустимото, и съответно недопуснатото от
първоинстанционния съд изменение в основанието на иска, цената на предявения иск по чл. 31, ал.2 ЗС е
останала 20 800 лева до
единственото допустимо изменение на исковете, направено с молба на лист 228 от
делото на СРС в о.с.з. на 25.10.2013г.,
когато размерът на иска за главница е намален от 20 800 лева на
15 192 лева, а този на иска за лихва от 3776,73 лева на 2513, 75 лева.
В заключение, като се е произнесъл по предявен по реда
на чл. 415, ал.1 ГПК иск по чл. 31, ал.2
ЗС като го е уважил до 4 944, 43 лева и отхвърлил за разликата над тази
сума до 15192 лева, първоинстанционният съд се е произнесъл по пълния спорен
предмет. Съответно е разгледал и предявения иск, спазвайки принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, поради което решението му е
допустимо. В този връзка неоснователен се явява и единственият довод на К.М. във
въззивната му жалба от 09.06.2014г. за недопустимост на решението от 16.05.2014г.
в частта, с която искът по чл. 31, ал.2 ЗС е отхвърлен за разликата над 10400
лева до 15192 лева.
По жалбата на Р.М.К.:
В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
Софийският градски съд намира решението в обжалваната от ответницата част за
допустимо и частично неправилно.
В отговор на оплакванията по жалбата й, излага
следното:
Обезщетение по чл. 31, ал.2
ЗС се дължи след писмена покана от съсобственик, който ползва изцяло и лично
съсобствения имот, на съсобственик, който е лишен от ползването. Материалната
легитимацията на страните като съсобственици е безспорна. Вземането на ищеца е
възникнало на 26.05.2005г., когато
Р.К. е получила нотариалната му покана, с която е поискал да му бъде плащано
обезщетение за лишаването му от ползване на съсобственото им дворно място, съставляващо
имот пл.№ 1044, кв.5, с площ от 905 кв.м., в размер на 200 лева на месец.
В процесното дворно
място има изградени три сгради: 1) двуетажна жилищна сграда, разположена в
средната част на двора - бивша индивидуална собственост на наследодателката на страните А.И., 2) двуетажна жилищна сграда, разположена до
улицата и индивидуална собственост на ответницата, в партерния етаж на която е
разположено кафене, към което има изградена
незаконна пристройка с площ 25 кв. м. и 3) зъболекарски кабинет и гараж,
разположен до улицата, собственост на К.М.М..
Останалата свободна
от застрояване част от дворното място е 677, 43
кв.м. ( така допълнителното заключение на в.л. М.). В тази квадратура се включва и площта от 25
кв.м., заета понастоящем от пристройката
към сградата в имота, индивидуална собственост на ответницата. Този извод
въззивният съд прави като има предвид, че не се доказа по делото пристройката
да е съществувала през исковия период. Макар и непреки, събраните по делото
доказателства (констативен протокол от 30.11.2010г. на лист 81 от делото на
СРС, констативен протокол от 14.02.2011г. на лист 85 от делото на СРС, приетите
от въззивния съд поръчка № ********* и фактура), позволяват да се приеме за
установено, че пристройката е построена след октомври 2009г. т.е. след исковия
период.
Свободната от
застрояване площ на дворното място е използвана изцяло от ответницата. През
исковия период дворното място е било разделено с ограда, поставена между къщата
на ответницата и къщата – бивша собственост на А.И. ( общата наследодателка на
страните). Тази ограда е премахната след исковия период – през 2010-2011г. от
ищеца. До премахването само ответницата е използвала както оградената около
нейната къща част ( обстоятелство изрично признато от нея с отговора по чл. 131 ГПК); така и оградената част около
къщата на А.И., като е обработвала земята, чистила тревата, засаждала овошки и
зеленчуци ( св. Д.), поддържала целия двор ( св. А.). Не се установява друг
съсобственик на дворното място да е ползвал /лично или чрез други лица/
дворното място. Обстоятелството, че
ищецът е имал свободен достъп до дворното място, включително и това, че
му е предаден ключ преди 7 години от единствената входна дворна врата, която се
заключва ( което изолирано се твърди единствено от св. Т.) не означава, че ищецът
реално е ползвал дворното място през процесния период. За да се освободи от отговорността
да плаща обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС, поканеният съсобственик следва да
предложи на
отправилия поканата да ползва вещта лично според правата си в съсобствеността, като
му осигури възможността реално
да упражнява това свое право, а
последния откаже или не се отзове. В конкретния случай ответницата не твърди и
не доказва, че след получаване на нотариалната покана е предложила на
ищеца да ползва процесното дворно място. Напротив, от разпитаните по делото свидетели
( св. Д., Х., вкл. св. на ответницата –А.) се установява, че в исковия период ответницата е гонила ищеца от дворното място, като е твърдяла, че всичко е нейно и той няма
право да го ползва. Следователно дори ищецът да е имал достъп до мястото, както
твърди св. Т., този достъп не му е осигурил реална възможност да ползва имота, защото
ответницата е възпрепятствала ползването т.е. продължила е да лишава ищеца от
него.
Размерът на обезщетението
по чл. 31, ал.2 ЗС се съизмерява със средния месечен наем на имота, в случая незастроено дворно място с
площ 677, 43 кв.м. Съгласно заключението на в.л М. по допълнителното заключение
от 01.10.2013г., обезщетението за тази площ възлиза на 9886 лева за исковия
период. Няма спор пред въззивния съд, че
ищецът притежава 11/36 идеални части от дворното място т.е. следващото му се
обезщетение е в размер на 3020,72 лева ( 11/36 умножено по 9886). Основателно в
тази връзка се явява оплакването на ответницата за неправилно определяне на
размера на обезщетението.
Лихвата за забава върху главница от 3020,72 лева за непокрития от давност
период – 27.10.2006г.- 05.10.2009г., определена по реда на чл. 162 ГПК, възлиза
на 1264,23 лева. В частта по иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД решението се жали
единствено от ответницата, поради което, при съблюдаване на забраната за
влошаване положението на обжалващия, въззивният съд следва да приеме, че
ответницата дължи присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението
за забава, а именно 512, 06 лева.
Неоснователни са
оплакванията на ответницата, касаещи възражението й за прихващане.
Първоинстанционният съд е приел за доказани извършените подобрения по т. 1 и 2
от основното заключение на техническата експертиза – поправка на дограма и
монтаж на метални решетки пред прозорците ( вж. стр.7 на решението). Доводите
за обратното са произволни.
Подобренията по т. 21- 24
от заключението ( доставка и монтаж на смесителна батерия и подвижен душ,
тоалетна мивка, смесителна батерия, кухненска мивка алпака, еднокоритна в стая),
както и тези по т.28-36 ( доставка и
монтаж на блиндирана врата с брава, направа на тръбна разводка за отоплителна
инсталация на първи етаж, доставка и монтаж на ел.- котле, бойлер, панелен,
алуминиев и ламаринен радиатори , чугунена лира в банята и метална входна врата
на първия етаж), не се заявени с
отговора по чл. 131 ГПК като основание на вземането за прихващане, поради което
не са станали предмет на спора и съответно доказването им е ирелевантно за него.
За останалите посочени в жалбата СМР: по
покрива на сградата (като сваляне на керемиди, подмяна, почистване на покрив
под керемиди , препокриване на керемиди, капаци и измазване) и по ремонта на
външната канализация на къщата ( направа на изкоп за ремонт, подмяна на
канализационна тръба, засипване на изкоп, направа на шахта, монтиране на
водомер и метален капак), не се
установява по делото да са извършени за сметка на ответницата и в периода след смъртта на
общата наследодателка А.И.. Единствените относими към тези обстоятелства
доказателства са свидетелските показания на св. Д. и св. Х., които отричат да е правен
ремонт на покрива и на канализацията от ответницата след смъртта на А.И., и на
св. на ответницата - А., която заявява, че квартирантите на къщата са поставили
водомер, защото са искали да се включат в общата канализация и те направили
ремонт на покрива. Показанията на св. А. са лишени от конкретика ( не става
ясно кога и какво е ремонтирано ), не са преки (тя не е съсед на имота и преразказва
казаното й от дъщерята на ответницата) и възпроизвеждат предположенията й за
това кой е платил ремонтите. Ето защо, въззивният съд приема, че необходимото
за случая пълно доказване не е проведено.
Противно на голословното
твърдение на ответницата в жалбата й, тя не е доказала и заплащането на дължимите
данъци и такси за цялата съсобствена сграда. Както е приел и първоинстанционния
съд, представените платежни документи не съдържат индивидуализация на имота, за
който е плащано, което, при наличието на две сгради в имота, които за исковия
период са били декларирани като индивидуална собственост на ответницата, не позволява
да се направи необходимия за случая
категоричен извод, че е плащано именно за съсобствения имот.
В заключение, оплакванията
по въззивната жалба на ответницата, касаещи възражението й за прихващане, са
неоснователни.
Предвид гореизложеното,
въззивният съд следва да остави без уважение жалбата на ищеца от
14.10.2015г. срещу определението на СРС от 17.09.2015г., да потвърди решението
в обжалваната от ищеца с жалбата от 09.06.2014г. част, с която е отхвърлен иска
по чл. 31, ал.2 ЗС за разликата над 10400
лева до 15192 лева ; за отмени решението в частта, с която е осъдена ответница
да плати на основание чл. 31, ал.2 ЗС разликата над 3020 ,72 лева до 4944, 43
лева и отхвърли иска за тази разлика и
потвърди решението в частта, с която е осъдена ответницата да плати на ищеца на
основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 512,06 лева лихва за забава върху
обезщетението по чл. 31, ал.2 ЗС, натрупана за периода 27.10.2006г. - 05.10.2009г.
При този изход на спора пред въззивния съд, на ответницата се следват
сторените пред настоящата инстанция разноски, съразмерно на отхвърлената част
от иска по чл. 31, ал.2 ЗС или 155,55 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частната жалба на К.М.М., с вх.№ 1099692/
14.10.2015г., озаглавена „въззивна“, срещу определението на СРС, 63- ти
състав от 17.09.2015г. по гр.д. № 15596/2010г., с което е отказано
допълване на постановеното по делото на 16.05.2014г. решение.
ОТМЕНЯ решението
на СРС, 63-ти състав от 16.05.2014г. по гр.д. № 15596/2010г. в частта, с която
е признато за установено по реда на чл. 415, ал.1 ГПК, че Р.М.К. дължи на К.М.М. , на основание чл. 31, ал.2 ЗС,
разликата над 3020,72 лева до 4944,43
лева като обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствено дворно място,
съставляващо имот пл.№ 1044, кв.5, по плана на София, м.“*******“, в периода
28.05.2005г.-05.10.2009г. И ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от К.М.М. срещу Р.М.К., по реда на чл. 415, ал.1 ГПК, иск по чл. 31, ал.2 ЗС за
установяване съществуването на вземане за
обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствено дворно място,
съставляващо имот пл.№ 1044, кв.5, по плана на София, м.“*******“, в периода
28.05.2005г.-05.10.2009г., за разликата
над 3020, 72 лева до 4944,43 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението
на СРС, 63-ти състав от 16.05.2014г. по гр.д. № 15596/2010г. в останалата обжалвана част, с която
предявеният по реда на чл. 415, ал.1 ГПК иск по чл. 31, ал.2 ЗС е уважен до
сумата 3020, 72 лева и е отхвърлен за разликата над 10400 лева до 15192 лева,
както и в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 415, ал.1 ГПК иск
по чл. 86, ал.1 ЗЗД до сумата 512, 06 лева.
ОСЪЖДА К.М.М. да
плати на Р.М.К., на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата 155, 55 лева – разноски
по делото пред въззивния съд.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал.1 ГПК, като в частта му, имаща характер на определение,
обжалването е с частна жалба, в едноседмичен срок от връчване на решението, а в
останалата част – с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: