О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./........ 07.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно
заседание на двадесет и пети юли през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОНИ КРЪСТЕВ
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова
въззивно частно търговско дело № 1175 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 от ГПК.
Производството е образувано по частна жалба вх. №47489/28.06.2019г. по
описа на ВРС на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, срещу разпореждане №24602/07.06.2019г., постановено по
ч.гр.д. №5876/2019г. по описа на
Варненски районен съд, в отхвърлителната му част, с която е отхвърлено
обективираното в заявление №27859/16.04.2019г.
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника В.Г.М., ЕГН **********
***, за сумата от 1767,82 лв. договорно възнаграждение и сумата 134,40 лв.
възнаграждение за отлагане на вноски.
Частният жалбоподател твърди, че в обжалваната му част разпореждането е
незаконосъобразно поради неправилност на преценката за неравноправност на
клаузите, от които вземанията произтичат, без да е отчетено, че същите са
индивидуално уговорени и не ощетяват потребителя. За отложеното плащане по
искане на длъжника на две погасителни вноски, същият се е задължил да заплати
възнаграждение, което се капитализира към остатъчната главница. Длъжникът е бил
запознат с условията по отлагането на погасителни вноски и е направил
информиран и осъзнат избор.
За да се произнесе по същество на жалбата съдът констатира
следното:
Производството по ч.гр.д. №5876/2019г.
на Районен съд Варна, е образувано по заявление на „Профи Кредит България”
ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу В.Г.М., ЕГН **********,
за заплащане на следните суми: сумата 770,90 лв., представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № **********/07.01.2014 г., сключен
между „Профи Кредит България” ЕООД и В.Г.М., сумата от 1767,82 лв. договорно
възнаграждение; сумата 134,40 лв. възнаграждение за отлагане на вноски, сумата
от 3,51 лева законна лихва за периода 02.04.2014г. до 19.05.2018г. ведно със
законна лихва от датата на подаване на
заявлението – 16.04.2019г. до изплащане на задължението. Претендират се и
сторените в заповедното производство разноски.
С молби от
08.05.2019г. и 03.06.2019г. заявителят е уточнил, че договорът за кредит е
сключен за сума в размер на 800 лева, при следните параметри: ГПР – 157.75%,
ГЛП – 98.52 % и лихвен процент на ден – 0.27%. На 11.06.2014г. между страните е
сключен Анекс 1 за отлагане на трета и четвърта погасителна вноска, като
погасителният план е променен от 48 на 52 вноски. След сключения анекс ГПР е в
размер на 127.23%, а ГЛП – 84.95%. За извършеното отлагане на 2 погасителни
вноски на основание т.7 от ОУ се дължи възнаграждение, което е в размер на две
погасителни вноски и което се капилатизира в края на погасителния план.
С обжалваното разпореждане подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК е отхвърлено на основание чл. 411, ал.2,
т.2 от ГПК по отношение на вземанията за договорно възнаграждение и
възнаграждение за отложени вноски съответно поради противоречие на искането с
добрите нрави и със закона и по-конкретно чл.10а, ал.1 от ЗПК.
Частната жалба е подадена в законоустановения
срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при
наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна,
като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно
да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави.
Следователно в заповедното производство съдът осигурява реализация само на
правнозащитими права.
Процесният договор за кредит е потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона
за потребителския кредит (ЗКП), поради което попада в приложното поле на
закона. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничава годишният
процент на разходите до петкратния размер на законната лихва (или 50%). В
разглеждания случай по твърдения на заявителя ГПР възлиза на 157.75%, т.е. надхвърля
законоустановения максимум повече от три пъти. Налага се извод, че уговорената
възнаградителна лихва като компонент на ГПР противоречи на абсолютен императив,
което има за последица нищожност на клаузата и недължимост на възнаграждението
за ползване на заемната сума на основание чл.23, вр. чл.19, ал.5 от ЗПК.
Нищожността на клаузата следва по директен и очевиден начин въз основа на
непосредствена съпоставка на заявените параметри на договора със
законоустановения лимит, без да са необходими специални знания или други
доказателства. Нищожността на клаузата произтича от универсалното
основание - колизия с изрична правна
норма, поради което не подлежи на изследване наличието на специални основания
за недействителност и в частност неравноправност. В този смисъл обстоятелствата
дали клаузата ощетява потребителя и дали е индивидуално уговорена не са предмет
на разглеждане в рамките на дължимата преценка по основателността на
заявлението.
Предвидената в т.7 от ОУ такса за отложени
вноски е уговорена в противоречие с друга норма от императивен порядък - чл. 10а от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Възможността
кредиторът да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е
регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани
с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл.10а,
ал.2 от ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
и управлението на кредита. Предоговарянето на условията по кредита не е допълнителна услуга, а
по същество представлява дейност по управлението му,
поради което събирането на такса за тази дейност е в пряко противоречие с
разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК.
С оглед изложеното
и предвид вмененото с чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК задължение съдът в
заповедното производство да следи за противоречие на искането със закона и
добрите нрави, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на спорните пред настоящата инстанция вземания заявлението по чл.410 от ГПК се
явява неоснователно
и подлежи на отхвърляне.
Поради идентичност
на крайните изводи на двете инстанции, обжалваният съдебен акт следва да бъде
потвърден.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №24602/07.06.2019г.,
постановено по ч.гр.д. №5876/2019г.
по описа на Варненски районен съд, в отхвърлителната му част, с която е
отхвърлено обективираното в заявление №27859/16.04.2019г.
искане на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника В.Г.М., ЕГН **********
***, за сумата от 1767,82 лв. договорно възнаграждение и сумата 134,40 лв. от
възнаграждение за отлагане на вноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.