РЕШЕНИЕ
№ 82
гр. Кюстендил, 07.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20211520102291 по описа за 2021 година
Искът е предявен от ВЛ. ХР. П. против Прокуратурата на Република България.
В исковата молба се твърди, че с постановление от 12.11.2019 г. на КРП по прок.
пр. №2022/2019 г. било образувано срещу него досъдебно производство за
престъпление по чл. 183, ал. 1 от НК, а скоро след това бил привлечен като обвиняем
по същото ДП. Била извършена и криминалистична регистрация. При привличането му
като обвиняем дал обяснения, че жена му заминала да живее в Германия и от този
момент той се грижел непосредствено за двете им деца, които се пренесли да живеят
при него. Поради тази причина спрял да плаща издръжката. Децата го потвърдили в
рамките на досъдебното производство. Въпреки това бил внесен обвинителен акт и
било образувано НОХД №160/2020 г., по което бил подсъдим. Неприложима била
нормата на чл. 78а от НК, тъй като обвинението обхващало две деяния. В рамките на
съдебното производство били разпитани децата на ищеца и неговата майка. Той се
чувствал унизен и засрамен, таял страх от осъждане на лишаване от свобода, каквото
се предвиждало за това престъпление. Ищецът работел като автомонтьор и считал себе
си за популярна личност, затова новината, че е подсъдим. С присъда от 25.06.2020г.
КРС го признал за невиновен. Присъдата била протестирана, с което неприятните
изживявания продължили. С решение от 31.12.2020г. по ВНОХД №350/2020г. по описа
на КОС окончателно бил оправдан. Отделно от посоченото ищецът бил ангажиран да
присъства във всички фази на производството, което освен че губело от времето му, го
разконцентрирало.
Ето защо се поддържа искане да бъде осъдена Прокуратурата на Република
България, с адрес за призоваване: гр. С., бул. „В.“ № *, да заплати на ВЛ. ХР. П., ЕГН:
**********, адрес: общ. К., с. С., сума в размер на 5000 лв. / пет хиляди лева/,
представляваща претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на
1
незаконното му обвинение за престъпление по чл.183, ал. 1 от НК и изразяващи се в
душевни болки и страдания, ведно със законната лихва върху сумата, считано
01.01.2021 г. (датата, следващ деня на постановяване на необжалваемото решение на
КОС, с което е потвърдено оправдаването).
Претендират се и сторените разноски в настоящото производство.
Обстоятелства, от които произтичат възраженията на ответника:
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор.
Сочи, че исковата молба е допустима, но неоснователна и недоказана поради следните
съображения: липсвали доказателства за причинната връзка между твърдените
неимуществени вреди и дейността на Прокуратурата на Република България. Липсвал
основен елемент от фактическия състав на обективната отговорност по ЗОДОВ.
Ответникът твърди, че няма доказателства, относно претърпени неприятни усещания
от ищеца, както и за това, че срещу него е водено наказателно производство да е
станало известно сред голям кръг хора от гр. К. Алтернативно се възразява от страна на
прокуратура срещу размера на претенцията, като същата се счита за силно завишена,
предвид разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и трайната съдебна практика по цитираната
норма. Размерът на претенцията не намирал опора в указанията, дадени в т.II на ППВС
№4/1968 г., а също и дефиницията на чл.52 от ЗЗД, която разглеждала справедливостта
не като абстрактно понятие, а се базира на посочени конкретни обстоятелства. С оглед
спецификата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следвало да се държи сметка за
продължителността на всички процесуални действия и в съдебна и в досъдебна фаза,
характерът на престъплението, публичното разгласяване и последиците от всичко това.
Акцентира се на следните обстоятелства: ДП било образувано с постановление
на КРП на 12.11.2019г. На 16.01.2020г. П. бил привлечен като обвиняем за
престъпление по чл.183, ал.1 от НК. Мярка за неотклонение не му била взимана и
същият се явил на предявяване на постановлението за привличане без защитник. На
28.01.2020г. бил изготвен обвинителния акт, внесен в КРС. ДП протекло в рамките на 2
месеца и 26 дни. Било образувано НОХД №160/2020г. и съдебното производство
приключило с присъда на 25.06.2020г. съдебната фаза на първа инстанция протекла в
рамките на 5 месеца. Производството пред въззивната инстанция приключило на
31.12.2020г., т.е. съдебната фаза пред КОС траела над 6 месеца. На тази база се сочи, че
от образуването на ДП до постановяване на присъдата на КОС били изтекли 1 г., 1 м.,
и 19 дни. Твърди се, че не следвало да се ангажира изцяло отговорността на
прокуратурата, тъй като в по-голямата си част наказателното производство се
намирало в съда. Относно размера на претендираното обезщетение следвало да се
държи сметка за икономическия растеж, стандартът на живот, както и да не се
допускане обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. На
следващо място важни фактори за определяне на размера са тежестта на обвинението,
неговата продължителност, прилагана ли е мярка за неотклонение и мерки за
процесуална принуда – какви и с каква продължителност, какви и колко действия с
участието на подсъдимия били извършвани. С оглед на посочените, П. не търпял в
интензивна и продължителна степен неудобства. Обвинението спрямо него не било за
тежко престъпление, не били прилагани мерки за неотклонение или други мерки за
процесуална принуда. Малко на брой били процесуалните действия с негово участие.
Прокуратурата не огласила публично обвинението срещу П.. Ответникът възразява
срещу претенцията за законова лихва, тъй като ищецът не представял доказателства за
2
началния момент.
На тази база се иска отхвърляне на исковата претенция, алтернативно – да бъде
присъдено обезщетение в по-малък размер, както и да се присъди адвокатски хонорар
около минималния по Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
В съдебно заседание ищецът не се явява, а ответникът оспорва претенцията по
посочените в отговора съображения.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, че с постановление от 12.11.2019 г. от наблюдаващия
прокурор е образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 183, ал. 1 от
НК. Ищецът П. е привлечен като обвиняем с постановление на 16.01.2020 г., но
фактически е узнал за това обстоятелство на 23.01.2020 г., когато постановлението му
е било предявено /л. 16 от ДП №1134/2019 г. по описа на РУ- гр. Кюстендил/. Мярка за
неотклонение не му е взимана нито в рамките на досъдебното производство, нито и в
съдебната фаза. На 23.01.2020 г. П. е разпитан като обвиняем. Той е разпитан и като
свидетел на 20.11.2020 г., съгласно протокол от тази дата, находящ се на л. 19 от ДП.
Пак на 20.11.2020 г. са разпитани и двете му деца – Х.П. и С. П.а, като свидетели. На
23.01.2020 г. на В. П. са му предявени материалите по разследването. На 29.01.2020 г. е
внесен обвинителен акт в КРС срещу П., по който е образувано НОХД №160/2020 г.
по описа на КРС. Подсъдимият е присъствал на съдебни заседания, проведени на
12.03.2020 г., 21.05.2020 г. и 25.06.2020 г. На последната дата е произнесена присъдата,
с която В. П. е признат за невиновен. На 26.06.2020г. е внесен протест срещу присъдата
и въз основа на него е образувано ВНХОД №350/2020 г. по описа на КОС. На
17.09.2020 г. е проведено заседание пред КОС, на което е присъствал подсъдимия П.. В
същото с. з. е разпитана майката на подсъдимия - Снежанка Панова. На 31.12.2020 г. е
постановено решение №260051 по ВНОХД 350/2020 г. по описа на КОС, с което се
потвърждава оправдателната присъда на КРС.
Предвид така установеното от фактическа страна съдът прави следните
правни изводи:
Според наведените твърдения в исковата молба претенцията на ищеца намира
правното си основание в разпоредбата на чл. 2, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
По допустимостта:
Съгласно ТР № 3/22.04.2005 г. по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС исковете за
обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ се предявят срещу Прокуратурата на Република
България, която е единно и централизирано юридическо лице (чл. 7 ЗОДОВ). С оглед
дадените разяснения искът е предявен срещу надлежна страна и е допустим.
3
По основателността:
В нормата на чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ законодателят е предвидил, че
Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи,
прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето
бъде оправдано. Основанието за ангажиране тази отговорност е обективният факт, че
спрямо лицето е било образувано наказателно производство, то е било привлечено в
качеството му на обвиняем, като му е повдигнато обвинение за извършване на
престъпление по НК, предаден е на съд и в последствие е бил оправдан с влязла в
законна сила присъда. Това обстоятелство е достатъчно основание, за да се
квалифицира обвинението като незаконно, независимо дали отделните процесуално-
следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на
съответния правозащитен орган, доколкото законът разглежда незаконосъобразността
на плоскостта на крайния резултат от наказателното производство, а отговорността на
държавата следва да бъде ангажирана дори и когато формално са били налице
предпоставки за образуване на наказателно производство – законен повод и достатъчно
данни за престъпление.
В настоящия случай са налице всички елементи от фактическия състав на чл.2, т.
2 от ЗОДОВ, а отговорност в случая носи Районна прокуратура - Кюстендил, с чието
постановление е образувано наказателното производство и която е упражнявала
ръководство и надзор в хода на разследването, проучвала е и е проверявала всички
материали по делото, давала е указания (чл. 196, ал. 1 от НПК), подготвила е и е внесла
обвинителен акт срещу ищеца, обвинението е поддържано до приключване на
съдебната фаза на процеса, а в последствие е внесла и протест срещу оправдателната
присъда на първата инстанция.
От това са последвали вреди, които следва да бъдат репарирани. В съдебната
практика е застъпено становището, че неимуществените вреди представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, които нямат парична
равностойност, не биха могли да бъдат възстановени, заради това и чл. 52 ЗЗД
предвижда, че обезщетението за тях следва да се определи по справедливост от съда и
съгласно ППВС № 4/1968 г. Когато се касае за неимуществени вреди, причинени от
незаконно обвинение, обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при
определяне размера на дължимото обезщетение, са свързани с продължителността на
наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, приложените мерки
на процесуална принуда, характера и тежестта на причинените душевни страдания и
неудобства.
Наред с това при търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 от
ЗОДОВ, съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване
наличието на вреди в рамките на обичайното за подобни случаи. В т. см.
последователно в практиката си Върховният касационен съд приема, че повдигането на
незаконно обвинение в извършване на престъпление винаги е съпроводено с изпитване
на притеснение и страх от несправедливо осъждане и е нормално да се приеме, че по
4
време на цялото наказателно производство лицето изпитва неудобство, чувства се
унизено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността,
както и социалното му общуване (в т.см. Решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. №
85/2012 г. на ВКС).
Въпреки липсата на събрани по делото гласни или писмени доказателствени
средства, то за настоящият съдебен състав е безспорно, че участието на едно лице в
качеството на подсъдим в наказателно производство със сигурност е довело до
комплекс от неприятни житейски изживявания. Съществуването им в душевния свят
на ищеца не е непременно да се доказва посредством способите по ГПК, а е достатъчно
да се твърдят в степен, ненадхвърляща обичайната съответна на тежестта на
обвинението, приложените мерки за процесуална принуда и продължителността на
цялото наказателно производство. Т.е. ищецът безспорно е изживял негативни емоции,
съставляващи комплекс от неимуществени вреди, които, също несъмнено, са пряка и
непосредствена последица от обвинението, които следва да бъдат компенсирани.
Явна е и правнорелевантната причинна връзка между действията на ответната
страна и увреждането на ищеца, която се извежда от общите правила на чл. 51 от ЗЗД и
чл. 4 от ЗОДОВ.
Неоснователни са възраженията на ответника, че не следвало изцяло
отговорността да бъде на прокуратурата, с аргумент, че през по-голяма част от
наказателното производство, то е било в съдебна фаза. Това е така, тъй като ЗОДОВ не
предвижда възможност за разграничаване отговорността между различни органи,
съобразно етапите на наказателното производство, а с ТР № 3/22.04.2005 г. по гр .д. №
3/2004 г. на ОСГК на ВКС категорично е изяснено, че единствено прокуратурата има
пасивна процесуална легитимация по исковете за обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ. На
следващо място инициативата за воденото наказателно производство е на
прокуратурата, която последователно е привлякла като обвиняем П., внесла е
обвинителен акт и е протестирала оправдателната присъда на Районен съд –
Кюстендил.
Досежно размера:
Справедливото обезщетяване на вредата, както сочи чл. 52 от ЗЗД, изисква съдът
да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във
всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва,
както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е
различен за всеки отделен случай (Решение № 111/17.03.2014 по гр. д. № 4207/13, ІV
ГО на ВКС), вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и
субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото
обвинение.
Настоящият съдебен състав намира, че началният момент на периода, за който
ищецът следва да бъде репариран е 20.11.2019 г., когато В.П. е разпитан като свидетел,
тъй като естеството на престъплението, за което впоследствие е бил привлечен като
обвиняем не допуска друг освен него да е възможен извършител на престъпление,
чийто предмет е непрестиране на дължима издръжка. Обичайната съдебна практика е
да фиксира началния момент от датата на предявяване на постановлението за
5
привличане на обвиняем, но в случая обвиняемият в разпита като свидетел изцяло е
обосновавал своето поведение и за него е било възможно допускането, че спрямо никой
друг освен него не може да се повдигне обвинение за плащане на издръжката. Макар
разпитът като свидетел на В. П. да не е категорична индикация за бъдещото му
привличане като обвиняем и изобщо за продължаване на наказателното производство,
същото е непосредствено засягане на личната му сфера и е фиксирало началния
момент, в който той е узнал за наказателното производство /, а не датата на издаване на
постановлението за образуване на досъдебно производство/. Не такъв би бил изводът,
когато разпитът на свидетеля по своето съдържание е съотнесен към действия на други
лица и деянието би могло да бъде извършвано не от разпитвания, а от някого другиго.
В този смисъл периодът, за който следва В. П. да бъде обезщетен е от 20.11.2019г. до
31.12.2020 г. /датата на постановяване на решението на КОС/ - 1 г. 1 м. и 10 дни.
Ирелевантно да се развиват съображения дали крайният период е 15.01.2021г., когато
фактически П. е получил съобщение за акта на окръжния съд. Това е така, тъй като от
една страна – в исковата молба ищецът няма претенция за периода след 31.12.2020 г., а
от друга фактическото въвеждане на съдебния акт в публичната съдебна система е
достатъчно, за да се приеме, че е съществувала възможност П. да научи за
съдържанието на акта – т.е. своята невиновност, с което да се сложи край на неговите
неприятни емоционални изживявания, а не с фактическото предаване на съдебното
съобщение. На следващо място следва да се отчете тежестта на предвиденото
наказание за конкретното престъпление – лишаване от свобода до една година или
пробация. Вярно е твърдението на ищеца, че срещу него, при осъдителна присъда не
би бил приложим институтът на чл. 78а от НК /т. е. освобождаване от наказателна
отговорност и налагане на административно наказание от 1 000 лв. до 5 000 лв./, но не
поради съображението, че е повдигнато обвинение за две деяния, а защото не би било
налице предпоставката, визирана в чл. 78а, ал. 1, б. „в“ от НК – плащане на
претърпените имуществени вреди, т.е. фактическото плащане на издръжката.
Наличието на обвинение за две или повече деяния, включително и при правна
квалификация, включваща чл. 26 от НК, то това не попада под ограничението на чл.
78а, ал. 7 от НК. В този смисъл са и разрешенията, дадени в ТР №2/2010 г. постановено
по ТД №2/2010 г. на ОСНК на ВКС. При това положение в хипотетичен план не е била
елиминирана пред подсъдимия угрозата същият да бъде наказан с „пробация“, а с
оглед съдебната практика и обстоятелството, че същият е бил неосъждан, видно от
справката му за съдимост, съдържаща се в делото, много малко вероятно - с наказание
„лишаване от свобода“. Не е без значение обстоятелството, че обвинението не е за
престъпление, което да е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Повдигнатото
обвинение Следва да се държи сметка, че спрямо В.П. не са вземани мерки за
неотклонение или други мерки за процесуална принуда, нито в досъдебното
производство, нито в съдебна фаза. Не може да се подцени факта, че в производството,
както в досъдебното производство, така и в съдебното производство са разпитвани като
свидетели децата на ищеца - Х. П. и С. П., както е разпитвана пред въззивния съд и
майката на ищеца – С. П.. Това е предизвикало неудобство у П. както заради това, че
същите са взели участие изобщо в наказателен процес, което само по себе си не е
източник на положителни емоции, така и защото непосредствено, пред надлежни
органи, близките му са възприемали ищеца като обвиняем и подсъдим. Също така,
обаче, не са налице данни в подкрепа на твърдението, че процесуалното качество на П.
е станало достояние на широк кръг от лица и поради това той бил обществено
дискредитиран. Няма доказателства по почин на прокуратурата или друг орган да е
огласено воденото наказателно производство. Субективните изживявания на П.,
6
бидейки автомонтьор, контактуващ с широк кръг лица, провокирано от съмнения на
кого му е известно за воденото наказателно производство не може да се прехвърли в
тежест и съответно в задължение за репариране от страна на прокуратурата. При
отсъствие на гласни и писмени доказателствени средства по делото недоказани
останаха твърденията за душевни страдания в посочения, висок, интензитет, а вместо
това съдът приема, че такива са съществували, но в обичайна степен.
При тези съображения съдът намира за справедливо обезщетение в размер на 1000
лв., като за разликата над тази сума до пълната претенция от 5000 лв. ще я отхвърли
като неоснователна и недоказана.
Върху това обезщетение се дължи законна лихва, като това право възниква от
момента на влизане в сила на оправдателната присъда, от който момент и същото става
изискуемо, респ. възниква задължението на ответника да възмезди пострадалия за
претърпените от него вреди - Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004 г. на ОСГК на
ВКС, или в случая законна лихва върху сумата се дължи от 01.01.2021 г.
По разноските:
С исковата молба е направено искане за присъждане на разноски. Съдът намира,
че искането обхваща единствено направените в настоящото дело разноски, а те са в
размер на 12 лв. за образуване на делото /л.8 от делото/. Вярно е, че разноските
направени за адвокатско възнаграждение за защитник в наказателното производство
подлежи на обезщетяване в производството по ЗОДОВ и реално съставляват
имуществени вреди, но претенцията на П., изводима от петитума на исковата молба е
насочена единствено към обезщетяване на неимуществените вреди и затова съдът не
може без нарочно и конкретно искане и представяне на списък за разноски по чл. 80 от
ГПК да осъди ответника за тези разноски.
Поради това, с оглед изхода на спора и съобразно разпоредбите на чл. 9а и чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ в полза на ищеца следва да се присъди внесената от него
държавната такса от 12 лв.
Доказателства за други сторени разноски ищецът не е ангажирал.
По обжалваемостта:
На основание чл. 258 от ГПК и във вр. с чл. 259 от ГПК, настоящият съдебен акт
може да се обжалва в 2-седмичен срок от връчването му чрез Районен съд – Кюстендил
пред Окръжен съд – Кюстендил.
Доказателства за други сторени разноски ищецът не е ангажирал.
Водим от гореизложеното и на осн. чл. 2, ал.2, предл.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.
45 от ЗЗД, съдът
РЕШИ:
7
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес за призоваване: гр. С.,
бул. „В.“ № *, да заплати на ВЛ. ХР. П., ЕГН: **********, с адрес: община К., с. С.,
сумата в размер на 1 000,00 лв. (хиляда лева), представляваща обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконното му обвинение
(съгл. Присъда №25 от 25.06.2020 г. по НОХД № 160/2020 г. на КРС, потвърдено с
Решение №260051 от 31.12.2020 г. по ВНОХД №350/2020 г., влязло в сила на
31.12.2020 г.) и изразяващи се в душевни болки и страдания, КАТО разликата до
пълния предявен размер от 5 000,00 лв., ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр.С., гр.С., бул.
„В.“№*, да заплати на ВЛ. ХР. П., ЕГН: **********, с адрес: община К., с. С., сумата
от 12,00 лв. (дванадесет лева), разноски по водене на делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8