№ 1831
гр. София, 04.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110136210 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от С. И. Д. против (фирма) с искане Договор за
потребителски кредит № 545221 от 27.02.2023 г. да бъде прогласен за нищожен поради
противоречие със закона, заобикаляне на императивни правни норми и поради противоречие
с добрите нрави, а при условията на евентуалност клаузата по договора, предвиждаща
заплащане на неустойка в случай, че кредитополучателят не представи обезпечение по
кредита, да бъде прегласена за нищожна поради противоречие със закона, заобикаляне на
императивни правни норми и поради противоречие с добрите нрави, както и ответникът да
бъде осъден да заплати сумата в размер на 1510 лева, представляваща получена от
дружеството без правно основание сума, ведно със законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба на 17.06.2024 г. до окончателно погасяване на вземането. Направено е искане
сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното
дружество
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат В. Б.-
К. оспорва поддържаните от ищеца доводи за нищожност на договора и на клаузата,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение. С
отговора са оспорени изложените в исковата молба твърдения, че кредитополучателят е
заплатил в полза на дружеството сумата в размер на 1510 лева по процесния договор за
кредит. По изложените доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена,
като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от дружеството съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
потребителски кредит № 545221 от 27.02.2023 г., а при условията на евентуалност клаузата
по договора, предвиждаща заплащане на неустойка в случай, че кредитополучателят не
представи обезпечение по кредита, за нищожни, е да установи при условията на пълно и
главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в
исковата молба съдържание, както и че договорът, респ. процесната клауза са
1
недействителни като противоречащи на закона, заобикалящи императивни правни норми и
противоречащи на добрите нрави.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
По делото не е спорно, че между страните по спора е сключен Договор за
потребителски кредит № 545221/27.02.2023 г., по силата на който дружеството отпуснало в
заем на ищеца сумата в размер на 2000 лева, която сума следвало да бъде върната ведно с
възнаградителна лихва на двадесет и четири месечни погасителни вноски, като в
съглашението е посочено, че годишният лихвен процент възлиза на 36,68 %, а годишният
процент на разходите по сделката възлиза на 49 %. Страните не спорят, а и от представения
по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити се установява, че кредитополучателят следва в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита да представи
обезпечение по заема, а именно поръчителство на две физически лица или банкова гаранция,
като в случай, че не стори това дължи неустойка в размер на 0,2203 % от сумата на усвоения
кредит за всеки ден без осигурено обезпечение. Съгласно представения по делото
погасителен план към процесния договор за кредит общо дължимата от кредитополучателя
неустойка за непредставяне на обезпечение възлиза на 3209,72 лева, а общо дължимата сума
по договора с включена главница, възнаградителна лихва, такса и неустойка на 6161,04 лева.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно, безпристрастно и компетентно дадено, се установява, че
ищецът заплатил на ответника в погашение на вземанията по процесния договор за кредит
сумата в размер общо на 3697,97 лева, като ответникът отнесъл плащанията, както следва:
904,08 лева главница, 640,45 лева възнаградителна лихва, 1738,62 лева неустойка за
непредставяне на обезпечение, 54,82 лева такса, 360 лева допълнителна такса за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит. Вещото лице разяснява, че при включване на
начислената съгласно погасителния план неустойка като разход по кредита ГПР би бил в
размер на 289,08 %.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, обективирана в стандартен
европейски формуляр и представляваща елемент от задължението на кредитополучателя
съгласно погасителния план към сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по
вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер
без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи
по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
2
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната
неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. По
същество така уговорената неустойка представлява скрита допълнителна възнаградителна
лихва по договора за кредит.
С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е
включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в
договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение №
50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440
от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС
по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Предвид
изложеното предявеният иск за прогласяване на процесния договор за кредит за
недействителен е основателен.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви и
други разходи по кредита. От изложеното следва, че кредитополучателят дължи на
ответното дружество единствено сумата в размер на 2000 лева, поради което заплатената от
ищеца в полза на (фирма) сума в размер на 1697,97 лева, явяваща се разлика между общо
заплатената от С. И. Димирова сума в полза на ответника и дължимата по кредита главница,
е получена от ответника без правно основание. С оглед горното и при съобразяване на
диспозитивното начало в гражданския процес предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД за сумата в размер на 1510 лева се явява изцяло
основателен.
С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват направените
по делото разноски. Сторените от ищеца съдебни разноски за внесена държавна такса и
депозит за изслушване на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза възлизат на сумата
общо в размер на 360,40 лева. При определяне на размера на разноските за заплатено
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната следва да бъде
разгледано своевременно заявеното от ответника възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК. За да прецени основателността на направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът
следва да извърши съвкупна преценка на фактическата и правната сложност на спора.
Правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, съдържанието и
броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти,
приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а
фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните
процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл.
необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и
продължителността на производството. В случая производството не се характеризира нито с
правна, нито с фактическа сложност, като по повдигнатия спор е налице константна и
непротиворечива съдебна практика.
С Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално
запитване, е прието, че член 101, параграф ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че Наредба, която определя
3
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална уредба,
съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да уговорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба от съсловна организация като Висшия
адвокатски съвет, и от друга съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията.
Следователно, размерите посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минимални размери не са обвързващи за съда. Конкретният
дължим размер се определя от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Както бе
посочено по-горе делото не са характеризира нито с правна, нито с фактическа сложност,
депозираната искова молба е бланкетна, а разглеждането на делото в открито съдебно
заседание е приключило видно от съставения протокол за шест минути. Предвид изложеното
уговореният и заплатен адвокатски хонорар в размер на 1300 лева се явява прекомерен
спрямо сложността на производството, дължимите и извършени от процесуалния
представител действия. С оглед изложеното съдът намира, че дължимите от ответника
разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат определени на 300 лева или общо
дължимите от ответника разноски възлизат на 660,40 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от С. И. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес),
против (фирма), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), иск Договор за
потребителски кредит № 545221 от 27.02.2023 г. за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред.
1 ЗЗД.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), да
заплати на С. И. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес), на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1
ЗЗД, сумата в размер на 1510 лева, представляваща получена от дружеството без правно
основание сума по Договор за потребителски кредит № 545221 от 27.02.2023 г., ведно със
законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 17.06.2024 г. до окончателно
погасяване на вземането.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), да
заплати на С. И. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 660,40 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4