Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети февруари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 10597
по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 40650 от 14.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 4034/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 71
състав, „Д.И.2.“ ЕООД и А.В.Г. са осъдени да заплатят солидарно на „Б.Г.“ ЕООД,
на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата от 14 000 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение по чл.14 от договор от 29.05.2015 г., сключен между „Б.Г.“ ЕООД, „Д.И.2.“
ЕООД, в качеството му на ползвател и А.В.Г., в качеството на солидарен
съдлъжник на ползвателя, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на исковата молба – 18.01.2018 г., до окончателното изплащане,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплатят сумата от 1 560 лв.,
представляваща разноски за производството пред СРС.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от А.В.Г., с която го обжалва в частта, с
която е уважен спрямо него предявеният иск. Излага съображения, че решаващият
съд неправилно е приложил чл.20 ЗЗД при тълкуване клаузата на чл.15 от
сключения на 29.05.2015 г. договор, като е приел, че е встъпил в дълг, на
основание чл.121 ЗЗД. Това е довело и до неправилен извод, че не може да се позовава
на преклузията по чл.147 ЗЗД, за да се освободи от
отговорност в качеството му на поръчител по посочения договор. Действително в
чл.15 от договора е уговорено, че ще отговаря солидарно за всички поети
задължения от „Б.Г.“ ЕООД. По същество обаче той е встъпил в дълг, за да
гарантира изпълнение на договора от страна на ползвателя. С оглед на това
счита, че е налице хипотезата на поръчителство, а не на солидарност. В
титулната част на договора е упоменат като солидарен съдлъжник на ползвателя.
Предвид съдържанието на договора обаче счита, че се явява гарант по
изпълнението на задълженията на „Д.И.“ ЕООД, поради което има качеството на
поръчител по договора. Използваният израз „солидарна отговорност“ в договора не
дава конкретика на отношенията между кредитор и длъжници, поради което следва
да се има предвид характера на така учредените отношения. Според постигнатите
уговорки получателят на договорените количества кафе е юридическото лице и то е
поело всички задължения за закупуване на месечни количества кафе, ползване на
представената техника по предназначение и др. в забава може да бъде поставено
само дружеството – длъжник, но не и жалбоподателя, поради което счита, че е
имал качеството поръчител по договора. Неговото задължение се явява функция на
главното задължение. Жалбоподателят не се е задължил да купува кафе, а това е
следвало да стори дружеството – обстоятелство, което не е съобразено от
решаващия съд. Същият не е изследвал също така и бездействието на кредитора,
който не е прекратил сключения договор. Макар забавата да е настъпила още
първия месец от изпълнението на договора – на 08.07.2015 г., кредиторът е
предприел действия за прекратяване на договора едва на 03.08.2017 г., т. е. две
години по – късно. Съдът неправилно е приел, че уговорената неустойка не е
прекомерна, тъй като предоставеното оборудване възлиза на значителна стойност –
19 000 лв. Искът обаче не е заведен на това основание, както и ищецът не
оспорва твърдението, че оборудването е върнато обратно. Счита, че в конкретния
случай кредиторът не е претърпял особени вреди. Той не е реализирал заложени
количества кафе, но тази вреда не се съизмерява със
сумата от 14 000 лв. Моли съда да отмени постановеното спрямо него съдебно
решение и да отхвърли иска в тази му част, евентуално – да намали
претендираната неустойка поради прекомерност. Претендира сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на възивната жалба от ищеца „Б.Г.“ ЕООД, с който я
оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. Счита, че по силата на чл.15 от договора жалбоподателят е
встъпил като солидарен съдлъжник на ползвателя „Д.И.2.“
ЕООД, като изрично е уговорено, че той отговаря солидарно за всички поети от
ползвателя задължения към „Б.Г.“ ЕООД, включително за връщане на получените
вещи и за заплащане на дължими неустойки и обезщетения, ако има такива. Счита,
че волята на страните е изрична и ясна и не е постигнато съгласие
жалбоподателят да има качеството поръчител по делото. С оглед на това изводите
на решаващия съд в тази насока са правилни и законосъобразни. Развалянето на
един двустранен договор поради неизпълнение е потестативно
право на изправната страна, което единствено тя решава дали и кога да упражни.
Моментът на упражняване на това право не освобождава длъжника от отговорност,
освен ако не е погасено по давност. Като е съобразил константната съдебна
практика, решаващият съд е достигнал до обоснован извод, че уговорената
неустойка не е прекомерна. Счита, че уговорената в чл.14 неустойка съответства
на размера на рекламната пергола по чл.1, т.4, чиято
изработка и монтаж ищецът е заплатил и предоставил за безвъзмездно ползване в
обекта на ползвателя по чл.4, т.1 от договора. Тъй като перголата
се изработва по размери и особености на конкретния обект, след приключване на
договора, тя е неизползваема за ищеца, дори да се върне. Такова връщане не се
твърди и доказва по делото. Освен това при неизпълнение на задължението за
закупуване на договорените количества кафе, от които ползвателят да приготвя е
предлага кафе – напитки на своите клиенти в обекта не позволява и пълноценно
изпълнение на рекламната функция на перголата, както
и на задължението за реклама на продуктите по ценовата листа на ищеца, съгласно
чл.13 то договора. С оглед на това счита, че неизпълнението на договора от
ответниците е довело до множество и значителни по размер веди за ищеца –
нереализирана печалба от продажбата на договореното количество кафе;
нереализиране на граждански плодове и пропускане на възможността сам да ползва
предоставените на ползвателя за безвъзмездно ползване вещи по чл.1 от договора;
заплащане изработка и монтаж на рекламна пергола на
стойност 14 000 лв. в обекта на ползвателя по чл.4, т.1 от договора, която не
му е върната, нито е изпълнила пълноценно рекламната си функция. Счита, че тези
вреди многократно надлхъврят размера на уговорената и
претендирана неустойка. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част,
като му присъди сторените по делото разноски.
Ответникът „Д.И.2.“ ЕООД, не е изразил становище във
връзка с депозираната жалба, както и не се е присъединил към нея по реда на
чл.265, ал.1 ГПК, поради което постановеното спрямо него съдебно решение е
влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 29.05.2015 г. е сключил с „Д.И.2.“ ЕООД - ползвател, договор
с нотариална заверка на подписите, по силата на който срещу предоставените му
за безвъзмездно ползване движими вещо по чл.1 от договора, ползвателят се е
задължил да ги ползва при описаните в чл.4 от договора условия. Едно от тези
условия, предвидено в чл.4, т.9, е задължението на ползвателя ежемесечно да
закупува следните минимални количества стоки от ищеца: кафе SPETEMA UNIKATTO ESPRESSO BAR – по 30 кг. месечно, а за целия период – 1 200 кг. При
проверка в обекта по чл.4, т.1 от представител на ищцовото
дружество е било установено, че от началото на 2017 г. ползвателят е прекратил
дейността си в този обект. С оглед на това е упражнил правото си по чл.8, т.3 и
т.4 от договора, като го е прекратил едностранно и без предизвестие съгласно
нотариална покана, връчена на 12.09.2017 г. В чл.14 от договора е предвидено,
че при прекратяването му по причина, за която отговаря ползвателя, той дължи
неустойка за неизпълнение в конкретно определен размер – 14 000 лв. В чл.15 от
договора е предвидена солидарна отговорност с А.В.Г. за всички поети от
ползвателя задължения към ищеца, включително за заплащане на дължимите
неустойки и обезщетения, ако има такива. Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответниците да заплатят солидарно сумата от 14 000 лв., ведно
със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът А.В.Г. оспорва предявеният иск. Счита, че спрямо него
не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му. Твърди, че
поради редица трудности търговският обект не е заработил. Предвид множеството
направени разходи и липсата на перспектива за връщането им, бил принуден за
затвори обекта и да върне на ищеца зялото оборудване, описано в чл.1 от
договора. С връщането на предоставеното оборудване изпълнението на договора е
било фактически прекратено. От този момент – началото на 2017 г., договорът е
бил прекратен. Нотариалната покана е връчена в последващ момента на ответното
дружество, към който момент ответникът не е бил негов управител, нито
съдружник. С получаването на предоставената техника на кредитора е било
известно, че договорът няма как да бъде изпълняван. Позовава се на чл.147 ЗЗД
вр. с чл.141 ЗЗД, тъй като при уговорената солидарност спрямо него важат
правилата за поръчителството. В условията на евентуалност поддържа възражение
прекомерност на претендираната неустойка. Главното предназначение на
неустойката е да компенсира евентуални вреди на кредитора. В конкретния случай
неустойката се използва в разрез с основните принципи на договорната
отговорност в ЗЗД – относно добросъвестността, явна неизгодност,
несъразмерност и прекомерност на неустойката. Поддържа, че е налице явна
несъразмерност на неустойката с каквито и да било евентуални или реални вреди.
При положение, че оборудването е върнато на кредитора без щети и загуби и
посочената в договора негова стойност е 5 200 лв. без рекламната пергола, която през това време е изпълнявала
предназначението си да популяризира продуктите на ищеца, то счита, че е
немислимо да се претендира неустойка от 14 000 лв., която надвишава почти
трикратно стойността на самото оборудване. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло предявените искове, евентуално – да намали размера на
неустойката до справедлив размер. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника „Д.И.2.“ ЕООД.
На 29.05.2015 г. между „Б.Г.“
ЕООД, „Д.И.2.“ ЕООД – ползвател и А.В.Г. – солидарен съдлъжник
на ползвателя е сключен договор, по силата на който ищцовото
дружество се е задължило да предостави безвъзмездно на ползвателя за временно
ползване следните движими вещи: кафемашина Lira, 2 групи на стойност 3 500
с ДДС, кафемелачка Doge на стойност 1 300 лв. с
ДДС, миксер Johny на стойност 200 лв. с ДДС,
както и рекламна пергола на стойност 14 000 лв. с
ДДС. Описаните вещи ще бъдат предадени на ползвателя в срок до 5 дни от
подписване на договора, за което се съставя предварително приемателен протокол,
подписан от страните или техни представители. Рекламната пергола
ще бъде предоставена на ползвателя чрез монтирането й в обекта в срок до 50 дни
от подписване на договора, за което се съставя предавателно – приемателен
протокол, подписан от страните или техните представители. Страните са постигнали съгласие, че договорът
се сключва за срок от 40 месеца. Ползвателят се е задължил да ползва
предоставените му вещи само в търговския обект, представляващ кафене, находящо
се в гр. Пловдив, комплекс Арбанаси, ул. „**** и да не преотстъпва ползването
им на трети лица. Ползвателят се е задължил да започне ползването на
предоставените му вещи в срок до 24 часа от получаването им и да ги върне на
ищеца в срок до 3 работни дни от прекратяването на договора в състояние не по –
лошо от това, в което са му предоставени, като се отчита обикновеното
овехтяване. За връщането на вещите се подписва протокол. В клаузата на чл.4,
т.9 от договора ползвателят се е задължил за целия срок на договора да закупува
ежемесечно от първо до тридесето – тридесет и първо число на съответния
календарен месец еднократно или на части кафе
SPETEMA UNICATTO ESPRESSO BAR – 30 кг. месечно, а общо за
целия срок на договора 1 200 кг. В чл.8 от договора страните са предвидили
основанията за прекратяване на договора. В т.4
е предвидена възможност за едностранно прекратяване на договора от
ищеца, м случай, че ползвателят прекрати дейността си в обекта. В чл.9 е
уговорено, че в случай на прекратяване на договора по причина, за която
отговаря ползвателя, той дължи на ищеца неустойка за неизпълнение в размер на
стойността на цялото неизкупено минимално количество стоки, изчислено за целия
срок на договора. Неустойката се дължи в 7 – дневен срок от прекратяване на
договора. В клаузата на чл.10 от договора страните са се съгласили, че ако
ползвателят не върне в рамките на уговорения срок ползваните вещи, дължи на
насрещната страна неустойка за неизпълнение, съответстваща на стойността им,
посочена в договора в двоен размер. В чл.14 е уговорено, че в случай на
едностранно предсрочно прекратяване на договора от ищеца по причина, за която
отговаря ползвателя, той дължи неустойка за неизпълнение в размер на 14 000
лв., платима в 7 – дневен срок от прекратяване на договора. В чл.15 е посочено,
че страните се съгласяват, че с подписване на настоящия договор А.В.Г. встъпва
като солидарен съдлъжник на ползвателя за всички поети от последния задължения
към ищеца, включително за връщане на получените вещи и за заплащане на
дължимите неустойки и обезщетения, ако има такива. Договорът е сключен с
нотариална заверка на подписите.
В Приложение № 1 към
договора е приложена ценова листа на ищцовото
дружество.
Съгласно представения
предавателно – приемателен протокол към процесния договор, съставен на
02.06.2015 г. описаните в договора вещи са предадени от ищеца на ответното
дружество.
Ищецът е изпратил до „Д.И.2.“
ЕООД нотариална покана, връчена на 12.09.2017 г. чрез залепване на уведомление,
с която е отправено волеизявление на основание чл.8, т.3 и т.4 от договора за
едностранно предсрочно прекратяване на договора по причини, за които отговаря
ползвателя – неизпълнение на поетите задължения по чл.4, т.9 за изкупуване на
минимални месечни количества стоки и прекратяване на дейността в обекта. В
нотариалната покана е посочено, че вещите по чл.1 от договора са предадени на
ползвателя, но за периода 02.06.2015 г. – 29.06.2017 г. е закупил само 5 кг.
кафе. Също така при проверка в обекта е установено, че ползвателят е прекратил
дейността си в този обект.
В съставената разписка
относно връчването на нотариалната покана е удостоверено посещението на връчителя на посочения в нотариалната покана адрес на
различни дати и по различно време, но на адресът на управление е частен дом,
собственост на родителите на управителя, по сведение на които управителят Х.К..
На 06.10.2014 г. е сключен
договор за наем, по силата на който Х.О.К.– наемодател, е предоставила на А.В.Г.
– наемател, търговски обект със застроена площ от 135, 50 кв. м., РЗП 252, 30
кв. м., находящ се в гр. Пловдив, ж. к. „Тракия“, с
административен адрес: гр. Пловдив, ул. „****.
С анекс от 27.10.2016 г.,
сключен към горепосочения договор за наем, страните са се съгласили, че
прекратяват действието му от 06.10.2-14 г. по взаимно съгласие.
От заключението на вещото
лице по изслушаната пред СГС съдебно – счетоводна експертиза, ведно с
направените от вещото лице допълнения, се установява, че средната цена за 1 кг.
сурово кафе, по която „Б.Г.“ ЕООД е закупило същото като суровина за периода
01.05.2015 г. – 31.08.2018 г. е 6, 04 лв. без ДДС. Допълнително направените
разходи за същия период за обработка, печене, пакетиране на кафето, за да бъде
готово за продажба, са в общ размер на 14 023, 60 лв. без ДДС, съгласно
предоставените данни от счетоводството на доставчика„ формираната средна цена
за 1 кг. кафе в готов вид на пакети по 1 кг. се получава 6, 34 лв. без ДДС.
Разликата за цялото количество кафе по договора от 1 200 кг. е в размер на 30
792 лв., представляваща брутна печалба. Разликата за непродаденото количество
кафе от 1 195 кг. е в размер на 30 663, 70 лв., представляваща нереализирана
брутна печалба.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
Страните не спорят, а и от ангажираните по делото
доказателства се установи, че са обвързани от облигационна връзка, възникнала
по силата на сключен на 29.05.2015 г. договор, по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на „Д.И.2.“ ЕООД описаните в договора движими вещи срещу
насрещното задължение да ползва тези вещи в търговски обект – кафене, находящо се в гр. Пловдив,у комплекс Арбанаси, ул. „****,
както и са закупува ежемесечно 30 кг. кафе SPETEMA
UNICATTO ESPRESSO BAR.
По силата на чл.15 от
договора страните са се съгласили, че с подписване на договора А.В. Жанчев встъпва като солидарен съдлъжник
на ползвателя „Д.И.2.“ ЕООД за всички поети от последния задължения към ищеца, включително
за връщане на получените вещи и да доплащане на дължими неустойки и
обезщетение.
Спори се между страните в производството дали тази
уговорка съставлява договор за поръчителство по смисъла на чл.138 ЗЗД или не.
Съгласно нормата на чл.138, ал.1 ЗЗД с договора за
поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да
отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде
извършен в писмена форма. Постигнатата в чл.15 от договора уговорка следва да
се тълкува съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД – с оглед установяване действителната
обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка
едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Доколкото уговорката между страните не обективира
поето от жалбоподателя задължение към кредитора да отговаря за изпълнение на
задължението на „Д.И.2.“ ЕООД, то не може да се приеме, че същата съставлява
договор за поръчителство. В нормата на чл.101 ЗЗД е регламентирано, че трето
лице може да встъпи като съдлъжник в определено
задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил
съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово
съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като
солидарни длъжници. Предвид постигнатата уговорка между
кредитора, първоначалния длъжник и солидарния съдлъжник,
се налага извода, че последният е встъпил в задължението на първоначалния
длъжник и отговаря солидарно наред с него за задълженията, произтичащи от процесния договор.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че изводът на решаващия съд, че в случая е налице встъпване в дълг от
страна на жалбоподателя, е обоснован.
С писмения отговор на исковата молба ответникът е релевирал довод, че главното предназначение на претендираната неустойка да компенсира евентуални вреди на
кредитора, в случая не е постигната, както и че неустойката е прекомерна. Тези
възражения се поддържат от жалбоподателя с въззивната
жалба, поради което и на основание чл.269 ГПК следва да се разгледат по
същество.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, не е нищожна клауза за неустойка в
приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява. нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции като преценка за
това се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В
мотивите е разяснено също така, че автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка
е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за
гражданските, така и за търговските сделки по аргумент от чл.288 ТЗ. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно.
Предвид дадените разяснения, независимо от това дали е
налице оспорване от страна на ответника на валидността на клаузата за неустойка
или не, съдът служебно трябва да извърши преценка дали същата не противоречи на
добрите нрави. Такава преценка обаче не е извършена от решаващия съд.
В случая размерът на дължимата неустойка е определен
на 14 000 лв. При преценка валидността на неустоечното
задължение следва да се съобрази обстоятелството, че вредите на „Б.Г.“ ЕООД,
свързани с неизкупеното от ползвателя минимално количество стоки за целия
период от договора, се обезщетяват посредством уговорената в чл.9 от процесния договор неустойка. Вредите на ищеца, свързани с
неизпълнение на задължението на ползвателя да върне ползваните вещи,
включително и предоставената пергола, подлежат на
обезщетяване посредством уговорената в чл.10 от договора неустойка. Ето защо
при така постигантите уговорки между страните не е
налице яснота какви очаквани вреди на кредитора се обезщетявам посредством неустойката
по чл.14 от договора.
Следва да се съобрази също така, че размерът на дължимата неустойка по чл.14 от договора не
е обусловен от това каква част от задължението не е изпълнена, каква част от
срока на договора е изтекъл, през който насрещната страна е погасявала
задълженията си към ищеца, поради което размерът на неустойката не е обусловен
от неизпълнението на длъжника. Това създава условия за недопустимо
неоснователно обогатяване на кредитора в противоречие с принципа за
справедливост. Ето защо следва да се приеме, че е налице несъответствие между
размера на неустойката и очакваните при сключването на договора вреди за
кредитора, произтичащи от неизпълнение на договорните задължения, довело до
едностранно предсрочно прекратяване на договора от страна на ищеца по причина,
за която отговаря ползвателя.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че предвидената в чл.14 от разглеждания договор неустойката е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което е в нарушение на добрите нрави. Ето защо и на
основание чл.26, ал.1 вр. с ал.4 ЗЗД, същата е
нищожна и като такава не е произвела правно действие.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че
формираният извод на съда за нищожност на разглежданата неустоечна
клауза на се променя от факта, че искът е изцяло уважен спрямо солидарния съдръжник - „Д.И.2.“ ЕООД. Това е така, защото солидарните длъжници са обикновени, а не необходими другари в съдебния
процес. Солидарно отговорните в
материално -правните отношения, в процесуално отношение са обикновени другари и
съгласно чл.216, ал. 1 ГПК всеки от тях действа самостоятелно, като неговите
процесуални действия и бездействие нито ползват, нито вредят на останалите. Следователно
между всеки един от обикновените другари и съда съществува самостоятелно
процесуално правоотношение, което има независимо развитие. В този случай всеки от другарите води самостоятелно своя процес (определение № 721 от 22.12.2009 г. по ч.
гр. д. № 693/2009 г., на ВКС, ГК, І ГО). Макар и да е налице субективно съединяване на искове,
естеството на спорното правоотношение не изисква решението да бъде еднакво
спрямо всички другари.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат,
решението следва да се отмени в обжалваната част и предявеният спрямо
жалбоподателя иск следва да се отхвърли.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 322 от
21.10.2013 г. по гр. д. № 4097/2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, въззивният
съд се произнася служебно само по отношение на необходимите, а не и на
обикновените другари на жалбоподателя. При условията на чл. 265, ал. 1 ГПК,
обикновените другари могат да се присъединят към жалбата, подадена от друг
техен другар, в който случай решението може да бъде отменено и по отношение на
тях. Когато обикновените другари на жалбоподателя нито са подали въззивна жалба срещу негативно за тях първоинстанционно
съдебно решение, нито са се присъединили към жалба на техен другар при
условията на чл.265, ал.1 ГПК, първоинстанционното
решение не може да бъде отменено за произнасяне в техен интерес. Този извод
следва от разпоредбата на чл. 271, ал. 3 ГПК, според която съдът отменя
решението и по отношение на необжалвалите необходими другари на жалбоподателя.
по аргумент за противното, по отношение на необжалвалите обикновени другари на
жалбоподателя, решението не може да бъде отменено.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя следва да се присъдят сторените в настоящото
производство разноски. Техният размер възлиза на 2 030 лв., включително
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в
настоящата съдебна инстанция
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да се присъдят сторените разноски в
производството пред СРС. Техният размер възлиза на 2 500 лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
на страната в производството пред СРС.
Ищецът своевременно е релевирал
възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК за претендираното
адвокатско възнаграждение.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6
от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78,
ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската
защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да
съобрази доказателствените факти и доказателствата,
които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен съобразно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случая възлиза на сумата
от 1 030 лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че
заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, като следва да се намали до
1 800 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 40650 от 14.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 4034/2018 г. по описа на СРС,
ІІ ГО, 71 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която А.В.Г., ЕГН *********, със съдебен адрес *** – адв.
Д., е осъден да заплати в условията на солидарност
на „Б.Г.“ ЕООД, ЕИК ****, със съдебен адрес *** – адв.
С., на основание чл.92 ЗЗД, сумата от 14 000
(четиринадесет хиляди) лв., представляваща неустойка за неизпълнение по чл.14
от договор от 29.05.2015 г., сключен между „Б.Г.“ ЕООД, „Д.И.2.“ ЕООД, в
качеството му на ползвател и А.В.Г., в качеството на солидарен съдлъжник на ползвателя, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба – 18.01.2018 г., до
окончателното изплащане, както и да заплати сумата от 1 560 (хиляда петстотин и шестдесет) лв., представляваща разноски
за производството пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Б.Г.“ ЕООД, ЕИК ****, със съдебен
адрес *** – адв. А.С., срещу А.В.Г., ЕГН **********,
с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. А.Д., с правно
основание чл.92 ЗЗД – за заплащане в условията на солидарност на сумата от 14 000
(четиринадесет хиляди) лв., представляваща неустойка за неизпълнение по чл.14
от договор от 29.05.2015 г., сключен между „Б.Г.“ ЕООД, „Д.И.2.“ ЕООД, в
качеството му на ползвател и А.В.Г., в качеството на солидарен съдлъжник на ползвателя, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Б.Г.“ ЕООД, ЕИК ****, със съдебен адрес *** – адв. А.С., да заплати на А.В.Г., ЕГН **********, с адрес ***
и съдебен адрес *** – адв. А.Д., сумата от 2 030 (две хиляди и тридесет) лв.,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното производство, както и сумата от 1 800 (хиляда и осемстотин) лв.,
на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство в производството пред СРС.
Решението в частта, с която е уважен предявеният иск
спрямо „Д.И.2.“ ЕООД, е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.