Р Е Ш Е Н И Е
№ 297
гр. Хасково,30.07.2019 г.
Хасковският
окръжен съд, първи въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и четвърти юли две хиляди и деветнадесета
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
МАРИЯ ИВАНОВА - ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р* Р*,
като разгледа докладваното от съдия Жулиета Серафимова в. гр. д. № 392 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 126 от 22.02.2019 г., постановено по гр. д. № 1442 по описа за 2018
г. на Районен съд – Хасково са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София против Г.М.Г., представляван от
особения представител адвокат А.В. ***, обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните
суми: 1) 2027,05 лева, представляващи неизплатена главница по договор за заем CrediHome № 1171-10160841/18.02.2017г.,
2) 394,17 лева, представляващи договорна лихва за периода от 17.03.2017 г. до
26.01.2018 г., 3) 579,60 лева, представляващи главница по договор за
допълнителни услуги за периода от 17.03.2017 г. до 26.01.2018 г., 4) 1593,90
лева, представляващи застрахователна премия по договор за допълнителни услуги
за периода от 17.03.2017 г. до 26.01.2018 г., 5) 55,93 лева, представляващи
лихва за забава по договор за заем за периода от 18.03.2017 г. до 05.02.2018
г., 6) 50,21 лева, представляващи лихва за забава по договор за допълнителни
услуги за периода от 18.03.2017 г. до 05.02.2018 г., както и законна лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявление за издаване заповед
за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Претендираните суми били дължими на
основание договор за заем CrediHome № 1171-10160841/18.02.2017г., сключен
между „Микро Кредит“ АД и Г.М.Г. и договор за допълнителни услуги към заем CrediHome №
1171-10160841/18.02.2017г., сключен между същите страни. Впоследствие
вземанията по посочените договори били цедирани от „Микро Кредит“ АД на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД с рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.01.2015 г., заедно с Анекс № 1 от 11.12.2015 г., Анекс № 3 от
16.12.2016 г. и Приложение № 1 от 07.07.2017 г. За посочените от ищеца суми била издадена
заповед № 149 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.02.2018г.
по ч. гр. д. № 361 по описа за 2018г. на Районен съд – Хасково.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, като се
твърди, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че длъжникът не е редовно уведомен
за извършената цесия, тъй като до него са били изпратени две уведомителни писма
и към исковата молба, препис от която е връчен, е приложено уведомлението за
цесията. Жалбоподателят излага подробни аргументи в насока действителността на
сключения договор за цесия, като счита, че уведомяването на длъжника не е
елемент от фактическия състав на договор и не влияе на придобиване на
качеството кредитор от цесионера. Допълва, че е без значение дали уведомяването
за сключване на договор за цесия се извършва лично на длъжника или не, тъй като
възражението за неизпълнение на задължението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД има правно
значение, само когато едновременно се твърди изпълнение на стария кредитор. С
оглед на изложеното въззивникът твърди, че с получаването на препис от исковата
молба и приложенията към нея от особения представител на длъжника е изпълнено
задължението за уведомяване на длъжника от кредитора за прехвърляне на
вземането. В допълнение посочва, че в противен случай би се довело до
нарушаване на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на нормите на чл.
94, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Ето защо моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба от особения представител на ответника. Оспорва се
въззивната жалба като неоснователна и необоснована. В отговора подробно се
разглежда, цитираната от въззивника съдебна практика, като се прави извод за
превратното й тълкуване. Посочва, че възраженията на въззивника не са
съобразени с разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Не се споделя и
възражението за неизпълнение на нормите на чл.
94, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, тъй като не са
представени никакви доказателства, които да подкрепят твърдението за промяна на
адреса. С оглед изложеното моли съда да потвърди обжалваното решение на
първоинстанционния съд и да отхвърли подадената въззивна жалба. Претендира
възнаграждение за особен представител за настоящата инстанция.
СЪДЪТ
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК,
намира за установено следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Настоящият
съдебен състав намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за
изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд фактическа
обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните, поради което на
основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя. С оглед наведените в депозираната
въззивна жалба доводи е необходимо да се обсъди следното:
Основателността
на предявените искове се обуславя от валидното сключване на договора за цесия и
уведомяването на длъжника за извършването й. Първоинстанционният съд е приел,
че тези юридически факти не са доказани, поради което е отхвърлил претенциите
на ищеца. Ето защо въпросите относно цесията се явяват основен предмет на спора
между страните пред настоящата инстанция.
Договорът за
цесия е неформален, консенсуален и каузален. С него едно лице (цедент)
прехвърля на друго (цесионер) свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна
престация. Следователно за да е налице валидно сключен договор за цесия е
достатъчно постигане на съгласие между цесионера и цедента, доколкото не се
предвижда форма за действителност или извършване на плащане като елемент от
фактическия състав.
Цесионерът
освен с правото да получи вземането, разполага с няколко помощни права, които
имат за цел да улеснят доказването на цесията спрямо длъжника и третите лица и
да спомогнат изпълнението на цедираното вземане. Едно от тези права е
съобщаването на цесията на длъжника от цедента. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД предвижда, че предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето. Съобщаването не е елемент от фактическия състав, който поражда
действие на договора за цесия между страните (правата по цесията преминават
върху цесионера с постигане на съгласие), но уведомяването има значение за
третите за договора лица, какъвто е длъжникът. Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на
уведомяването за извършване на цесия. До този момент за всички трети лица
носител на вземането спрямо длъжника е цедентът.
С оглед
изложените мотиви съдът не споделя възражението на въззивника, че уведомяването
на длъжника не влияе на придобиване на качеството кредитор от цесионера.
Действително съобщаването не е елемент от фактическия състав на сключването на
договора за цесия, но е юридическият факт, от който възниква качеството
кредитор на цесионера спрямо всички трети лица за договора.
В уредбата на
договора за цесия липсва изрична регламентация за начина, по който следва да
бъде уведомен длъжника. Няма и законоустановено съдържание на съобщаването по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Предвидено е единствено, че съобщаването следва да се
извърши от цедента. Това изискване е свързано със сигурността, че действително
е извършена цесия. Въпреки това в практиката на Върховния касационен съд се
приема, че е допустимо предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия
кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
В настоящия
случай въззивникът твърди, че е извършил уведомяването чрез изпращане на две
уведомителни писма още преди завеждане на исковата молба, по която е образувано
настоящото производство. Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-МКР/1171-10160841 от
13.07.2017г. за съобщаване на цесията е било изпратено на длъжника чрез „Български
пощи“ ЕАД до адреса му, посочен в сключените договор за заем и договор за
допълнителни услуги. Видно от приложената към делото обратна разписка за
връчване е отбелязано, че пратката не е потърсена от получателя. Уведомително
писмо с изх. № УПЦ-С-МКР/1171-10160841 от 23.05.2018г. за съобщаване на цесията
е било изпратено на длъжника чрез „Лео експрес“ до адреса му, посочен в
сключените договор за заем и договор за допълнителни услуги. Видно от
приложената към делото обратна разписка към товарителница № 67833353, пратката
не е доставена, тъй като никой не е открит на адреса. Предвид изложените факти,
съдът не може да приеме, че е извършено валидно съобщаване на цесията, тъй като
нито едно от уведомителните писма не е достигнало до знанието на длъжника.
На следващо място във въззивната жалба се
посочва, че задължението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е изпълнено на още едно
основание, тъй като препис от уведомлението е бил предоставен с исковата молба.
Действително съгласно константната практика на ВКС уведомяването за извършване
на цесията на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД може да бъде извършено с
получаването от длъжника на преписа на исковата молба с доказателства към нея.
Тази хипотеза обаче е неприложима към настоящия правен спор, тъй като
ответникът е бил уведомен за заповедното производство по реда на чл. 47 от ГПК,
а именно чрез залепване на уведомление. Възможността за съобщаване чрез
залепване има за цел да преодолее проблема, когато ответникът се намира на
адреса, но се укрива. Тази законова фикция е уредена за нуждите на
призоваването в гражданския процес.Затова е неприложима при цесията, докато
съобщаването на цесията е материалноправно волеизявление, което трябва да
достигне лично до длъжника. Разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК посочва, че
съобщението се смята за връчено, а не че фактически е връчено на ответника.
На следващо място
назначаването на особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК има за цел да
обезпечи нормалното развитие на съдебното производство. Ищецът има интерес от
назначаването на такъв, доколкото по този начин си осигурява надлежна насрещна
страна, против която да води исковите си претенции. Особеният представител не е
пълномощник на ответника, не е налице договорно правоотношение между ответника
и особения представител, по силата на което вторият да извършва процесуални
действия. Особеният представител се назначава по силата на закона, а именно
разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК. Той няма връзка с лицето, което
представлява, поради което не може да се приеме, че уведомяването на особения
представител за извършване на цесията се приравнява на съобщаване на длъжника.
Не на последно
място въззивникът твърди, че невъзможността да се съобщи на длъжника за
извършване на цесията се дължи на неправомерното му поведение, изразяващо се в
нарушаване на нормите на чл. 94, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от Закона за
гражданската регистрация. Разпоредбата на чл. 99, ал. 1 от ЗГР предвижда задължение на гражданите в
тридесетдневен срок да заявят промяната на настоящия си адрес, като
неизпълнението на това задължение поради ниската си степен на обществена опасност
води до ангажиране на административно – наказателна отговорност на нарушителя.
Ето защо съдът приема, че неизпълнението на задължението по чл. 99, ал. 1 от
ЗГР не може да доведе до отпадане на задължението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
съобщаване на цесия.
В допълнение
следва да се посочи, че в чл. 23 от Общите условия към договор за заем CrediHome №
1171-10160841/18.02.2017г., е предвидено задължение в тежест на заемополучателя
да уведоми незабавно и в писмен вид заемодателя за промяна на личните си данни,
посочени в искането за заем, като при неизпълнение на това задължение всички
документи се изпращат на последно декларирания адрес и се смятат за валидно
получени. Възражение за неизпълнение на това договорно задължение не е
направено и не са представени доказателства, които да водят до извод, че
ответникът е променил настоящия си адрес, а недоказаният факт се приема за
несъществуващ от съда, в което се изразява тежестта на доказването.
С оглед
обстоятелството, че крайният правен извод, до който достигна въззивният състав,
съответства на този на първоинстанционния съд, постановеното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна
жалба следва да бъде оставена без уважение.
На основание
чл. 47, ал. 6 вр. чл. 76 от ГПК въззивникът, ищец по делото, дължи
възнаграждение на особения представител за всяка една от инстанциите. Доколкото
за въззивното производство не е било определено възнаграждение за назначение
особен представител и предвид изричното му волеизявление, направено с отговора
на въззивната жалба и с допълнителна молба от 22.07.2019 г., настоящият
въззивен състав намира, че на особения представител на въззиваемия Г.М.Г. -
адвокат А.В. *** следва да бъде определено възнаграждение в размер на 200,00
лева.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 126/22.02.2019 г., постановено по гр. д. № 1442 по описа за 2018 г.
на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА „Агенция
за събиране на вземанията“ЕАД,ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град София, Столична община, район
„Люлин“, бул.„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от Д*Б*в Б* да заплати на адвокат А.В. ***, назначен за особен
представител на ответника по делото Г.М.Г., ЕГН **********,*** възнаграждение в
размер на 200,00 лева.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1. 2.