Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БОГДАН РУСЕВ
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ, в.гр.дело
№ 11691 по описа за 2016 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Със съдебно решение № ІІІ-90-105 от 17.12.2015 г., постановено по
гр.дело № 4038/2015 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 90 състав, са отхвърлени
предявените от И.М.Б., ЕГН ********** и С.М.Б., ЕГН **********, срещу „Б.П.“
ЕООД, ЕИК ********, иск по чл.422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, обективно
съединен с иск по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.92,
ал.1 ЗЗД, обективно съединен с чл.422, ал.1, вр.
чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, да се признае
за установено, че ответникът „ Б.П.“ ЕООД, дължи на ищците И.М.Б. и С.М.Б., по
равно сумата от 19496,40 евро, представляваща платена по развален договор за покупко- продажба от 05.06.2008 г. цена и за сумата от
7419,65 евро, представляваща обезщетение за забавата в размер на законната мораторна лихва върху претендираната
главница за периода 03.02.2011 г.- 20.10.2014 г., заедно със сумата от 9748,20
евро, представляваща неустойка по разваления предварителен договор от
05.06.2008 г., и 3709,68 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва върху претендираната
главница за периода 03.02.2011 г.- 20.10.2014 г., като неоснователни.
Постъпила е въззивна
жалба от И.М.Б. и С.М.Б., с която се обжалва изцяло постановеното решение на
СРС. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. С
оглед на което се моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо това да бъде постановено
друго, с което да уважи предявените установителни искове.
Претендират присъждане на направените разноски по делото.
Въззиваемата страна – ответник „Б.П.“ ЕООД, ***, чрез
пълномощника си адв. С.В. оспорва жалбата, като
неоснователна. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е
допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не
са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които
да променят така приетата за
установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
В тази връзка
в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните
за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като краен резултат, поради което настоящата въззивна
инстанция споделя окончателния
извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените от
ищците И.М.Б. и С.М.Б. срещу ответника „Б.П.“ ЕООД, ***,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане на ищците по отношение на ответника, за всяка една от
тях по ½ от следните
суми: сумата от 19496,40 евро, представляваща платена по развален договор за покупко- продажба от 05.06.2008 г. цена, сумата от 7419,65
евро, представляваща обезщетение за забавата в размер на законната мораторна лихва върху претендираната
главница за периода 03.02.2011 г.- 20.10.2014 г., сумата от 9748,20 евро,
представляваща неустойка по разваления предварителен договор от 05.06.2008 г.,
и сумата 3709,68 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва върху претендираната
главница за периода 03.02.2011 г.- 20.10.2014 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, в закрито заседание
на 03.11.2014 г. по ч.гр.дело № 57745/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 90 състав, като неоснователни. В процесния
случай крайните изводи на съда относно неоснователност на исковите претенции са
обосновани с оглед данните по делото. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка
с доводите изложени
във въззивната жалба следва да се
добави и следното:
Безспорно е по делото
обстоятелството, че на 05.06.2008 год. е
сключен предварителен договор за покупко- продажба на
недвижим имот, по силата на който „ Б.П.“ ЕООД, ***, представлявано от И.К.П.,
като пълномощник на управителя А.С.В.като продавач от една страна и от друга
страна И.М.Б. и С.М.Б., като купувачи, по силата на който договор продавачът се
е задължи да изгради и продаде на купувача, а купувача да закупи от продавача,
при условия и срещу цената определени в договора, следния самостоятелен обект
от сграда- апартамент № А5.3/ подробно индивидуализиран/. Спорно е по делото
обстоятелството дали процесния предварителен договор
за покупко-продажба на недвижим имот от 05.06.2008 г. е сключен от пълномощник
на продавача- И.К.П., извън пределите на учредената му представителна власт.
Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът
приема с оглед представено нотариално заверено пълномощно, че пълномощник И.П.е
имал право да сключва от името на ответното дружество окончателни и
предварителни договори за придобиване, отчуждане по
отношение на недвижимия имот на фирмата, предмет на процесния
предварителен договор за покупко-продажба на апартамент, но само след
предварително одобрение на колективния орган на управление на фирмата/Общо
събрание, респективно едноличен собственик/. В процесния
случай по делото не са ангажирани доказателства за наличие на валидно дадено
предварително одобрение от компетентния орган на управление на ответното
дружество за сключване на процесния предварителен
договор за покупко- продажба на недвижим имот, на
който ищците основават исковата си претенция.
На следващо място съдът намира за
изцяло неоснователен довода на ищците, изложен във въззивната
жалба, че ответникът, в качеството му на търговец не се е противопоставил
веднага след узнаването за договора, поради което същия е потвърдил действията
на пълномощника И.П., с оглед разпоредбата на чл.301 от ТЗ. В настоящия случай,
съдът намира, че не са налице предпоставките за приложението на чл.301 от ТЗ,
тъй като не се установява от доказателствата по делото търговецът, от чието име
е действал И.П.без представителна власт, да е узнал за сключения предварителен
договор с ищците преди да му е връчена заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК. Възражението срещу тази заповед е действие на
противопоставяне, извършено незабавно след узнаването, поради което сключването
на процесния договор не е потвърдено мълчаливо при
условията на чл.301 ТЗ. Безспорно е обстоятелството, че в процесния
случай е сключен на 05.06.2008 г. между ищците и ответното търговско дружество,
чрез пълномощник И.П., предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот- апартамент. В процесния
случай, при липса на предварително дадено одобрение на колективния орган на
управление на дружеството, така както е изрично посочено в пълномощно, съдът приема,
че пълномощника е действал при сключване на процесния
предварителен договор за покупко- продажба на
недвижим имот, без представителна власт. Т.е. процесния
договор, на който ищците основават претенцията си, не е породил валидно
действие за представлявания/ ответното търговско дружество/. Такова действие
договорът може да породи само ако бъде потвърден от лицето, от името на което е
договаряно без представителна власт. Когато мнимо представляваният е търговец,
потвърждаването може да е презумптивно при условията
на чл.301 ТЗ, но за да се приложи презумпцията, позоваващият се на договора
трябва да докаже факта на узнаването на сделката от лице с представителни по
отношение на търговеца права и липсата на противопоставяне. Узнаването може да
се доказва с всички доказателствени средства.
Узнаването и липса на противопоставяне са факти, които подлежат на доказване.
Приложението на чл.301 от ТЗ, предполага изследване на конкретни факти, от
които може да се обоснове безспорен
извод, че търговецът е узнал за сключването на сделката или действията
извършени от негово име, но без представителна власт, и не се е противопоставил
на същите веднага след узнаването. Предмета на доказваното знание е за факта на
сключването, респективно извършването на съответното действие. При съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че в настоящия
случай лице с представителни права по отношение на ответното търговско
дружество- „Б.П.“ ЕООД, *** не е узнало за процесния,
сключен на 05.06.2008 год. предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот преди връчване на заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК. Подаденото възражение срещу заповедта за
изпълнение е действие на противопоставяне, извършено незабавно след узнаването
от страна на ответника, поради което сключването на процесния
предварителен договор за покупко- продажба на
недвижим имот не е потвърдено мълчаливо при условията на чл.301 от ТЗ. Съдът
приема, че в процесния случай е налице висяща
недействителност на процесния предварителен договор
за покупко- продажба на недвижим имот, която не е
потвърдена мълчаливо и отпадане на възможността да бъде потвърдена, след като
мнимо представляваното дружество е оспорило последиците от него.
На следващо място неоснователен е и
довода на ищците изложен във въззивната жалба, че с
връчването на нот.покана на ответното дружество на
03.02.2011 год., последното е уведомено за сключения предварителен договор от
05.06.2008 г., както и за развалянето му на основание чл.87 от ЗЗД.
Неоснователен е и довода на ищците, че считано от датата на уведомяването на
ответника на 03.02.2011 год. и до настоящия момент, търговецът не се е
противопоставил на действията на пълномощника по сключване на предварителния
договор, поради което е потвърдил тези негови действия. Съдът приема, че
представената по делото нот.покана, изпратена от
ищците до ответника, не е редовно връчена на ответното търговско дружество. В
представената по делото нот.покана с рег.№ 345/
19.01.2011 г., с която ищците уведомяват ответника, че развалят на основание
чл.87 от ЗЗД, сключения на 05.06.2008 г., предварителен договор, е отбелязано
единствено, че връчването на екземпляр от същата на „БГ П.“ ООД е станало на
03.02.2011 г. по реда на чл.47, ал.1 от ГПК, след изтичане на срока по ал.5.
Съдът приема, че разпоредбата на чл. 43 от ГПК
предвижда изчерпателно начините, чрез които се връчват съобщенията и призовките
в гражданския процес. Един от тези начини, въведен за първи път с Гражданския
процесуален кодекс от 2007 г., е връчването чрез залепване на уведомление на
вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на
входната врата или на видно място около нея. Съобразно чл. 47, ал. 1 от ГПК,
този начин на връчване се прилага в случаите, когато ответникът не може да бъде
намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да
получи съобщението. По изрично разпореждане на закона /чл. 50, ал. 4 от ГПК/
връчването чрез залепване се прилага и по отношение на търговци и юридически
лица, когато връчителят не намери достъп до
канцеларията им или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението. Доколкото
прилагането на този начин е допустимо само при наличието на точно определени
предпоставки, за да бъде извършена преценка относно редовността на връчването, в съобщението трябва да са посочени
конкретно обстоятелствата, които са обусловили прилагането на такова връчване.
В настоящия случай това изискване
не е изпълнено. В представената по делото нотариална покана рег. № 345 от
19.01.2011 г. е отбелязано единствено, че връчването на екземпляр от същата е по
реда на чл. 47, ал.1 от ГПК, след изтичане на срока по ал.5. С оглед на това,
не може да се извърши преценка дали по отношение на адресата наистина са били
налице предпоставките за приложение на чл. 47 ГПК и съответно – дали връчването
е редовно. Доколкото адресат на връчването в случая е търговско дружество,
предпоставките за връчване чрез залепване на уведомление не са общите
предпоставки по чл. 47, ал. 1 ГПК, а тези, посочени в специалната норма на чл.
50, ал. 4 ГПК – да не е намерен достъп
до канцеларията на търговеца или
да не е намерен някой, който е съгласен да
получи съобщението. Следователно в
случая не е налице надлежно връчване на нотариалната покана. При липса на
надлежно връчване на нотариалната покана, търговецът-ответник не би могъл да узнае от нея за процесния,
сключен на 05.06.2008 год. предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот.
В
настоящия случай, недоказването на релевантните факти и на приложимия фактически
състав следва да бъде отнесено
във вреда на ищците, които съгласно
принципа за разпределяне на доказателствената тежест, дължат установяване
на фактите, които твърдят, че са
се осъществили и които обосновават установяване на дължимост на
претендираното в настоящето
исково производство вземане. В тази връзка предявените по реда на чл.422, ал.1
от ГПК, вр. чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
се явяват неоснователни и като такива, следва да бъдат отхвърлени. С оглед на което,
законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по реда на чл.422, ал.1
от ГПК във вр. с чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищците, на всяка една от тях по ½ от следните суми: сумата от
19496,40 евро, представляваща платена по развален договор за покупко- продажба от 05.06.2008 г. цена, сумата от 7419,65
евро, представляваща обезщетение за забавата в размер на законната мораторна лихва върху претендираната
главница за периода 03.02.2011 г.- 20.10.2014 г., сумата от 9748,20 евро,
представляваща неустойка по разваления предварителен договор от 05.06.2008 г.,
и сумата 3709,68 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва върху претендираната
главница за периода 03.02.2011 г.- 20.10.2014 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, в закрито заседание
на 03.11.2014 г. по ч.гр.дело № 57745/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 90 състав,
като неоснователни.
По изложените съображения, въззивният съд намира възивната жалба на изложените в същата доводи за
неправилност на първоинстанцинното решение, за изцяло
неоснователна.
Предвид изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд обжалваното съдебно решение, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивниците- ищци не се следват разноски за въззивното
производство. С оглед изхода на спора
в настоящето производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата
страна-ответник за присъждане
на направените разноски е направена
своевременно същата се явява
неоснователна доколкото по делото, липсват
доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът
приема, че при доказаност на понесени от страната
разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство,/ дори и
да не е представен договор за правна защита, както в процесния
случай/, те подлежат на възмездяване по реда на чл.78 от ГПК, с оглед изхода на
спора, тъй като това са реално направени от страната разноски по делото. В процесния случай, обаче, именно заплащането на адвокатско възнаграждение
за труда на валидно упълномощения процесуален представител на въззиваемата страна-ответник за въззивната
инстанция не се установява по делото. В съдебно заседание, проведено на
28.02.2018 г. е представен списък на разноски от пълномощника на ответника- адв.С.В., както и два броя преводни нареждания за превод на
сумите от по 6000 лв., по всяко едно от тях по банковата сметка на адв.С.В., но липсват данни от банката относно реално осъществяване
на плащането. Съгласно приетото с т.1 на ТР на ОСГТК № 6/12 г. доказването като
правно действие е насочено към установяването на конкретен юридически факт,
чието осъществяване обуславя съответното на този факт право на страната и
настъпването на правните последици от реализирането му. Доказването на
направените разноски в производството има за правна последица приложението на
чл.78 от ГПК, при осъществяване на останалите предпоставки, изискуеми в
изброените хипотези на нормата, очертаващи отделните фактически състави, като
същото следва да бъде установено до приключване на устните състезания по делото,
тъй като това е релевантния момент, към който съдът следва да извърши надлежна
преценка по възлагане на разноските. Когато се претендират разноски осъществени
чрез заплащането им по банков път, то следва да има надлежни доказателства за
реалното осъществяване на плащането, което вече задължава валидно съдът да го
съобрази и съответно отрази при преценка за определяне размера на разноските.
Списъкът по чл.80 ГПК съдържа единствено изброяване на всички разходи, които
страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени като същият
само обективира претенцията – нейният предметен
обхват се определя от страната, която иска присъждането им- само тя може да
заяви кои от направените от нея разходи по водене на делото ще претендира като
разноски и в какъв размер. В процесния случай,
липсват доказателства по делото за реално извършен превод от банката по
сметката на адв.С.В. на уговореното и претендирано адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 12000 лв. Т.е. в настоящия случай липсват доказателства за реално заплатени
суми за адвокатско възнаграждение по банковата сметка на адв.С.В.-
пълномощник на ответника по делото, поради което претенцията за присъждане на
разноски се явява неоснователна.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІІ-90-105 от 17.12.2015 г., постановено по гр.дело
№ 4038/2015 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 90 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.